Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Jabchi

Участници
  • Общо Съдържание

    3
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Здравейте,доста мислех и анализирах написаното от вас,моя отговор също....Да наистина аз се самоналагам искам да изгоня страха да го махна искам той да ме остави,неискам нищо общо с него.Мисля,че най-вероятно това не е начина ....трябва да се науча да ги приема както бях направила преди,да ги обикна да се вслушам в него и да го разбера да се съюзим и да сме едно цяло...Той не се махат ,тои или се скрива за малко или остава в мен някак си сме свързани ,плаши ме и прави зелените ми очи тъжни и нещастни.Но аз всякаш се крия зад него ,оправдавам се с него...защото Видите ли мен ме е страх и ми е позволено да не свърша еди кое си,а теб акто не е страх може да го направиш.Това дали не е избягващо поведение от отговорностите от това да си хвана живота и да устоявам мнението си .Искам да се науча да не се влияя от мението на хората,от тяхното неудобрение понякога.Искам да слушам само моя вътрешен глас..и той да ме води напред.Честно казано знам ,че майка ми никога не е била щастлива с баща ми до ден днешен немога да разбера защо го е търпяла.Можела е просто да си тръгне и това изтъркано обяснение,че е заради децата не го приемам.Аз да се чувствам виновна ,че тя е търпяла това заради нас .... е не това в прекалено.До колкото сестра ми тя никога не е се интересувала а зкак се чувствам как приемам всичко това,тя гледаше само нейният простоват свят и с и живее в него.Незнам дали един ден пак ще стана усмихнато позитивно момиче което бях някога,иска ми се.И да них казала,че се чувствам радостна от факта,че съм красива но ми се искаше повече хора да видят и дълбината на моите чувства и емоции ,да познаят и моята вътрешна красота не само външната....може би трябва време а и точния човек сигурно още не ме е намерил и ме чака някъде знам ли.Чудя се само защо толкова неистово ме е страх от смърта направо се побърквам от ужас......защо се отключи това в мен и какво иска да ми каже Чакам отговорите ви с нетърпение
  2. Здравейте,безкрайно съм ви благодарна ,че ми отговорихте днеска мисълта само ,че ви споделих и писах в този сайт ме направи една идея по-спокойна на работа.Сега ще започна да споделям и отговарям на зададените въпроси,като малка бях мн любопитно дете,майка ми и баща ми са хора които никога не са се разбирали ,винаги са се карали и обиждали баща ми често посягаше и биеше майка ни пред нас със сестра ми.Баща ми е полицай,властен човек ,който налага своето не ми е показвал никога духовна подкрепа само материална ,защото виждаше в мен амбициран човек ,който му се учи и се справя добре с ученето.Майка ми е мн мнителна и страхлива жена,постоянно се страхуваше.Учеше ни да се страхуваме от мн неща от кучета,от хора....На 6 години вече бях първокласничка пуснаха ме по-рано ,за да мога със сестра ми да сме в един клас която е по-голяма от мен с година и 8 месеца,и уж сестра ми да ми помагала.Обаче сестра ми беше голям провал нищо не схващаше и не разбираше и ме караха вместо тя аз да и помагам...дразнеше ме това.В 6 клас тя остана да повтаря класа а аз завърших на 17 години тя на 20 за нашите това беше голям срам,аз много се срамувам от сестра ми.В училище се е показвала като мн мн тъпо момиче,дори я намирам за доста не само тъпа а и грозна.Завиждаше ми ,че аз съм по-красива от нея и се страхуваше да ме запознае с приятелите си ,за да не ме харесат мен.В тоя живот за едно наистина съм адски благодарна и се чувствам щастлива ,защото погледна ли се в огледалото виждам един красив човек...външно мн се харесвам а и не само аз и хората.Това ме държи да живея и да не се предам изцяло....просто немога да погубя това което ми е дала природата и за което толкова мн жени мечтаят- за естествена красота .Интересното е ,че като малка си мислех ,че ако като порасна съм мн красива ще съм и щастлива но уви.Не е така радваме този факт но не съм щастлива.Та да се върна на детството.Във втори клас се разболях тежко от възпаление на гръбначно мозъчните нерви и бях парализирана доста дълго време от кръста надолу и ме лекуваха в Русе но не успяха да ме излекуват пратиха ме в София......беше гаден период спомням си как децата играеха на вънка а аз неможех да ходя и те ми казваха "Здрасти Мими и чао ние отиваме на играем" а аз седях неподвижна и гледах как отиват и си играят.Като се излекувах,което е рядко срещано да се излекува дете от това възпаление понеже множе да засегне и дихателната мускулатура и да се получи парализа,но явно в трябвало да живея и да оздравея се върнах в училище и завърших,макар че бях изпуснала много.Сетих се как на първия учебен ден на 2ри клас баща ми ме носи на гръб защото неможех да ходя.След това аз бях мн добра ученичка,но бях мн плахо дете мн ме тормозеха момчетата в калса закачаха ме биеха ме понякога е бой силно казано но ме удряха и аз плачех и никой от нашите не идваше да ме защити и аз ходех със страх на училище ,че ще ме спипат някъде пак в някой ъгъл и ще ме ударят .