Viva Caselli

Aми, тук е мястото. Значи, търся една страхотна песен, която помня от много малък. Пускаха я по Бнт. Певицата беше чернокожа, облечена в бяло, косата й къдрава, черна, дълга до ханша. Това, което се пееше в песента, вероятно в припева: Та-ри-ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра. Слушал съм я като дете, преди 15 години. Не e на La Bouche- Be My Lover. Може да е смешно описанието, но мелодията беше прекрасна. Ако някой се сеща, да я постне. Много ще се радвам. http://vbox7.com/play:4ab663a0 1990

Спете спокойно, никой не ви прибира, никой не идва за вас, не си вкарвайте филми и не бързайте да отивате натам, накъдето вървите с умерена крачка. Всичко с времето си. Уверявам ги, времето тече неусетно и съвсем скоро ще се видим с близките. Пропуснах да кажа, че няма да е насън. Не позволявайте на съмнителни личности да определят какво сънувате, според неосъществените си фантазии и комплекси, те са решили, че могат да газят върху ви, под формата на знаещи медиуми. Духовете имат свой дом и няма да ви поканят ей така, за да ви видят. Друг урежда тая работа. Спете спокойно!

Aurora2012, on 16 Jan 2013 - 20:31, said: Зная, че и Ганди, и Дънов, не са приемали нещо, което е постигнато с лъжа. Имаше един разказ, който неотдавна четох, за Дънов. През лятото на последната си година решава да излезе за последно на Мусала, за което трябва кола. Но комунистите са въвели нов ред - да се иска разрешително. Един от учениците му излъгва, за да вземе разрешителното. Дънов отказва да тръгва при това положение. Налага се ученикът да се върне и да каже истината. Оказва се, че чиновникът няма против истината и не отказва разрешителното. Учителят тръгва за планината едва тогава. Хубаво е да се поучим от нрава на Дънов. При беседите съществува реална опасност всеки да ги претегли според своя разум, да заяви: ама той е искал да каже...(?), но когато попиваш от нрава му, тогава грешка няма как да се случи. Тогава понечиш ли да се оправдаш, стигнал си дъното. Истината не съществувала! Това и клоун в цирка няма да го каже, независимо какъв хонорар биха му дали. А какво да кажем, какъв е човекът, който и без заплащане е готов да лъже, че истината не съществува!?

Дао, след като написа, че стремежът е алчност, а сега пък, че истината не съществува, не ти остава нищо друго, освен към предишните си глупости да добавиш и тази, че няма зло и добро. Къде тогава отиват всички наставления на Дънов и други учители да се застъпваме за доброто и истината?

Опасността е голяма, героят ще се изправи срещу мнозина, ще захване хиляди дела. Себе си ще опознае, враговете си по-трудно. Мъчно ще му бъде да разбере какъв мерзък план са скроили те, за да го спрат. Мъчно ще му бъде, понеже ще вярва в доброто у хората и ще се разстрои, когато види злината у тях и на какво са способни, действайки от името на злото. Героят няма да се обвърже с резултата, ще се обвърже със смисъла на борбата. Когато всичките му усилия да се пребори със злото, отидат нахалост, той ще си каже: няма полза, смисъл има. Той няма да се предаде пред нищо и никого. И все пак ще внимава как и с кого воюва. Ще бъде предпазлив и ще цени живота си. Като смел кормчия ще свие платна пред буря, за да ги вдигне при слаб вятър. Няма да поеме излишен риск, който и да не го спре, ще го забави. Ще направи всичко по силите си, за да даде ти светъл пример. Ще поиска да го последваш, ще ти остави дълг, който ти, като нормален човек ще поискаш да платиш. Нищо че пиша в бъдеще време. Такъв герой се е раждал и пак ще се роди.

Защото хора, духовни интриганти, които мислят само за това как да се избавят от "вредните" чувства не виждат мощта в постъпката, а гледат кривиците на героя. Ама той е бил горд, ама той е бил суетен, ама той не е бил смирен. И се почва как геройството му било продиктувано от алчност, от егоизъм да е повече от другите. И заключат: това не е истинско геройство. Нека не е, но е по-истинско от другото, да мислиш за собствения си задник. Ето с какви думи завършва "На прощаване" Ботев. ... Дружина тръгва, отива, пътят е страшен, но славен: аз може млад да загина... Но... стига ми тая награда - да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода... Той е осъзнал тежестта на борбата. Бил е горд от себе си и делата си. Съвсем очаквано е поискал да бъде награден със славата на достойни мъже. И не защото е чувствал своето надмощие над останалите, просто защото е вярвал, че хората няма да паднат толкова ниско, че да забравят делата му, търсейки кривините в духа му.

