[Чувството на вина бавно ме погубва]

Молих се за тебе с тази молитва "Божият мир, който никой ум не може да схване нека пази сърцето и мислите ти в Христа Исуса".

Христа Исуса още значи - Път, Истина, Живот, Словото от което е сътворен света.

Когато в тебе нахлуят други мисли и притеснения можеш да си казваш тази молитва или да благодариш за Божият мир, който пази сърцето и мислите ти. Когато успееш и да го повярваш със сърцето си, думите казани с вяра се превръщат в живот, променят живота ни.

Божието Слово никога не се връща празно и извършва това за което изпратено. То е по-силно и действено от човешките обикновени мисли.

Знам, че вината и самоосъждението пораждат и страх, но ще отшуми.

Благодаря ви, че отделяте време за мен! Думите ви ми дават надежда, че някой ден все пак ще успея да се науча да живея с болката и да продължа напред!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Как ще разбереш, не е било в къщата ти. Те техните не са разбрали нищо и не са могли да го предотвратят, да го спрат.

Ти как искаш да разбереш и да го спреш? Нямаш повече вина отколкото всеки един негов близък.

Не е било в къщата ми, но той постоянно ме заплашваше, а аз звъннах на майка му и след като тя ми каза, че не е проблем аз се успокоих и спрях да отдавам голямо значение на думите му.Звънях на всички близки брат, баба.... и всички ми казваха няма проблем и накрая бум и кошмара започна!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Мълвата в България следва човека по петите му, където и да отиде.

ПП И все пак мнението ти беше малко манипулативно - "бягат само страхливците" - тук не става въпрос за страхливци ...

Не е манипулативно.

В поста ми е написано съвсем ясно: "Моето лично мнение, с което не ангажирам никого е, че само страхливците бягат."

Да, аз мисля, че бяга само този, който се страхува от нещо или някого.

Аз наистина съм уплашена от това, че се чувствам бесилна, че не мога да променя и поправя нищо!Страх ме е от много неща напоследък, но не мога да замина!Оставам и ще се надявам един ден да взема живота си в ръце

[Чувството на вина бавно ме погубва]

ПП Мило дете, където и да отидеш, каквото и да правиш не се оставяй повече да бъдеш манипулирана от чувството на вина. Мен цял живот ме обвиняват и ако няма за какво - за това, което са направили близките ми, приятелите ми, за десет години назад каквото съм сгрешила и т.н. Не оставяй, да ти се качват на главата. Отрязвай веднага подобни манипулативни действия.

Тези изпитания може и да ги имаш занапред, но не се оставай да те завладеят, не ги храни, за да не растат.

И щом изпадаш в тези изпитания си правя извода, че доста се раздаваш за другите, а те се опитват да използват тази твоя слабост чрез чувство на вина или подобни. Недей. Всичко си има граници. Казано е, че човек трябва да дава когато има две ризи, не да сваля едната от гърба си и да я дава за ближния.

Благодаря за милите думи! Аз съм се толкова изолирала от света и от хората,че няма как да достигнат упреците на хората до мен.Единствено измислиците на вестниците ме смразиха, дори имената бяха объркане в статията.Създадох си мой малък свят в който да оцелея.Не излизам много от вкъщи само при необходимост.Не ходя никъде освен на работа и на гробището и после пак вкъщи.Настина не мога да осмисля точно какво се случи и как не можах да помогна,питам се защо се случи всичко това, не мога да си простя, че не го спрях, но и него не разбирам.Голям хаос е в главата ми!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Аз не бих те посъветвала да смениш местожителството си, без да знам на колко години си.

Никога не бих дала такъв съвет на момиче под 18 години.

Над 18 години съм, но поради други съображения няма как да сменя местоположението си.Много пъти съм го обмисляла, но засега такъв вариант не съществува.

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Аз пак ще се намеся некомпетентно, но какво да се прави...

Първо, никой не е виновен, че не е професор в крехка възраст и не знае отговорите на всички сложни житейски въпроси.

Второ, очевидно родната майка на този млад човек е грешила и търси някой друг, на когото да прехвърли вината.

