Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Орлин Баев

Психотерапевти
  • Общо Съдържание

    5938
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    240

Репутация Активност

  1. Like
    Орлин Баев reacted to АлександърТ.А. for блог пост, Ф. М. Достоевски: „Сънят на смешния човек“   
    Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат.
    По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид.

    Фьодор Михайлович Достоевски
    Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има.
    Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха.
    И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това.
    Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело.
    Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная.
    И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата.
    Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него.
    Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче.
    ВТОРА ЧАСТ
    Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение.
    За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз.
    Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не?
    Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене.
    И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?…
    Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот!
    Слушайте.
    ТРЕТА ЧАСТ
    Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка.
    Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции.
    Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам.
    Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен:
    – Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!…
    Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти.
    Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен.
    В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба.
    – Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея.
    – Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил.
    – Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал.
    Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“
    Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца.
    И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми.
    ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
    Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание.
    Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо.
    О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество.
    Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта…
    Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла…
    Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях.
    О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам?
    Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих!
    (продължава)
  2. Like
    Орлин Баев reacted to АлександърТ.А. for блог пост, Разберем ли сянката , ще ни стане ясно какво се случва не само в Украйна   
    Главното постижение на Юнг не е обозначаването на сянката като такава , нито теорията му за архетипите. Основния му принос е утвърждаването на идеята че , човешките същества споделят един аз . ,,Кой съм аз " зависи от ,,Кои сме ние"- единствено ние можем да сътворим свой ,,аз" .Фройд предизвиква огромно вълнение , когато заявява че азът има скрито измерение , изпълнено с импулси и желания за които не си даваме сметка. Юнг , наи изтъкнатия му ученик, осъзнава че учителя му малко бърка .Несъзнаваното не се отнася до ,,мен" , а до ,,нас" . Несъзнаваните импулси и желания идват от историята на човечеството . Според Юнг всеки от нас е свързан с ,,колективното несъзнавано". Представата че вие и аз сме създали свои отделно , изолирани азове е илюзия. Всъщност ние черпим от огромния резервоар на човешките желания, стремежи и митове .Именно в това споделено несъзнавано живее сянката .
    Едни хора са социални, други -асоциални но никой не може да излезе от колективния ,,аз" . ,,Ние" винаги ни напомня , че никой не е изолиран от останалите .Азът който вие и аз споделяме е от основно значение за оцеляването ни. Помислете върху начините ,по които се опирате на колективния -,,аз" . Ето примери: Когато се нуждаете от подкрепата на семейството и приятелите.
    Когато ставате член на някоя партия
    Когато се включвате като доброволец в благотворителна кампания или социална деиност
    Когато вземате решение да се биете за страната си или да я защитавате по друг начин
    Когато се идентифицирате със своята националност
    Когато мислите в духа на ,, ние , срещу тях "
    Когато случилото се някъде бедствие окаже лично въздействие върху вас
    Когато сме завладени от колективен страх.
    Илюзия е да си мислите че можете да не участвате в това ,,ние" , въпреки че всички се опитваме .Обществото е забило невидимите си куки във всеки от нас , и изтисква полагаемото се.Във време на война ви се разрешава да бъдете пацифист , но това ви праща на първата линия . Не ви измъква автоматично от колективната сянка , където войната се ражда от яростта, предразсъдъците ,, натрупаната обида , недоволството и тъмния уязвим аспект на национализма .Може би дискредитирания термин ,,расова памет" е приложим , въпреки че ни кара да се чувстваме неловко . В същото време милиони хора нямат проблем да правят изказвания от рода на :типично мъжка реакция ; жени шофьори . Афиширайки лоялност , ние сме във мрежата на колективното несъзнавано .Изборът да участваме или не , се превръща в централен момент . И ние ежедневно решаваме възникващите въпроси : Какви са моите социални задължения?
    Какъв е моят патриотичен дълг ?
    В кои случаи съм длъжен да се съобразявам с обществото и в кои не съм ?
    Доколко съм свързан с другите ?
    Какво дължа на хората в неравностойно положение?
    Мога ли да променя света?
    На тези въпроси съзнателния ум не може да даде цялостен отговор или пък най верния . Под повърхността , в света на несъзнаваното ,съществуват импулси ,предразсъдъци , неудовлетворени желания ,страхове и спомени , които са част от всеки човек , защото ,,ние" формира нашата идентичност в същата степен , както и ,,аз" .
    Несъзнаваното има цел и тя е да ни държи несъзнателни .Намираме се в състояние на дуалност . Сянката ни е обгърнала в мъгла от илюзии. Нашият раздвоен аз е първата и най вредна илюзия .Както всичко в живота, създаването на сянката е процес . Никой не се опитва съзнателно да укрепва сянката , въпреки това го правим постоянно .Тя получава сила когато : Пазим тайни от себе си и от другите .потайния живот дава на сянката материал , върху който да гради . Форми на потайност са отричането; умишлената измама ;страхът да се разкрием такива кавито сме ; съобразяване с условията в дисфункционално семейство.
    Храним чувство за вина и срам.Всички грешим , никой не е съвършен . Но ако чувстваме срам заради грешките си , сянката добива все повече власт
    Осъждаме себе си и другите,. Ако не можете да намерите начин да се освободите от вината и срама , най лесния изход е да решите , че вие или другите ги заслужавате.Осъждането е вината , сложила морална маска ,за да прикрие болката .
    Изпитвате нужда да обвините някого. Когато решите , че вътрешната ви болка е морален въпрос, без проблеми ще обвините някого , когото чувствате по слаб от себе си по някакъв начин
    Пренебрегвате собствените си слабости, като същевременно критикувате околните . Това е процесът на проекция , който мнозина не виждат или не разбират напълно .Но винаги когато се опитате да обясните дадена ситуация с намесата на Бога или дявола , вие проектирате . Същото се отнася и до идентифицирането на ,,тях", лошите , който причиняват всички проблеми . Ако вярвате че проблема е в тях сте проектирали собствения си страх , вместо да поемете отговорност за него
    Отделяте се от другите.Ако започнете да чувствате , че светът е разделен на ,,тях" и ,,нас" , естествено ще определите вашата страна като добрата и ще я изберете Това отделяне усилва страха и подозрението , върху които сянката вирее много добре
    Мъчите се да държите злото на разстояние . Хората са убедени че злото се спотайва на всякъде . Истината е че , създателите на илюзията са заблудени от собственото си творение . Нещата са се подредили така че сянката е получила огромна сила.

    по написаното от Дийпак Чопра ,,Колективната сянка"
  3. Like
    Орлин Баев reacted to inera888 for блог пост, Аз ли съм най-лудата!   
    Аз ли съм най–лудата, че страдам, когато видя експлоатираните коне по улиците на София !
    Аз ли съм най–лудата, че нещо ме пробожда всеки път, когато видя тези беззащитни животни, които циганите третират без капка състрадание и любов !
    Аз ли съм най–лудата, която забелязва колко недохранени са бедните кончета, че чак ребрата им се броят !
    Аз ли съм най–лудата, че имам очи да видя всичко това !
    Аз ли съм на-лудата, че сега докато пиша това, плача от жалост към тези интелигентни и благородни животни, които теглят без почивен ден тези огромни претоварени каруци !
    Аз ли съм най–лудата, че ги виждам как падат, като се подхлъзват от трамвайните релси, които не са техния път, не са тяхното поле !
    Аз ли съм най–лудата, че искам да напиша това по всички форуми на България, за да ви накарам да се замислите !
    Аз ли съм най–лудата, че съм готова да изкрещя пред целия парламент за тази отвратителна и безчовечна експлоатация !
    Аз ли съм най–лудата, че не съм като другите, които забелязват само това, че конете цапат, а вместо това виждам страданието им !
    Аз ли съм най–лудата, че не се интересувам само за моя малък свят–дете–мъж–работа–оцеляване !
    Аз ли съм най–лудата, че се лишавах от храната си, за да давам на птиците, които от тежката зима не намираха храна ! На балкона ми идваха повече от трийсет горски птичета !
    Аз ли съм тази най–лудата ???
    В свят, в който хората безропотно и бездушно приемат една такава нечовешка експлоатация, никога няма да дойде благоденствие за никого !
    Кажете ми, че съм най–лудата...........НЕ МИ ПУКА!
    Аз съм една слаба жена, която вдига в този миг глас до Бога ! И знам, че съм чута поне от Него, защото го правя със сърцето си ! Искам целия свят да чуе моят зов и да направим заедно нещо по този въпрос...........

