Jump to content
Порталът към съзнателен живот

ivena_88

Участници
  • Общо Съдържание

    31
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

3 Следващи

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

2928 посещения на профила
  1. ivena_88

    Сила на характера

    Смятате ли, че с времето чувствителността/емоционалността на човека намалява и той става по-устойчив на стрес, напрежение и неприятности? Или това може да се случи и чрез целенасочена работа независимо от годините? Може ли един емоционален човек да стане не така емоционален? Казвате, че ако човекът е чувствителен и емоционален, това не е негов минус. Аз обаче мисля, че това е негов минус и му пречи да живее по-леко и спокойно. Затова реших и да отворя тази тема. Емоционалните хора доста трудно минават през всякакви житейски кризи, свързани с работата, семейството и отношенията, здравето и т.н. Такива хора с месеци и години преживяват случилото се с тях, склонни са да го драматизират, да го обясняват на другите вместо да търсят решение и да действат, имат нужда от постоянна подкрепа и съчувствие и често потъват в проблемите си. Така освен, че не са щастливи и удовлетворени, те са и неефективни на работа, приемайки навътре почти всяка случка в живота си. По този начин емоционалността им става основен техен недостатък и лайтмотив на целия им живот. Всичко случващо се те пречупват през тази емоционалност. Нерядко циклят над незначителни проблеми, дълго време могат да са обидени на някого, да са изпаднали в апатия и т.н., което се отразява пагубно на всички сфери на живота им. Освен това ми се струва, че другите хора, които не са така емоционални ги приемат с насмешка и ги смятат за лигави, ревливи, безхарактерни. Когато такива хора са щастливи, те отново са дразнещи за не така емоционалните, защото обичат да показват и изживяват емоциите си и отново са приети с насмешка. Ако става дума за емоционална жена, това донякъде може да й се прости, но ако е мъж, той даже може да бъде отхвърлен - на работа, в семейството и сред приятелския си кръг. Струва ми се, че човекът на днешния ден не е емоционалния, а е този с твърдия характер и волевия. Той се възприема (и най-вероятно е) по-успешен и високо ценен. Освен това смятам, че е по-малко вреден за себе си и здравето си. Емоционалният често се саморазболява в резултат от силните си преживявания.
  2. ivena_88

    Сила на характера

    Имам много страхове, върху които работя от десет години. Има периоди, в които смятам, че се справям по-добре и такива, в които си мисля, че нищо не съм постигнала по въпроса и всичките ми страхове ме обхващат. Най-много ме терзаят страхът от болести и от провал. По въпроса за риска: премерен за мен е рискът, свързан със смяна на работата. Има риск работата да не е добра, дори да е по-лоша от предишната, но дори това да е така - не е нещо фатално или което да не може да се преодолее по един или друг начин. И все пак, аз трудно се решавам да поема рискове, дори когато ги смятам за премерени. Възможно е, както Вие казвате, да се чувствам лабилна на моменти поради желанието ми за контрол най-вече върху собствения живот и ситуациите в него. Въпреки че опитвам да работя върху желанието си за контрол, все още вярвам, че ако отпусна контрола, това ще е пагубно за мен. Все още не мога да повярвам, че вероятно нищо не мога да контролирам, дори себе си. В определени периоди в живота си се чувствам безпомощна да се справя, но нито мога да не контролирам, нито мога да контролирам. Най-вероятно затова съм изнервена и избухлива на моменти - не ми се получават нещата с контрола, а толкова ми се иска. Чувствам се разочарована на моменти, защото въпреки че упорито вървя в определена посока, не получавам очакваните от мен резултати. Като пример мога да посоча здравословното хранене. Преди години реших, че ще започна да спортувам, да се храня здравословно, да спра да пуша и да не употребявам алкохол и имах определени очаквания за позитивна промяна на здравословното ми състояние като резултат от това. Позитивна промяна има, но не е толкова голяма колкото очаквах и сега на моменти се чувствам демотивирана да продължавам с усилията. Мисля, че голяма част от проблемите идват от характера и волята ми, който макар и "заякнали" през последните години, все още не са достатъчно силни. Струва ми се, че животът е много труден и в него няма място за лигльовци, а само за силни хора. Много често ми се е случвало в миналото околните да ми казват, че съм чувствителна и емоционална и това е мой минус. Към днешна дата вярвам, че наистина е така и смятам, че бих живяла по-спокойно и добре, ако има силен характер и съм по-устойчива на стресове.