Това момче не е имало опора в родното си семейство, още по-малко - в самия себе си.

Момиче, ти си направила най-доброто, на което си била способна в момента и си проявила грижа към момчето, обадила си се да се интересуваш как е, но вероятно дори не са му казали за това. Вероятно тази раздяла е била желана и от майка му. Помни, ти лично не си сторила нищо, за което да се виниш.

Тука ще се отклоня за малко, за да разкажа една история в подкрепа на думите: "Така е трябвало да стане" и "Бог си знае работата".

Една жена дълго се молила да има дете и най-сетне Бог й дал. Когато детето било едва на няколко месеца, заболяло от смъртоносна болест. Жената не могла да се примири с Божията воля и горещо се молила детето й да оживее. Явил й се ангел, който й казал, че ще бъде според молбата й, но някой ден тя самата ще съжалява. Детето й пораснало и станало масов убиец. Тя наистина се срамувала, че била негова майка и ужасно съжалявала за всеки живот, който той погубил.

Ние хората често не разбираме Божията воля. В живота обаче едно малко зло може да се окаже голямо добро и обратно - едно малко добро да се окаже голямо зло.

Бих могла да разкажа случки от собствения си живот, защото съм грешила доста, но няма да Ви отегчавам, защото може да остана неразбрана. Понякога неразбирането не се дължи на пишещия, а на четящия, но това е друга тема.

Човек има свещено право да греши. Има хора обаче, които обичат да прехвърлят другиму вината за собствените си грешки.

Не носете чужда вина, радвайте се на живота, който Бог Ви е дал и направете от него най-доброто, на което сте способни.

Не знам дали вината е чужда, аз я чувствам като моя.Много истини си написала,който аз прецених да не споделям,но няма да уточнявам точно кой.Не желая и други хора както Ивета да сметнат, че нямам елементарно уважение към паметта му!Не желая разказа да звучи фалшив и като екстремно преживяване !Дано на никой не му се наложи да преживее такова "екстремно преживяване"

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Наистина е много трудно и ти трябва време да осмислиш нещата и да осъзнаеш, че нямаш никаква вина.

Представи си, че беше направила компромис и бяхте заживели заедно.

Как мислиш, щеше ли да си щастлива с този човек?

Според мен, ти си усетила, че тази връзка няма бъдеще и си постъпила правилно.

За реакцията на момчето не си виновна ти, защото дори не си подозирала какво е психичното му състояние.

Постарай се да не се измъчваш и да не мислиш какво е щяло да бъде ако...

Вярвам, че ще се справиш с кошмара, който изживяваш в момента.

Наистина не съм подозирала за лабилната му психика, но той в продължение на много време на всеки скандал все ми подмяташе за самоубийство, а след като скандала отминаваше казваше да не се притеснявам и просто го казал в нерви и така до фаталната нощ!Опитвам да спра да си задавам въпросите на който никога няма да науча отговора, но засега не успявам. Може би някой ден ще се събудя от кошмара в който живея, но засега се боря усилено да го постигна, но не успявам.

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Имах предвид с друго момиче в същата ситуация.

Това, че се чувстваш длъжна да ходиш на гроба му е част от чувството за вина което изпитваш.

По тази причина те съветвам - не ходи.

И запомни - ти не си го предала и не си виновна за това, че той е имал болезнен страх от изоставяне.

Корените на този страх навярно са в семейството му.

Предполагам, че сте права и всичко е започнало в ранна възраст и аз съм била капката преляла чашата.От малък е бил оставен при баба си,а родителите му заминават в чужбина.Но все се питам, защо не бях човека който да му помогне да потърси специалист и да погледне нещата под друг ъгъл!

Според мен е най-добре да престанеш да ровиш в миналото и да си задаваш въпроси, защото това ти пречи да следваш своя житейски път.

Приеми, че така е трябвало да стане и спри дотук.

Ти нямаш никаква вина.

п.п. И аз съм отгледана от баба и дядо, после бях изоставена от баща ми, а след това и от майка ми, но през ум не ми е минавало да посегна на живота си.