    Ако ти и ти, и ти, и ти се съберем, можем да направим нещо хуманно по този въпрос, който ще рефлектира върху нас и върху тези след нас. Бог позволи да има беззащитни, за да види какво ние ще направим срещу тези несправедливости ! Бог не иска да удряме глави пред олтари и икони, Бог не иска да месим козунаци и да ходим по църкви, за да го славим ! Бог иска да види, какво ще направим за страдащите и беззащитните, за тези без глас! Бог иска да види колко са големи сърцата ни ! Страданието на едно животно не е по–маловажно от страданието на един човек, защото те също имат душа, която страда не по-малко от нашата ...Хора, добри хора.......елате с идеи !...
  4. Like
    Орлин Баев reacted to Надеждна for блог пост, Законът на молитвата   
    Онзи, който знае, си съкращава времето. Онзи, който не знае, си удължава времето. Когато губиш времето, ти си невежа. Когато печелиш времето, ти си учен човек, спестяваш. Когато прахосваш енергията си, ти не си учен човек. Когато прахосваш условията, които Бог ти е дал, ти си невежа, а пък когато ти ги използваш, ти си учен човек. Когато питаш, защо Господ е така направил света, ти си невежа. Когато не питаш, ти си дваж невежа.

    Има една външна страна, която ни привлича. Ние всякога се въодушевяваме от придобивките на хората. В придобивките на хората има една приятна, но опасна страна. Лесните придобивки на един човек могат да го увлекат в едно голямо заблуждение. Един религиозен човек може да се увлече в някакво религиозно убеждение. Той казва: Аз вече вярвам в Бога, моля се. Но той няма успех и може да изпадне в голямо противоречие. Онзи, грешният, оре нивата и има голямо плодородие. А пък този човек вярва в Бога, слабо е изорал, засял нивата си и няма плодородие. Той е разчитал преди всичко на Бога. Онзи, светският човек, е спазил един закон, а пък религиозният като мисли, че нещо е разбрал, не е спазвал законите и няма успех.

    Любовта има най-красивия език. Там няма две значения. Там всяко нещо си има само едно значение. Има само едно име. И като знаеш това име, в това е силата.
    Законът на молитвата
  5. Like
    Орлин Баев reacted to stonetales for блог пост, Визуализиране.   
    Визуализиране – каква странна дума? В ума ни изплуват курсове по психотренинг, умствена дисциплина, странни хора със затворени очи и т.н.
    Нищо подобно!
    Наистина - рядко използвана, нетрадиционна дума – за разлика от непрекъснато и ежедневно използваното и значение. Коренът и идва от англиската дима “vision” – вижън или от нашата българска дума "виждам", "видение". А ето и значенията които дава Google преводач за нея:
    1. зрение
    2. видение
    3. поглед
    4. далновидност
    5. въображение
    6. гледка
    7. проникновение
    8. откровение
    9. привидение
    10. призрак

    За самата дума “visualization” – визуализиране, същият преводач дава следните значения на български:
    1. ясен зрителен образ
    2. ясна зрителена представа

    И въпреки това, едва ли има по-разпространено действие по цялата Земя от визуализирането?

    Как така?

    В момента , в който сутрин се събудим, започваме да визуализираме. В ума ни изплува банята, (ужас – кърпата пак не е сменена), кафеварката,( ааах, пак не купих кафе), вестника (как не престанаха с глупостите тия журналисти?) и закуската.(ЕЕЕеейййй – млякото е свършило)
    Образите на всичко това, заедно със стотици други помислени неща, които няма как да знам, минават светкавично през главите ни.

    След това – особенно в главите на жените – започва визуализация на гардероба, дрехите, тоалета за днес - (кои ли, кои??? ”Ужас – гардеробът ми е празен” с които ще се облечем. След това започва визуализацията на обувките, багажа, колата или градския транспорт.
    Ние непрекъснато си „представяме” варианти на това, какво ще направим след секунда, след няколко минути или след часове. И избираме един от тях.
    Ние непрекъснато взимаме решения – коя Точно визуализация да изберем, (синята рокля или бялата вратовръзка, червените обувки с токчетата или светлата риза)?
    Стандарт, 24 часа или Труд?

    Ние си ги представяме предварително – и то с подробности – (какво Би писало там и какво Би писало в другия). На основата на тези представи, следствие на светкавична визуализация, ние избираме, за части от секундата, кой точно вестник ще купим днес.
    Следват визуализирането на образите отговарящи на „колата”, „метрото” или „рейса”.

    В момента в който се запитаме как ще пътуваме нанякъде, ние моментално си представяме един след друг изборите си и решаваме, избираме. Това става толкова автоматизирано, с такава рутина и лекота, че ние изобщо не се замисляме върху това. Това е „Руслото” на ежедневието. То ни поема и съзнанието ни „плува” напред – в хилядите визуализации и представи за деня.
    А уикенда, а празниците, а годишната почивка, а всичко останало, което всеки премисля – милиардите визуализации за това как биха протекли нещата? За сделката, за обекта, за машината, за материалите, за жената, за детето, за горивото, за сумата – за всичко.
    Или за това Как Ние бихме искали да протекат?

    Досещате ли се – на колко хиляди Кръстопътя заставаме днес? И колко повече последващи ги визуализации минават през главите ни Само за деня? Запитвали ли сте се? Колко?

    Всеки от нас е някакъв майстор в областта си. Нека дам един прост пример за визуализацията в нашето ежедневие.

    На обект сте/сме. Или пък разработваме проект. Но това вече е резултат от нещо. От какво?
    Резултат е от някакво телефонно обаждане, разговор на маса или случайна среща. Ще взема оптимален пример от моята област.

    Повикани сме за иззиждане на тухлена стена. Едно от най-простите неща.
    Моля тези, които ще опонират с философският възглед, че „дори и в това има страшно много майсторство” да потърсят друга платформа за излагане на възгледите си.

    Още тогава, в първата секунда на разговора, в главите ни „потича” визуализирането на образа на обекта. На основата на обясненията на събеседника ни, ние изграждаме - в главите си - „предполагаем” образ на ситуацията. Малко или много – в зависимост от опита ни – „образа” е в някаква степен верен. В същата тази степен ние буквално „виждаме”, тоест - визуализираме - следвайки обясненията на разказващия.
    Естествено всички знаем, че като отидем на обекта, ни посреща някакъв „Бейрут”, но това е друга тема

    По време на разговора е текла визуализацията на ситуацията. Тя се е променяла със всяка нова подробност. Тъй като повечето от нас имат достатъчно (за това)опит, с негова помощ те визуализират дори и бъдещото развитието на ситуацията (просто заслушвайки се в интонацията и „осведомеността” на говорещия) и нерядко пазарлъка се разпада още в предварителният разговор. Но и това е друга тема.

    Та, минал е разговора, стиснали сме си ръцете, на обекта сме и започваме да градим. Предварителна подготовка, почистване, забъркване на разтвор и - действаме. Ще кажете – какво толкова?

    Ето какво.

    Действието не започва „чак сега”, то е започнало в главите ни, още по времето на първия разговор. Още тогава, с помощта на визуализирането, ние сме „видяли” готовата стена. Съобразно изискванията на клиента, ние сме променили образа и в главите си, така, че крайният резултат да го удовлетворява. (или поне ние така сме решили) Визуализацията е средството, с помощта на което ние изграждаме – тоест – ние предварително „знаем” какъв ще е резултата.
    В ума си ние сме пуснали конеца, наредили сме първият ред, мастаросвали сме и така нататък – всеки както е научен и може. Нерядко, крайният резултат е абсолютно еднакъв с визуализираният през цялото време еквивалент в главите ни.

    Така.
    За да „няма грешка” опитните рисуват, „визуализират” идеята на лист и я обсъждат с клиента. Променят я, рисуват отново и накрая(дай Боже) стигат до съгласие.
    Още по-„верният”, (тоест желан и от двамата) вариант на визуализация се получава на чертеж. Точни размери, пълна и ясна визуализация – вижда се мащабиран, верен образ на желания резултат. След начертаването и клиента и майстора са спокойни – „видели са го”. Сигурни са за пригодността и правилността на взетото решение.
    Е, други като мен – се забавляват с визуализиране на момента или така нареченото „свободно творчество”. Но и аз (като всички други, предполагам) се събуждам по нощите и се питам – ами това как да го направя? Ами онова? Обмислям, представям си го, визуализирам го. Променям или не – в зависимост от моите разбирания. Каквито и да са те.
    И заспивам, чак след като съм решил, избрал какво да правя.

    И накрая – пълната визуализация – готовата стеничка. На живо, иззидана, измазана, подредена – красота

    Дали е рисувано, дали е чертано, дали е видяно на момента или е спонтанно хрумнало – Винаги визуализацията е първа.
    Винаги, без нея просто не става!
    Решението, взето на Кръстопътя, е резултат от Избора на една от всичките визуализации.

