Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Nona

Участници
  • Общо Съдържание

    10
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. А относно детето - даа.. много и постоянно мисля за него. Но пък честно казано постъпвам егоистично, като почнах да мисля повече за себе си, защото след 15г той ще "излезе" от нас, а ние ще си останем двамата всеки със собствения си живот, а през тези 15г дали ще имаме щастлив живот, дали детето ще разбере какво е семеен уют и разбирателство и че мама и тати се обичат, затова и са го създали него и това семейство... Като цяло семейната обстановка е спокойна, няма скандали, караници и побоища, но е както казах студено...все нещо ми липсва, не се чувствам щастлива, продължавам да мечтая за иситинската любов..Всичко това ме кара да си мисля, че това не е "моя" човек. Иначе да - уважава ме, цени желанията ми, но и при него егоизмът му е в повечко.. Осъзнах и че почна да ме дразни избухливостта му, острите му реакции, вечното недоволство..и всичките тези черни краски.. Тук ще кажете, че може би сама съм си виновна като съм се събрала с такъв човек, но ще кажа, че като има чувства тези неща изглеждат преодолими и не толкова пречещи...но с времето..усещах, че аз давам повече емоции и чувства, а не получавах..емоционална студенина...това чувствах.. А може би аз не разбирам какво е щастие? Какво е щастието в едно семейство? Отидохме на психотерапевт...оказа се,че и двамата си имаме проблеми., той повече и по двамата има доста работа..Даваме си шанс за нашата връзка, но като цяло не искам и не мисля да правя повече компромиси със себе си, ако продължа да се чувствам нещастна в това семейство.
  2. Не ми отговори, но въпросът е важен и от отговора зависи дали би могъл да се промени съпругът ти съществено. Принципно винаги си е бил песимист, като аз все се стремях да му показвам, че не всичко е черно. Но с времето се поуморих все аз да давам..иска ми се и на мен някой да ми даде сили и да ми каже.. Всичко ще бъде наред....
  3. Да вариант е, който принципно не ме кара да се чувствам добре...а и не бих искала..искам всичко у нас, много ли искам?
  4. Когато на човек му липсва нещо, той намира начин да го има независимо къде, без да засяга хората с които живее... Аха...разбрах..намека...
  5. Ами Мохамед ходи при планината вече 6 години..и се поумори.. Не може само единия да дава, а другия само да консумира нежност и топлина. И аз искам да се чувствам значима и обичана, а не мога.. може би и моя егоизъм проговаря тук.. Осъзнавам,че всъщност аз вече свикнах с това и осъзнах,че той просто си е такъв и не може да се промени, но май вече и като човек не ми харесва...и най-вече прословутия му негативизъм - изпива ме, аз да съм винаги готова с решение и да доказвам,че не всичко е толкова лошо и трагично...разминават ни си мирогледите.. Иначе да, той изразява любовта си като пазарува и помага в къщи, като пуска пералня и простира, като хвърля боклука и пуска прахосмукачка, но на мен ми се иска да деля леглото си с приятел и любим, а не с домашна помощница...дано не прозвуча много грубо.
  6. В нашия случай не акцентирам върху намаляването на страстта, а на липсата на нежност и изразяване на любов и нежност... Осъзнах, че той просто няма нужда от това, а най-лошото е, че явно той си мисли,че щом той няма нужда от това и аз нямам... Но уви...на мен точно от това ми стана толкова "студено" самотно и безсмислено едно такова съжителстване..без връзката между нас ... ей такива неща
  7. Здравейте и в този подфорум! Преди дни публикувах тази тема .. http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=12317 минаха няколко дни и все още се чудя и мая.. Той се държи много добре, но близостта между нас все си я няма...а май това е основното, което ми липсва...А дали? Замислих се,че до толкова вече съм свикнала той да си е по-студен...че всъщност и аз май съм станала такава..не че май вече има кой знае каква нужда да стоим прегърнат и да гледаме ТВ, отколкото, че хората, които се обичат го правят...не знам...или пък да си говорим, но аз знам...така свикнах...да я няма връзката..просто свикнах, но май не е нормално да е така...ние сме едва от 6г заедно... Според някои не е толкова лошо, но зависи кое е водещо за тях... Да имат домашна прислужница или приятел -любим до себе си...за себе си... вече не знам Чувствам се все по-объркана и нерешителна...и се замислям, наистина ли е толкова зле? А преди 1 седмица знаех, че за мен това е решението, а най-лошото е, че в мен си стои усещането, че това не е моя човек, моята..половинка..или май съм голяма идеалистка....
