Орлин Баев

Божидар

Да, принципно би трябвало лечителя да е с по-висока честота, но да не забравяме в ежедневието колко бързо можем за секунди да свалим честотите. Хората, които успяват да ги задържат високи и в ежедневието са малцина. Дали окончателното лечение не е точно пречупване, счупване на нещо у пациента? J Верно е, че звучи плашещо.. Въпросът, който поставяш е резонен- какво става ако и лечителя и пациента имат еднакви програми.. да не си фен на Лазарев? J Нямам отговор- Орлин да каже. Дали и лечител и пациент точно така взаимно не си „счупват” собствените неадекватни програми.. Все си мисля, че подобното привлича подобно- и в този смисъл дори и лечителя привлича пациенти с проблеми, сходни на неговите и те в някаква степен са огледало на самия него.. Затова е много отговорно да си лечител- това е непрекъсната работа върху самия себе си.. И стигаме до това- лечители- много, Лечители- малко. Но аз не виждам друг начин да за пълно лечение, освен сливането.. такава е моята истина в момента.

Гранат

Какво имаш предвид под „обсебване”? Дали емпатията или невъзможността на пациента да продължи без лечителя, или истинско обсебване? Ако имаш предвид поемането на болките на другия- това ми е много познато и без да съм лечител. Правела съм го, парела съм се и затова вече не го правя. Лечителят трябва да е такава личност, която да се е научила да не „прихваща”, а това става точно с развитието, еволюирането на душата- за да няма за какво да се „закачи” програмата на пациента...или да имаш силата да преработиш сам проблема безболезнено. Йогананда беше писал как неговия Учител е правил това, когато се е налагало. Е, има и други начини сигурно, разни ограждения и др. Такива.. но тогава дали лечението, което ще се случи ще е трайно..

Говорим си за лечители всякакви, не само за психотерапевти..

Личността на психотерапевта е нужно да бъде доста преживяла, изстрадала, видяла две и двеста. Разбира се, постоянното нарастване на знания е нужно и още как. Сега като погледна назад и се питам "Боже, как съм се занимавал с това като нищо не съм знаел...". Иска ми се да прочета и знам всичко, такава жажда за знание ме мъчи, че направо боли понякога. Когато бях малък, баща ми ми беше казал една метафора за знанието - "като знаеш малко, ти се струва, че знаеш много. Кръгът ти от знание е малък и допирът му с непознатото също е малък, затова ти се струва, че всичко знаеш. После, като почнеш да увеличаваш кръга на знанието си, започва да ти се струва, че все по-малко знаеш - защото допирът на кръга ти от знание с непознатото расте!". Психотерапевтът има нужда от знание - той е нужно да бъде човек на знанието, в смисъла използван от толтеките примерно. Живо знание, сила, опит, обич и мъдрост. Външните знания от книгит епредставляват опита на другите и затова също са ценни, особено когато резонират с личния опит.

Нещо изключително важно за личността на психотерапевта: нужно е вече да е минал по пътеката, през която превежда пациентите си! Да се е сблъсквал със собствените си демони, страхове, вина, тъга, паника и ужас, гняв, ревност и завист - и да е придобил известна изкусност в процеса на работата си с тях, с трансформирането им, впрягането им в хомота на цялостната си по-хармонична личност!Тази "пътека" никога не свършва, разбира се и винаги има още и още за себеопознаване и вътрешна работа. Психологическото и психотерапевтично познание е по-скоро една добра систематизация на тази вътрешна работа, както и подходящ начин за представянето и пред пациента. Но един терапевт е нужно далеч преди ученето си психология да е имал вече черти в личността си, които да му разрешат да се занимава именно с тази професия. Черти като любознателност, дълбинна стабилност - здраво ядро, което стои непоклатимо каквото и да става с външната му личност.

Всички терапевти, които досега съм наблюдавал, без изключение са доминиращи и властни личности, контролиращи, с висока агресия и дори нараняващи себе си във високите си изисквания. Тези черти са по-скоро дълбинни и съвсем не е нужно да бъдат виждани - и обикновено не са виждани, защото са умело прикривани от една добре обработена персона. Те именно обаче предпазват терапевта при "дълбокото гмуркане" в ада на човешките души - те са като една предпазна броня от енергия, идваща от вътрешния център и насочена навън. Просто характерова и личностова структура, която или имаш или нямаш. Разбира се, в хода на живота си и работата си, психотерапевтът шлифова тези си базисни черти до положителния им вариант - самообладание, смелост, воля за постигане и никога непредаване, честност и откровеност. Често някой пита: "Не се ли натоварваш, не попиваш ли болките, мъките, тъгата и вината, страха и отчаянието, докато работиш по цял ден с тези емоции и енергии? Аз ако бях на твое място, щях да рухна веднага...". Ами не, не се натоварва терапевта! Просто има характеровата психична структура, която го пази. Може би донякъде може да се изгради такава психика, но...казвам го с голяма доза съмнение. По-скоро или я имаш или я нямаш тази психоструктура. Пак казвам, не говоря за външни черти, но за много дълбинна базова психична структура. Обикновено тя се формира от свръхизискващ родителски стил и лична борбена реакция на този стил. При мен лично сформирането на такава психика е предизвикано от спецификата на говора ми, която за несъзнаваното ми е била един трети родител. Един безпощаден, мачкащ, злоупотребяващ, непредвидим, унизяващ и жесток родител, който безмилостно мачка. Говоря за заекването си, което подобно на дразненето на песъчинка е карало психиката ми като дете и по-късно постоянно да отделя съпротивителни сили, оформили гореспоменатата психична структура.

Моето мнение е, че психотерапевтът, за да бъде успешен и да си върши работата добре, е нужно да бъде изключително емпатичен! Да умее на мига да се вчувства в преживяванията на човека, да резонира с тях, да го чувства директно! Това емпатично съпреживяване, съчетано със силна психична енергия и здраво всътрешно ядро, връзка с психичния център на цялостната личност позволяват на психотерапевта да слее психиката си с тази на пациента. Да я усети директно, а не само да я разбере с разума си, който също е изключително важен в тази професия. Някои обучители по психотерапия учат, че терапевтът трябва да държи известна емоционална дистанция от пациента/ клиента. За мен такова поведение е гаранция за слаба и неуспешна работа! Напротив, нужно е едно плътно емоционално сливане с пациента, смело проникване в най-тежките му преживявания, резониране с тях. Когато го прави, психотерапевтът в същото време е в постоянна връзка със собственото си психично ядро/ център - просто психиката му е такава, че му позволява това да се случва. Пациентът, междъ другото, директно чувства степента на емпатично сливане на терапевта си с психиката му - самото това сливане е директна гаранция за това, че той е разбиран, усещан, съпреживяван, че не е сам и че е приеман. Оттам насетне терапевтът, с помощта на разума, стъпка по стъпка води пациента по пътечката към щастието му. Защото сам е минавал по тази пътечка многократно - по собствената си такава и по тези на пациентите си! Води го чрез анализ и светлината/ инсайт на осъзнаването, чрез хипноза/ визуализация, възнамеряване, логика, оптимизъм, медитация, дишане и промяна в поведението. Добрият психотерапевт учи пациента си на това как сам да върви по собствената си психична, а оттам и житейска пътека!

Психотерапевтът, според мен винаги е нужно да осъзнава колко много има да учи! Като мъдрост, като опит, като стремеж към знанието. Психотерапевтът има неутолима жажда за знание - знанието като информация, но и преживелищното знание на мъдрия опит! Знание, което да завибрира във всяка клетка на паметта, но и на съществото му! Аз например осъзнавам огромната си нужда от себеразвитие - и като четене на книги, съдържащи опита на други терапевти, но и като лично израстване! Сега, след няколко години практика в терапията, може би малко съм израстнал психически. Но, отвътре изгарям за постоянното сливане с щастието и силата, стабилността и вибрацията, идващи от постоянната връзка с онова вътрешно слънце на свободната воля. Връзка, която губя, после пак възстановявам. Осъзнавам, че връзката е нужно да бъде по-плътна и постоянна! Сигурен съм, че тук, в този форум за съзнателен живот метафората ми е разбирана!