  3. ivena_88

    Сила на характера

    За мен силният волеви човек е този, който: - е преборил голяма част от страховете си, които му пречат да живее пълноценно или по-точно живее в хармония със страховете си, като ги е приел; - е смел, поема премерени рискове, за да се развива, носейки отговорност за решенията си и действията си; - не е силно чувствителен, лабилен психически, не се разстройва лесно за щяло и нещяло; - концентриран е в изпълнението на целите, които сам е поставил; - е самостоен и независим от другите, тяхното мнение и поведение; - знае какво иска в живота и какво правил: има цел и посока и ги следва, дисциплиниран и целенасочен.
  4. Здравейте! Бих искала да поставя темата за силата на характера и волята на човека, които според мен са изключително важни в днешно време. Как според вас може да се изгради силен характер и са се кали волята? Как може това да стане, ако става въпрос за чувствителен, колеблив и страхлив човек? През какви етапи на промяна трябва да се премине и възможно ли е такъв човек да придобие силен характер?
  5. Присъединявам се и към питането на Деляна, аз съм от тези хора, които в една или друга степен се влияят от оценката, мнението, отношението на другите околни към мен за изграждане и поддържане на самооценка, самоуважение, обич към себе си, вяра в себе си. В мен това също е дълбоко залегнало, макар да го отчитам като грешен модел.
  6. Благодаря за отговорите, Орлин и д-р Първанов! Може би трябва да добавя и няколко нови допълнения, които да допълнят картината. В случая разговор с ръководител е правен, но няма по какъв начин да се реагира, нито да бъде наказана, нито да бъде уволнена, а устната забележка да престане също не дава резултат. Относно програмите в мен - ще кажа накратко, че дълги години аз бях неуверена в себе си и собствените възможности, негативна, страхлива, притеснявах се страшно какво мислят другите, какво ще кажат, имах сериозни комплекси относно външния си вид и качествата си, не се обичах и харесвах. След дълга работа над всичко това (сама и с психолог) повечето от това е променено - изглеждам и се чувствам много добре, уверена съм и спокойна, хората ме харесват,защото и аз ги харесвам, знам какво знам и мога, въобще неувереното грозно пате е в миналото. Но...вероятно понеже и аз съм изтърпяла много обиди и унижения в миналото, когато ме обижда пред колегите се чувствам унижена, наскърбена, тъжна, уязвена, а също и в мен се надига един глас, който крещи да й отговоря, защото не може да се гаври с мен, със самочувствието ми, което така трудно изградих, с личността ми. Естествено, това, че го прави пред хора ме кара да страдам, защото тя разваля доброто впечатление, което съм градила с години и е плод на много труд. Тук трябва да допълня, че колективът като цяло се състои от спокойни, интровертни и не така емоционални хора (за разлика може би от нас двете), които въобще не приемат добре каквито и да било крясъци, писъци и обиди. Накратко, излагаме се и двете, нищо че аз стоя като гордо и уверено, като паметник на културата и слушам обиди и заплахи мълчаливо, а тя крещи. Това са най-общо тези програми, които тя събужда в мен. Според мен успявам да стоя "самостойно самоуверено", от което тя два пъти повече се нервира, макар че виждам известен период на колебание, преди да ме нападне дали да се доближи, или не. И последно, разговор с аргументи, логика и обяснения тя не приема, не иска да изслушва каквото и да било. Още преди да съм казала втората си дума в изречение, тя започва отново да крещи нещата, които си е навила на пръста и не отговарят на обективната истина. Голяма част от колегите я смятат за неадекватна и не съвсем логична, а някои от тях смятат, че има някакво психично разстройство (приличащо най-много на типа бордърлайн), но не мога да твърдя такова нещо, това е само допускане, без да може да се докаже. За нея аз съм виновна за всички нейни провали в работата, в живота, за неуспехите й, за проблемните й отношения с колегите. Смята, че настройвам другите срещу нея, че правя конспирации, за да се провали и изложи. Това на мен не ми е нужно, тя сама се проваля, без да си мърда пръста, защото докато тя мисли какво правя, аз се старая и работя. В допълнение, вероятно в очите й и в главата й аз имам всичко, което тя би искала да има. В момента се опитвам да приема този конфликт като случка, която се опитва да ме научи на нещо, да подобря и променя някои свои качества, но все още не ми е съвсем ясно на какво точно...