    И затова – най-голямото наслаждение в строителството, а и във всяка една област, е факта на предварителното визуализиране. Да си го представиш, да го построиш в главата си, да го измислиш. Да го Узнаеш – изваждайки цялата тази майстория (мистерия), някъде от безкрая.
    Няма аспект от нашият живот, който да не е засегнат от визуализирането. Никой – дори и слепия – не върви напред без собствената си, предварително оформена представа за непосредственото бъдеще(за всеки следваш ход) – каквато и да е тя в главата му.

    С това исках да ви наведа на мисълта, че няма по-естествено нещо на света от визуализацията.

    Защо и Как не я използваме – следващият „препъни камък” е темата на следващия пост.........


  6. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Как да приемем паническото разстройство в Живота си... или как се приема неприемливото?!   
    "... След като и поредния опит да се "оправя" с антидепресанти бе такъв провал, ми бе нужна нова тактика. Нямах друга алтернатива и реших, че… самото паническо разстройство ще ми помогне „да се освободя” от паническото разстройство. Изучавах го в Интернет, често се срещахме „лице в лице” и въпреки „задушевните” ни разговори - знаех много за него, но не и достатъчно. Очевидно се провалях в „тайното” си разузнаване и все още не успявах да „обезоръжа противника” си. Тогава прочетох някъде, че няма нищо по-силно от Любовта на този свят. Няма сила, която да може да й устои. Няма зло, което да не се изпарява и да не капитулира пред лицето на Любовта. И реших да направя точно това. Реших да уморя „проклетото” паническо разстройство с Любов…”


    Започнах да се уча да живея, приемайки пр като свой… приятел. Да го ценя подобаващо, както правя с всеки такъв. Не забравяйте, че и в Живота ни не всички приятели и близки са такива, каквито искаме да бъдат, но ние ги приемаме и дори обичаме.

    „Приемането” на паническото разстройство като факт от Живота ви – ще ви даде всъщност шанса да се „отървете” от него.

    Иронично, нали?! Вероятно у вас ще възникне въпроса: „Но как се приема нещо, което ни прави нещастни?!”, „Как се приема неприемливото, от което се опитваме да избягаме във всяка една своя съзнателна секунда?!”

    „Освободи се от мисълта, че нещата не би трябвало да бъдат такива! Те Са такива.” Уейн Дайър

    Под „приемане” нямам предвид, безучастно и апатично, да „преглъщате” случващото се, изпълнени с чувство на безнадеждност и безизходица. Да „приемеш” означава да успееш да промениш отношението. Да можеш да погледнеш от „нов ъгъл”, с други очи. Да си способен да разпознаеш възможностите, които дори „неясното” в Живота ти поднася. Осъзнаете ли причините за появата и усвоите ли уроците, които паническото разстройство ви носи – това ще позволи да промените отношението си към него.

    „…Да променя отношението си към паническото разстройство на практика, не беше лесна за изпълнение задача. Отне ми доста време, за да го сторя. Обяснявах, сама на себе си, появата на му в Живота ми, като дори я оправдавах: „Ако пр не беше дошло, може би щеше да ми се случи нещо ужасно! Дори да ме няма вече!”. Представях си, че мозъкът ми е прегрял до такава степен, че е щял да изгори, ако паник атаката не беше отнела част от това огромно напрежение. В един момент от враг, пристъпите на паника се превърнаха в спасител. По-късно си дадох сметка, че тези мои мисли осезаемо напомнят за т.нар. „Стокхолмски синдром”, при който пленен или отвлечен човек започва да изпитва привързаност и симпатия към похитителя сиJ. Ако трябва да бъда честна – не ме интересуваше начина – аз трябваше да променя отношението си към паническото разстройство. Само това не бях опитвала досега…”

    Приемете паническото разстройство като приятел, който не се страхува да ви каже истината в очите. Без значение, колко ви боли от нея!

    Той е с вас, за да ви припомни колко ценен е Животът и да ви научи как да го изживеете пълноценно, заради самите себе си. Считате, че пр ви е предоставено от Живота, без да ви пита?! Всъщност пр е наш, собствен подсъзнателен избор. Спомнете си Живота преди първата паник атака. Наистина ли го харесвахте?! Не части от него, а като цяло. Бъдете честни! Така ли си го представяхте?! Одобрявахте ли себе си, отношението на хората към вас?! Живеехте ли в мир със себе си и с хората, които ви заобикалят? Не казвам, че като развиеш паническо разстройство започва безкраен купон. Не, но, когато паднеш на дъното - или тръгваш нагоре, или оставаш на него. Пр е такова състояние, че никога не знаеш дали няма да те навести отново. Но и прекаралият инфаркт не може да е сигурен дали няма да му се случи пак! Затова – ти - както всеки друг човек на тази планета - имаш избор! Можеш да избереш да се поучиш и да продължиш напред или пък да останеш на нивото, което вече си достигнал. Но именно желанието да се учим и развиваме ни отличава от „масата”, и ни прави по-добри хора. Провокацията, която уж Животът ни поднася, в лицето на па е всъщност нашият собствен зов за Промяна. Пр ни дава реален шанс да се събудим! Да погледнем на Живота с други очи. Наш избор е дали ще го направим или не.

    „…За да пречупя окончателно мисленето си и да виждам позитиви от появата на пр, аз направих списък. Списък с нещата, на които пр ме „научи” и които промениха Живота ми. Той общо взето гласеше следното:


    Научих, че трябва да отделям повече време за почивка; Научих, че това, което чувствам аз, е най-важно; Научих се да се съобразявам със себе си; Научих, че „искам”, е по-важно от „трябва” ; Научих, че човек може да бъде силен дори когато е слаб; Научих, че никой няма да се погрижи за мене така, както бих се погрижила самата аз за себе си; Научих, че не съм отговорна за щастието на другите хора, а само за своето собствено; Научих, че нещата не винаги се случват, както ги планирам аз, и най-доброто, което мога да направя, е да се съобразя с това; Научих, че не трябва да се раздавам до такава степен, че накрая да не остава почти нищичко за мене, самата; Научих, че е важно да си винаги откровен, най-вече със себе си; И т.н. и т.н.
    „Научих” и започнах да опитвам да прилагам „наученото” в деня си. Не беше лесно. За някои неща все още не е. Да се променя се оказа най-трудното, което някога съм опитвала да направя. Но не чак толкова, за да ме откаже. Благодарение на изненадващите появи на па в ежедневието ми аз се „научих” да бъда „винаги готова”. Дисциплинирах се. „Научих” се да нося отговорност, да мисля бързо и да реагирам адекватно. „Научих” как да бъда гъвкава, умеех да предвиждам няколко хода напред, да вземам бързо решения в напрегнати ситуации, в които останалите, „нормалните” хора се стресираха и объркваха тотално. Най-общо казано, пр ме отличи и направи „по-добра” от преди. Изведе ме на първа линия в работата и в личния ми Живот. Това беше достатъчно, за да се чувствам удовлетворена и благодарна…”

    Направете и вие своя списък с „научих”.

    Какво може да загубите, освен време?! Зная, че, ако сте в самото начало на пр, ще ви е почти невъзможно, но съм убедена, че можете да го направите. Дори да са едно или две неща. Напишете ги на отделни листи, голям формат, с големи букви. Разлепете ги у дома си, така че да ги виждате постоянно. Сложете ги на хладилника, по стените, по вратите на гардероба в спалнята. В случай, че се притеснявате от реакцията на хората, които посещават дома ви, сложете малки листчета на десктопа на компютъра или в портфейла си. Изберете удобния за вас начин. Използвайте всеки удобен момент и ги четете. Бавно. Най-добре пред огледалото и на глас. Повтаряйте ги в ума си. Дори лъжата, повторена много пъти, често се превръща в истина. След около месец сменете листите с нови. На мястото на старите твърдения напишете същото, но започнете с „Благодаря ти пр, че ме научи да…” В случай, че самото име – пр - ви носи неприятни усещания, дайте ново име на своя нов приятел и благодарете на него. „Благодаря ти, Пани, Бебчо, Мило, че ме научи да…” Използвайте умалителни – това, чисто психологически, ще ви помогне да промените отношението си и да приемете пр по-лесно. И отново четете написаното, всеки ден - без изключение. Правете го толкова често, колкото е нужно, докато не почувствате, че написаното от листите се е вградило в съзнанието ви. Не мислете, че ще чакате дълго. Чувала съм, че човек може да изкорени стар навик, и да го замени с ново мислене за 40 дни. Не зная доколко това е вярно, но при мене не беше повече. Някак си съзнанието ми го прие бързо. Подсъзнанието ми вече го знаеше…"