Относно характера ми ,когато искам да постигна нещо го правя и се боря въпреки всичко ,дори да се влача,да се мъча не спирам докато не го направя..Така и с продължаване на учението ми.В най-големия си ужас и страх реших ,че аз ще завърша и ще стана медицинска сестра.Трябваше да карам преравнителни изпити за да изръвня изпуснатата година.Спомням си ,че на ден имах дори по 2 на веднъж...изведнъж усетих сила в себе си и желание да се справя.Вземах си всички изпити ..заживях сама на квартира а преди неможех да оставам сама нито да пътувам,научих се да пътуеам сама във влака да ходя да уча да се справя исках много да успея и ето ,че стана успях и през това време сама да си спра Ривотрила.Живота пак беше станал песен.Нямаше го страха та той вече беше радостна амбиция,нямаше го безпокойството аз държах здраво живота си и не го пуснах....почнах да общувам доста когато не чувствам гадните симптоми съм мн общителна...понеже както казах съм добре изглеждаща мн хора искаха да завържат разговор с мен и аз опознах нови светове.Помислих си "ето страха си отиде сега остана само спокойствието ,ти успя Марияна" и заживях спокойно до момента на този ми рецидив.Отстрани погледнато се чувствам ,като едно малко уплашено дете,мн мн любопитно за живота,когато завързвам разговор мн се изчервявам автоматично ми идват мисли..."Ще се изложиш,смешна си ей сега ще се изчервиш ,ще се разтгрепериш ти си нищо ,няма да се справиш" и се получава еидн ужас завършващ с паническа атака.Мисля ,че поста ми е мн дълъг а междудругио мисля да се запиша на аеробика и да тренирам нещо За сега толкова ,че съм адски изморена спи ми се след дългия работен ден а и утре ме чака леко неспокоен ден,чудя се дали да се тревожа от сега или да го оставя за утре ,май е по -добре за утре.Нали утрото е по-мъдро от вечерта
  3. Здравейте на всички,скоро се регистрирах понеже видях голямо разбиране и подкрепа от страна на специалистите а и от другите хора във този форум към страдащите и пишештите тук.Искам да споделя и аз моите страхове.Но първо да се представя.На 24 години съм,момиче от град Русе.От 2007год съм с Паническо разтройство.Вче 4 години така.За първи ми се случи да усетя големия неистов страх толкова силно на 19 години...от тогава живея на периоди на изчезване на симптомите и пак на завръщане.В момента съм в рецидив вече година почти.Никога не съм била в такъв дълъг период на рецидив.Толкова съм тъжна и отчаяна ,че не ми минава,че немога да ви опиша ((.По професия съм медицинска сестра...втори курс след като ме сполетя това прекъснах обучението си и зачаках да умра понеже това и чувствах а и не намирах смисъл да уча след като ми остава малко живот.След като мина време и аз видях ,че не умирам ....реших че каквото и да ми струва ще си довърша образованието.И така затвориха ни колежа в Русе и аз учих още 2 години в град Плевен.Завърших успешно.....пак в период на ремисия и ми се струваше ,че целия свят е мой и аз мога и ще успея така и стана.След като завърших пак се върнах в нас в гр. Русе и след 3 месеца работа в кардиологично отделение се завърна всичко с пълна сила.....тогава имах дилема дали да се изместя в отделение по Очни болести след дълго двуомене се изместих ,но почустввах че предавам там сестрите които ме взеха на работа и ми гласуваха доверие.На новото място вече се чувствах мн зле и направо незнаех на кой свят съм само за няколко месеца отслабнах много почти се стопих а иначе си бях направила мн добра фигура от АД напълнях но така,че да се харесвам.Сега имам мн проблеми на новата работа почти 10 месеца направих там.Искам да спомена ,че съм мн харесвано момиче красива съм и не оставам незабелязана ,дори лекарите не спират да ме закачат това малко ме притеснява и понякога изнервя.Страхувам се много от това ,че се чувствам всякаш съм сама на този свят и всеки си е хванал живота а аз съм някаква блуждаеща скитница незнам кое е добре и кое не кое е правилно и кое не.Чувствам вина голяма дори за неща за които не съм виновна.Понякога се страхувам ,че някой ще ми нарпави нещо Чувствам се забравена от света.Болести са ми постоянно в главата,смърта и тя не спира да ми напомня за себе си и това ,че ми се иска понякога да умра.Понякога си мисля ,че когато комуникирам с някой изглеждам смешна и непохватна,често се изчервявам по време на разговор или дори само като ми кажат името.В момента пия Есцитил 2х10 мг а преди това Ципралекс с който бях мн дълъг период в ремисия.Незнам вече какво да правя и на психотерапия ходя ,скоро не съм ходила малко прекъснах защото имам мн гадни дежурства на работа но пак ще отида.Искам страха да ме остави искам да дишам спокойно,чувствам че всякаш имам дупка в гърдите от страх и немога да си поема въздух (( Незнам защо ми се случи всичко това ,незнам дали е за хубаво но знам че качеството ми на живот е мн мн под нормалното.Много ще бъда благодарна ако има някой ,който може да ми отговори да ми даде съвет или ако го интерсува още нещо да зададе въпроси към мен Отчаяно и безнадеждно ми е .Моля ви !!!
×