Лина Коцева

Здравей Есен!

/поста ми бе писан вчера но днес намирам време да го пусна и колежката ме изпревари, не го коригирам, той добре я допълва/



Ще ми се да изпразним очите от страха. За това ще бъда малко по-директен, но като психиатър с над двадесет години практика, бил и завеждащ отделение за Остри психози в голяма болница /в него се лекуват болните от шизофрения/, ще кажа, че пишете пълни глупости. Говоря за втората част - страхът ви да не полудявате и че сте болна от шизофрения. Четенето, ровенето в различни сайтове и самонаблюдението ви, ви кара да сте написали безсмислици, които аз просто нямам време да коментирам. Шизофрения и БАР са заболявания, които могат да бъдат диагностицирани само от лекар. Подчертавам, само от лекар и то психиатър, след щателно изследване /интервю/, наблюдение и сведения от поне няколко човека. Заболяването е достатъчно сложно, за да бъде диагностицирано дори от лекар с друга специалност. Съпругата ми е също лекар, но да си позволи да постави психиатрична диагноза като шизофрения или БАР, би било безотговорно от нейна страна и тя няма да го направи. Как тогава Вие си позволявате да поставяте диагноза на майка си, та и на вас? Нима знаете повече медицина от лекар с 23 години стаж?

За мен това е безобразие и подценяване на всичките години труд, които всеки лекар е положил - щом можете от четенето в интернет да си поставяте диагнози, поставяйте си ги и се лекувайте. Да видим какво ще стане тогава.

Искате да се успокоите - не знам точно как да го направите, но знам как може да загубите месеци и гори години в напразни тревоги - продължавайки да си мислите, че ще полудеете. Не че от мисленето и четенето ще ви стане нещо, няма , но просто ще живеете един нещастен, изпълнен с тревога и безпокойство живот. И когато станете на 80 години и се обърнете назад ще си кажете: ,,Боже Господи, защо загубих всичките тези години в напразни страхове правейки и себе си и близките си нещастни? Имаше там един доктор психиатър /визирам себе си /, той добре ми каз ваше, че нищо ми няма, но аз защо не го послушах?’’.

Нe мога да не се спра на върха на глупостта в написаното, че мечтите имат нещо общо или са признак на шизофрения. Основният симптом на шизофренията е точно обратното - да не мечтаеш, разбираш ли колко глупости си си вкарала в главата, но просто нямам време да ти ги отбележа.

Питаш какво да правиш с тревожността. Психотерапевтката ти трябва заедно с теб да изработи механизми на поведенияе, което да имаш, когато те обхване тревожността. Тоест, когато започне още в самото начало, преди да те е обхванала напълно /тревожността/, трябва да правиш нещо, с което да започнеш да я контролираш и минимизираш. Аз не мога да ти кажа как да го направиш - проблемът е, че има много начини, но за всеки човек са подходящи 2-3 и без да те познавам, би било безсмислено да ти давам съвет - той най-вероятно няма да проработи. Все пак бих ти препоръчал един разказ от Дж.К.Джером – но трябва да го четеш всеки ден в продължения на 17 дни, след това през ден още 13 дни и накрая 32 дни – през 4 дни. Едва тогава идва ефекта от него /разказът е в края на поста/

Разбира се може и да си представиш как преди години събрах при мен 3 жени, хипохондрички като теб. Едната си мислеше, че може да е болна от спин. Другата - от шизофрения, третата - от рак. Нямаш си представа какъв спор започна. Всяка искаше да е на мястото на другата, казвайки че нейният страх е най-лош и измъчващ. Първата си представяше как хората ще разберат за заболяването и ще я отхвърлят, представяше си даже как родителите и ще се откажат от нея. Втората искаше да е на нейно място казвайки, че все пак спин се развива с години и никой може и да не разбере за него, докато тя като полудее, всички ще разберат, ще ходи по-улиците, ще си говори сама и накрая ще я затворят в лудницата. А тя, горката, дори няма да го осъзнава. Другата, която си внушаваше, че е болна от рак направо избухна казвайки, че след като няма да осъзнава нищо, какъв все пак и е проблема. Докато тя не само може да умре от рака, но и това може да е много болезнено. Общо взето спора продължи в този тон без аз да се намесвам. Малко преди да се скарат обаче, не издържах. Тази, която се боеше, че може да е болна от шизофрения, буквално изрева:”Абе какво сте ми заразправяли, вие знаете ли какво е да си болен от шизофрения?”Не успях да въздържа и искрено се разсмях. Всъщност, жената както и ти, си нямаше понятие какво е шизофрения, беше прочела сумата и глупости и така уверено ги ръсеше все едно аз, психиатъра, не бях в стаята.