  8. Здравейте отново и благодаря за бързия отговор! Разговаряли сме..силно казано, многократно аз съм го споделяла..какво ми липсва във връзката, кое не ме удовлетворява, но за кратко време има леко подобрение...до следващото "неговорене". Един от проблемите ни е,че не разговаряме..той няма желание и нужда, не споделя с мен, а когато аз искам да говорим, в повечето случай аз говоря, а той мълчи и слуша. На база горенаписаното и след толкова години, аз осъзнах, че той не може да се промени и не може да бъде такъв какъвто аз искам и от какъвто човек имам нужда до мен, затова и се замислих за тази постъпка. Преди 1 седмица му предложих да се разделим дори и тогава той не се пребори със себе си и да ми предложи да поговорим да се бори за любовта си, в което аз се съмнявам,че има към мен. А това произхожда от факта, че никога не е изразявал, че е щастлив с мен, че имаме прекрасно дете..не е като другите хора.. все нещо му е криво, все нещо не му достига...а аз все се стремя да го зарадвам по някакъв начин, но в малкото хубави моменти , той е вижда хубавото, а намира...негативното. И то това се уморих ...от песимизмът му, от подтиснатостта му...не споделяне на чувства и емоции. За него,..от 3-4год..няма стабилна работа, аз съм основният източник на доход, това също оказва влияние.Преди това беше полицай, но след като напусна бяхме в чужбина. След завръщането ни говорихме и той каза,че не иска повече да работи тази професия - подкрепих го. Така че и преди и сега е бил професионално неудовлетворен, а и не реализиран.Но мен ме дразни това,че може само да мрънка и недоволства и философства и това е. Може да нямаме пари за нещо...и проблема се стоварва върху мен, аз трябва да намеря от някъде пари, той няма да се размърда и да намери пари/на заем/ дори да лиши детето си от нещо... Аз мисля,че той в голяма степен е егоист...изхождам от това, че до сега не се е насилвал за нищо да се промени, въпреки многократно да съм му казвала,че не се чувствам щастлива... Снощи след като разговаряхме /разбира се след моя инициатива/ на тема " Какво ще правим" ми сподели, че не съм зачитала мнението му, че той се е стараел..и все пак се радвал,че има и мен и сина си. Да, но аз някак си не мога да уважавам и харесвам човек, който все аз "тегля", аз му решавам проблемите, а той няма дори свястна работа, не може и нищо да ремонтира у нас...на кое да се възхищавам, а и както казах напоследък..за всичко сме на различни мнения.. Може би трябва да отбележа, че и двамата сме зодия Лъв..силни характери и двамата сме с разведени родители, имащи втори бащи с малката разлика,че той е живял в сплотено семейство и е бил обгрижван, но може би пак недостатъчно за него,. В състояние съм, в което хем не искам да се разделяме, хем не искам да съм с човек, за което хората да ме съжаляват..... И да допълня нещо също толкова важно,че според моите родители на него си му е удобно да живее така - аз да съм го издържала, а явно и няма нужда да изразява любов, което на мен най-много ми липсва, да бъдем приятели, любовници, да усетя,че той се нуждае от мен като човек, любима, а не да бъда робот, който ходи на работа само и носи пари в къщи..да понякога като се замисля така се чувствам. Принципно не вярвах в това, но напоследък взех да се замислям,че може би са прави. Защото ние все нямаме пари според него, почти никъде не ходим, нямаме семейни приятели...всеки си има неговите, с които рядко се виждаме. Основната разлика между нас, което е и определящо за цялата ни нагласа към живота е, че аз съм оптимист, а той песимист, но според него, той е реалист. Песимизмът лечим ли е? Или е генно заложен? Не знам дали психотерапевт би ни помогнал, но хубавото, че той е съгласен да отидем, което и мисля да направя. Защото трябва нещо да променим, и ако не се получи поне ще съм по-убедена в постъпката си...до колкото мога де..
  9. Здравейте! Предстои ми да взема много важно решение…в началото бях в афект и бях убедена с всеки изминал ден все повече се двуумя и размишлявам…дори не знам как да опиша ситуацията възможно най-кратко и същевременно ясно. С човека, с когото живеем сме заедно от 6г и имаме прекрасно момченце на 2.5г…за мен проблемът е, че ние живеем заедно, но в действителност всеки си живее собствен живот,няма я връзката между нас. За него - той е много тежък характер - не изразява чувства, никога не разговаряме за нас…ако се разсърди за нещо се сърди с дни..песимист, но също така и много отговорен. Което пък не го прави инициативен..слага си сам тавана и казва аз толкова мога….Всичко това ме умори, умори ме връзка, в която аз все да съм двигателя, всичко да става по моя инициатива, аз да съм даваща любов и емоции, а отсреща само да се консумира…любов и близост..изключително рядко..и това много ми липсва, и зато ва казвам,че всеки си живее своя живот. Вечер той си гледа ТВ в едната стая, а аз в другата…Чувствам се необичана, нежелана от човека до мен не мисля, че ме щади нито физически, нито като чувства. Сигурно звуча много объркано, но така се чувствам и аз… Искам да се разделим..напоследък по всеки въпрос почнахме да имаме различия, никои от моите родинини и приятели не го харесват, аз все се борех срещу тях, че не са прави и за какво? Да – много добър баща е, грижовен…затова най-много мисля и ме е страх…за детето.. да израстне само с майка си, след време да ме обвини,че съм постъпила така и да е нещастен…НО пък и не мисля,че е по-добре да живее с мама и тати, които почти не си говорят, не се докосват, не се целуват…не мисля, че това е пример за семейство… Страх ме е да не сгреша…защото той като цяло не е толкова лош човек, не пиянства, няма насилие..дълбоко в него имало чувства към мен…уважава ме като личност, не ме е ограничавал…като цяло, но това мрънкане и недоволство, това все аз да правя и определям нещата, ме умори..и като се замисля защо все се сравнявам с другите хора, защо все се чувствам нещастна…заради човека до мен или пък причината е в мен..той ли трябва да ме прави щастлива? Студено е у нас..няма емоция, няма живец…така ли продължаваме и да се примиря в името на детето или да поема отговорността пред него и да продължа напред сама..? Осъзнах, че той няма да се промени, а аз не искам повече да правя компромиси със себе си, макар и да ме е страх да бъда и да не остана сама… Може би последният шанс за нас е семеен терапевт, понеже за себе си не съм сигурна, но мисля, че той е доста комплексиран и има проблем от детството му благодарение на майка му..все пак аз не съм специалист, но предполагам Ще се радвам на съвети от вас и все пак знам, че решението трябва да взема сама…
×