Личността на добрия психотерапевт е нужно да бъде веща на имплицитно ниво със справянето с проблемите, с които работи в пациентите си. Да умее в самия себе си да работи умело, леко и спокойно с тези проблеми. Смея да кажа, че добре се справям със собствения си страх, паника, ужас и вещо умея да го трансформирам в смелост и спокойствие. Затова и пациентите ми засега са преди всичко с тревожни разстройства. Аз самия обаче засега съм твърде слаб в справянето със собствената си страст. С нагона към удоволствието, с отлагането му и сублимирането му. Това е работа, която ми предстои да върша. Съзнавам, че провалът в тази вътрешна работа би бил провал и във външната работа с психичните разстройства, където е намесена страстта: зависимостите! Те са и най-тежките, по-трудно се успява в тях дори от работата с психозите. Само най-добрите терапевти са успешни в тази работа! Страхът, тъгата, вината при тревожните разстройства са като малки котенца пред тигъра на страстта. Бог да ми е на помощ в тази работа - успехът в нея е врата към бъдеще, а неуспехът, крах.

Интелектът на психотерапевта е нужно да бъде остър и прецизен - донякъде той е даденост, а донякъде се и развива!
Терапевтът е нужно да бъде смел, спокоен, разтворен за пациентите си и приемащ ги безусловно, каквито са! На дълбоко несъзнавано ниво той замества личностите на майката и бащата, като процесът на терапия за несъзнваното се явява едно структурирано превъзпитаване, израстване, премоделиране на себе си.

Личността на терапевта е важна! Знанието му, техниките му - също! Но личността е подлежащата основа, която според качествата си предопределя успешното или не приложение на терапевтичните похвати!

Здравейте!
Интересна тема, интересен разговор от ваша страна... Изкуших се да се включа, макар и да не открия Америка с изказването си...
Все още съм в процес на обучение и не работя като психолог. Досега съм работила в областта само с пари, спонсорирани по проект (т.е. не директно от клиенти). Замислих се доста, докато четох постовете ви.... Амиии... смятам, че задължително тази услуга трябва да бъде платена (не само защото се надявам някога да работя това...). Тъпото е, че държавата кара специалистите ни да се чувстват по начина, описан от Орлин и някои от останалите, а именно - да се срамуваш, да се чувстваш "лош" само защото бедният човечец срещу теб няма с какво да ти плати, за да му помогнеш, а това е твоята професия, с която изкарваш хляба си все пак.
За мен наистина звучи добре варианта с насърчаването на клиенти с повече възможности, да оставят допълнително пари, които да помогнат за работата с хора, които нямат тази възможност. Интересно ми е дали това е РЕАЛНО приложимо обаче?! Има ли тук в този форум работещ психолог, който го е постигал? Далеч съм от мисълта, че няма добри хора с пари, които биха помогнали... просто си мисля, че едва ли са много? Надежди, че скоро здравната каса ще поеме ДОСТАТЪЧНО от разходите (т.е. не колкото да замаже очите на хората), да ви кажа нямам (а смятам себе си за оптимист като цяло!).
Напълно съгласна съм с Орлин, че трябва да се вложат МНОГО пари, за да изгради психотерапевтът (или психологът изобщо) себе си като можещ и знаещ такъв. Което съответно предполага възвръщане (поне) на тези разходи. Наясно съм що за професия е това и че на първо място трябва да бъде призвание, но и за това, както за всяко друго нещо важи, че хубавото (в случая успешното и работещото) струва пари. Аз, като бъдещ специалист в областта, вероятно също ще направя много компромиси и бих предпочела да не изкарам "надницата си" (гадна, но често употребявана дума...), пред това да тежи на съвестта ми човеки живот. Но това не означава, че определям това като правилно!

Когато съм преодолял себе си, когато малкото ми его е обуздано и съблимирано, когато сексуалността ми е впрегната в юздите на Аза в мен, тогава се променя всичко в мен. Сякаш ставам друг човек, сякаш цялата Вселена минав апрез мен. Тогава малката ми личност с всичките и несъвършенства став асамо една жица, само един проток, през който преминават течения и сили, далеч по-мощни от самата нея! Тогава терапията, която правя, се случва в състояние на медитация. Една нагнетена сила на духа, на тихо но изпълнено с мъдрост безмълвие прелива през всички 'шевове" на личността с нейните изразни средства и се проявява не само енергийно, но и като слово. Погледът ми става различен. Волята спокойна, силнолюбяща и нагнетена. Тогава трудностите ми харесват и дори ги търся. Тогава някакси енергията ми се "закача" за енергията на човека,слива се в една обща нагнетена сфера. Създава се едно специално медитативно пространство с нагнетена вибрация, което е като прорез на нещо по-висше тук в това време и пространство. Тук и сега, но същевременно отвъд времето и пространствените кондиции. В същото време всичко външно е обикновено, колите минават по улицата, някой се тътри по коридора... Но въздействието ми тогава е силно! Анализът проникновен. Когнитивните техники придобиват особено значение и сила на промяна. Хипнозата се случва в самия разговор, а при задълбочаването и в транс преживяванията и на двамата са слети в едно емпатично взаимопроникнато сливане, в което водя когницията към промяна.

Понякога съм в такива състояния с дни и седмици. После се връщам обратно в ежедневните си вплетености в страстта, която вкарва в блатото на обикновеността. Трудно се сублимира страстта. най-трудният урок, с който сънм се сблъсквал през живота си. Но и най-ценният, както ми се чини! В сравнение със страстта, страхът и гневът са като бенгалски огън пред ядрени взривове. С цялото си същество чувствам обаче, че веднъж намерен и практикуван, механизмът по сублимация води до постоянно пребиваване в душевните земи на свободната воля на любомъдрието. Силата тогава вибрира във всяка мисъл и действие, животът става радостен устрем към все по-пълно конкретизиране на волята на Вселената, преминаваща през личността ти, като в същото време стигаш до все по-високи нива на тази воля, вплетена в самата вибрация на същността ти. Същност идентична с тази на живота!

Защо си мислиш, че се приема като факт, че емигрират само кадърните? Емигрират всякакви! Но вниманието се спира върху кадърните, защото те правят държавата държава! Защото именно умните, кадърните са ценни в стратегически план. Само те стават кадърни държавници, кадърни директори, кадърни носители на култура и организация, на кадърни решения на всяка една позиция, в която се намират! Защото е нормално, когато от организма ти изтичат стволови клетки, гръбначен нозък или ... церебрални неврони, да се тревожиш за бъдещето си! Както и е нормално дори да се радваш, ако свалиш от организма си малко потни клетки или мастни клетки. Аналогията е прозрачна, надявам се. Засегнах се от писаното от Божидар, както и от Диана по въпроса за интелектуалците в Б-я! моето мнение е, че именно интелектуалците са солта на която и да е държава - нейното богатство, ценност и ядро! Не говоря за някакви сухи празнодумци, но за талантите, за гениите, които точно в Б-я имаме в изобилие, но губим постоянно. За умните, творчески вдъхновени и умни учени, които губим ежедневно! И не само учени от "твърдата" наука, но както писах и по-горе, просто интелигентни хора от всякаква област! Защото правителствената политика в последните 20 години, че и сега е такава, че или умишлено пренебрегва и дори низвергва способните и умните, защото не и трябват умни хора, а такива които могат да бъдат манипулирани (предните правителства), или просто ги недооценява поради разбиранията и личностовата структура на лидерите си (сегашното правителство). Истичането на ум е все едно постоянно да изтича мозък - ами и чалга ще почне да ти харесва, и ще се разрастнат всякакви ракови клетки (ромски например). Ще работиш и още как. Аз не мсиля, че проблемът на българите е в мързела им. Работливи сме! Всеки ден хората стават, пътуват в претъпкания автобус два часа и отиват на работното си място з апримерно 500лв. месечно. Работата е нещо прекрасно - която и да е! За лудо работи, за лудо не стой, се казва в поговорката - съгласен съм с нея! Аз съм работил всякаква работа - и сега бих работил ако им анужда. Чистил съм тоалетни и съм се ровил в пръстта и съм доил кравички, правил съм торти, строил съм и какво ли не още... Обожавам физическата работа. Осъзнах обаче, че тя е безкрайно по-лесна. Че много по-тежко и отговорно е да си ръководител - на екип или на психики. Далеч по-отговорно и тежко е да мислиш и от мислите ти да се повлияват мнозина. Далеч по-тежко и важно и отговорно е да си лидер - в някаква степен! Или да правиш наука, която е върхът на познанието и е като снежната топка, от която тръгва лавина, заливаща всички останали области в бита на социума! Чувал съм много нескопосани мнения по отношение на умствената работа. Аз самия съм изказвал такива мнения, преди да се сблъскам с огромната важност на работата с ума. Умът и речта движат всички процеси в този свят! Ако самият ум е ръководен от просветлен дух, това вече е щастие - и не само за носителя на такъв ум, но за всички наоколо!

