ivena_88

Здравей, Георги и благодаря за отговора и насоките. Накратко ще се опитам да отговоря на въпросите. По отношение на почивката - замисляйки се върху твоя пост установих, че приемам т.нар. "нищо правене" за почивка, а то очевидно наистина не е пълноценна такава. Често ми се случва в свободното време да се излежавам на дивана и да превключвам каналите на телевизора, без обаче да се застоявам на конкретен филм или предаване. Почивката иначе я възприемам като например - екскурзия до някой град/страна, море (плаж,бани), планина (излет), разходка в парка, четене на книга или списание, разговор с приятел. Въпреки че сега схематично нахвърлях някакви мои идеи за това какво е почивка за мен, по една или друга причина рядко правя изброените по-горе неща. Има случаи, в които трудно се "изключвам" - ако имам например някакъв проблем през деня, мисля за него и вечер или през уикенда, вместо да почивам пълноценно.
Относно храненето - по лекарска препоръка спазвам нисковъглехидратна диета - храня се главно със салати, леки меса, млечни продукти, пълнозърнест хляб, плодове и по-рядко някакви въглехидрати. Сладкиши, тестени храни и газирани напитки, картофи и ориз по принцип са извън ежедневното ми меню. Това ми е препоръчано поради факта, че преди 2-3 г. напълнях силно и развих метаболитен синдром, който в момента е овладян и килограмите са нормализирани, но продължавам да го спазвам.
Ежедневието ми не се е променило много - заниманията ми са главно свързани със стоене на стол, писане на компютър.. Мога да кажа, че съм неудовлетворена не толкова от работата и от заниманията си, колкото от това, че нямам особен стимул в нея - не виждам например в близко време нещата да се развият в положителна, желана от мен посока. Може би от тук идва и липсата на енергия, тъй като желая да видя някаква надежда за положителна промяна (за мен работата е много важна част от живота ми). 

Диана, с оглед последните случки в живота ми си мисля, че в моя случай наистина е редно да приложа на практика твоя последен съвет. В противен случай има опасност с моята засилена чувствителност и склонност да преживявам всичко да прегрея и рухна психически и емоционално. Освен това трябва да се науча да бъда малко непукист. Първо ще се запитам кои хора са важни за мен, кои имат опита, мъдростта и познанията да ме съветват, критикуват и поучават. Естествено непременно това е най-близкият семеен кръг, няколко приятели /макар че от тях впрочем почти никога не съм чула каквато и да било критика/ и накрая-ще си избера 2-3 човека в професионален план, чието мнение ще бъде меродавно и значимо за мен. Ще продължавам да изслушвам критиките и коментарите на хора извън тези спокойно, дори хладнокръвно,  след това ако се налага, ще се опитам да се защитя възпитано, аргументирано и без излишна емоционалност. 
И нещо последно извън темата- днес ми се обади мой бивш приятел, с когото бяхме заедно известно време. Понеже съм омъжена от сравнително скоро,разбрал за това и звъннал, за да ми пожелае щастие. Накрая на разговора ми сподели,че са му открили рак и че спешно трябва да започне лечение.Последните думи преди да затвори и да мога да кажа каквото и да било, стъписана от новината бяха:"Дано всичките ти мечти се сбъднат,дори и да не се видим повече, бъди щастлива." Това неочаквано позвъняване по телефона дойде точно навреме май като знак за нещо,което трябваше да ми се напомни - не мога да контролирам нищо, дори понякога и себе си, действията и емоциите си, още повече други хора, обстоятелства. Ще правя каквото мога и колкото мога и ще се науча да приемам последствията и събитията, такива каквито неизменно се случват, защото съм само един човек. Просто не е нито по силите ми, нито е по моя воля какво в крайна сметка става.