  7. Здравейте, Бих искала да помоля специалистите от форума и неговите читатели за съвет, тъй като никъде в интернет не мога да открия достатъчно информация по тази тема. Накратко, живеем в свят, пълен с всякакъв вид агресия и агресивно поведение, ежедневието ни също е доста забързано и изнервено. Във връзка със ситуация в моя личен и професионален живот в тази посока искам да попитам как мога да се справя с вербална агресия от страна на колежка на работното място към мен. Каква трябва да е моята адекватна реакция на нейните нападения и тормоз с думи, които ме обиждат и огорчават. Обикновено го прави пред колектива, макар да се старае другите да не чуят какво точно ми казва, но все пак да се почувствам унизена и уязвена пред всички. Смятам, че поведението й е продиктувано от завист и злоба, чисто женска, но и професионална за това, че сме на една позиция, но аз се справям по-добре, хвалят ме и ме уважават, а тя (най-вече защото не се старае и не й пука) не се справя добре с работата. Вербалната й агресия е под формата на обидни квалификации, заплахи (спри да..., престани да...., махни се от еди-кой си), изкрещяни или изказани на висок тон. Силно емоционална е и много изнервена, не приема обяснения, винаги смята, че е ощетена с нещо, че е пренебрегната, недооценена. Контактът ми с нея е невъзможен, правила съм опити за изясняване на отношенията, обяснения, дори извинения, ако съм я обидила без да съм разбрала. Не приема нищо от това, когато ме нападне и й отговоря, макар и кротко и спокойно, това я агресира още повече. Когато просто стоя и не й отговарям, също много се изнервя и продължава да ми вика. В момента съм приела позицията да не отговарям, единственото което казвам е, че не искам да говоря с нея, но все пак тя продължава, а и аз имам някакво достойнство. Моля, помогнете.