Затова твърдя, че докато в б-я не се утвърди културата, науката и духовността, оправия няма да има! Но, вярвам, че ще има!

Донка, от доста време наблюдавам постингите ти! Чудесно е да бъде човек оптимист! Но едно е да си оптимист по сърце, а с трезв разум да виждаш ясно и безпристрастно положението, а друго е да хвърчат розови слончета наоколо! Фактите са си факти! Да ги виждаме реално и обективно с разума и пак да бъдем оптимисти по сърце! фактите говорят, че Б-я след само 20-на години може и да няма, тъй като умните бягат - а те са именно българите! Фактите говорят, че ромите стават мнозинство и никакви мерки за ограничаване на раждаемостта им не се вземат - а най-добрите мерки биха били ограмотяването им, задължителното им образоване. Това си е доказан регулатор на раждаемостта. Генерализацият ана лични опитности е част от нормалния индуктивен мисловен процес - за да бъде нещо повече от лична субективност е нужно да се свери с обективната реалност!

Та - темата е относно "ще я бъде ли Б-я"? Или ще се превърне в турска провинция или в ромистан? Преди малко гледах Цветанка Ризова в раговор с Бойко Борисов - рядко, много рядко гледам политика, поради 20 години лътгане и крадене. Гледайки бат Бойко, виждам в него един много по-неизкусен в реториката човек, но много по-искрен и в правилна посока поел. И много силен, харизматичен и на мястото си! Предният премиер владееше в такава майсторска степен жонглирането с думи, че Бандлър и Гриндлер (създателите на НЛП) пред него изглеждаха като неуки селяни - но използваше думите за замазване на едри кражби - факти, обективна реалност! Пиша това, защото ако не намесим, макар и бегло политиката, си говорим за сметката без кръчмаря. Индивидуалната работа на отделния човек е важна за самия човек и влияе и върху околните, в далеч по-скромен мащаб. Вярно е, че сборът от много индивидуални положителни промени води до мащабни промени, но и те са лесно сриваеми, защото принципът е отгоре-надолу!

Относно интелекта, който изтича от Б-я. Определено не съм съгласен с мнението на Божидар. Нещо, повече - но ще замълча смиреномъдро! Не само в твърдата наука е нужен интелект. В културологията също е нужен, в социологията, в политологията също. държавата ни е колкото един град и по размери и по население. За няколко години може д атсане по-просперираща от Швейцария в здрави и мъдри ръце! Мъдростта обаче е желателно да се гради както върху сърце, така и върху ум. Нещата са свързани. Не цемиш науката си, не цениш и културата си - чалга културата и циганизацията е факт. Това, че пишещите тук са интелигентни и културни, е факт - но едва ли сме представителна извадка за българската нация. Колкото и оптимистично да гледам на нещата, в сравнение с преди години виждам едно огрубяване на нацията, оглупяване дори като цяло, културата все по-ниска масово. Все повече се губят семейните ценности. Също и общочовешките и сърдечните! Сърдечен оптимист - да! Но и обективен реалист по разум! Обективностите са си обективности!

Всичко е за добро, надявам се! Вярвам в бъдещето на Б-я! Имало ни е и ще ни има - здрава жилка имаме българите! Това, от което имаме нужда най-много е именно ум - научно рационален, сърдечен и волеви поведенчески! Имаме нужда от култура, от екология на мисленето, от българско самосъзнание и висока себеоценка като българи! Аз мисля, че нещата вземат един положителен обрат! И ще бъдат все по-положителни! Наистина е много по-лесно да избягаш! Тук е по-трудно, но и по-ценно за душите ни! А и повече сърдечност има тук.

Не само на психотерапевта, но и на терапевта въобще. Казват, че двама акупунктуристи и едно и също нещо да направят, то резултатите ще са различни съобразно личностите им.
Явно не точно иглите въздействат на енергийните точки, а през тях се "прелива" личността на терапевта

Личността на лечителя винаги е най-важна, не системата.. Още повече, че специално при психотерапия човекът отсреща се "отваря" към лечителя и попива всяка негова емоция или мисълформа..

Когато съм преодолял себе си, когато малкото ми его е обуздано и съблимирано, когато сексуалността ми е впрегната в юздите на Аза в мен, тогава се променя всичко в мен. Сякаш ставам друг човек, сякаш цялата Вселена минав апрез мен. Тогава малката ми личност с всичките и несъвършенства став асамо една жица, само един проток, през който преминават течения и сили, далеч по-мощни от самата нея! Тогава терапията, която правя, се случва в състояние на медитация. Една нагнетена сила на духа, на тихо но изпълнено с мъдрост безмълвие прелива през всички 'шевове" на личността с нейните изразни средства и се проявява не само енергийно, но и като слово. Погледът ми става различен. Волята спокойна, силнолюбяща и нагнетена. Тогава трудностите ми харесват и дори ги търся. Тогава някакси енергията ми се "закача" за енергията на човека,слива се в една обща нагнетена сфера. Създава се едно специално медитативно пространство с нагнетена вибрация, което е като прорез на нещо по-висше тук в това време и пространство. Тук и сега, но същевременно отвъд времето и пространствените кондиции. В същото време всичко външно е обикновено, колите минават по улицата, някой се тътри по коридора... Но въздействието ми тогава е силно! Анализът проникновен. Когнитивните техники придобиват особено значение и сила на промяна. Хипнозата се случва в самия разговор, а при задълбочаването и в транс преживяванията и на двамата са слети в едно емпатично взаимопроникнато сливане, в което водя когницията към промяна.

Понякога съм в такива състояния с дни и седмици. После се връщам обратно в ежедневните си вплетености в страстта, която вкарва в блатото на обикновеността. Трудно се сублимира страстта. най-трудният урок, с който сънм се сблъсквал през живота си. Но и най-ценният, както ми се чини! В сравнение със страстта, страхът и гневът са като бенгалски огън пред ядрени взривове. С цялото си същество чувствам обаче, че веднъж намерен и практикуван, механизмът по сублимация води до постоянно пребиваване в душевните земи на свободната воля на любомъдрието. Силата тогава вибрира във всяка мисъл и действие, животът става радостен устрем към все по-пълно конкретизиране на волята на Вселената, преминаваща през личността ти, като в същото време стигаш до все по-високи нива на тази воля, вплетена в самата вибрация на същността ти. Същност идентична с тази на живота!

Личността на психотерапевта и неговото вътрешно състояние. Какво влияние оказват на психотерапията?

Ето отправна точка за размисъл:



Моля споделете опит и наблюдения.

Възможно е до някаква степен да сме прави и двамата! Би ми се искало повече прав да си ти. Знам много добре за какво говориш и една голяма част от мен много силно иска наистина да са така нещата! А тази част е по-голямата и дълбоката! Човек е сложна система. Горните ми постинги са по-скоро от позицията на науката. В мен обаче, както и във всеки човек живеят много психични пластове, измерения на възприятието и осъзнаването. В подкрепа на казаното от теб, Божидаре, както и на доста от вас по-горе, ще дам пример от собствения си малък живот - макар и да противореча на постингите си от по-горе. Но, единство на противоположностите, които съставят цялото...