След като се успокоих и обясних защо се смея, тя примирено каза: „Абе може да не съм болна от шизофрения, ама и на трите нещо дъската ни хлопа, щом може да се караме за тези глупости”.

Така че, извода ми като психиатър е ясен - хипохондрична си, имаш си психотерапевт, работи системно с него и решавайте проблема. Всичко друго е загуба на време и напразно тревожене.

За майка ти – същото. Не може да се постави диагноза без щателен преглед, но най-вероятно не е шизофрения –доколкото разбирам промените са започнали когато тя е около 40 годишна. Това не е характерно за заболяването.



Надявам се, че поста ми е позлатил малко есента. Не забравяй схемата с четенето на Джером, тя също помага!







Бяхме четирима – Джордж, Уилям Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг – от гледна точка на здравето си, разбира се.
Всички се чувствахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че имал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога имал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мен, нещо не бе наред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е наред, защото неотдавна бях прочел едно дълго упътване за някаква панацея срещу чернодробни болки, в което подробно бяха описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е наред. Бях открил всички признаци в мен.
Невероятно наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за специално лекарство, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената u форма. И във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден днешен.
Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината “предварителните симптоми”, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.
Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах “аденопатия” и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи след около две седмици. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея – бих могъл да живея още доста години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двайсет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.
Отначало това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Откъде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други, не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта, изглежда, ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ензимите още от юношески години. Това бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.
Седях и размишлявах. Струваше ми се, че сигурно съм много интересен случай от медицинска гледна точка и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците по визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мен, за да си получат след време и дипломите.
После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих си пулса. Отначало изобщо не можах да го намеря. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четирийсет и седем удара в минута. Опитах се да почувствам сърцето си, но не можах да го намеря. Бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го, колкото се може повече, затворих едното си око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца му. Единствената полза, която извлякох от този опит, се сведе до още по-голяма увереност от преди, че имам скарлатина.
В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.
Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. “Всеки лекар се нуждае най-вече от практика – рекох на себе си. – Нека ме прегледа: ще натрупа повече практика от мен, отколкото от хиляда и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести”. И тъй, отидох право при него.
– Кажи – рече той, – кажи от какво се оплакваш.
– Няма да ти губя времето, драги мой – подзех в отговор, – да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.
После му разправих как бях стигнал до този извод.
Тогава той просто ме разпъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това – една доста подла постъпка, ако питате мен, – а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска нещо на едно листче, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.
Не го отворих. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.
– Но нали сте аптекар? – възразих аз.
– Да, аптекар съм – отвърна той. – Ако бях нещо по средата между смесен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.
Тогава прочетох написаното, а то гласеше, както следва:

1/4 бифтек и
1/2 литър горчива бира на всеки 6 часа
1 разходка от 15 километра всяка сутрин
1 легло точно в 11 часа всяка вечер.
И не измъчвай мозъка си с неща,
които не разбираш!