  8. Dimak, аз също съм страдала от генерализарана тревожности и от ОКР, и понякога отново се връщат такъв тип атаки и страхове. Това, което мога да те посъветвам и аз наистина е да се заемеш с избран от теб спорт или фитнес. Не можеш да си представиш аз до каква степен мразех да спортувам. След като всички специалисти, с които се бях консултирала, ми препоръчаха сериозно да се заема със спорт, реших да отида насила в един фитнес, преглъщайки всичките си страхове и цялото нежелание. Нарочно предплатих карта за една година, защото знаех, че ще се откажа на втората седмица и само ако съм платила толкова много пари, ще ме е яд и ще продължа със заниманията. Сега няколко месеца по-късно ходя с удоволствие, платих и за фитнес инструктор. Така първо някой ми помага в упражненията и второ, когато не ми се ходи знам, че не мога да не отида, защото някой ме чака и разчита да дойда. Наистина се чувствам по-спокойна, изразходвам адреналина си там. Когато съм най-нервна, когато не издържам, когато усетя, че може би ще получа паник атака, взимам сака , обличам анцунга и отивам! След това заспивам уморена и нямам енергия дори да се страхувам или ядосвам. Другото нещо, което може да е полезно, когато започнеш да се страхуваш, да си тревожен и т.н. е незабавно да се заемеш с някаква дейност вкъщи или навън - да измиеш чиниите, да се разходиш, да отидеш на среща с приятел, на пазар или каквото искаш. Опитай да се отвлечеш мислите от лошата, страшната,тревожната мисъл. Пример от мен - навън съм с приятели и за стотен път например ми минава баналната мисъл дали съм изключила котлона у дома преди да изляза, след като наистина съм го проверила и съм излязла /т.е. няма причина за притеснение/. Контра мисъл - Да, проверих котлона, беше изключен и точка. Просто няма да се върна и да проверя пак, нито да мисля, напротив незабавно трябва да си намеря по-полезно занимание и по-смислена мисъл, с която си заслужава да си заема съзнанието. Казваш, че имаш семейство - обърни се към него повече, към жена си, към детето. Те може да са ключът към твоето "оздравяване".
  9. Коментарите на всеки едни от вас са много хубави и точни. Ще отговоря накратко на въпросите. На 27г. съм, омъжена съм от 1 год.,още нямаме деца. Моят съпруг е прекрасен, доволна съм от брака си /макар да е от скоро/, ние сме заедно от много отдавна, обичаме се много. Работата е по-скоро по-голям проблем. Дълбоко в мене има някакви представи за това каква работа ме удовлетворява, поставила съм си цели и резултати, които да постигна. Понеже към момента позицията, която заемам вътрешно не ме удовлетворява, се чувствам непълноценна, неуспяла, тъжна и прочее. Хармония, много си права. Аз съм силно критична към себе си /най-вече към себе си и съм силно фокусирана в себе си, предимно за да си търся още кусури/, песимистично настроена към живота, в резултат от това често депресивна и тревожна. Преди време един психотерапевт ми каза просто да се отпусна, да живея живота и да му се доверя, че той знае кое е най-добре за мене. Тези думи аз ги разбирам и осъзнавам, размишлявам върху тях, но на практика не успявам да го приложа - аз се боря с "Лошия живот", който е против мене и може би ми крои лоши номера. Според мен ако спра, ако се отпусна, ако не действам, ако се успокоя, е възможно да се проваля, да се разболея, да съм нещастна и прочее. Не умея да пускам контрола, макар да знам, че нищо в този живот не контролирам и дори е смешно да се опитвам. Въпреки това, навикът си казва думата и аз продължавам. Мисля, че съм прекрасен пример за т.нар. ригиден характер, доколкото съм чела в този форум. По отношение на сравнението, аз дори не се сравнявам с конкретен човек, аз се сравнявам с представата за това каква трябва да съм според мен самата. Не се обичам особено, винаги мисля, че мога още във всеки план. Харесах повечето ваши съвети и започвам да ги прилагам. Най-трудно обаче ще бъде с негативното мислене и критичността. Единствената ми идея е да превръщам нарочно негативните и критични мисли, които ми минават в позитивни, дори понякога да ги изричам като утвърждения. Например като ми мине мисъл като например - "Днес не се справих добре с еди-какво си." в "Днес положих много усилия да се справя с еди-какво си и всеки път ще се справям по-добре.", т.е. аз съм развила навик да търся негативното дори в позитивното, доброто и красивото, а сега мисля да се опитам. дори изкуствено в началото, да търся позитивно, красивото и доброто дори в негативното. Като цяло искам да кажа, че според мен позитивните хора сами са си избрали да са позитивни, а негативните сами са си избрали обратното /и смятам дори, че поведението на "нацупен буреносен облак" им харесва и затова не успяват да са позитивни. Ако имате други идеи, ще се радвам да ги чуя. Благодаря!