Докато работех психотерапи япрез последните години, забелязах нещо интересно. В зависимост от състоянието ми по време на сесията се случваше промяна или влошаване на човека. При това без голямо значение на използваните методи - тези обективните, външните, научните методи. Когато бях преливащ от сила и харизма, бодрост и оптимизъм, човекът просто се променяше, разцъвтяваше пред очите ми. При това с много малко значение дали през сесията практикуваме някой научен метод за психическа промяна. Когато съм в таков асъстояние, дори пълни глупости да говоря, човекът се променя силно положително - просто от присъствието ми - при това стабилно! В същото време, когато съм скапан, колкото и добри методи да ползвам, психиката на човека резонира със състоянието ми и нещата вървят механично, дори се влошават. Та, разбирам з акакво говориш не само от езотеричните книги, но и от преживяванията си. И не само тези горните...

Възможно е до някаква степен да сме прави и двамата! Би ми се искало повече прав да си ти. Знам много добре за какво говориш и една голяма част от мен много силно иска наистина да са така нещата! А тази част е по-голямата и дълбоката! Човек е сложна система. Горните ми постинги са по-скоро от позицията на науката. В мен обаче, както и във всеки човек живеят много психични пластове, измерения на възприятието и осъзнаването. В подкрепа на казаното от теб, Божидаре, както и на доста от вас по-горе, ще дам пример от собствения си малък живот - макар и да противореча на постингите си от по-горе. Но, единство на противоположностите, които съставят цялото...

Докато работех психотерапи япрез последните години, забелязах нещо интересно. В зависимост от състоянието ми по време на сесията се случваше промяна или влошаване на човека. При това без голямо значение на използваните методи - тези обективните, външните, научните методи. Когато бях преливащ от сила и харизма, бодрост и оптимизъм, човекът просто се променяше, разцъвтяваше пред очите ми. При това с много малко значение дали през сесията практикуваме някой научен метод за психическа промяна. Когато съм в таков асъстояние, дори пълни глупости да говоря, човекът се променя силно положително - просто от присъствието ми - при това стабилно! В същото време, когато съм скапан, колкото и добри методи да ползвам, психиката на човека резонира със състоянието ми и нещата вървят механично, дори се влошават. Та, разбирам з акакво говориш не само от езотеричните книги, но и от преживяванията си. И не само тези горните...

Нужно е всички ние да се научим да работим.
Качествено.
Съвестно.
Да се научим на колективизъм, да бъдем отбор, да се радваме на чуждите успехи и да съдействаме за тях, а не обратно, защото това означава принадлежност към Цялото.

А то от край време все сме много хитри, все гледаме да се облагодетелстваме лично и персонално, ако ще (и дори по-добре) за сметка на другите; това дори е повод за гордост и хвалба. Да не говорим пък за някакви съзнателни подкрепящи действия спрямо държавата. Не случайно Андрешко е национален герой и разпространен типаж.

След 2 световна война в Германия е имало иницатива хората да купуват преимуществено техни стоки - храна, техника, всичко, с цел да подкрепят родната си икономика и да се съвземат като държава. И са го правели. Дори когато вносното нещо е струвало по-евтино. Никой не е мислел, че така налива пари във фирмите на чорбаджиите-изедници, собственици на Фолксваген, АЕГ или някоя друга фирма.
В България обаче все надничаме в канчето на другия, все чорбаджии-изедници ни се привиждат.
Не зная към кое време назад в историята да се върна, за да намеря период с изявен колективизъм. Като се замисля за тракийските царства, какви са били малки и разпокъсани и как нищо не е остнало от тях и ... ми става зле.

Нас и социализЪма не можа да ни култивира колективизъм. И по соцвремето хората все мамеха и крадяха от държавата, без въобще да се усещат, че крадат от самите себе си. Когато някой все пак попиташе - ама защо вземаш, отговорът беше - и какво, твое ли е, то е държавно, държавата муха я ухапала...

Дано сега капитализЪма да може.
Лично на мен от всичките емигрантски истории ми прави впечатление едно общо нещо - всеки, отишъл да си изкарва хляба навън, по някаква причина започва да бачка здраво там; независимо в коя държава и независимо какъв труд - от чистачи на летища и супермаркети до правещи докторати; и не се оплаква от това, чак с едно чувство на гордост после разказва. Лошото е, че някои като се приберат в България пак започват едно мрънкане и усукване. В такъв случай по-добре пак да отидат навън. И да се върнат, когато окончателно са свикнали да се трудят здраво.

По темата:

Възможно е до някаква степен да сме прави и двамата! Би ми се искало повече прав да си ти. Знам много добре за какво говориш и една голяма част от мен много силно иска наистина да са така нещата! А тази част е по-голямата и дълбоката! Човек е сложна система. Горните ми постинги са по-скоро от позицията на науката. В мен обаче, както и във всеки човек живеят много психични пластове, измерения на възприятието и осъзнаването. В подкрепа на казаното от теб, Божидаре, както и на доста от вас по-горе, ще дам пример от собствения си малък живот - макар и да противореча на постингите си от по-горе. Но, единство на противоположностите, които съставят цялото...

Докато работех психотерапи япрез последните години, забелязах нещо интересно. В зависимост от състоянието ми по време на сесията се случваше промяна или влошаване на човека. При това без голямо значение на използваните методи - тези обективните, външните, научните методи. Когато бях преливащ от сила и харизма, бодрост и оптимизъм, човекът просто се променяше, разцъвтяваше пред очите ми. При това с много малко значение дали през сесията практикуваме някой научен метод за психическа промяна. Когато съм в таков асъстояние, дори пълни глупости да говоря, човекът се променя силно положително - просто от присъствието ми - при това стабилно! В същото време, когато съм скапан, колкото и добри методи да ползвам, психиката на човека резонира със състоянието ми и нещата вървят механично, дори се влошават. Та, разбирам з акакво говориш не само от езотеричните книги, но и от преживяванията си. И не само тези горните...

Ани нямам нищо против никого в България. Имам право на мнения, нали има демокрация уж, всеки има гледна точка. Какво като през социализма ли да караме - колко е хубаво у нас и колко пропаднал е западния свят, колко е прогнил. Нали така говореха? Видяхме, че не е така и нещата са различни. Вече бях писал, че българите имаме добри качества и интелигентност. ПРосто имам възможност намирайки се на друго място да сравня. Дори Румъния е по-добре. Не е приятно, но това е положението.
Eмигрират и едните и другите. От една страна много мои съученици и познати, които смятам за доста интелитентни са емигрирали, от друга страна в Бремен вече срещнах българи, които са много посредствени, вулгарни, и които работят най-черната работа тук. Автобусите, с които пътувам за пълни със слабоинтелигентни българи, които берат ягоди в Чехия, или работят там в някой завод. Доста първосигнални и плитки. Едната вълна напускащи са тези, на които България се вижда тясна, те са прогресивните. А другите са такива, които нямат възможностите да се преборят за работа в България, и напускат с целта да работят каквото и да е, за да спечелят някой лев. Публична тайна е, че умните млади хора напускат Шумен, било в по-голям град, било в чужбина. Като се поинтересуваш за някой познат къде е, ами не е в Шумен. Какво да прави там?... Кой учи в местния университет, хора от селата в Лудогорието, от Дулово, Разград, Попово, Главиница, Исперих, Тервел..., младежите от Шумен учат във Варна, Свищов. Пловдив или София или чужбина.

Божидаре, някъде по-горе беше писал, че според теб изпростяването, което се случва в Б-я е нещо положително, тъй като на българите им трябва труд, а не мислене! Разбирам те, прав си! Трудът е възпяван като средство за възпитание, дисциплина, че и сливане с божественото - карма йога. Така е! Въпросът е, че може да бъде и интелектуален.

Какво е богатството на една нация? Силен ум, емоционална интелигентност, тоест горещи сърца, можещи да функционират заедно. И най-важното, духовност, която единствена дава смисъл, истинска цел, както и норми идващи не от закон на бумага, но от закона на Вселената!