1975 ... Ти си тръгваш... Но не, сърце мое, ти много добре знаеш, че това е прищявка на съществуванието. Ти си тръгваш... Понякога раздялата помага, повече да се обичаме, повече да се разбираме. : (

Така е, Ани. Сред природата може да живее човек, който е загърбил градския живот. Аз не мога да се представя и ден, без да виждам познати/непознати хора. Може и думичка да не си промълвя с тях, но трябва да съм сред тях.

http://www.youtube.com/watch?v=X7BYogiYM-A 1983 Аз вярвам в жената, Боже мой Аз вярвам в любовта, Боже мой ...

“Човек, за да е готов да живее сред природата, трябва първо да си е извървял пътя в града. Трябва да си смирен, наистина да си смирен.” (Иван Андонов) От темата Селото на Слънцето Ето че моите думи, изказани по рано в темата, са еднакви с тези на Иван Андонов. "За да може да се радва на природата, човекът трябва да е спокоен, какъвто аз не съм, за това гледам природата, сякаш от прозорец, открехнат според копнежите ми. И не че я избягвам, просто в най-тежките моменти предпочитам да съм в градска среда, на любимо място, каквото в природата нямам."

Гледах снимки на град Припят. Съвсем спонтанно се замислих какво ни чака и нас. Този град е издигнат от човешка ръка, а сега всичко пустее и се руши. Ние, издигнати от Божа ръка. Замислих се колко са тленни телата ни и колко бързо ще се изчерпи живота ни. Вярно, Вселената е необятна, но къде ли се скита духът, след напускането на прогнилото и скърцащо тяло?

Не съм го гледала. Но такива случаи има много. Ами споделяй ги в тази тема. Тя е за това. Да даде вдъхновение на хората, които искат да тръгнат по пътя на героите и да приземи другите, които си мислят, че са герои.

Никога няма да забравя едно градче в Естония, казва се Маарду. Беше толкова чисто и приветливо. Докато си вървях по тротоара видях един фас. Наведох се, взех го в ръка и след 10 метра го изхвърлил в едно кошче. В България нямам навик на чистя по другите, но, ето че в това уютно градче го сторих. Със сигурност още да се разкайвам, ако бях подминал фаса. За планините нямам наблюдения, инцидентно се скитосвам там, но трябва да си завършен идиот, за да оставиш кочина след посещенито си в природата.

На 15 август 1963 г. младият, едва 26-годишен лекар на великотърновското село Стрелец д-р Стефан Черкезов (изпратен е там по разпределение, току-що дипломирал се, на 1 януари същата година) се връща от служебна командировка в Горна Оряховица. Едва излязъл от града, препълненият автобус се сблъсква с камион и избухва в пламъци. От взривната вълна д-р Черкезов, който пътува буквално на стъпенката, е изхвърлен в канавката. Няма му нищо, но без колебание се хвърля и влиза в автобуса, за да вади пламналите хора. Запалва му се косата - изгася я с ръце и продължава към пламъците. Изважда 47 души! През това време идват линейките от Горна Оряховица и той товари пострадалите с носилките и ги поставя вътре. Отказва да бъде извозен, помага до последния човек. Накрая тръгва пеша към града. По пътя го пресреща линейка и го качва - изнемощял, едва дишащ. Найлоновата му риза се е разтопила по тялото му, кожата му буквално виси на парцали. В болницата отпраща втурналите се към него лекари с думите: "Колеги, оставете ме мене, аз ще умра. Гледайте другите хора!" На другия ден, сутринта в 6,30 угасва в адски мъки, но без дори да простене. Над главата му ридае младата му съпруга Лидия Черкезова, майка на 5-месечната им дъщеричка. Ани, аз също знам за подобен случай. Не може да не си гледала онова предаване по National Geographic "Разследване на самолетни катастрофи". В случая ставаше въпрос за самолет, който не си смомняк как, но беше останал без пилоти. Бяха ли припаднали, не знам. Последното нещо, което казват на диспечерите на летището е, че самолетът губи височина. След което връзката прекъсва. От летището изпращат специален самолет, който да види какво се случва с повреденият самолет. По-късно пилотът на специализирия самолет споделя, че се е приближил на метри от повредия самолет и е видял човек в кабината, който се мъчи да овладее разбеснелия се самолет. Оказва се, че това е едно младо момче, обикновен пътник, което в момент на паника и страх намира сили да си тръгне с достойнство от този свят. Не успява и самолета се разбива, но по-късно е провъзгласен за герой. Може и ти да си гледала въпросния епизод. Сигурен съм, че самолета се разби над Кипър или Гърция.