    Източник: Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица" - от книгата "Другото лице на паниката" на Петя Петрова
  7. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Паническо разстройство е болестта на семейството, възпитанието и обществото   
    Когато паническото разстройство стане част от Живота ни, всички ние познаваме усещането за изолация и отдръпване от света, което изпълва съществото ни. Това бавно, но сигурно започва да ни кара да се чувстваме ненормални, неспособни на социален контакт. С времето нещата вместо да се оправят / с оглед на поговорката „Времето лекува всичко” / те всъщност се задълбочават. Дори, когато сме навън и на никой друг не му прави впечатление как ние се държим, в нас непрестанно се води вътрешен диалог, наподобяващ борба. „Дали забелязват, че съм нервна?!”, „Дали гласът ми звучи спокойно и равно?!”, „Дали отговорих задоволително на въпроса отпреди малко?!”. Дори по време на разговора с човека отсреща, този диалог не спира, което прави още по-трудна задачата да сме концентрирани. Много често, особено при важна среща, поради засилената дейност в мозъка ми и затруднената концентрация съм се страхувала, че ще ми се появят буквално „бели петна” в паметта и няма да знам какво сме говорили преди 5 минути. Или просто ще блокирам и няма да мога да продължа…, което още повече ще ме изложи… И стигаме отново до нашият голям страх: „Ще се изложа…”, „Какво ще си помислят хората…”


    Когато започнах това мое начинание – да напиша книгата и подготвя сайта, за да мога чрез собствения си опит да помогна дори и на един… се запитах всъщност каква е моята цел и какво мога да направя, за да има действително някаква ПРОМЯНА в посока приемане на паническото разстройство, по-лесното му разпознаване. Струва ми се буквално смешен и в същото време влудяващ факта, че всъщност повечето от нас сами сме си поставили диагнозата. Аз я научих от форум. Наскоро ми писа момиче, което я е научило случайно от телевизията… И стигаме до медиите.. Чак се учудих как така се е случило да научи от медия, но… се сетих, че преди време отново даваха някакво кратко предаване за тревожните разстройства… Как е възможно да ходиш по редица доктори и никой да не ти намекне, че е възможно да страдаш от тревожно разстройство?! Помня много добре, когато споделях на някой доктор, че страдам от паническо разстройство как ме гледаха с насмешка и подигравка, че видиш ли едно момиче може да си поставя диагноза, за разлика от тях, които са учили толкова много и дълго…

    Но да се върна на медиите и една от моите цели… Нужно е състоянието паническо разстройство да бъде до такава степен популяризирано, за да може мъничко по мъничко да се приеме и разпознава от хората. Ами дори един родител да забележи това състояние у детето си и да потърси начин да му помогне ще е достатъчно… Отделен е въпроса какъв начин ще намери… Никак не е трудно това състояние да се разпознае… Не смятам, че е трудно да разпознаеш паник атаката… Така че от тази гледна точка – не се страхувам, че някой може да си постави грешна диагноза. Посочени и изяснени ли са точно симптомите на пр – не би могло да се случи. Да се върна отново на нашия голям страх „Хората ще ме видят и ще се изложа!”. За мен конкретно – този страх стои на една линия с другия голям страх на паникьора „Губя контрол”.

    Но представете си за секунда: паническото разстройство да е разпознаваемо както например епилепсията. Дали има човек, считащ за луд друг човек, който получава епилептичен удар по средата на улицата?! Разбира се, че не… Хората са информирани, запознати са с тази болест дотолкова, за да могат да я приемат и разпознаят. Моето огромно желание е „масата” да знаят и за паническото разстройство, а не да се приема като някаква екзотична, едва ли не измислена от самите нас „болест” или пък още по-лошо като лудост. Вярвам, че по този начин бавно, но сигурно ще редуцираме този свой страх „Какво ще си кажат хората”, а това, поне за мен, би било голям напредък. Ами никога не съм искала да ме гледат като „полезно изкопаемо”. Не вярвам и за вас да е така. Напротив – това, от което всички се нуждаем е РАЗБИРАНЕ. Цялата тази неизясненост, неопределеност… болест ли е, състояние ли е, луди ли сме, та не сме ли луди…, демонстрирана от институции и държава обърква хората, а и някои от нас… Определено вярвам, че по-голямата яснота не просто ще осветли обществото за все по-наболелия „проблем”, който засяга все повече хора, но и за нас, страдащите от пр ще е добре, защото за първи път ще се почувстваме… нормални… В смисъл, че това, което се случва е ясно и няма да ни се налага да го търсим понякога с години и редица ненужни, безпредметни изследвания… Ще се почувстваме ПРИЕТИ… Сега, когато кажем, че страдаме от пр – често или настава мълчание, тъй като човекът отсреща не е запознат или започват да ни се задават меко казано „глупави” въпроси и в пространството да остава едно усещане, че ние не сме нещо „наред”… Всъщност цялото това отношение се трупа в душите ни и допълнително утежнява ситуацията и най-вече нашата социализация. СОЦИАЛИЗАЦИЯТА е нещо, което може изключително много да ни помогне да се Променим, тъй като освобождаването от паническото разстройство, преминава единствено през Промяната на нас като личности и оттам на Живота ни. Ние сме социални същества, живеещи в социално общество… не бихме могли да съществуваме дълго без социални контакти, без това да окаже негативен ефект върху душите ни. Така че – популяризирането на паническото разстройство като състояние, с придружаващите го „ефекти” до голяма степен ще ни помогне и в тази посока.

    Дано не съм оставила впечатление в повечето от вас, че съм непоправима идеалистка и мечтателка, тъй като аз не съм такава! Аз просто вярвам, че идва краят на цялата тази глупава и неопределена ситуация, свързана с тревожните разстройства в България. Аз вярвам, че всички ние, страдащите от тревожни разстройства, сме достатъчно добри хора, за да го направим. Можем да променим себе си, а от нас да тръгне Промяната и в обществото ни, от която то толкова се нуждае. Просто трябва да го пожелаем наистина… Не можем да чакаме някой друг да ни помогне… Нужно е самите ние да покажем и докажем на обществото, че „болните” от тревожни разстройства между тях сме ние – техните деца, приятели, роднини, колеги… Единственият случай, когато бих си позволила да нарека паническото разстройство „болест” е тогава, когато говорим за нашето общество, за нашия манталитет, характер и възпитание. Защото паническото разстройство е „болестта” на нашето семейство, на нашето възпитание и общество… А Промяната в него е вече крайно наложителна. Вярвам, че пр е дошло в Живота ни, за да прекъсне тези грешни мисловни модели, на които всички сме се нагледали… Дошло е, за да ни покаже, че е нужно да се живее по друг начин… Ние можем да покажем на останалите хора как да ценят Живота, така както ни научи паническото разстройство да го правим…

    Обичайте се! Аз ви обичам!!!

    Петя


    Клуб на паникьорите в България


  8. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, 7 причини да мислим позитивно   
    Какво всъщност е позитивно мислене?!


    Всъщност то е нещо повече от мисли. То изисква не просто да мислим позитивно, но да говорим и да вършим нещата по позитивен начин. Без да правим тези три неща в комбинация, позитивното мислене не би могло да донесе ползите, които би могло всъщност да ни предостави.


    7 основателни причини да мислим, говорим и да се държим позитивно

    Получавате това, което сте дали. Когато позитивни нотки изпълват думите, мислите и действията ви е много по-вероятно да ви се случат и позитивни неща в Живота. Ще се радвате на по-добро здраве. Позитивните хора са по-здрави и това е доказано научно. Още повече, хора, които все пак са се разболели имат по-големи шансове за бързо възстановяване. Ще се наслаждавате на духовен мир. Ще бъдете удивени от усещането за умиротворение, когато позитивното мислене стане ваша втора природа. Ще бъдете по-щастливи. Доказан факт е, че позитивно мислещите хора са по-щастливи от останалите, въпреки всичко, което им се случва. Ще станете по-добри в това, което вършите. Когато имате позитивна нагласа, умът ви ще функционира по-добре, което ще ви позволи да учите по-бързо и лесно. Хората ще обичат да бъдат около вас и ще се множат. Това е поради простата причина, че никой не обича да е в компанията на непрекъснато негативни хора. Усещането е като отрова, която се разпростира по цялото ви тяло. Позитивните хора са като лек за всичко и човек се вдъхновява от тяхното отношение и нагласа. Ще имате повече енергия. Позитивните хора са с доказано повече енергия, тъй като негативизма изсмуква много повече енергия от позитивизма. Как да се преборим с негативните мисли?!
    Борбата с негативните мисли и превръщането им в позитивни изисква концентрация и усилия. Нужно е да пречупим стария си навик – негативното мислене – и да формираме нов навик – позитивно мислене. Счита се, че са нужни 21 дена, за да пречупим или премахнем свой навик, така че защо не започнете да мислите позитивно още днес, за да се насладите на доброто в Живота ви, което ще ви донесе позитивното мислене!