Коментарите на всеки едни от вас са много хубави и точни. Ще отговоря накратко на въпросите. На 27г. съм, омъжена съм от 1 год.,още нямаме деца. Моят съпруг е прекрасен, доволна съм от брака си /макар да е от скоро/, ние сме заедно от много отдавна, обичаме се много. Работата е по-скоро по-голям проблем. Дълбоко в мене има някакви представи за това каква работа ме удовлетворява, поставила съм си цели и резултати, които да постигна. Понеже към момента позицията, която заемам вътрешно не ме удовлетворява, се чувствам непълноценна, неуспяла, тъжна и прочее. 
Хармония, много си права. Аз съм силно критична към себе си /най-вече към себе си и съм силно фокусирана в себе си, предимно за да си търся още кусури/, песимистично настроена към живота, в резултат от това често депресивна и тревожна. Преди време един психотерапевт ми каза просто да се отпусна, да живея живота и да му се доверя, че той знае кое е най-добре за мене. Тези думи аз ги разбирам и осъзнавам, размишлявам върху тях, но на практика не успявам да го приложа - аз се боря с "Лошия живот", който е против мене и може би ми крои лоши номера. Според мен ако спра, ако се отпусна, ако не действам, ако се успокоя, е възможно да се проваля, да се разболея, да съм нещастна и прочее. Не умея да пускам контрола, макар да знам, че нищо в този живот не контролирам и дори е смешно да се опитвам. Въпреки това, навикът си казва думата и аз продължавам. Мисля, че съм прекрасен пример за т.нар. ригиден характер, доколкото съм чела в този форум. По отношение на сравнението, аз дори не се сравнявам с конкретен човек, аз се сравнявам с представата за това каква трябва да съм според мен самата. Не се обичам особено, винаги мисля, че мога още във всеки план. 
Харесах повечето ваши съвети и започвам да ги прилагам. Най-трудно обаче ще бъде с негативното мислене и критичността. Единствената ми идея е да превръщам нарочно негативните и критични мисли, които ми минават в позитивни, дори понякога да ги изричам като утвърждения. Например като ми мине мисъл като например - "Днес не се справих добре с еди-какво си." в "Днес положих много усилия да се справя с еди-какво си и всеки път ще се справям по-добре.", т.е. аз съм развила навик да търся негативното дори в позитивното, доброто и красивото, а сега мисля да се опитам. дори изкуствено в началото, да търся позитивно, красивото и доброто дори в негативното. Като цяло искам да кажа, че според мен позитивните хора сами са си избрали да са позитивни, а негативните сами са си избрали обратното /и смятам дори, че поведението на "нацупен буреносен облак" им харесва и затова не успяват да са позитивни. Ако имате други идеи, ще се радвам да ги чуя. Благодаря!

Здравейте, Диди. Чета коментарите Ви често и са много интересни, ползотворни. Може би ще опитам с танците.
Във връзка с Вашия коментар искам само да добавя няколко щтриха- не съм мъжко момиче, напротив. Понастоящем съм жена, обгрижвана непрестанно от съпруг (дори често имащ бащинско отношение към мен), по-голяма сестра и майка. Макар вероятно да съм по-силна, умишлено се представям като слаба жена във всичките измерения на тази дума. Мъжът ми непрестанно е един вид спасител-бърше сълзи, успокоява, приземява ме, когато е необходимо, насърчава ме и прочее. Това със сигурност произтича от факта, че баща ми е строг и корав военен и никога не съм била малко момиче /с розова рокличка и 2 плитки/, а съм била нещо като войник от женски пол. Затова вероятно се влюбих и омъжих за такъв обгрижващ мъж и сега най-накрая съм малкото момиченце (но на 26г!), което съм искала да мога да бъда. Макар да осъзнавам това, тази позиция и в брака, и в живота ми харесва и явно ме устройва. Никак не се връзва обаче с перфекционизъм, желание за власт, налагане, контрол и мечти за добра кариера. Аз де факто не съм и жена тип изрядна майка и съпруга, посветила се изцяло само на съпруга и децата си. Това е наистина чудесно амплоа и буди възхищение у мен, но не е за мен и би било кошмар във връзка със схващанията ми каква трябва да съм.
Изключително емоционална съм, преживявам всичко навътре, трудно приемам критика, лоша дума и поглед дори са способни да ме "разтърсят" за часове и дни. В тази връзка това ми пречи -именно във връзка с дълбокото преживяването дори на пиенето на чашата кафе- аз до такава степен преживявам с всичките си сетива всяко събитие или просто "нещо", което се случва, че именно това ме съсипва. Поемам и всякакви емоции от хората около мен. Разплаквам се на репортажа за болно дете или първа тичам да вдигна бабата, паднала по стълбите.. Това може да е ценно и човешко, все пак изживявам всяка емоция напълно, но ме изхабява (дори разболява) до степен, че подозирам как до 30г. няма да имам здрави нерви и ще съм вече истерична жена на средна възраст. Проблемът идва и от там, че вътрешно аз смятам, че не съм се реализирала, че не съм намерила мястото си, че искам да имам кариера и добра заплата, а нещата не се получават особено добре в тази област. Емоционалността, не е единствената причина, но ми пречи и на това.
Благодаря още веднъж за всички коментари, съвети, насоки по моята тема, дано бъде полезно не само за мен, а и за някой друг с такива проблеми.

