Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Борито

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

4905 посещения на профила
  1. Дар е, да! При това безценен! Преди, като четях подобни изказвания, си казвах, че отсреща трябва да има някой много заблуден и средно хахав човек, за да говори тези неясни и нелогични неща! Но с времето успях да оценя уроците, които ОКР ми преподаде. Успях да разбера какво значи да го приема, просто да постоя с него и да слушам (най-долу ще оставя едно стихотворение, което за мен най-добре описва това спокойно състояние на приемане и слушане. На английски е, но за съжаление не съм намерила подходящ превод). ОКР ме пречисти от много нефункционални модели на мислене и поведение. Направи ме смирена. Отвори и разшири възприятията ми. Много пъти ме връща в реалността. Доведе приятели в живота ми. Сега с тях умея да се свързвам така, както преди не беше и нямаше да бъде възможно! Така че, сега сигурно и аз звуча леко хахаво на новодошлите. Не виждам причина справилите се да отбягват да мислят по темата (освен ако не са твърде заети да са щастливи, и не отварят форума например). Ако нещо започне да се връща, това за мен би било сигнал, че още работа имам. Пък то сигурно имам, и без да се връща. Друг е въпроса, че нямам точна идея колко да казвам и колко да премълчавам, когато говоря с човек, който в момента страда с ОКР. Нали едно твърде образно изказване може да го провокира и той да се фиксира върху идея, която никога не му е хрумвала преди това.
  2. Борито

    Неолексан

    Здравей, Svetlina67. При мен Неолексан свърши доста добра работа за безсънието. Пробвала бях магнезий, мелатонин, билков чай от няколко билки, каквото и да е - в 2:30-3:00 се будех и така до сутринта. Благодарение на Неолексан започнах да спя дълбоко още на първата седмица. Макар и не за цялата нощ, но спях дълбоко, сънувайки и на сутринта се чувствах освежена. Самото чувство, че най-накрая съм си взела съня, ме накара да се усмихна за пръв път от много време. За страховете - недей да таиш големи надежди, там се иска друг тип работа с мисленето и възприятията. Но косвено и страховете се повлияват - все пак след като човек си върне съня, е доста по-стабилен, отколкото ако не е спал нормално с месеци. Аз взимах около 3 месеца по 100 мг - 50 сутрин и 50 преди лягане. После махнах вечерната доза и останах на 50 мг сутрин. Това, което открих, четейки разни изследвания, е че по-малките дози са по-ефективни, така че съветът ми е, ако не повлияе веднага напълно, не вдигай много дозата, по-скоро му дай време. Със спирането нямах никакъв проблем.
  3. Много благодаря и на двама ви!
  4. Здравейте! Пиша ви за съвет относно нещо, което ме мъчи. Става дума за сестра ми, която от 15 години насам страда от агорафобия и разчита основно и само на антидепресантите. През годините имаше моменти на чудно подобрение - излизаше сама навън да свърши нещо, и се разхождаше час-два. При всеки опит да намали антидепресанта обаче, страха се завръщаше и тя отново качваше дозата. На терапия ходи при психиатърката, около 3-4 пъти годишно. Въпросната жена й казала, че от всичките й пациенти, сестра ми е най-добре, което не звучи много насърчаващо да търси промяна. В момента отново е "скована" вкъщи, по нейни думи - "никъде не ходя, даже до магазина не отивам". На работа и обратно - с такси. В такива "кризи" отива при лекарката за донагласяне на дозата. Това, което ми прави впечатление, когато си говорим, е, че на работа се чувства добре, а вкъщи няма много енергия и ако нямаше мъж и дъщеря, можела да лежи по цял ден и нищо да не прави. Вметка - преди време се сблъсках с ОКР и поех първо медикаментозния път. Почти три години загубих по този начин. После открих този форум и работихме по моя проблем с д-р Първанов. Промених доста мисленето си, все още има какво да се иска по отношение на самочувствието ми, но като цяло, симптомите са в миналото. Опитах се и на нея да предам част от наученото, но май не проявява особен ентусиазъм. Много искам да я вдъхновя да опита да се справи с тази фобия. Притеснявам се, че с времето става все по-зависима от лекарствата. Нейните думи са: "Вече съм приела моето състояние, както и това, че най-вероятно ще пия лекарства доживот." По тези думи изглежда, че тя е избрала пътя си и сякаш няма конфликт със себе си. Това ме кара да се чудя за нея ли ви пиша точно, или за да ви помоля да ме научите как да уважа нейния избор. Разбирам, че не мога да я карам да си решава проблемите по моя начин, но чувството на безсилие много ми тежи. Трябва ли да спра с рогата напред да й влизам в личното пространство? Има ли някакъв начин да я мотивирам да поиска да си промени ситуацията? Притеснява ме да не се влоши състоянието й и да прерастне в нещо по-сложно. Тия дни говорихме и сякаш е склонна да опита с терапия, но редовно, а не както досега - само няколко пъти в годината. Оттук и втория ми въпрос - познавате ли терапевт в Стара Загора, който можете да препоръчате и който евентуално да ползва сходни на вашите методи?
  5. Борито