Въпрос на психика.

Непосилно ми е поне за момента да спра да се връщам назад във времето и да не мисля за отминалите дни.Не мога и да избия от главата си чувството на вина което ме преследва нощ и ден.Наистина се старая и опитвам, но не се получава.Съгласна съм, че е въпрос на психика, но все си мисля, че ако му бях подала ръка в онзи момент и получеше специализирана помощ, нещата щяха да се развият в друга посока!Не знам наистина съм объркана и уплашена!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Но все се питам, защо не бях човека който да му помогне да потърси специалист и да погледне нещата под друг ъгъл!

Защото човек никога не мисли за най-лошото. Помисли реално колко хора прекъсват нежелани връзки ежедневно. Приеми, че не ни е дадена силата да контролираме съдбата, колкото и да негодуваме и да го желаем, след като се случи непоправимото. Като загубих съпруга си в един период се обвинявах, че ако любовта ми е била достатъчно силна съм щяла да усетя (свръхсъзнателно, подсъзнателно - и аз не знам как) какво ще се случи и да го предотвратя.

Преди почти година писах историята си тук. Получих много ценни мнения, от които имах нужда и ми помогнаха. Надявам се, че и с теб ще стане така.

Хвани се за нещо, което има стойност за теб и ще ти даде сили да продължиш напред.

Как да забравя за погубения млад живот, как да забравя болката на една майка по детето и, как да си простя, как да продължа напред?

Няма да го забравиш никога. Преживяната болка те е направила по-чувствителна към болката на другите. Това ще ти помогне някой ден да помогнеш на някой друг човек и да обършеш нечии други сълзи.

Наясно съм,че ежедневно се прекъсват връзки,че никой не е застрахован от раздяла,но никога не съм смятала,че нещо така просто на вид и случващо се ежедневно на хората ще доведе някой до такова действие.Настина никога няма да забравя, това няма как да се случи,надявам се поне да се науча да живея с болката и с времето да се взема в ръце.

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Имах предвид с друго момиче в същата ситуация.

Това, че се чувстваш длъжна да ходиш на гроба му е част от чувството за вина което изпитваш.

По тази причина те съветвам - не ходи.

И запомни - ти не си го предала и не си виновна за това, че той е имал болезнен страх от изоставяне.

Корените на този страх навярно са в семейството му.

Предполагам, че сте права и всичко е започнало в ранна възраст и аз съм била капката преляла чашата.От малък е бил оставен при баба си,а родителите му заминават в чужбина.Но все се питам, защо не бях човека който да му помогне да потърси специалист и да погледне нещата под друг ъгъл!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Това сме ние хората - ако ни се случи нещо лошо, винаги търсим вината другаде, но не и в нас самите.

Ако момчето беше психически стабилно и имаше опора в семейството си, това нямаше да се случи.

Ти нямаш никаква вина и не се поддавай на внушенията!

Просто си имала лошия шанс да попаднеш на това момче, нищо повече.

Според мен той би постъпил така, ако беше попаднал в същата ситуация, но с друго момиче.

Постарай се да се освободиш от това убийствено чувство и избягвай контакти със семейството му.

Те в мъката си едва ли са способни да разберат какво правят...

Заеми се с нещо което ти е интересно и се постарай да прекарваш времето си сред хора, които те обичат.

И...не ходи на гроба.

Не знам какво би се случило,ако е бил с друго момиче,може пък тя да е до него и той да е още сред нас!Но вече е късно и връщане няма!Останаха само въпросите без отговор.Разбирам родителите му и обвиненията им, аз не съм и очаквала друго.Казвате да не ходя на гроба му, как бих могла?Само при мисълта за това чувствам,че ще го предам отново.

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Ако Бог не те осъжда, не е нужно и ти да се осъждаш.