Беше много трудна мотивацията,след ужасно дълъг процес на самозалъгване, че не е толкова лошо положението. Аз постоянно подлагам на анализ всичко (ситуации, хора) и най-вече себе си. В най-тежкия момент, когато всичко това беше станало непоносимо, имаше два пътя - или удрям дъното, или се изтривам с гумичка и се нарисувам отново, променяйки всичко тотално. Сега гледайки снимката си, имам усещането, че това е друг човек. Старата снимка ми е много чужда, и не само заради наличието на много кг. на нея.
Много ми помогна психотерапията, на която ходих заради депресия и хипохондрични мисли, но до извода, че така повече не може, стигнах месеци след края й.
От 10 годишна напълнявах постепенно, преяждах с вредна храна в резултат на самота, тъга, вина, свръхизискващи родители и прочее негативни емоции. Идеята, че външният вид няма никакво особено значение, ми бе дълбоко вменена. Това ми демонстрираха майка ми и сестра ми, които са "мъжки" момичета. Да, но аз просто не исках да съм "мъжко момиче". Изграждането на женственост у мен бе нещо съвсем далечно. Най-важни бяха оценките и грамотите  от училище. На 22г. вече бях 35кг. над норма, придобила инсулинова резистентност, с риск от диабет, кисти по яйчниците, хормонален дисбаланс и прочее. Имах усещането, че съм безкрайно грозно, уродливо и безформено същество. Пълнотата ми пречеше като че ли най-много от всички проблеми. Държа да спомена, че въпреки това, съм имала все пак мъжко внимание и много приятели, винаги съм била душата на компанията. Така реших, че отслабване трябва да е 1 точка от дългия списък към промяна. Мотивация- исках да съм красива, исках в огледалото да виждам изящна жена, с хубави обноски, приятно поведение, да мога да нося красиви дрехи (а не торби), исках да превърна външния си вид в огледало на богатата душевност, която смятам, че нося. Докторите ми обещаха, че ако вляза в нормални кг. здравословно ще съм много по-добре. Не им повярвах, вече много пъти ме бяха лъгали, но започнах. Спрях всички лекарства на моя глава, бях вече тотално отровена. Целият яд, вина, упоритост, болка и омраза към себе и към другите хвърлих в изграждането на мой личен хранителен и тренировъчен режим, козметични процедури и всичко друго, което можеше да помогне да се превърна в жената, която съм си мечтала да бъда. Създадох в главата си една красива личност, изградена от външни и вътрешни качества и поведение, които ми харесват и това бе моята цел. Посветих цялото си свободно време и всичките си пари, за да стане реалност. Явно, че най-силният мотиватор ми е бил безкрайното ми желание най-накрая да съм напълно щастлива, спокойна, да се усетя уверена, доволна от себе си, да си докажа, че мога да се справя. Исках и мъжът до мен най-накрая да види наистина жената, за която е мечтал, макар че той не ми е натяквал никога да отслабвам, държал се е добре с мен и ме е обичал. Досега хората ме посрещаха "по ума", исках вече да ме посрещнат заради приятния външен вид и да ме забележат и по този начин. И така чрез двигателна активност и подходяща храна успях да се излекувам и да намаля в голяма степен възникналите здравословни проблеми, сякаш тялото ми се самоизлекува, но едва когато сама му помогнах. Цялата програма измислих сама, не съм се опирала на никакъв специалист, просто започвайки да се интересувам и чета литература за храните, установих кои храни следва да имам в режима си и кое би подобрило конкретните ми здравословни проблеми. Това е, което мога да кажа за мотивацията, има и някакъв състезателен хъс у мен, спортна злоба да надскоча поне себе си (ако не мога другите) и всеки ден да е по-добре от предишния. Имала съм моменти в последната година, в които съм усещала и състояние на пълен душевен комфорт и спокойствие. В крайна сметка обаче, относно характеровите ми недостатъци, установявам, че явно никак не съм напред. Изчетох много книги на подобна тематика, ходих на йога, четох по форуми различни истории, правих медитации, опитах да се опра на вярата в Бога и да, има ефект, но твърде незадоволителен. Няма го в мен онова смирение, което е крайно необходимо, за да живееш тук и сега относително спокойно. В резултат от това реагирам абсолютно грешно на всякакъв вид по-голямо стресово наторване, ставам слаба и уязвима дори, за кратко се отчайвам и самосъжалявам. Това е, дано не е било голословно.