  10. Здравей, Георги и благодаря за отговора и насоките. Накратко ще се опитам да отговоря на въпросите. По отношение на почивката - замисляйки се върху твоя пост установих, че приемам т.нар. "нищо правене" за почивка, а то очевидно наистина не е пълноценна такава. Често ми се случва в свободното време да се излежавам на дивана и да превключвам каналите на телевизора, без обаче да се застоявам на конкретен филм или предаване. Почивката иначе я възприемам като например - екскурзия до някой град/страна, море (плаж,бани), планина (излет), разходка в парка, четене на книга или списание, разговор с приятел. Въпреки че сега схематично нахвърлях някакви мои идеи за това какво е почивка за мен, по една или друга причина рядко правя изброените по-горе неща. Има случаи, в които трудно се "изключвам" - ако имам например някакъв проблем през деня, мисля за него и вечер или през уикенда, вместо да почивам пълноценно. Относно храненето - по лекарска препоръка спазвам нисковъглехидратна диета - храня се главно със салати, леки меса, млечни продукти, пълнозърнест хляб, плодове и по-рядко някакви въглехидрати. Сладкиши, тестени храни и газирани напитки, картофи и ориз по принцип са извън ежедневното ми меню. Това ми е препоръчано поради факта, че преди 2-3 г. напълнях силно и развих метаболитен синдром, който в момента е овладян и килограмите са нормализирани, но продължавам да го спазвам. Ежедневието ми не се е променило много - заниманията ми са главно свързани със стоене на стол, писане на компютър.. Мога да кажа, че съм неудовлетворена не толкова от работата и от заниманията си, колкото от това, че нямам особен стимул в нея - не виждам например в близко време нещата да се развият в положителна, желана от мен посока. Може би от тук идва и липсата на енергия, тъй като желая да видя някаква надежда за положителна промяна (за мен работата е много важна част от живота ми).
  11. Здравейте, бих искала да се посъветвам с потребителите на форума и да споделя един мой проблем, който чувам, че много хора също имат, а именно - лесна уморяемост, стигаща понякога до пълно изтощение (без да е имало много голямо физическо или психическо натоварване през деня), липса на достатъчно жизнена енергия и тонус, както и на настроение.Сигурна съм, че тук ще получа полезни съвети, мнения и гледни точки. Честно казано при мен проблемът е от повече от година. На 27 години съм, правила съм преди месец абсолютно пълни профилактични изследвания и в тях лекарите не виждат нищо обезпокоително (т.е. клинично здрава). Понастоящем спортувам поне 2 пъти в седмицата по 2 часа, посещавам сауна и басейн за разтоварване поне 1 път в седмицата, водя относително здравословен хранителен режим, не употребявам алкохол и цигари. Пия и витамини за енергия, но не мисля, че има някаква промяна в състоянието. Основният проблем е, че често сутрин при събуждане се чувствам уморена и нямам необходимата енергия за деня. Бих желала отново да си легна, вместо да започна ежедневните задължения. В ранния следобед вече съм уморена и без желание за работа. Ако не съм спала поне 9 часа през нощта, денят минава изключително тежко - изнервена съм, раздразнителна, разсеяна, а капацитетът на полезна дейност или свършената работа е много малък. Като цяло бих казала, че съм по-малко работоспособна от майка ми, а понякога си мисля, че дори и баба ми е по-енергична в дневните си заниманията. Не намирам това за нормално и много ми пречи, защото понякога изоставам със служебните задължения, дори и с обикновената домакинска работа, а и бих искала да добавя още някои неща в дневната си програма - имам чисто физическото време, но нямам сила да го направя - например да отида на разходка в парка, да се видя с приятелка, да практикувам някакво хоби, да се запиша на курс. Ще се радвам на вашите мнения и предложения как да преодолея проблема, за които съм благодарна.