    Източник: Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"
  9. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Благодарността и паническото разстройство   
    Факт е, че паническото разстройство ни откъсва от социалния Живот и това ни кара да се страхуваме, че никога повече няма да имаме възможност да живеем „нормално”, да правим нещата, които „нормалните” хора правят. То се явява своеобразна бариера, която ни пречи да почувстваме вкуса на Живота. Отдалечаването ни от социалното общуване много скоро ни кара да се чувстваме като „диваци”, когато сме навън и в нас тихичко се прокрадва мисълта, че действително не сме добре. Че действително „нещо ни има” щом се държим така… „налудничаво”. Така, не след дълго, всички се озоваваме в „омагьосан кръг”, от който дълго време не можем да се избавим.


    Но как човек би могъл да се пребори с нещо толкова обсебващо и парализиращо каквото е паническото разстройство?! Как се променя характер, граден с години?! Откъде е добре да започне Промяната ни?!

    „… Истината е, че това ще е най-трудното нещо, което сте правили досега, но си струва. Няма да е лесно, нито ще е бързо. Този, който има търпение и е постоянен, той ще успее. Това е все едно да се учиш отново да ходиш, да учиш отново да мислиш, да говориш. Това е едно ново Начало. Един нов Живот….” – от „Другото лице на паниката” на Петя Петрова

    Зная, че всички сте чували или са ви казвали „Мисли позитивно!”, „Вярвай!”, но и аз като вас не можех да обясня, че е почти невъзможно да го направиш, когато си в лапите на пр. Трудно е човек да мисли позитивно, когато има постоянна тежест в главата и гърдите, сякаш всеки момент се движи по ръба на припадъка. Бързам да ви уверя, че тази ваша реакция е напълно нормална. На всекиму би било трудно да превключи на „позитивно мислене” в това състояние. За да започне човек да мисли позитивно са нужни време, търпение и постоянство. Можете да започнете от нещо малко, но изключително мощно, което ще помогне да задвижите процеса на позитивното мислене. Можете да започнете с редовното практикуване на „Благодарността”.

    Използвайте често думата „Благодаря!”

    „… Всеки път, когато имате възможност, не пропускайте да благодарите за всичко и на всички! Винаги и във всяка ситуация намирайте повод, за да кажете „Благодаря”! Научете се да благодарите и за най-дребното в деня си. Благодарността е важно условие, за да промените вашето емоционално състояние и нагласа. Когато се събудите сутрин не бързайте да ставате или пък да подреждате задачите за деня си в план. Първо благодарете! Благодарете за това, че сте живи. Благодарете за това, че сте здрави! За последното се сещаме само когато вече ни боли! За всичко се сещаме, но… често, когато е късно. Опитайте да прекъснете този грешен мисловен модел, който всички ние носим в себе си. Благодарете за това, че близките ви са до вас! Ценете Живота! Имаме толкова много причини да благодарим, че сме ЖИВИ! Как иначе бихме могли да се докоснем до любовта, до страстта, до приятелството, до изкуството във всичките му форми! Аз съм благодарна, че съм жива всеки ден, всяка секунда от своя ден. Открийте нещата в своя ден, за които сте благодарни - дори най-дребните. Ако желаете, записвайте ги и вечер ги препрочитайте. Това още повече ще засили мощната вибрация на думата „Благодаря”…” – от „Другото лице на паниката” на Петя Петрова

    Научно е доказано, че практикуването на „Благодарността” променя химията в тялото ви в посока освобождаването на хормони, спомагащи тялото и ума ви да са по-спокойни. Чувствайте Благодарност в сърцето си всеки ден и това много скоро ще редуцира стреса, натрупал се във вас и ще предопредели пътя, който ще ви отведе до така желаната свобода. Намирайте всеки ден време, за да помислите за това, за което сте признателни в Живота си! Може да е за това, че имате добро семейство, приятели, уютен и топъл дом. Може да е за това, че слънцето грее навън… Просто намерете своята причина и не пропускайте да Благодарите ВСЕКИ ДЕН без изключение!!!




    Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"
  10. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Споделено... от една бивша паникьорка   
    „Когато вече не сме в състояние да променим дадена ситуация, сме принудени да променим себе си.“ Виктор Франкъл

    За справянето с пр е нужна промяна. Някоя причина или комплекс от причини са довели психиката/нервната система до състояние, в което тя реагира по добре познатия ни начин - па, тревожност, сърцебиене, агорафобия... Първо трябва да сме наясно, че тази реакция на нервната система е добра за нас! Тя се проявява, за да ни покаже, да ни даде сигнал, че нещо не е наред и трябва да се вземат мерки; нещо да се промени, за да се защити цялото. Към цялото спадат физиката и психиката ни; чувства, мисли, органи, съзнание - всичко това изгражда нашето Аз. Съществува едно понятие „психосоматика”. Това е връзката между тялото и психиката. Едното винаги се отразява на другото - психичните проблеми водят до телесни симптоми, а телесните неразположения и заболявания - до промяна, изразена в нарушаване на психиката. Чрез пр и па ви се дава знак и възможност да промените живота си, за да навлезете в здрава хармония между тяло и дух. Да навлезете в хармония с вашите нужди. Не искайте да подтиснете симптомите! Не се надявайте симптомите да изчезнат от самосебе си! Щом веднъж те са вече проявени - или ще се проявят отново по същия начин, или ще изберат друг начин, с друга проява, за да ви накарат да обърнете внимание върху това, което ги е предизвикало. За да ви накарат да се промените.

    И така - нужна е промяна в досегашния ви начин на живот. Нека това не ви плаши! В процеса на промяна ще усещате сила и свобода, за които преди това не сте имали представа като усещания. Въпросът е какво и как да промените в живота си. Нервната система ви показва, че нещо трябва да се промени. Забравяте всичко останало и се концентрирате върху това - какво да променя, за да „си върна Живота обратно” и кое ме докара до това състояние. В този сайт и в книгата „Другото лице на паниката” Петя е дала нужните насоки за промяна. С тия редове аз ще се спра върху този неин цитат от „Другото лице на паниката”: „Често живеем чужд Живот.”.

    Някои с пр знаят кой или кои са проблемите им, водещи към бавно изтощаване на психиката. Други нямат представа или не са сигурни, а често знаем само част от личните си т.нар. „вътрешни конфликти”. ”Вътрешен конфликт” съществува тогава, когато нещо вътре в нас ни ”яде”; живеем с някакъв проблем, който за момента не успяваме да разрешим и преодолеем, а често дори не успяваме да си го изясним. С други думи казано, вътрешния конфликт е емоционален дискомфорт. Той е сблъсък между това, което желаем и това, което правим. Години наред живеем в този сблъсък, дори да е неосъзнат за нас. Години наред този сблъсък води до тревожност, нервност, подтискане на чувства, неудовлетворение от живота.

    Тия дни прочетох един пост в интернет по този повод:


    ”… да си разкъсван от вътрешни конфликти, които често са под прага на осъзнаването – т.е. не знаем между какво се разкъсваме, но това, което усещаме, е напрежение, безпокойство и обърканост. Например, конфликтът може да бъде между вярвания – от една страна смятаме, че трябва да сме толерантни и разбиращи към майка ни, която понякога буквално ни влудява, а от друга страна, много ни се иска да й кажем направо истината за начина, по който се чувстваме и мислим за нея. Така възниква конфликт между две противоположни желания – да си мил, разбиращ и прощаващ и това да изразиш своя гняв и неприемане открито. В поведението си се люшкаме между полюсите на милото, но неискрено общуване и нараняващата искреност в изразяването на нашите истински чувства, но последвана от чувство за вина. И това продължава докато не разберем, че невротичният конфликт не може да бъде разрешен по този начин – тези двете алтернативи не са истинските алтернативи, между които да избираме, защото нито една от тях не ни помага да усетим вътрешния покой.” Камелия Хаджийска

    Сега вие сте в капана на паническото разстройство. Рядко излизате навън, а това ви дава време! Време, през което можете да погледнете на живота си като на кинолента, като наблюдател, който е спрял бясното ежедневие и поглежда върху случилото се до сега. Използвайте това време! Не в терзания и навлизане в ролята на „горката аз, какво ми се случи и докъде стигнах”, а в поглед към себе си и досегашния ви живот. Поискайте да разберете какво ви е докарало до това състояние, а след като разберете - пристъпете към промяната във вас. Наблюдавайте, размишлявайте, чувствайте. Върнете се назад от детството ви до сега. Спомнете си важните неща от живота ви и хората около вас. Не пренебрегвайте нито една мисъл, нито едно чувство, което се появи! Появата им никак не е случайна. И знайте, че промяната не изисква задължително да станете други, различни от това, което сте били досега. Промяната също може да бъде да се приемете такива, каквито сте!