    Трябва ми помощ

    Здравей, Даян! Бях в подобна ситуация и след ОЩЕ година и половина се стигна до развръзка в моя полза. Заживяхме заедно, но другата жена не искаше да се "предаде" - искаше го обратно. Звънеше му постоянно по телефона, обясняваха се с часове. Той не й беше казал, че има нова връзка и с неспособността си да й каже директно, удължи излишно много нещата. След още година тя продължи напред, т.е. след грубо 4 години останахме наистина само двамата. Резултата беше, че в края на на тези 4 години, и двамата бяхме загубили уважение един към друг. Отделно аз бях краен перфекционист и така и не можах да "преглътна" начина, по който започна връзката ни. Да си кажа честно, оказа се, че най-хубавото е вече приключило. Което е жалко, защото в началото имахме толкова хубава и нежна връзка. И толкова много синхроничности ни събраха. Останахме заедно още 4 години, през които аз се сринах и тихо страдах от ОКР. Той ме подкрепяше много през тези години и беше до мен, докато се съвзех и стъпих на краката си. След това се влюби в друга и се разделихме. Аз му помогнах да си отиде. Той не можа сам. Цялата тази ситуация ме научи на няколко неща: - Отношенията между двама души са нещо свещено и непристъпно. Около тях има граница, която не бива да се преминава, дори и най-любезно да те поканят вътре. - Щом единия от двойката си позволява да пристъпи извън тях, без това да е окончателно, то този човек има съмнителни нравствени качества - в моя случай беше патологичен лъжец, макар и много благ по душа и искрено вярващ в заблудите си. - Тези отношения нанесоха сериозна вреда върху самочувствието и самоуважението ми. - Колкото и да ни се иска понякога, просто не можем да управляваме другите хора... това, което можем да направим обаче, е да се погрижим за себе си и внимателно да изберем кого да допуснем в живота си. - Била съм изключително наивна, завеяна и доверчива (случвало се е да ме питат дали не съм расла в буркан). Ако не бях с него, вероятно щях да съм с друг, който да ме научи на същите уроци. Просто преди това имах много заблуди за живота и любовта и тази връзка беше предпоставка да се освободя от тях. Така че въпросът ми е - Защо искаш да си с този човек? Какво очакваш от бъдещето с него? Ще можеш ли да се справиш с обидата и огорчението, които в момента понасяш и струват ли си те изобщо?
  6. Привет и от мен! На 31 съм. И аз страдам от ОКР. По-точно - страдах. В минало време. Не че сега съм перфектно нормална. Но мислите, които спорадично ми минават през главата, отдавна вече не са в състояние да ме изкарат от равновесие. Тая тема трябва да се забучи най-отгоре. Много искам някога някой да ми беше дал да я прочета. Искам някой да ми беше казал преди 4 години, че не е нужно години наред да страдам, че няма да съм повредена цял живот, че съм напълно нормален човек и че ще живея пълноценно. Това е първото нещо, което всеки, който се сблъска с ОКР, трябва да прочете. ИЗХОД ИМА. И той идва с желанието за промяна и с малко повече постоянство. Вместо обаче да прочета това, аз попаднах на лекар, който ми каза, че няма да направя нищо от нещата, от които се страхувам, но пък може да почна да си говоря сама... публично... (защо не си тръгнах още тогава, не мога да кажа). Че трябва да пия лекарства и че терапията може малко да подобри нещата. И вместо да получа насърчение да вярвам в себе си и да се справя, получих рецепта. Оттам нататък не знам дали нещата станаха по-добре или по-зле. Качих 18 килограма. Самочувствието ми спадна още по-драстично. Почнах да страня от приятелите си. Срам ме беше да обяснявам както защо съм нервна и притеснена, така и защо съм се "запуснала" да кача толкова килограми. За ефектите на лекарствата и напълняването върху сексуалния ми живот не искам дори да говоря. Да, лекарствата закрепиха положението. Вечер пиех половинка от нещо и след 10 минути не можех да гледам, така ми се спеше. Сутрин едвам се насилвах да стана от леглото. Цял ден бях без енергия. Не можех да се разплача. Нямах достъп до почти никаква емоция. Изкарах една много студена зима с есенно яке... дори усещането ми за студ беше притъпено. Хем се чувствах сравнително стабилна, хем нещо генерално не беше наред. Някак нямах достъп до собствените си чувства и това беше