Какво е положението в Б-я по горните три показателя?

- Интелект -изтича тотално, защото тук не се котира. Ако нормалното и реално възнаграждение на един учен би трябвало да е м/у 2-4000 евро, то е 200 евро. И не само материално не се уважава интелектът. Българинът като цяло не цени интелектуалния труд. Както казва и Божидар, повечето българи смятат за труд единствено физическия такъв. Което е тотална грешка. менталната пот е къде къде по-ценна. Което не значи, че физическият труд трябва да се омаловажава. Но българинът, с характерните си противоречия в мисленето си, едновременно само физическата работа приема за показател, а в същото време и нея не цени. Нито умствената, нито физическата работа е по-ценна всъщност! Просто тялото, клетките на държавното тяло, тоест индивидуалният човек, се ръководят от ума на мозъка на нацията! А този мозък, когато изтече, е в дефицит и в науката като цяло, и в научната политика (политологията), оттам и в социологията на нацията ни. И стигаме до емоционалната интелигентност...

- Сърце (емноционална интелигентност) - българинът нерядко е грубичък с ближния си. Именно с ближния - защото е груб и към себе си - дълбоко в себе си е комплексиран и не се цени, не се уважава истински, въпреки маските, които си слага. Грубостта е една такава характерова маска! Трудно функционира в колектив. Дребен тарикат е масово. Въпреки това обаче, зад всичк тези тежички черти, в българина има една дълбока душевност, каквато западният човек просто няма. Когато съм бил на запад, именно тази душевност ми е липсвала. макар и проявена през грубостта, имаме топлина и сърдечност, имаме дълбочина, каквато един немец, американец, канадец нямат! Тоест на емоционално ниво имаме и много голям потенциал, ведно с другото!

- Духовност - тук сме мултимилиадери! Дали Молдова или Чехия или Швейцария имат такива велики Учители като Беинса Дуно, Богомилите? А мощно и все по-възраждаща се духовна традиция като тангризма? Много други народи имат духовно богатство - Индия, Китай, Япония, Израел, Тибет, Бътан, Непал... България по нищо не отстъпва на никоя от тези нации по духовен кредит, който тепърва и предстои да дава на другите нации!

Вкратце: В духовното богатство е силата ни като народ! Остава ни да осъзнаем и важността на интелекта, да го пазим, за да можем с негова помощ да оформим и една по-зряла емоционална интелигентност!

Ани, нима това, което написах не е истина? Какво има да се обиждаме. Не го казвам като подигравка, а с болка. И аз вярвах и се самоуспокоявах, че имам бъдеще и реализация в България, но все повече се огорчавах от едно или друго, било от хората, било от безизходицата, било от порядките. Но кажете, кое му е хубавото, кое върви в правилна посока, кое се развива нормално напред в България? Който има добра работа и заплата предпочита да не вижда проблемите на другите...Ами те какво да правят и доколко са щастливи, оставайки там? Аз съм гражданин на света, всички сме граждани на света, стига с това самоограничено виждане "аз съм българин и ще умра в България..." Природата не е поставила граници "до тук е България, оттам нататък Сърбия...или Германия"... Човешкият ум ги е поставил и накрая се е самоограничил и фалшиво идентифицирал. Същото е, ако не ти харесва твоя малък безперспективен град и се преместиш в друг по-голям и по хубав в България например. Тогава пак сравняваш "о, да тук е по-добре, отколкото там където живеех преди". Това обаче никой няма да критикува, защото си пак в България. Но когато става дума за чужбина, въпреки че ситуацията се съвсем същата, националистическото чувство започва да се бунтува "о, той изневери на родината си..." Глупости на търкалета! Колкото съм говорил и говоря тук за България, то е като реклама, и информация, която е до голяма степен и позитивна, като климат, възможности за туризъм, история на страната.

Наскоро прочетох това:

ИЗНЕВЯРАТА

Мадлен Алгафари



"Основният стълб, на който се крепи една двойка, е доверието. За изневяра се горови тогава, когато е нарушено доверието. А иначе, каквото и да правят двамата партньорив двойката, каквито и принципии морални закони да си измислят, щом не е нарушено доверието, изневяра няма. В този смисъл класическият морал и религиозните догми и правила нямат никакво значение. Всяка двойка си има вътрешен морал. Ако всеки се чувства номер едно за другия, ако се чувства желан, обичан, уважаван, със сигурност доверието не е нарушено, т.е. – изневяра няма. Тази философия на мислене и стратегия на живот е възможна само при една много израсла двойка. По този свободен начин могат да живеят хора, които са наясно със себе си, преработили са своите вътрешни несигурности, срамове, страхове и травми, основания за самоподценяване. Хора, които не са сигурни в собствените си качества, много трудно биха живели по този начин. Те ще виждат във всеки трети потенциален конкурент. Би могло да се каже, че това е рецептата, но тя не е приложима за всеки. При повечето двойки си стоят и страхът, и ревността във взаимоотношенията, много често срещана е обидчивостта, нетолерантността към другостта, към вкусовете и интересите на партньора, към неговите слабости, дори хобита. Много често партньорът „изневерява” не с трети човек, а просто с приятелска компания, с хоби. Така че изневярата може да се разположи върху много широка плоскост. Понякога изневярата и ревността се появяват по отношение на неодушевени конкуренти.

Обикновено най-често терапевтична помощ търсят жени, на които са изневерили. Въпросите им са от типа: „Какво да правя сега?”, „Какво съм му направила?”, „В какво съм сбъркала?”, „За да се появи другата, значи нещо не ми е наред?”.... Изобщо не им минава през ума, че не е задължително причината да бъде в тях.

Когато се опитвам да обясня мъжкия мисловен модел, често ме обвиняват, че заставам на мъжката страна. Нуждата от разнообразие много често при мъжа не е свързана с влюбване, но партньорката възприема това като края на света. Тя се чувства провалена. А съвсем естествено е да продължават да я обичат и да я желаят, а другото да е просто израз на на желание за разнообразие.

Много щеше да е лесно да се забрани изневярата, да се обяви за грях – съгласна съм, но ако живеехме в средновековието. Днес обаче, колкото по се опитваме да го правим, толкова повече разрушени семейства виждаме. Никой не твърди, че трябва да се стимулира изневярата, но след като се случва в 75% от двойките по статистика, то тогава по-скоро ще трябва и терапията да я трансформираме като при стреса – не можем да го премахнем, а трябва да се научим да живеем с него безболезнено. В противен случай бихме били идеалисти, самотни, ревнуващи с безброй разпаднали се връзки и вероятно съжаляващи за много от тях. Особено ако имаме предвид времето, в което живеем, излиза, че това е едно от най-достъпните разнообразия. Много други искат инвестиции, средства, пари и време. Един човек може да обича много хора едновременно – това е нещо, което трудно се приема като модел след толкова хилядолетия налагани противоположни модели на мислене. Така, както обичам всичките си приятели. Не мога обаче да бъда влюбена едновременно в мнозина, защото химията си има един канал и тръгва по посока на един точен адресат.

Изневярата може да бъде и спасение за една двойка – когато сверяването на часовника доведе до изводи, които са в полза на постоянния партньор – „нищо кой знае колко по-различно не може да се срещне навън” или „другите се оказват по-неподходящи”.

Изневярата може да доведе и до криза в двойката, но тази криза е до момента на своеобразното „изстискване на цирея”. Преди това може да има временно страхотно объркване и влошаване на отношенията – период, в който излизат много недоизказани неща, недопреработени конфликти, недоуточнени изисквания. Но пък всичко това може да бъде и терапевтично. Така е понякога и в терапията – в някои моменти е много по-ефикасно вместо да подадеш ръка на някого, да го бутнеш, за да може той, падайки на дъното, да излезе на ново качествено ниво след това. В момента на скандала може да се кажат неща, които никога не са били споделяни, и да се окаже, че не са били толкова трудни за разрешаване, но са били премълчавани.