  12. Диана, с оглед последните случки в живота ми си мисля, че в моя случай наистина е редно да приложа на практика твоя последен съвет. В противен случай има опасност с моята засилена чувствителност и склонност да преживявам всичко да прегрея и рухна психически и емоционално. Освен това трябва да се науча да бъда малко непукист. Първо ще се запитам кои хора са важни за мен, кои имат опита, мъдростта и познанията да ме съветват, критикуват и поучават. Естествено непременно това е най-близкият семеен кръг, няколко приятели /макар че от тях впрочем почти никога не съм чула каквато и да било критика/ и накрая-ще си избера 2-3 човека в професионален план, чието мнение ще бъде меродавно и значимо за мен. Ще продължавам да изслушвам критиките и коментарите на хора извън тези спокойно, дори хладнокръвно, след това ако се налага, ще се опитам да се защитя възпитано, аргументирано и без излишна емоционалност. И нещо последно извън темата- днес ми се обади мой бивш приятел, с когото бяхме заедно известно време. Понеже съм омъжена от сравнително скоро,разбрал за това и звъннал, за да ми пожелае щастие. Накрая на разговора ми сподели,че са му открили рак и че спешно трябва да започне лечение.Последните думи преди да затвори и да мога да кажа каквото и да било, стъписана от новината бяха:"Дано всичките ти мечти се сбъднат,дори и да не се видим повече, бъди щастлива." Това неочаквано позвъняване по телефона дойде точно навреме май като знак за нещо,което трябваше да ми се напомни - не мога да контролирам нищо, дори понякога и себе си, действията и емоциите си, още повече други хора, обстоятелства. Ще правя каквото мога и колкото мога и ще се науча да приемам последствията и събитията, такива каквито неизменно се случват, защото съм само един човек. Просто не е нито по силите ми, нито е по моя воля какво в крайна сметка става.
  13. Не знаете просто колко много ми помагате, макар задочно. Диана, в професията се чувствам по втория начин, който сте описала -" усещаш, че има разни непознати за теб (все още) тънкости; има области, в които не си добре запозната, как стоят нещата; често не се сещаш за разни дребни, но важни подробности и т.н." Това е абсолютно така - понякога съм разсеяна, пропускам, греша, има случаи, в които не знам какво да правя, емоционална съм, ядосвам се на събитие в офиса, на реплика и това ме прави лабилна, емоционална, тъжна. Иначе интересно е, че каквато и работа да се захвана винаги започвам и работя с изключителен ентусиазъм, желание да се науча, често работя след работно време, дори да не са ме помолили за това, защото искам да се справя, чета странична литература, за да си попълвам пропуските, но въпреки това не винаги се справям и все нещо ми липсва (лично качество, умение, компетенция или пък търпение). Няма работа на която да не съм се разбирала с колегите (често има най-много 1,2 човека, с които не се разбирам поради естествено съперничество или поради факта, че просто имаме непреодолими различия в характерите). Вписвам се добре във всякакъв колектив. Много точно "усещам" хората в колектива и успявам да се нагодя така, че да им се харесам, да се впиша, без това да е огромен личен компромис за мен или един вид лицемерие. Винаги обаче съм попадала на свръхизискващ строг ръководител и смея да твърдя, че нито един мой шеф не е бил в пълна степен доволен от мен, макар че е имало похвали, все съм имала "дефекти", поради който нещо не му харесва и ми се кара, предпочита друг за повишение или за каквото и да било друго. Относно критиката - предполагам всеки го боли, когато бива критикуван, но аз имам навика винаги да си мисля, че само мен ме боли от нещо, а на другите такива неприятни неща не им се случват. Диди, много е хубав постът ти. Абсолютно съм убедена, че 1/3 от критиката идва от там, че критикарят вижда в мен млада амбициозна заплаха, която има известен капацитет