    При мен появата на па бе предизвикана от житейска ситуация, но дълбоко в себе си знам, че тази ситуация просто бе черешката на тортата. Ако не бе тази ситуация, нещо друго щеше да разруши бента и да стигна пак до пр. Или още по-нежелания за мен вариант - да продължа цял живот да живея с илюзията, че живея. При мен имаше натрупване. Нездравословен начин на живот, алкохол, желание към всеки и всички да съм добра, пренебрегвайки нуждата да съм добра към себе си, и още, и още....

    Основното за хората с пр е неудовлетворението. Всъщност неудовлетворението е началото, което води до па и пр. Неудовлетворение от живота си, от себе си, от отношенията си. То може да е ясно осмислено, но може и да е подтиснато и неосъзнато. Хората се опитват да избягат от него чрез алкохол, честа смяна на сексуалния партньор, дрога. Но неудовлетворението остава и преминава в тревожност, а тревожността - в паническо разстройство. Доста четох и търсих в себе си и интернет причината за пр. Достигнах до извода, че не само при мен, а при повечето хора пр е свързано с отношенията родител/и-дете. Когато сме малки, нашият модел за поведение са родителите. При мен се е получило така, че въпреки явното ми и крайно неодобрение към характера на родителя, аз съм възприела точно неговия модел на поведение. С израстването си не съм успяла да се освободя и да премахна тази тежест - тежестта да действам по начин, който не харесвам; да мисля по начин, който в мен предизвиква силно негодувание; да се държа пред хората с маската на родителя, чието поведение съм разбрала, че все пак е печелившо, колкото и да е фалшиво. Не съм успяла да се освободя от живеенето на чужд живот - живота на по-властния ми родител. Всичко, което не ми харесва и не ми е присъщо - аз съм възприела като начин на живот в детските ми години и така е продължило дълги години напред. Как да бъда удовлетворена от живота си и себе си с този вътрешен дискомфорт?

    ”Генеограмата е диагностичен инструмент, който чрез графично изобразяване на семейни характеристики дава възможност да се правят хипотези как поведенчески и емоционални „модели”, несъзнавано усвоени от рода и родителите, влияят на развитието на всеки индивид.”

    При всеки от вас малко или много има усвоени от родителя модели. Открийте ги и преценете дали те отговарят на вашата същност или не. Дали те ви помагат, или ви тежат и създават напрежение във вас.

    От сърце ви препоръчвам да работите с психотерапевт! Радва ме, че от години в България вече има достатъчно добри психотерапевти! Аз стигнах до услугите на такъв едва преди месеци - години след като па за мен вече не са на дневен ред. Съжалявам, че не направих това по-рано. Защото някои свои черти и характеристики човек прикрива от самия себе си и само с насочващи въпроси от вън, от друг човек, може да стигне до дълбоките депа на своята същност. Изберете един психотерапевт, с който да ви е приятно да общувате и задължително, който не ви насочва към антидепресанти след като чуе, че имате па! За тия, които не са от София и им е трудно да намерят в града си психотерапевт - могат да използват услугите на друг по скайп примерно, или по ел.поща. Има достатъчно сайтове на психотерапевти в интернет. И ви моля, бъдете
    напълно откровени с психотерапевта си! Ако не сте - само ще загубите време и пари. Бъдете честни и със себе си, в противен случай няма да се получи нищо. Не искайте от себе си да бъдете други. Още от малки са ни възпитавали да бъдем по-добри, по-послушни, да се учим добре, да не протестираме, да бъдем такива и онакива. В повечето от нас възпитанието е довело до желание да сме идеални, перфектни. Впоследствие това желание и стремежа то да бъде постигнато, са ни карали сами себе си да насилваме или заблуждаваме в желанието да отговорим на изискваното от нас. Да пренебрегваме желанията и емоциите си, за да отговаряме на чуждите нужди и желания; да запазим маската, която слагаме пред хората, за да бъдем приети и одобрени от тях.

    Аз се оказах от хората, които не познават добре себе си. Човешкото егое доста коварно. То ни подлага всякакви капани, за да прикрие себе си и да ни кара да мислим, че това, което правим е най-доброто. Късметът ми бе, че по едно и също време срещнах човек, който е голям майстор по изграждане на психопортрети и малко след това започнах сеанси при психотерапевтка. До такава степен не се познавах и се самозаблуждавах през годините, че в началото отричах всичко, което чувах за себе си от човека, който срещнах. Той ми казваше директно, че аз съм податлива на чуждо влияние и мнение. Че имам нужда от хорското одобрение и по тази причина живея за мнението на хората, в желание да се харесам на хората. Казваше ми, че желанието да бъда добра в очите на тия около мен е водещо и определя това, което правя, говоря и мисля. Че избягвам конфликти, за да не се почувствам лош човек и т.н. Отричах. Почти всичко отричах, защото бях убедена в обратното. Мислех си, че този човек греши. Колкото добри чувства да имам към него, смятах, че преценката му за мен е грешна. След началото на сеансите ми при специалист обаче колелото се завъртя с пълна сила. Психотерапевтката ми не ми даваше готови сентенции за мен и моите черти на характера. Само ми задаваше въпроси. Въпроси, чиито отговори потвърждаваха оценката за мен, която вече бях чула от въпросния човек. Вече не можех да отрека.

    Веднъж по време на сеанс, психотерапевтката ми каза да си представя известна картина на художник. Тази, която ми хрумне на момента.Представих си една. След което последва въпрос: „Какво има в долния ляв ъгъл на картината?”. „О, не знам” - отговорих. „Добре, кажи ми какво има в който и да е от ъглите на картината” Не знаех, знаех само в центъра на картината какво е - това се бе запечатало в съзнанието и паметта ми. Дори нямах спомен дали изобщо съм виждала някога какво има по ъглите... Тогава тя ми каза: „Това е, Тони, живота и всяка ситуация в него. Трябва да успяваш да видиш цялата картина, не само част от нея.” Оттогава се опитвам да го правя. И съветвам всеки от вас да се опитва да го направи. Специално за пр имате нужда от
    детайлите!

    Аз победих па, но не съм приключила работата си по промяната в мен. Един от най-големите ми и с години продължили спорове с майка ми са на тема „какво ще кажат хората”. Това за майка ми е пътеводител в живота. Откакто се помня аз реагирам крайно против тази фраза и начин на мислене. Докато по време на един сеанс при психотерапевтката ми не разбрах, че без да знам, без да си давам сметка, с годините съм живяла точно по този начин. Живяла съм за хорското мнение, за обществената оценка за мен. Разбрах още нещо за себе си. Че имам големи задръжки да изразя агресията си, гнева си, яда си. Тая ги в себе си и това ми се отплаща по подобаващ начин - срещу мен.Толкова много, толкова дълги години за да не нараня някой, съм наранявала себе си. Не само това. С неизказаното ми несъгласие или неодобрение аз съм лъгала и себе си, и хората около мен. Живяла съм подтискайки себе си и заблуждавайки другите. Живяла съм чужд живот.

    Преди заключителната част искам да ви обърна внимание на един липсващ компонент при много хора - липсата на смисъл в живота. Има един термин ”логотерапия”. Според създателя на логотерапията „търсенето на смисъл е първична мотивация в човешкия живот и когато тя не е задоволена, човек страда. В един от линковете, които ще публикувам накрая, той се убеждава в силата на смисъла по времето на концентрационните лагери. Когато всички са били поставени при еднакви условия, но са оцелели тия, които са имали смисъл в живота си, смисъл да искат да оцелеят.


    Открийте своя смисъл! Имате нужда от такъв не само за справянето с пр, а и за цялото ви движение напред!