Жената, на която са и изневерили много пъти, се страхува от това, че другата с нещо я превъзхожда. Страхува се как ше я приемат хората, които са разбрали за изневярата на половинката й. Тя се чувства унизена, смята, че околните ще тържествуват или ще й се присмиват и съжаляват. При едни партньори желанието да знаят за изневярата е мазохистично, но при други това е начинът да се поставят над ситуацията, защото в момента, в който узнаят, те изживяват себе си като разрешилия това да се случи. Щом като всичко това е с негово знание, значи е над ситуацията и не се чувства смачкан и изигран.

Няма универсална рецепта за реагиране на изневяра. Всяка двойка има своя индивидуална динамика – за един това може да бъде освежаване на отношенията, но за други, каквито са по-честите реакции – край на връзката (а при някои – край на сериозните връзки до края на живота). Разбира се, може да се окаже, че появата на трети човек е свързана с повече чувства към него, действително той да е по-добър от досегашния и тогава в крайна сметка едната връзка приключва и изневярата просто е прехода към новата.

Страховете на мъжете, на които са изневерили, не са свързани толкова с опасения за външния им вид, колкото с това, че другият е по-богат, да е по-добър в секса, да кара партньорката му да се чувства по-добре или да му отнеме собствеността – мъжките критерии за стойностност са по-различни от женските. За да се реши на изневяра един мъж, не е необходимо да има кой знае какви необуздани чувства, водеща е по-скоро емоцията. За да изневери, жената трябва да има някаква тръпка, но в повечето случаи и чувство. Все пак по принцип жената по-трудно би го направила само за сексуално разнообразие. Откакто свят светува, по-често изневеряващите винаги са били мъжете – като процент и като потребност. Желанието за секс у мъжа е много по-голямо. Известна е максимата, че жената трябва да плати със секс за флирта, а мъжът – с флирт за секса. Напоследък покрай често криворазбраната еманципация и войстващ феминизъм доста жени започнаха да действат по мъжки и без да са влюбени, тръгват към подобно преживяване. Понякога, само за да си отмъстят, понеже са им изневерили и не искат да останат по-назад и да са капо. След това много от тях се чувстват зле, защото преживяването в никакъв случай не е било кой знае колко красиво.

По-лесно се изневерява през лятото, отколкото през зимата. Причините са много: енергията, топлината, отпуските, насочеността към контакти. През зимата хората са сякаш в пашкул, усещат се по-затворени. Лятно време се пътува повече и човек оставя там, където са му корените, задълженията си, а понякога и моралните си принципи. На курорт и в чужбина е по-лесно да се оттървеш от Свръхаз-а си. Обяснението и оправданието са две коренно различни неща обаче. И убийството може да се обясни, но не може да се оправдае. Тоест отново опираме до индивидуалните взаимоотношения. Например често партньорите решават да си признаят в последствие. Когато партньорът преценява реакцията си, трябва да се отчете дали това е за първи път, дали е нещо системно, дали го поставя в позицията на ощетен, от когото нещо е взето, за да бъде пренесено извън двойката. За да прояви разбиране или не, партньорът трябва да вземе под внимание фактите. На тези, на които им се случва за първи път, бих казала да не тръгват веднага с рогата напред към най-радикалните решения. Много често след такава реакция бързо се стига до развод. Ситуацията обаче първо трябва да се анализира, да се види какво се е случило, защо, кои са истинските мотиви, поводите, причините – и тогава да се действа. Когато човек се решава на някакви действия, трябва да участват и главата, и сърцето, и сексуалността.Трябва да сме готови да простим. Доста двойки окончателно си развалят отношенията, но по-късно се оказва, че съжаляват за това, но им е трудно да се върнат назад. Не е лесно да се прецени докъде може да се прощава.

Има изневяра, която не е физическа – изневярата в мислите. Понякога тя може да бъде много по-страшна от физическата – сексуалната. Да мисля за другия, да живея с другия във фантазиите си, означава, че енергийно ме няма в досегашната връзка, независимо че нямам сексуален контакт с новия обект на чувства. Вече принадлежа на друг цялата – с душата, с разума, с мислите и чувствата си. Това е нечестно спрямо партньора и за тези неща трябва да се говори. Партньорът усеща всичко, особено жените, които имат малко повече интуитивност в това отношение. Някои жени решават, че достойнството им е потъпкано, и реагират на мига. Други – че могат да реагират по-мъдро и да позволят на партньора да изживее забежката си. Но това търпение води до много по-сериозни проблеми – например панически атаки при жена, чието подсъзнание се чуди как да манипулира партньора, за да го държи при себе си. У пациентка се развиха дори туморни образувания заради волското й търпение. То я събори и тя сега се бори със смъртта.

Изневерите напоследък са доста често явление. Факт е, че това е и някаква заразна лавина. Когато обществото боледува, то търси промяна. Хората трябва да се съобразяват с ужасно много други ограничения и в желанието си да прескочат някое от тях, отиват и прескачат друго, което за момента си мислят, че е по-лесно. Изневярата като че ли е най-лесният и достъпен за прескачане лимит. Едва ли в годините на социализма само наставнически налаганият морал е бил основание да се спазват правилата. Тук можем да добавим относителното спокойствие в онези години, по-ниското ниво на стрес, криенето в масата, защото колкото по си „аз”, толкова по-просто е, защото между „ние” са разпределени и отговорностите, и въобще всичко.

Едно време хората са си пращали послания с гълъби, сега това чрез интернет. Не е лошо да колекционираш мъдри мисли и да си ги обменяш с хората в интернет, но контактът не може да бъде пълноценен през една клавиатура. Не говорим само за изневери и сексуални контакти, дори за приятелства, които се завързват. За много хора този първоначален преходен период е удобен, защото им е трудно да се впуснат в директен контакт – ние ставаме все по-отчуждени, по-затворени в черупките си. Интернет е добра патеричка за начало, след това е нормално и човешко хората да преминат към жив контакт. Ако има отлив от вниманието и любовта към постоянния партньор, естествено е да се протестира. Пренебрегнатият има право да се бори за своите потребности и особено ако неговите „гладуват” за сметка на някой друг – в интернет или на живо, ако е скрито-покрито, и то зад гърба. Златната среда във всяко нещо е най-добрата. Баба ми казваше: „За да ти е вързан един мъж, дръж го отвързан!” Чувството за собственост предизвиква при някои именно изневяра. Самият факт, че се опитваш да засмучеш някого, да му изпиеш въздуха (не говоря за страховете, които някои имат от това и по тази причина им се привижда, а за реални ситуации на обсебващо поведение), като не му даваш правото да консумира човешката си свобода, в един момент ще го тласне към подобни преживявания. Ако човек знае, че му е разрешено, е по-малко вероятно да го търси. Или пък, ако го преживее, няма да направи толкова лекомислени стъпки – да потъне и да загуби връзка с реалността. Някога четох, че най-стабилни били браковете по сметка. Тези, в които партньорите стават двойка, без дори да се познават – свързват ги родителите. Това говори, че чистата емоция понякога може да бъде враг на здравите взаимоотношения, те трябва и да са приятелски. Изобщо през колкото повече канали са свързани партньорите – сексуален, емоционален, духовен, рационален, толкова по-малка е вероятността за изневяра и толкова по-голяма е вероятността, ако все пак тя се случи, да бъде посрещната с мъдра реакция, която първо ще се опита да спаси връзката, а после да я разрушава."


Изт.

Ами аз ето така го разбирам самочувствието. Поставени сме в една среда. Околна среда да я наречем. Ние контактуваме с нея чрез усещане - най - простата сетивност, възприятие - отразителната сетивност, представа - резултатът от минало възприятие, въображение - създаване на нови образи в резултат на стари познания, възприятия, представи.
Положителната или отрицателната оцветка на този контакт на субекта със средата е чувството, в частност към собствената личност - самочувствието.
Е, ами самочувствието е продукт на контакта с околната среда. А ако собствената личност се разгледа като един от компонентите на околната среда и то един от многото компоненти на тази заобикаляща среда, самочувствието няма да бъде нищо повече от общото чувствие, пораждащо се от този контакт.
Ами собствената личност е нищо повече от заобикалящото ни. А ние къде сме тогава?

