IGco

Много благодаря за отговора! Всъщност, от доста години изпитвам потребност някой да ми каже, че имам нужда от помощ. Сякаш, виждате ли, проблемът е в главата ми и е срамно, че не мога да го реша сам. Предполагах, че имам подобни обсесии и компулсии, но явно не съм разбирал правилно начинът, по който функционират, тъй като ги отдавах на една своя особеност - за различни периоди от време си набелязвам една цел и, буквално, всичко, което съм се ангажанира с нея, забравяйки глад, умора, хигиена, комуникации, задължения, в общи линии - всичко друго. Казаното от вас ме накара да се замисля, че именно опитът ми да избягам от натрупващите се мисли инициира това крайно физически съсипващо поведение. В момента чета статията, която също ме навежда на размисли. Един, от които е, че като дете бях болен от астма. Тя се появи от нищото, без генетични предпоставки и без предшестващи болести. Лекарите казваха единствено "случва се". Най-странното е, че получавах пристъпи на места, за които никой не очакваше да са опасни за мен... Отново благодаря!

Здравейте! От известно време обикалям мрежата, но типично за характера ми не мога да стигна до решение какъв специалист е най-подходящ за ситуацията ми и стигнах до извода, че е крайно време да потърся съвет. Проблемът ми е следният: не мога да се помиря с мислите си. Това са все кратки спомени, откъслечни реплики от всевъзможни моменти на живота ми, които идват неканени в мислите ми и още с появята си предизвикват срам, самоомраза, презрение. Повечето изчезват секунди по-късно, когато изкрещя наум или (от известно време) гласно "убий ме" и само след минута не помня какво ме е смутило. Някои обаче остават по-дълго и започвам да повтарям "убий ме"... Ако до петото повтаряне мисълта не е изчезнала, самоомразата става нетърпима. По това време вече сълзите напират в очите ми и единствения начин да се успокоя е да потърся смъртта, което обикновено означава да започна да търся опасни химикали, колани, ножове и т.н. Ала всеки следващ път, когато опирам ножа до гърдите си, желанието да го забия става все по-непреклонно. Повечето от самите спомени са толкова незначителни - малки провинения, забележки или гафове, за които съм сигурен, че вече никой не помни. Само че витаят около мен през годините и се връщат, за да ме тормозят. Това поведение изобщо не ми помага, защото съм ударил живота си на пауза и буквално живея от ден за ден, като едно усещане никога не ме напуска - че когато чашата прелее, ще дам воля на желанието си. Дори в периодите, когато функционирам нормално, ако не успея да свърша поставената си за деня задача, на следващия ден тя ще се завърне под формата на болезнена мисъл, за да ме тормози. В последствие ще я блокирам и ще забравя изобщо, че е трябвало да свърша задачата. Когато се насъберат много такива задачи и някой срок ми припомни за тях, вместо да го приема, аз продължавам да ги подтискам до момента, в който единственото, за което мога да мисля, е как да спра живота. Примерно след няколко семестъра, които завърших с лекота в университета, се наложи да прекъсна, защото в продължение на цялата сесия можех единствено да мисля за смъртта, вместо за изпитите. Желанието ми е да позволя на тези мисли да избуят в ума ми без да причиняват такава смазваща самоомраза, защото знам, че единственият начин да реша всичките си конфликти е да чуя какво искат да ми кажат. Още от гимназията танцувам с желанието да умра, а вече съм на 24 и започвам да се плаша...