Здравейте, реших да пиша тук отново, защото по друг повод специалистите и хората от този форум ми дадоха ценни насоки. Отне ми дълго време, но смятам, че успях до известна приемлива степен да реша предходния си проблем. Сега мисля, че сте ми нужни отново. Ще се опитам да опиша настоящата си ситуация. 
На 26г. съм, икономист по образование. Като всеки млад човек, след приключване на висшето образование в престижна специалност, с много мечти и желание се впуснах в търсене на работа. Намерих такава, но не ме удовлетворяваше, след това друга, после и трета. Смених три различни позиции за няколко години. Интересното е, че на нито една не съм била съкратена или уволнена, сама напусках, отчаяна от работата, колегите, шефа, все нещо не беше наред /вероятно в мен/ и аз бягах. Смених изцяло насоката и поех по друг път. Но и в тази съвсем нова професия и дейност, която извършвам сега, отново понякога ме налягат тежки мисли. Мога да определя себе си като доста амбициозна, силно критична, предимно към себе си, изискваща, много отговорна, винаги стремяща се да бъде изпълнителна, точна, с желязното мото "Мога повече и по-добре". До тук добре, но перфекционизмът, който е дълбоко залегнал в мен, непрекъснато ми докарва проблеми. Преди няколко години, в резултат от дълга психотерапия, установих за себе от какво всъщност съм все недоволна и започнах да се опитвам да реша тези проблеми. Бях напълняла ужасно много, макар да бях младо момиче се държах като жена в пенсионна възраст/и изглеждах така/, не спортувах, тъпках се с вредна храна, пушех много, занимавах се само с работа и най-вече с учене и се самозаблуждавах, че всичко това не се отразява по-никакъв начин на живота ми. Имах приятел, който вече ми е съпруг, и вероятно това ме крепеше. Люшках се в постоянни депресии, сълзи, лична неудовлетвореност, обвинения към себе си, че животът ми е "смотан", че няма смисъл от нищо, че не ми върви, че другите винаги успяват повече от мен, не се харесвах въобще. Сега 2 години по-късно известна промяна е налице -вече съм съм с 30 кг. по-малко, не пуша, спортувам, живея по-здравословно, в резултат на което- с много добър външен вид, красив гардероб и привидно високо самочувствие. Доволна съм от това, което постигнах, макар че се стараех да променя и характера си, начина на реакция при определени ситуации, а не само външния вид. Въпросът е обаче, че аз отново съм несигурна в себе си/ не в предишната голяма степен/, не вярвам в уменията и знанията си, подценявам се на работното място, имам силно желание за контрол на всичко около себе си и ако е възможно, за контрол дори на събитията и хората, които ме засягат. В мен си стои една дори детска неувереност, която неясно как успявам да "замаскирам" успешно. Дайте ми идея и насока как се отработва една вяра в себе си и в собствените си възможности, дори вяра в разума и добрите намерения към мен на самия живот. Мисля, че прекалено много се страхувам, което е дълбоко залегнало в характера ми от дете. Истински желая да съм непукист, да не се "вживявам" толкова в ежедневните неразбории и проблеми, да мога дори да съм над дребните неща, уви, напротив- вместо да съм пораснала, вътрешно /може би и външно/ аз реагирам на всяка дребна трудност като притеснена отличничка пред контролна работа в 5-ти клас. Всеки ваш съвет, за който предварително ви благодаря, ще обмисля, ще се опитам да приложа. 

Галио и Флорестан благодаря специално, извадихте от мен признанието, че дълбоко в душата ми седи вината и срама, и ужаса, че съм била с него, а не толкова "ровенето" и развяването на фалшиви истини за мене пред него самия (когото ненавиждам вече) и пред други колеги (които не ме интересуват). Сега трябва да реша какво да направя с тези усещания и чувства в мен самата..Може би жените в този форум ще ме разберат по-пълно (макар че не подценявам мъжката гледна точка, често тя е по-разумна и смислена), но ще кажа само, че от както съм разбрала с какъв предател съм била мразя дори тялото си, че му се е доверило и е било с него..Трудно е да живееш със сърце, което мразиш заради чувствата към неправилен мъж и тяло, което ненавиждаш, защото искаш да изтриеш следите от целувките и прегръдките на този същия неправилен.