Здравейте, Катерина!

Предвид това, че имате просто завишена социална тревожност, моето мнение, както писах и по-горе е, че лекарствата само ще забавят процеса на психотерапията ви, погледнато стратегически! Това е мнението ми! Все пак обаче, моето мнение е заявено въз основа редовете ви в интернет - не съм ви виждал, не съм запознат с реалното ви състояние! Затова вие и психотерапевтът ви ще решите с или без психофармация да продължите! И все пак - къде остана психотерапията - човекът с когото се срещате психотерапевт ли е наистина или само психиатър? Защото психиатрите принципно нямат нищо общо с психотерапията - освен ако не са я учили! А тя се учи с години и години и години!

Аз лично все повече оценявам подхода на един от учителите си по психотерапия: психиатърът д-р Първанов. Според него приемът на тежки медикаменти е наложителен само при психопатология на ниво психоза, при сериозни налудни мисли, параноидни състояния, агресивно поведение, суицидна психотична депресия и т.н. Аз не съм ви виждал на живо. По писанията ви мога само да предположа, че имате просто социална тревожност. Маса хора я имат! Аз самият я имам, макар и все по-малко и по-малко. Тревожността принципно е напълно нормално чувство - адаптивно е да имаме едно нужно ниво на тревожност! При вас тя просто е леко надскочила това нужно ниво. А причините за това са преди всичко в несъзнаваните ви когнитивни схеми, които е нужно да се анализират и да бъде работено по тях - чрез психотерапия! Психиатърът ви е казал, че приемът на хапчета ще подобри химията в мозъка ви и така ще повлияе на тревожността ви! Това е така! Причината обаче да имате промяна в невромедиаторите, която поражда завишена тревожност, е в несъзнаваните ви психични движения! Именно те пораждат промяна в химията, хормоните и покачване на тревожността! Тоест, приемайки хапчета, вие не премахвате изначалната причина за напрежението си, но просто механично го парирате, замазвате пложението! Причината зад химията на мозъка ви е в психиката ви и именно чрез промяната и се случват дългосрочните, сигурни и дълбоки промени в съзнанието, оттам и в невромедиаторната химия и нормалното радостно настроение, сигурност и щастие! Попитайте психиатъра си каква психотерапия е завършил - имате право на това! По мое мнение един терапевт е нужно да интегрира поне две или дори три психотерапевтични модалности в практиката си, за да може гъвкаво и сигурно да реагира при повечето си пациенти!

Ако отворите коя да е англоезична страница за психотерапия на психични разстройства, ще видите, че навсякъде пише: когнитивна психотерапия плюс медикаменти! Доколко обаче резултатите от такива изследвания са реално обективни и доколко са тласнати от фармацевтични бизнес интереси, е друг въпрос! В началото на практиката си, дори до скоро, бях привърженик на успоредната работа на психотерапията заедно с медикаменти! Струваше ми се, че помагат на психотерапията, облекчават случването на промяната! Да, помагат - докато са вземани! Когато обаче се спрат, макар и постепенно, симптомите започват да се връщат - тогава пациентът започва да се пита дали въобще психотерапевтичните методи са имали някаква роля или цялото подобрение се е дължало на хапчетата... Тоест, приемът на хапчета всъщност подкопава резултатите от психотерапията! Като започнат да се намаляват по схема и спрат хапчетата, психотерапията, която дотогава е действала, трябва да се поднови, вече без хапчета. Тоест, да се започне отначало! Или да се продължи приемът на хапчета цял живот - ужасяваща перспектива за всеки трезвомислещ човек, но добра перспектива за фармацевтичния бизнес... Затова, аз макар че работя заедно с психиатър, все по-рядко изпращам пациентите си за изписване на хапчета! Въпреки, че изписването им всъщност УЖ подпомага психотерапията, а и се налага продължването и след спирането им, което е изгодно за терапевта финансово, погледнато от позицията на актуалното справяне с психичния проблем, всъщност го забавят, отлагат го, единствено потискайки механично проявата му! Затова, тъй като съм ориентиран в цел и работещи решения и държа на силната си и действена намеса, все повече се насочвам към чиста психотерапевтична работа, без "помощта" на медикаменти! Сега, психиатрите могат да заповядат и да ме линчуват - такива са обаче обективните ми наблюдения!

Накратко - ползването на психофармация аз лично намирам за резонно единствено при тежките психопатологии на ниво психоза. При неврозите антидепреснатите и транквилантите имат роля докато бъде започната психотерапия! Възможно е да се приемат успоредно с психотерапията - но я забавят, тъй като както казах, след спирането им се налага подновяване на психотерапията... Това по принцип е изгодно финансово за психотерапевтите... Излагам тези факти, защото са резултат на обективните ми наблюдения - въпреки, че думите ми директно се противопоставят на финансовите мегагиганти - психофармацевтичните компании!

Вие избирате на кого да вярвате, както и какво точно искате - замазване на положението с хапчета или актуално справяне с психичните си движения! Още веднъж повтарям обаче - горните редове са само общи разсъждения, без да познавам лично случая ви!

Не мога да приема ,че човека при който сте отишла е психотерапевт.Поведението което описвате е типичното мое поведение което имах преди 20 години.Нямах си понятие какво е психотерапия ,но на визитката ми гордо се четеше,,Психотерапевт’’.Звучеше ми много западно, модно и различно.Истината е ,че си нямах и понятие какво е психотерапия и си изписвах лекарствата наред.Предполагам и тогава някои мои пациенти са се чувствали излъгани очаквайки да не им давам хаповете,но …това знаех, това правех.

Днес е различно,знам че използването на лекарства е нещо което определено пречи на психотерапията и забавя овладяването на тревожността с пъти. За да не стане грешка подчертавам-говоря за психотерапия на тревожни разстройства .За шизофрения ,БАР и други диагнози написаното не се отнася,там медикаментите са задължителни.

Ако, човека бе психотерапевт би трябвало задължително да направи няколко неща.

Първото е да ви даде ясна и разбираема за вас информация какво всъщност е Тревожното разстройство.Кое поражда тревожността ,механизмите които я подържат,симптомите които са свързани с нея и някои от начините за повлияване.С две думи в рамките на 1-2 срещи той трябва да ви направи експерт в собственото ви състояние.

Каква е целта?

Просто е, пълната и точна информация за състоянието автоматично намалява тревогата.Когато човек знае какво му е ,това го успокоява.Второ-когато вие станете експерт в собствената си тревожност,това означава, че ще можете да схванете логиката на всичките тези неща които психотерапевта ще ви предложи да правите за да я овладеете.Знанието ще ви мотивира да ги правите.Повечето хора си мислят ,че психотерапията е просто говорене.Няма нищо по-грешно.Психотерапията е винаги и правене на определени неща, които водят до решаване на проблема.

Друго много важно, което е трябвало да ви обясни веднага този психотерапевт е-във вашият мозък всичко е здраво и никакви вещества не липсват.

Това е още по- важно.Ако, наистина в мозъка ви има дисбаланс на химически вещества и той се нормализира от медикамента,за какво по дяволите ви е нужна психотерапия.Пиете си медикамента и това е напълно достатъчно.Разглеждан в тази плоскост проблема просто изключва нуждата от психотерапия.

Алтернативата е, или сте болна и си пиете лекарството и то нормализира химията и сте добре или сте здрава и поемате отговорност за промени които да доведат до овладяване на тревожността.Щом ви е изписал и лекарства е бил длъжен да ви уведоми как те действат.Трябвало е да подчертае ,че точно защото сте напълно здрава транквилизаторите могат да премахнат тревожността ви буквално за минута-това се дължи на тяхното действие в тялото, а не на действието което имат в самият мозък.

Понякога при мен идват хора които вече приемат медикаменти за потискане на тревожността .На част от тях аз поставям като условие спирането им ,на друга го правя в хода на терапията, но възможно най-бързо.Иначе рискувам терапията да се провали.