Търсейки различна информация за героите, по-точно коя част на света изобилства откъм герои, стигнах до заключението, природата е разпределила героите горе-долу по-равно. Няма как да е иначе, къде не са нужни герои? Природата се е погрижила да няма ощетени народи и е разпределила по-равно героите. Във всяко кътче на земята е създала минимум по един велик дух, натоварен с мисията да изкорени злото, за да докаже на хората, че условията, без значение какви са, не са пречка за героя. Всичко това идва ни каже, че посредствеността трябва да се избягва, а изключителността да се следва. Да имаме памет за миналото, тоест никога да не ги забравяме, след това да имаме и поглед за в бъдещето, за да е от полза паметта ни, за да можем да приложим това, което е в паметта. Че разполагаме с памет не оспорвам, но все още не сме развили това — да я прилагаме на практика. Има страшен недостиг на герои, като казвам страшен, мисля си, звучи меко казано. И все пак, възможно е в най-скоро време да се появи абсолютен герой, който да напомни, че имаме несвършена работа. Но нека не чакаме.

Не е хубаво да скърбим за духовете героите. Те не са загубени или изчезнали безследно, просто са се преселили в друго място. По-добре да повярваме, че са отишли на място, за което и ние сме тръгнали. А това, че са пристигнали първи, значи само едно, че са по-напред от нас, а не че са умряли и най-вероятно те ще ни посрещнат първи. Това трябва да ни радва. Че са на друго място и живи, и здрави. Вероятно духовете на героите и сега се сражават с неправдите там, но не можем да си представим за каква битка става на въпрос. Гледах един научнопопулярен филм за Джак Изкормвача. Възтановката беше следната. Момичета, едни бедни проститутки, бяха представени така. Духът на една от жертвите след смъртта говореше: "Той най-нахално ми преряза гърлото, после ме изкорми, а най-после взе част от органите ми със себе си". Духът на това момиче не бе успял да разбере с какво е сгрешил на Земята толкова, че да е заслужил подобна участ и продължаваше да се тревожи в другия свят. Вероятно, ако повярваме, че живота след смъртта е такъв, то духовете на героите със сигурност успокояват духовете на убитите момичета.

Александър, то оставаше да започнем спор и по този пример. Още една подобна история. Джек Лондон, Където пътят се разделя

Сетих се за още една героична постъпка, без претенции да е полза на другите, не и пряко, но може да се поучим от този мъж. Рядко гледам филми, а когато се случи, ги хващам от средата. Все пак гледах един филм "Корабокрушенецът". Главният герой във филма след корабокрушение попадна на необитаем остров. През целият си престой на острова го крепеше вярата, че ще се спаси и пак ще прегърне любимата си. Премина през какви ли не премеждия, но в крайна сметка се спаси и се завърна в цивилизацията. Разочарованието му беше огромно, когато установи, че любимата му е вече щастливо женена. Проведоха един драматичен разказ, който запомних по памет. Тя — Съжалявам, но ми казаха, че си загинал. Тебе те нямаше една година! Аз вече съм женена. Трябвам ли ти сега!? Той — Не, не ми трябваш, нали си щастлива с новия си мъж. Трябваше ми, когато бях сам на острова. Тогава ми помогна много, защото нямаше и миг да не си до мене. Мисълта за тебе и това, че след като се измъкна от острова отново ще бъдем заедно, тази мисъл беше велика за мене и тя ме спаси. Сега, когато виждам, че си щастлива, вече не ми трябваш. Остани си щастлива, скъпа! И се целунаха. Доверието, в което вярваше. Идеята, че го чака вярна любимата му. Това, че не се усъмни нито един път във вярата си в нея... Все неща, които поддържаха духа му жив. Ето, че след като видя какво е положението духът му отново остана чист. Това говори, че не се привързал към очакванията до степен, че спасен и сред цивилизацията да рухне, защото любимата му е се е оженила, докато се е мъчил да оцелее на острова. Че не е фанатик, а реалист.

От какво се отказваме и от какво не се, че не мога да разбера?

Има, но защо според тебе сме стигнали до това ниво?

Чел съм, че може. Пиши на лично на някой от психотерапевтите във форума. Те знаят по-добре.

Не можем да говорим за героизъм и да не засегнем думите обещание, клетва, приятелство, доверие. Този разказ е доказателство за това колко велик е човешкият дух, когато на всяка цена защитава тези думи. Личности като Фред Чърчил изпълват живота със смисъл. Джек Лондон, Доверие