Не знам дали Бог ме осъжда или не, а за самоосъждането просто е по силно от мен и не знам как да не го правя!Права сте, че след време хората ще млъкнат и всичко ще отшуми,но в душата ми болката ще остане!Как да забравя за погубения млад живот, как да забравя болката на една майка по детето и, как да си простя, как да продължа напред?Не знам настина не знам!Благодаря за милите думи и за отделеното ви време за мен!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

КУКИ,

Съжалявам,че израза ми е прозвучал така не на място и изглежда е криво разбран.Исках да кажа,че ако има такива хора ще съм благодарна ,ако пишат и много признателна,тъй като само човек изпитал го на свой гръб ще знае точно какво е чувството!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Благодаря на всички ви, че сте отделили време за поста ми.БожидарЗим това,че близките му ме осъдиха е така не е глупост,не всички, но родителите му.За тях аз съм единствената виновница и никой друг. Аз ги разбирам, болката им е огромна.Всъщност на първите две седмици след погребението ме приемаха в домът си и бяха точно на обратното мнение, но един ден когато отидох до тях,че ходехме заедно до почти четиридесетия ден, майка му каза,че е добре да си ходя вече сама и не бива да ходя в тях,тъй като не съм желана.Разплаках се и благодарих за дадената ми възможност до този момент и си тръгнах.Сигурно им е било трудно да ме допуснат на погребението и седмици след това до

себеси,но го направиха.От тога ходя сама на гроба му винаги когато мога,но изпитвам ужас,че някой може да ме засече там и да стане скандал.Затова ходя много рано за да не се получават неприятни ситуации и за двете страни.Градът ни е малък и всички се познават,всички говорят и сочат с пръст без дори да са наясно с истината.Опитам да се държа но болката е огромна,вината ме съсипва бавно!

[Чувството на вина бавно ме погубва]

Здравейте, наистина вече не знам какво да правя отчаяна съм!За първи път пиша във форум и предварително се извинявам,ако не се справя както трябва.Накратко ще разкажа историята си,която ме погубва всеки ден!Преди почти две години имах приятел с който бяхме в обтегнати взаимоотношения и аз поисках временно да се разделим и всеки да обмисли живота си,просто да си дадем почивка, но той не искаше и да чуе започна да ме заплашва със самоубийство да ме преследва постоянно.Как и да се опитвах да му го обясня той не щеше и да чуе и така около шест месеца.Заплахите много ме притесняваха и накрая звъннах на майка му и и обясних положението.Тя точно и ясно ми заяви да не се притеснявам и че няма опасност да направи такава глупост.След разговора ми с жената аз се успокоих,но не за дълго!Два дни след това телефона ми иззвъня към един през нощта и чух хлипащ глас който не разбирах какво говори.Затворих и звъннах на брат му и попитах какво става?Отговора ме срази....Какво да става самоубил се е ела!!!!Не знам как отидох до тях всичко ми се губи ,до последно мислех че просто е пострадал и всичко ще е наред.Отидох имаше линейка поисках да вляза,но полицията ми забрани, видях приятелката на брат му и попитах как е моето момче,а те се разплака и каза съжалявам,но е вече късно!!!!Изпаднах в шок не знаех какво да правя,бяха ме натъпкали с успокоителни здраво.Не знаех дали родителите му ще ме допуснат до погребението ,но в крайна сметка отидох.След погребението започна страшното,обземе страшно чувство на вина,задавах си куп въпроси на който нямах отговори,питах се как съм го допуснала и защо след разговора с майка му се успокоих и не направих нищо за да го спра и още много "ако" и "ако",но вече е късно и няма връщане.От онзи ден се затворих в себе си изолирах се от всички иска ми се да избягам от самата себе си.Знам,че много хора ще ме обвинят след като прочетат поста ми,но повярвайте аз съм най голямата си съдница.Благодарна съм на брат му, на баба му и на много близки който се опитваха да ме успокоят и да ми вдъхнат сили,като ми обясняваха как не съм виновна и как е нямало как да го предвидим,но аз не мога да си го простя!Надявам се да няма хора изпитали същото на гърбът си,но ако има ще ми бъде приятно да пишат.Всички който имат желание да ме посъветват или осъдят нека пишат ,няма да пропусна нито един пост.Благодаря ви предварително!