Следвах тези указания с щастливия резултат – ако трябва да говоря лично за себе си, – че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден днешен.
Но да се върна към настоящия случай и упътването за рекламирания чернодробен специалитет – аз безспорно имах всички симптоми, най-важният от които се свеждаше до “определено неразположение към всякакъв труд”.
Никакви думи не могат да опишат мъките ми по тоя повод! От най-ранно детство съм същински мъченик. Когато бях юноша, тая болест не ме оставяше нито за ден. Тогава никой не знаеше, че всичко иде от черния ми дроб. В онова време медицината не беше толкова напреднала и всички отдаваха болестта ми на обикновен мързел.
– Ей, ти, малък некадърнико – казваха ми, – хайде ставай, та да свършиш нещо полезно!
Никой, разбира се, не знаеше, че съм болен.
Не ми даваха хапчета; удряха ме по главата. Колкото и странно да изглежда това, тия плесници често ми помагаха, поне за малко. Имаше случаи, когато само една плесница се отразяваше по-благотворно върху черния ми дроб, отколкото въздействието на цяла кутия с хапчета в днешни дни, и ме подтикваше да скоча начаса и без да губя нито минутка, да свърша работата, която ме караха да върша.
Всъщност това се случва доста често – простите старовремски средства понякога се оказват по-резултатни, отколкото цяла аптека с бурканчета и шишенца.
Седяхме тъй към половин час, описвайки болестите си един на друг. Аз обясних на Джордж и на Уилям Харис как се чувствам всяка сутрин, ставайки от леглото, а Уилям Харис ни разправи как се чувства, когато си ляга; и Джордж, който стоеше върху килима пред камината, ни изнесе същинско представление, за да покаже как се чувства нощем.
Джордж си въобразява, че е болен; но всъщност, между нас казано, той винаги е в отлично здраве.
В този момент госпожа Попетс почука на вратата, за да попита дали сме готови за вечерята. Тъжно се усмихнахме един на друг и си казахме, че все ще е по-добре да се опитаме да хапнем нещичко. Харис рече, че малко храна в стомаха често има свойството да прокужда болестта; и тогава госпожа Попетс донесе подноса, а ние насядахме около масата и хапнахме малко бифтек с лук и торта с ревен.
Трябва да съм бил много слаб по онова време; защото, доколкото си спомням, само след около половин час вече не проявявах никакъв интерес към храната – нещо необичайно за мене – и дори се отказах от сиренето.
Изпълнили това задължение, отново наляхме чашите, напълнихме лулите си и подновихме разговора около здравословното ни състояние. Никой от нас нямаше ясна представа, точно от какво страда; но по един въпрос всички бяхме единодушни – болестите ни, каквито и да бяха, се дължаха на преумора.
– Нужна ни е почивка – заяви Харис.
– Почивка и пълна промяна на обстановката – добави Джордж. – Мозъчната преумора е предизвикала общо разстройство на нервната ни система. Промяната на обстановката и пълната липса на всякакви поводи да напрягаме мозъците си ще възстановят умственото равновесие на всекиго от нас.
Джордж има някакъв братовчед, когото обикновено вписват в официалните регистри като студент медик; затова, без сам да ще, той говори донякъде като човек от лекарско семейство.
 

"... сега се питам ами, ако и сега изпадна в депресия и се възвърнат ПА"
Продължи да се питаш. Как хората си правят тревожността и депресията според теб?
Питат се и се самонаблюдават? Така че се питай и самонаблюдавай! Седни за по -удобно и започвай да се питаш, това стах ли е или депресия? Прави го цял ден и вече няма да се питаш, защото ще си имаш и двете.
Ти четеш ли Джером по схемата? Според мен нещо си забравила. Така ли е? Ако е така, не мисля повече да ти отговарям.

,,Дики, искам да ти кажа нещо. И го запомни. Никой не може да освободи другият от клетката му, дори другият да е лъв. Важното за нас е никога да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, до никъде няма да стигнеш на живота няма да се порадваш никога. Разбираш ли?,,

,,Гордост’’-Уилям Уортън


Да спреш да гледаш в решетките когато си само на 24 е много лесно. Проблем е когато си на 34 или още по-възрастен.Диди, е права -потърси малко професионална помощ и резултата ще бъде страхотен.Живота отвъд решетките е много, много по-интересен.
Послушай Орлин, поговори с приятеля си още сега.Знам,че ще ти е трудно, но едно от нещата на които се научих работейки с хората е да не лъжа.Това направи живота ми много спокоен-когато няма какво да криеш, малко неща могат да те притеснят.

Успех!

Е, то да тръгнеш на психотерапия е израз точно на това "ако аз самата не си помогна". Защото без да тръгнеш, ти реално си помагаш непълноценно, не използваш целия ресурс от средства, които можеш да впрегнеш, защото точно това е психотерапията - средство, което ТИ използваш, помагайки си. Не е помощ отвън.

Здравей Ани,

Искам само да те окуража.
Нека започнем с това, че трябва да разбереш и приемеш, че си съвършено здрава и всичко в твоя мозък и тяло е напълно здраво. Второто, на което трябва да повярваш е, че всеки един, който има ПР и иска да се справи със страха си, се справя напълно и безвъзвратно. Третото е нещо, което сама си схванала. Няма как да победиш страха и се справиш с паниката без да се конфронтираш здраво, бих казал, "по мъжки" с него. Страхът има едно свойство. То е, че когато ние го избягваме или направо бягаме от него, той се разширява, става огромен, изпълва ни целите и тотално ограничава свободата ни. Ако ние добием смелост и тръгнем срещу него, той намалява и както се казва се "скрива в миша дупка" Въпросът е в това, какво ще избереш ти самата? Да бъдеш мишката, която се крие от страха или да бъдеш котката, която го преследва. С една дума СМЕЛОСТ. Това е разковничето.
И запомни! Няма човек, който истински да иска да се справи със страха и да не го е направил, защото в гените на всеки един от нас, хората, е закодирано да бъдем смели.
Успех!