    Ето изводите, до които достигнах: За да съм наблюдателна и да забелязвам всяка част от „картината” - първо трябва да съм честна към себе си. Второто изискване е да следя какво правя, казвам, пиша, мисля; защо точно това и КАКВО ИЗПИТВАМ докато го правя. Същите въпроси си задавам и за хората около мен дори да са ми просто колеги. Това ми помага да разбера защо те говорят или действат по определен начин, което малко или много засяга и мен. Третото изискване е първите две да станат ежедневие, а нали първата крачка е половината пътуване, струва ми се, че лесно става автоматичен навик при условие, че не се успокоявам прекалено със свършена работа. И последно: Действие към промяна. „Значи съм зависима от одобрение! Кога е станало това, по какви причини? Някой ме е кодирал с „какво ще кажат хората”. Сега задачата е да махна този код от себе си. Как да направя това?”... (Или при някой от моето обкръжение: Той постъпва и говори така, защото изпитва нужда от моето одобрение; има нужда от това и онова.) Припомням ви, че промяната може да бъде наистина промяна в досегашното ви поведение и начин на живот, а може и да е само да се приемете такива, каквито сте, което също е промяна, при това съществена!

    Нещо, което ще ви бъде от помощ за промяната: Човек има пет основни потребности. Ще ги изредя, а всеки от вас, който има желание – нека прецени кои от тях при него са задоволени и до каква степен. Имайте предвид, че колкото повече е задоволена ВСЯКА една от тях – толкова вие сте по-близо до здравето и хармонията, от които имате нужда. Опитайте да си доставите тия потребности, които с годините сте пренебрегнали, за да достигнете до задоволяване от живота си.

    1. „Принадлежност” е да си част от някаква група. Ние - хората, живеем в общество. Имаме нужда и потребност да бъдем в някакъв социум, да принадлежим към някаква група. Може да бъде трудов колектив, група, свързана с хоби, политика, житейска философия или вярване... За нас е важно да се чувстваме част от социума, да имаме социална принадлежност.

    2. „Утвърждаване” е потребността да получим одобрение, похвала от други хора - близки, колеги, началници, непознати... Всеки човек има тази потребност независимо дали и доколко я осъзнава.

    3. „Храна” включва не само яденето и пиенето. Към „храна” спадат и духовните храни като четене на книги, гледане на филми, театрални постановки, оперети; слушане на музика; разходки сред природата...

    4. „Физически контакт”. Всеки дори да не го съзнава има потребност от физически контакт - да докосне някой, да помилва или бъде помилван, дори по време на масаж има пак физически контакт... Всичко, свързано с физически контакт, което ви хрумне спада към тази потребност. (Забелязали ли сте, че има хора, които избягват да се здрависват, да бъдат докоснати със или без повод?)

    5. „Секс”. Надявам се всички знаете, че сексът е нормална потребност.

    И накрая няколко реда за агресията и гнева. Принципно те са масово отричани като нежелани и нездравословни. Но по-нездравословно е тяхното подтискане. Не ги подтискайте. В психотерапията има т.нар. ”здравословна агресия”. Това е, когато човек ясно и открито заявява себе си, своите желания или нежелания, своето одобрение или неодобрение. Има литература по въпроса как да изразяваме себе си по тактичен начин. Защо има такава литература? Защото много хора също като мен в желанието си да не наранят не изказват това, което наистина мислят и чувстват. И по този начин живеят живот на неизразяване, живот на чуждите нужди и интереси, живот на себеигнориране. Опитвайте се да изразявате себе си въпреки риска да нараните някой. Опитвайте се да изразите себе си по начин, който по-малко ще нарани отсрещния човек, но и няма да ви направи безгласна част от ВАШИЯ живот. Ако човекът срещу вас не ви приеме като начин на мислене, не се чувствайте виновни! Това сте ВИЕ. Покажете и изявете себе си без предварителни сметки на кого ще се харесате или не.

    Автор: Антоанета Маринова

    Източници:Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"

    http://espirited.com...8F%D1%82%D0%B0/

    http://blog.seminari.bg/?p=11


    http://espirited.com...1/#comment-2755

    http://fspeid.com/in...1174&Itemid=105

    книги:

    http://espirited.com...BD%D0%B1%D0%B5/
  11. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Съкратен наръчник как да променим Живота си   
    Колкото и банално да звучи – позитивното мислене действително може да промени Живота ви.

    Предлагам на вашето внимание съкратен наръчник за Промяна на Живота:


    Приемете, че е възможно, вместо да си казвате, че не можете да се справите. Внимавайте и наблюдавайте непрекъснато своя вътрешен диалог. Вслушвайте се в своето тяло и емоции. Мачкайте негативните мисли както бихте направили с нахален комар. Заменете ги с позитивни мисли. Обичайте това, което вече имате. Бъдете благодарни за своя Живот и за даровете, които сте получили от него, за хората в него. Всеки ден, без изключение. Фокусирайте се върху това, което вече имате, а не върху това, което нямате. Не сравнявайте себе си с другите. Просто се вдъхновявайте от тях. Посрещайте критицизма елегантно. Но игнорирайте тези критици, които са негативно настроени към вас и живота по принцип. Виждайте лошите неща като благословия под прикритие. Виждайте провала като трамплин към успеха. Обградете се с позитивни хора. По-малко се оплаквайте, усмихвайте се повече. Представяйте си, че вече сте позитивен човек. Скоро след това ще се превърнете в този човек. Фокусирайте се върху този навик и пътят ви ще стане несравнимо по-лесен от преди. „Положителното отношение може да не реши всичките ви проблеми, но това ще предизвика достатъчно хора да го правят и точно затова си струва усилията.” – Херм Олбрайт

    Източник: Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"
  12. Like
    Орлин Баев reacted to panicersclub for блог пост, Хипогликемия   
    Излишъкът от инсулин намалява нивото на кръвната захар.


    Ако при диабета нивото на кръвната захар е високо, при хипогликемията е точно обратното – то е ниско. При хипогликемията се наблюдава концентрация на глюкозата в кръвта около 50 мг/%. Нормалното ниво на кръвната захар е между 880 до 110 мг/%. Мозъкът не може да функционира повече от три минути без глюкоза. Прекомерната употреба на захар предизвиква свръхусилие на панкреаса, черния дроб, надбъбречните жлези, свързани с регулацията на нивото на кръвната захар. Необходимостта от допълнително секретиране на инсулин е резултат от прекомерната употреба на рафинирани въглехидрати, която прави панкреаса свръхчувствителен към инсулиновата продукция в тялото. В резултат на това панкреасът освобождава повече инсулин от този, който е нужен. Хипогликемията често е предшественик на Паркинсоновата болест.

    Рафинираните храни предизвикват свръхстимулация на панкреаса.

    Един от симптомите на хипогликемията е постоянният „вълчи” глад, особено за тестени изделия и сладкиши. Начинът да се постигне нормално ниво на кръвната захар е свързан с изключването на тези храни, които предизвикват рязкото, но краткотрайно повишаване на кръвната захар – рафинираната захар и тестените изделия, които трябва да се заменят с изобилие от пресни плодове и зеленчуци. Бързото изразходване на кръвната захар често е резултат от ударния ефект на кафето, пушенето и пиенето. Повишаването по този механизъм /тестени изделия, захар, кафе, пушене/ е само временно, след което цикълът започва отново. Тялото няма специфични нужди от рафинирана захар, неговите нужди от глюкоза могат да бъдат задоволени с естествени въглехидрати. Д-р Джейн Хангерфорд от Калифорния твърди, че такива резки спадове в кръвната захар могат да отключат психопатологични синдроми като „биене на съпругата”, „тормоз над децата”, депресии, самоубийства.

    Пърженето нарушава естествения баланс на мазнините и разрушава лецитина, необходим за баланса на холестерола и други масти. Когато естествените телесни защити отслабнат в резултат от неправилни навици на живот и хранене, тогава всеки слаб орган може да бъде увреден. Най-слабото място винаги се уврежда първо.

    ПРИЧИНИТЕЛИ НА ХИПОГЛИКЕМИЯТА


    Кофеин и теобромин Кофеинът и теоброминът, съдържащи се в шоколада, често се дават за пример като причина за хипогликемия. Друг симптом на хипогликемията се смята, че е множествената склероза. Развитието на това състояние може да бъде прекратено с диетични мерки – особено с витамини и микроелементи, които трябва да бъдат приемани в огромни дози.