Ще си позволя да цитирам и двама известни психотерапевти-

Милтън Ерисон е отказвал да приеме за психотерапия пациент който поне 3-4 дни преди това не спрял медикаментите,,На размътен от хапчетата мозък, каква психотерапия може да се прави? –обичал е да пита той.

Жан Бекио в книгата си ,,Нова хипноза ‘’ отбелязва ,че когато прави психотерапия с човек които приема и медикаменти след спирането им повтаря сесиите.

Получава се едно двойно удължаване и оскъпяване на лечението, което се провежда съчетано –психотерапия и медикаменти.

Здравейте, Катерина!

Предвид това, че имате просто завишена социална тревожност, моето мнение, както писах и по-горе е, че лекарствата само ще забавят процеса на психотерапията ви, погледнато стратегически! Това е мнението ми! Все пак обаче, моето мнение е заявено въз основа редовете ви в интернет - не съм ви виждал, не съм запознат с реалното ви състояние! Затова вие и психотерапевтът ви ще решите с или без психофармация да продължите! И все пак - къде остана психотерапията - човекът с когото се срещате психотерапевт ли е наистина или само психиатър? Защото психиатрите принципно нямат нищо общо с психотерапията - освен ако не са я учили! А тя се учи с години и години и години!

Аз лично все повече оценявам подхода на един от учителите си по психотерапия: психиатърът д-р Първанов. Според него приемът на тежки медикаменти е наложителен само при психопатология на ниво психоза, при сериозни налудни мисли, параноидни състояния, агресивно поведение, суицидна психотична депресия и т.н. Аз не съм ви виждал на живо. По писанията ви мога само да предположа, че имате просто социална тревожност. Маса хора я имат! Аз самият я имам, макар и все по-малко и по-малко. Тревожността принципно е напълно нормално чувство - адаптивно е да имаме едно нужно ниво на тревожност! При вас тя просто е леко надскочила това нужно ниво. А причините за това са преди всичко в несъзнаваните ви когнитивни схеми, които е нужно да се анализират и да бъде работено по тях - чрез психотерапия! Психиатърът ви е казал, че приемът на хапчета ще подобри химията в мозъка ви и така ще повлияе на тревожността ви! Това е така! Причината обаче да имате промяна в невромедиаторите, която поражда завишена тревожност, е в несъзнаваните ви психични движения! Именно те пораждат промяна в химията, хормоните и покачване на тревожността! Тоест, приемайки хапчета, вие не премахвате изначалната причина за напрежението си, но просто механично го парирате, замазвате пложението! Причината зад химията на мозъка ви е в психиката ви и именно чрез промяната и се случват дългосрочните, сигурни и дълбоки промени в съзнанието, оттам и в невромедиаторната химия и нормалното радостно настроение, сигурност и щастие! Попитайте психиатъра си каква психотерапия е завършил - имате право на това! По мое мнение един терапевт е нужно да интегрира поне две или дори три психотерапевтични модалности в практиката си, за да може гъвкаво и сигурно да реагира при повечето си пациенти!

Ако отворите коя да е англоезична страница за психотерапия на психични разстройства, ще видите, че навсякъде пише: когнитивна психотерапия плюс медикаменти! Доколко обаче резултатите от такива изследвания са реално обективни и доколко са тласнати от фармацевтични бизнес интереси, е друг въпрос! В началото на практиката си, дори до скоро, бях привърженик на успоредната работа на психотерапията заедно с медикаменти! Струваше ми се, че помагат на психотерапията, облекчават случването на промяната! Да, помагат - докато са вземани! Когато обаче се спрат, макар и постепенно, симптомите започват да се връщат - тогава пациентът започва да се пита дали въобще психотерапевтичните методи са имали някаква роля или цялото подобрение се е дължало на хапчетата... Тоест, приемът на хапчета всъщност подкопава резултатите от психотерапията! Като започнат да се намаляват по схема и спрат хапчетата, психотерапията, която дотогава е действала, трябва да се поднови, вече без хапчета. Тоест, да се започне отначало! Или да се продължи приемът на хапчета цял живот - ужасяваща перспектива за всеки трезвомислещ човек, но добра перспектива за фармацевтичния бизнес... Затова, аз макар че работя заедно с психиатър, все по-рядко изпращам пациентите си за изписване на хапчета! Въпреки, че изписването им всъщност УЖ подпомага психотерапията, а и се налага продължването и след спирането им, което е изгодно за терапевта финансово, погледнато от позицията на актуалното справяне с психичния проблем, всъщност го забавят, отлагат го, единствено потискайки механично проявата му! Затова, тъй като съм ориентиран в цел и работещи решения и държа на силната си и действена намеса, все повече се насочвам към чиста психотерапевтична работа, без "помощта" на медикаменти! Сега, психиатрите могат да заповядат и да ме линчуват - такива са обаче обективните ми наблюдения!

Накратко - ползването на психофармация аз лично намирам за резонно единствено при тежките психопатологии на ниво психоза. При неврозите антидепреснатите и транквилантите имат роля докато бъде започната психотерапия! Възможно е да се приемат успоредно с психотерапията - но я забавят, тъй като както казах, след спирането им се налага подновяване на психотерапията... Това по принцип е изгодно финансово за психотерапевтите... Излагам тези факти, защото са резултат на обективните ми наблюдения - въпреки, че думите ми директно се противопоставят на финансовите мегагиганти - психофармацевтичните компании!

Вие избирате на кого да вярвате, както и какво точно искате - замазване на положението с хапчета или актуално справяне с психичните си движения! Още веднъж повтарям обаче - горните редове са само общи разсъждения, без да познавам лично случая ви!

Докато бях в България, си мислех, че нещата са трагични по отношение на турцизацията на страната. Когато отидох в Германия, видях че там турците са не по-малко. В Бремен те са дори повече, отколкото в Шумен, по всяко време и навсякъде можеш да ги срещнеш. Живеят във всички квартали, не само в 1-2 както е в Шумен... А има такива, които са изцяло с турци. Край блоковете в бременския квартал Остерхолц играят само турчета, германчета не бяха забелязани, същото е положението и в квартал Грьопелинген. По центъра е пълно с дюнерджийници и турски ресторанти, във фитнес центъра 80% от посетителите са турци и само 20% немци или някакви други. На великденския панаир сега е пълно с млади мюсюлманки със забрадки...религията им не позволява да ходят без забрадки, а си позволяват развлечения като това... Същото е положението и в Берлин, квартал Нойкьолн е изцяло населен с турци. Това е положението. Те са навсякъде плъзнали. Не знаят немски и живеят на социални помощи, а Германия продължава да ги приема...Докато българин не може така лесно да заживее в Германия, има безброй пречки от всякакъв характер...Така че, това което се случва в България не е целенасочено и не е с цел да бъдем затрити като народ, а е масово явление и в Западна Европа. Вече зависи от българите доколко ще позволим да има турски партии и прочие, доколко ще се замислим какво предлагаме на младите хора, за да не бягат от страната и да създават повече българчета Справка съвсем пресния случай с партия Отоман в Шумен... И коренът на неуспеха се крие в манталитета на българите. Немецът е открит, той казва истината, той е точен, той си върши работата, българинът често гледа да хитрува, да мине метър, да не спази закон...ами не става така. Като има наредба да не се пуши в заведенията, в Германия наистина и немислимо да запалиш цигара в заведение, просто не се пуши! В България на едната маса не се пуши, на съседната се пуши... Там има други проблеми, но те са дребни. Но безработицата в Бремен е 11%, доста по-висока отколкото в повечето големи български градове. Поради проблемите българинът е принуден да е активен, да действа, да търси изход, немецът е презадоволен, дори когато остане без работа, на него му плащат достатъчно социални, за да живее нормално, той не си дава много зор, отдава се на ядене, пиене. Много разпространена гледка е опърпан немец по улицата с бутилка алкохол в ръка. Това в България го няма. Или цели улици с проститутки и то в центровете на градовете в Бремен не толкова, но в Карлсруе и в Холандия...Без коментар. Никъде не е идеално и е очевидно, че и на изток и на запад има проблеми и нещата не вървят по...Божия план. Така че не бива да мислим, че България е изцяло зле.