Здравей, аз от доста време съм тук във форума, доста неща споделих и съм много благодарана на др. Първанов и на Орлин. В най-голямата ми криза Орлин беше до мен, пишеше ми постоянно, това ме вдигна на крака. Аз съм с ОКР от 10 годишна сега съм на 37, не съм се лекувала тъй като за всички мои близки това не е болест а каприз. Сега обаче, когато съм на ръба да загубя съпруга и децата си взех да чета из форумите и потърсих и психиатрична и психотерапевтична помощ. Пия феварин 4 месец, понякога съм добре,но скоро отново имах силна криза,лежах,плачех,нямах сили и желание за живот. В това си състояние отидох при терапевтката ми и тя ми каза,да имам търпение изписа ми отново ревотрил и револукс, кризата мина, така,че аз не съм превърженик на АД,но мисля,че щом се налага медикаментозно лечение следва да го приемаш,а не да се гърчиш в кризи, две до 5 години може би ще го пия, така ми каза психото, едновременно с това ходя и на психотерапия. Хич не ми е лесно, не мога да се концентрирам, не работя много, трудно ми е да върша и най елементарна домакинска и каквато и да е работа, това ме водеше до чувсто на вина, но терапевтката ми каза да спря да " натискам педала" и да почивам без чувство на вина. Сега всичко , което вършех сама го разделих със съпруга и свекървата си и домакинската работа и бизнеса и грижите за децата, така имам лично време за почивка и медитация, четене и размисъл,мога да потъна в себе си и да осъзнавам проблема си, да го анализирам и приемам, май това е рецептата, да осъзнаеш и приемаш, хич не е лесно, стигала съм до лудост и до желание да сложа край на живота си, но като мине кризата си даваш сметка колко прекрасен е живота. Така, че давай на пред с позитивни мисли,малко терапия и помощ от специалист. Вярвам,че ще успееш, повярвай си и ти. Поздрави!

Въпреки, че съм разказвал този анекдот няолко пъти, ще го повторя пак, защото е актуален и за този случай.

,,Един човек, търсел загубения си ключ из­вън дома, на светли­ната на уличните лампи. Когато минаваща непозната жена попитала дали може да му помогне да търсят заедно загубения ключ, той бил много благодарен.
След тридесет минутно безплодно търсене непоз­натата жена попитала: „Къ­де изпуснахте ключа си?"
„О! - отговорил той. - Из­пуснах го вкъщи."
„Но тогава защо го търсите вън, на уличната светлина, след като сте го изпуснали вътре?" - попитала тя.
„Нямам светлина вътре, така че излязох тук, където е светло.",,

Стоянка, ти си в позицията на този човек - много добре знаеш, че няма как с лекарства да решиш проблема си и въпреки това продължаваш да търсиш решение в тази посока. За мен коментарите дали дадени усещания са от хапчетата или не , са просто безсмислени, защото не са продиктувани от някакво желание да се справиш със страха си. Не може да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат. Колкото и каквито и лекарства да сменяш, ситуацията няма как да се промени. Пий медикаментите, а за техните странични действия попитай психиатъра, който ти ги е назначил. Това е негово задължение.

Извинявайте, че се намесвам, но....
Стоянка - таня, аз се справих с ПР срещу сумата от 300 лева (колкото и грубо да звучи). Просто това оправдание ми звучи несериозно и лишено от всякаква мотивация. Ако бях на ваше място щях да взема назаем, да прося ако трябва. Не ме разбирайте погрешно, сигурно ви е много трудно и може и едвам да свързвате двата края, но отстрани изглежда така: "Е, не съм чак толкова зле, че да давам пари за психотерапия, вместо за учебните помагала на децата."

Извинявайте, че се намесвам, но....
Стоянка - таня, аз се справих с ПР срещу сумата от 300 лева (колкото и грубо да звучи). Просто това оправдание ми звучи несериозно и лишено от всякаква мотивация. Ако бях на ваше място щях да взема назаем, да прося ако трябва. Не ме разбирайте погрешно, сигурно ви е много трудно и може и едвам да свързвате двата края, но отстрани изглежда така: "Е, не съм чак толкова зле, че да давам пари за психотерапия, вместо за учебните помагала на децата."