силно смущаващо. Да, постигнали сме някакви неща в хода на терапията. Със сигурност сме подготвили "почвата" в някакъв смисъл. Но този прогрес на фона на безумните суми, които съм дала в продължение на малко повече от две години..., съчетан с все по-смачканото ми самочувствие ме накара да се запитам дали съм на прав път. Натрапливости нямаше, но може да се каже, че живеех изключително непълноценно. Приятелят ми се грижеше за мен, едвам се домъквах до работа, вечер се прибирах и от умората от това да съм мобилизирана цял ден, почвах да рева. Като се наревях - вечеря, душ и пак в леглото. След две години съмнителен прогрес, в течение на 2-3 месеца, постепенно спрях лекарствата. Както ще се сетите, натрапливите мисли започнаха да се връщат. Не исках да се въртя в омагьосан кръг и почнах да проучвам въпроса. Така попаднах на този форум. Ето и темата, която ми показа кой е моя терапевт - http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=9444 Не мога да го подчертая достатъчно добре - избирайте си внимателно терапевта. Няма да сравнявам едната терапия с другата. Само ще ви кажа, че д-р Първанов на 6-тата ни среща ми каза: "Ти нали си даваш сметка, че вече нямаш нужда от мен?". Без лекарства, с повече или по-малко насока, с поставяне под съмнения на някои основни убеждения, с вдъхване на малко вяра, с много релаксиране и с практикуване на повече спокойствие стават чудеса. Всичко, което ми трябваше, е да повярвам в себе си. Някой да ми покаже, че трябва да спра да бягам от "звяра", който е вътре. Някой да ми вдъхне смелост и кураж да погледна навътре, като не заобикалям сянката. В сянката лежат съкровища. Там вътре има неизчерпаем източник на отговори. Душата знае какво й е необходимо. Научете се да приемате себе си - малки, дребни, несъвършени, срамежливи, неуверени, недостатъчно добри. Като се провалите, опитайте и утре. Без самобичуване и без срам. Обичайте себе си. Прощавайте си. И опитвайте пак. Това е. Просто и кратко. Формулата, с която задействах серия от промени, които доведоха до ново самочувствие, редица успехи, един куп нови познанства и приятелства, 12 свалени килограма и незабравими спомени. Не че нямах страх, напротив. Имах много страхове. Все още имам безумни страхове, които от време на време напомнят за себе си. Но не им позволявам да ме инвалидизират. Действам въпреки тях. Причиняват ми стрес основно социални събития и дейности, които изискват от мен да се "докажа". Но въпреки това аз се хвърлям смело в тях. И в общия случай преживяването се оказва незабравимо приятно. Не всичко стана за 3 дни. Някои неща отнемат месеци, дори години. Всяка промяна е трудна. Някои идеи продължавах да ги преосмислям много време, след като приключихме терапията. Някои неща още преосмислям и днес. Имах късмета първите 27 години от живота си да изживея спокойно. Помня перфектно какво е да се чувстваш нормален и всичко да ти изглежда възможно. Може би затова не се предадох. Никой не може да ме убеди, че след като някога съм се чувствала свободна, ще трябва да прекарам остатъка от живота си в страдание, подчинена на безбройни страхове. Бих опитвала до последно просто. А всеки, който иска да ми направи песимистична прогноза, лекар или не, може да се опита да си гледа работата по-добре. Вече знам, че съм силна. По-силна, отколкото някога съм предполагала. Знам, че не съм перфектна по критериите на целия свят. И в същото време не искам и да бъда. Идеално перфектна съм си такава, каквато съм - с всичките си драми и недостатъци. Аз съм си просто аз. А човек като почне да приема себе си, натрапливите мисли и страхове вече няма от какво да се захранват. Аз знам, че това, което мога да направя сега, е да живея спокойно, активно и щастливо в настоящия момент. И знам, че един ден всички тези драми ще бъдат просто един мъглив спомен. От който е останало нещо, колкото да не загубя мъдростта.
  7. Здравей, Слънце! Присъединявам се към въпроса. Това, което аз правя е следното: - наблюдавам реакциите си на ситуации в ежедневието, - наблюдавам реакциите на други жени около мен в сходни ситуации (това са жени, които възприемам като нежни, внимателни, добри, спокойни и уравновесени), - всичко това, което ми харесва у тях, го търся в себе си и опитвам да го изразявам повече.
×