и има защо да бъде натискана надолу всеки път, когато изплува на повърхността. Голяма част от критиката определено е основателна, въпреки това пак ми е болно, понеже аз се раздавам на 100% и това е, което на този етап съм успяла да направя, просто за момента толкова мога и няма как от днес за утре да надскоча себе си (сигурно ще са ми нужни години!). След като два дни помислих, мисля да предам "критикувания" доклад на моя пряк ръководител и да го помоля да го прочете, когато му е възможно и да ми даде коментар и забележки. Трудно ще го понеса вероятно (възможно е да каже, че написаното е боклук), но ако искам да справям по-добре, сигурно трябва да минавам непрекъснато през такива забележки. Това, което сте ми написали наистина е много полезно, но за да ви покажа как се чувствам сега ще дам пример. Ако се покажа пред вас и ви помоля съвсем честно, като странични хора, да критикувате да речем моя външен вид, вие вероятно ще кажете, че определено имам отпуснати мускули и поне 5 кг, в повече. Да, и аз виждам това в огледалото всяка сутрин, което вие ще сте изрекли на глас и си го признавам напълно. Аз ще ви благодаря за честността и от утре ще тръгна на фитнес и ще започна нова диета. Полезно е за мен, че чувайки вашия коментар, ще се мотивирам да направя стъпки в посока изглаждане на тези недостатъци, но дали след 3 м. ще съм - 2,3,5кг и с по-стегната фигура не е съвсем сигурно. Възможно е диетата, която съм предприела да не е подходяща, да не се справя със спазването й (защото не знам как да я прилагам правилно, нямам сили, увереност, мотивация или пък не ми действа добре).Възможно е предприетата диета и прекаляването с фитнес(поради желание да стане по-бързо и по-добре) направо да ме разболеят. В тази връзка, когато получа някаква критика, аз я обмислям и набелязвам конкретни стъпки как да поправя "нещото", но дали ще се справя, дали ще съумея да ги изпълня или дали стъпките ми са правилни, в крайна сметка не се знае. Друго важно е, че критиката на един е една, на друг-друга,а аз следва да преценя коя за мен е основателна и полезна. Но ако приемам всяка критика и обиден коментар и се "смачквам" заради нея (както впрочем правя), нервите ми съвсем ще се разклатят, а увереността ми ще падне под нулата. Забелязвам и в колективите, които съм била, и сред други хора и една обратна на мен тенденция -"Кучетата си лаят, кервана си върви." или както се казва "Като ми пееш Пенке, кой ли те слуша?!". Хората, които реагират и процедират по втория начин срещу критики, обиди и коментари не знам дали са по-добри от мен, но сто процента са по-стабилни емоционално и психически от мен. Ще се радвам отново да чуя вашите коментари относно тези мои разсъждения.
  14. Прочетотох внимателно и обмислих вашите съвети и коментари. Искам да обърна темата и в друга посока, с оглед на случващото се около мен напоследък. Според мен има два вида несигурност- едната е когато си несигурен, защото знаеш, че си млад, много неща не са ти ясни, нямаш нито достатъчно практически опит (например в работата си), нито достатъчно знания и дори достатъчно житейски опит, за да се чувстваш уверен в себе си и да си вярваш, а другата- когато имаш всички тези неща, но пак се чувстваш несигурен (без да имаш реални причини за това). Ако си във втория случай може би е по-лесно, защото ще трябва "да преглътнеш" вътрешно своята несигурност, да си повярваш (защото имаш фактически причини за това) и това ще е достатъчно. При мен ситуацията обаче е като в първия случай, т.е. смятам, че до известна степен имам реални основания да съм несигурна и с липса на достатъчно самочувстие, което резултира във вътрешна неувереност и липса на вяра. Не ми е ясно как това да бъде преодоляно. Единственото, което ми хрумва, е да се примиря с факта, че около себе си имам по-образовани, по-начетени, по-кадърни и опитни колеги и приятели и че наистина те могат да се справят по-добре от мен в различните аспекти на живота. Да, бих могла и се стремя да повиша компетенциите си (и в чисто житейски план, и в работата), да трупам опит и прочее, но в крайна сметка за съжаление имам усещането, че все нещо не ми достига, дори правейки го. Като че ли другите(с които неизбежно се сравнявам или ме сравняват) имат повече качества да направят каквото и да било. В тази връзка искам да кажа, че трудно понасям и критика. Днес бях подложена на публична такава пред множество колеги на едно обсъждане на мой проект. Нямаше как да реагирам и да се защитя особено, тъй като това със сигурност щеше да "разгори" допълнително изсипалите се срещу моята работа коментари, атаки, забележки. Единствено успях да кажа, че ги приемам и ще ги имам предвид. Мислих, че като се прибера у дома ще си поплача. Прибрах се, но не се разплаках. Естествено обаче, както всеки път, когато съм критикувана на всеослушание, се чувствам обезверена, объркана и все по невярваща в собствените си умения и способности.Критиките определено задълбочат проблема ми с несигурността, още повече че те ме обезверяват. Започвам да си мисля, че няма смисъл да се старая да съм по-добра, защото явно, че не успявам особено или все не е достатъчно. Ще ми е интересно да разбера как да се справя в тази ситуация, в която се намирам, за което ви благодаря.
  15. Здравейте, Диди. Чета коментарите Ви често и са много интересни, ползотворни. Може би ще опитам с танците. Във връзка с Вашия коментар искам само да добавя няколко щтриха- не съм мъжко момиче, напротив. Понастоящем съм жена, обгрижвана непрестанно от съпруг (дори често имащ бащинско отношение към мен), по-голяма сестра и майка. Макар вероятно да съм по-силна, умишлено се представям като слаба жена във всичките измерения на тази дума. Мъжът ми непрестанно е един вид спасител-бърше сълзи, успокоява, приземява ме, когато е необходимо, насърчава ме и прочее. Това със сигурност произтича от факта, че баща ми е строг и корав военен и никога не съм била малко момиче /с розова рокличка и 2 плитки/, а съм била нещо като войник от женски пол. Затова вероятно се влюбих и омъжих за такъв обгрижващ мъж и сега най-накрая съм малкото момиченце (но на 26г!), което съм искала да мога да бъда. Макар да осъзнавам това, тази позиция и в брака, и в живота ми харесва и явно ме устройва. Никак не се връзва обаче с перфекционизъм, желание за власт, налагане, контрол и мечти за добра кариера. Аз де факто не съм и жена тип изрядна майка и съпруга, посветила се изцяло само на съпруга и децата си. Това е наистина чудесно амплоа и буди възхищение у мен, но не е за мен и би било кошмар във връзка със схващанията ми каква трябва да съм. Изключително емоционална съм, преживявам всичко навътре, трудно приемам критика, лоша дума и поглед дори са способни да ме "разтърсят" за часове и дни. В тази връзка това ми пречи -именно във връзка с дълбокото преживяването дори на пиенето на чашата кафе- аз до такава степен преживявам с всичките си сетива всяко събитие или просто "нещо", което се случва, че именно това ме съсипва. Поемам и всякакви емоции от хората около мен. Разплаквам се на репортажа за болно дете или първа тичам да вдигна бабата, паднала по стълбите.. Това може да е ценно и човешко, все пак изживявам всяка емоция напълно, но ме изхабява (дори разболява) до степен, че подозирам как до 30г. няма да имам здрави нерви и ще съм вече истерична жена на средна възраст. Проблемът идва и от там, че вътрешно аз смятам, че не съм се реализирала, че не съм намерила мястото си, че искам да имам кариера и добра заплата, а нещата не се получават особено добре в тази област. Емоционалността, не е единствената причина, но ми пречи и на това. Благодаря още веднъж за всички коментари, съвети, насоки по моята тема, дано бъде полезно не само за мен, а и за някой друг с такива проблеми.
×