    Употребата на много захар води до понижаване на нивото на кръвната захар. Основната причина за функционалната хипогликемия е прекомерната употреба на тестени изделия от рафинирано брашно и захари. Рафинираното брашно увеличава натоварването на панкреаса, като го свръхстимулира да секретира огромно количество инсулин, който намалява нивото на кръвната захар под нормалното. Това може да се причини от леки закуски или „празни калории”. Понятието „празни калории” включва храни като захар, бяло брашно, бял ориз, захарни изделия и алкохол. Тъй като „п разните калории” съдържат съвсем малко или съвсем не съдържат хранителни вещества, нито пък витамини В-комплекс, нужен за метаболизма, лангерхансовите острови на панкреаса, продуциращи инсулин са свръхстимулирани. Инсулинът поема глюкозата от кръвта и я вкарва в клетките. Това намалява глюкозата в кръвта, а мозъкът е особено чувствителен към наличието на глюкоза, от която е зависим по отношение на енергията. Той самият не складира глюкоза, но другите клетки на тялото могат, а освен това те получават енергия и от мазнините за разлика от мозъка, който не може. Чистата захар се храносмила много бързо, глюкозата, която се получава при разграждането й в организма се превръща в пируват, който от своя страна се разгражда до топлина, енерегия, вода и въглероден диоксид. Тиаминът /витамин В1/ е нужен за окислението на пирувата. Ако пируватът не получи достатъчно тиамин и други незаменими вещества, тогава се образува твърде много млечна киселина. Тя може да се получи и от недостатъчна секреция на хормони от надбъбречната жлеза. Скорбялата се превръща в тялото в захар по-бързо, отколкото пълнозърнестото брашно, и затова предизвиква по-голяма нужда от инсулин. В кръвта трябва да има подходящо ниво на кръвна захар, за да може да функционира правилно. Безспорно е, че свръхупотребата на сладкиши води до ниво на кръвната захар под нормата поради свръхпродукцията на инсулин. Това може да звучи противоречиво, но е реален факт.
    СЛЕДСТВИЯ ОТ ХИПОГЛИКЕМИЯТА


    Неспособност за учене Д-р П. Дан от Оукпарк, Илинойс, изследвал 144 деца, неспособни да учат, и открил, че 78 % от тях имат хипогликемия.
    Д-р Сидни Уолкър от Ла Йола, Калифорния, открива, че 44 от 48 деца, неспособни да учат, трудно концентриращи се и внезапно избухващи имат заболяване, свързано с нивото на кръвната захар. Той ги подлага на диета без захар и богата на плодове и зеленчуци. Почти всички от децата подобряват поведението си. Най-вероятно причината за проблема е, че децата обикновено преяждат със сладкиши.


    Невроза При изследване на 700 средно невротични хора 600 са били с хипогликемия.

    Потискане на мозъчната функция. Тъй като мозъкът се нуждае от глюкоза за попълване на енергийните си нужди, ниската кръвна захар отслабва всички мозъчни функции, което води до потискане на всички метаболитни процеси в тялото.

    Настинки Хората с ниска кръвна захар по-често изстиват и заболяват от грип. Те имат нужда от повече време за възстановяване от инфекцията.
    КАК ДА ЛЕКУВАМЕ НИСКАТА КРЪВНА ЗАХАР


    Диета Пълнозърнестото жито, семената и ядките трябва да са в основата на диетата. Семената и ядките трябва да се ядат сурови. Житото трябва да се готви. Сготвеното жито се храносмила два пъти по-бавно от суровото. Това е важно, тъй като така хранителните вещества се освобождават по-бавно в кръвта.

    Сол Избягвайте солта, тъй като прекомерната употреба на сол причинява загуба на калий от кръвта, което води до намаляване на нивото на кръвната захар, докато натрият се задържа.

    Упражнения Упражненията са важна част от лечението на хипогликемията, тъй като физическата активност помага за контролирането на промените в нивото на кръвната захар.

    Билки Коренът от глухарче има доказан ефект спрямо хипогликемията при експериментални животни. Той съдържа инулин, а и е концентриран извлек от диетични влакна, чиято въглехидратна структурна единица е фруктозата. Служи като буфер за нивото на кръвната захар, при което се избягват резки и остри промени в него. Ролята на лакрицата /женското биле, сладък корен/ е свързана с увеличаване на ефективността на надбъбречните хормони, особено ако ниската кръвна захар е резултат от проблеми с надбъбречните жлези. Това помага на болния да преодолее надбъбречната недостатъчност, която може да поддържа подходящ електролитен баланс в тъканите. Ефектът от женшена върху нивото на кръвната захар е индиректен резултат от ефекта му върху целия организъм. Всяко вещество, подобряващо като цяло здравето на ниво клетка, ще има положителен ефект върху ниското или високото ниво на кръвната захар. Плодовете на хвойната и коренчетата на глухарчето са изключителни ефективни.

    Витамини и минерали Витамините са нужни за обмяната на въглехидратите. Витамин В1 е абсолютно необходим за оползотворяването на енергията от храната. Това е причината, поради която човек може да се храни достатъчно, за да надебелее и изобщо да няма енергия. Рафинираните храни не съдържат много от нужните витамини и минерали. Те трябва да бъдат заменени.

    Лецитин Помага за изгарянето на телесните мазнини, помага на тялото да оползотворява мастноразтворимите витамини A, D, E и К. Лецитинът не се съдържа в рафинираното олио.

    Сокове Свежите плодови и зеленчукови сокове също са от помощ.
    Източник: Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица""Божията рецепта" на Гюнтер Поулийн


  13. Like
    Орлин Баев reacted to Слънчева for блог пост, Братството   
    Извадки от беседи:

    ...Когато се говори за вашите свещени традиции, питам: Спазени ли са те? Спазени ли са традициите на вълка? Какво ще кажат овцете за своите традиции? И те си имат религия, но тя не се основава на жертвоприношението. Те си служат с растителна храна – това е тяхната жертва. В това отношение овцата стои по-високо от вълка. В невидимия свят овцата е едно нещо, а във видимия – друго. В невидимия свят овцата мисли като човека, а на земята се проявява като животно. Като ви говоря така, аз искам да подготвя умовете ви за едно по-високо стъпало. Досега са ви проповядвали, че трябва да бъдете добри и справедливи, да обичате всички хора. Лесно се говори на хората за едно, за друго, но като дойдем до приложението, там има нещо, което куца. Това трябва да се признае. За свое оправдание вие казвате: „Такъв е векът, такива са условията, такива са законите на природата, такъв е пътят на човешката еволюция“. Това са само предположения: може да е така, може и да не е така. Наистина дали е такава човешката еволюция, не знаем положително. Например ако се напиеш и паднеш на земята, в калта, трябва ли да мислиш, че това е било в плана на твоето развитие за този ден? Не е така. Не мисли, че ако се напиеш и паднеш в калта, така е трябвало да бъде. Че си се окалял, това е резултат, който се дължи изключително на тебе. Ти си паднал, ти сам ще станеш. Моралът на Всемирното Бяло Братство е абсолютен. Той гласи: Когато Учителят приеме известно лице за свой ученик, той престава да се меси в неговите грешки. С други думи казано: Учителят е сляп за погрешките на своя ученик. Преди да е станал ученик, той го е предупреждавал за всичко. Щом стане ученик, Учителят вече не вижда погрешките му. От своя страна, ученикът не разбира погрешките на своя Учител. – Защо? – Защото той не е в състояние да изправи погрешките на своя Учител. И да ги види, не може да ги изправи. – Учителят може ли да изправи грешките на своя ученик? – Някога той не може. – Защо не може? – Защото има известни недъзи в човека, които произтичат от един естествен закон. Представете си, че Учителят не се е хранил цели десет дена. Какво ще бъде неговото състояние? Ще бъде ли той така бодър и весел, както когато се е хранил? Ако ученикът не разбира, че възбуденото състояние на Учителя се дължи на нещо незадоволено в неговия организъм, той може да припише това състояние на волята или на характера на своя Учител.

    Ако ученикът е гладувал, например, пет дена, Учителят констатира известна възбуда в него. Той ще го разбере. Ако започне да го морализира, няма да му помогне. Хляб е нужен на ученика! Следователно хлябът е в състояние да поправи недъзите и на Учителя, и на ученика. Оттук вадим следния велик, абсолютен закон, който изправя нещата моментално. Този закон гласи: „Всеки недъг може да се изправи, когато се възстанови връзката между човешката душа и Бога“. Този закон е на Всемирното Бяло Братство. Тази връзка още не е възстановена. – Какво трябва да направи човек, за да възстанови връзката си с Бога? Ще кажете, че трябва да любим ближния си. Как ще го възлюбите? Както детето люби майка си ли? Детето постоянно суче от майка си, от своя ближен, но в замяна на това нищо не дава. Майката дава и се утешава с това, че един ден детето ѝ ще я възлюби както трябва. Ако очакванията на майките биха се реализирали, нашето общество би било друго, а не като сегашното. Обмяната на майката и детето днес не е правилна. Майката има любов, но детето няма. Вие не можете да имате правилна връзка с когото и да бъде, докато нямате връзка с Бога.

    Съвременните религиозни хора говорят за Бога, а въпреки това искат да подобрят обществото без Бога. Казват: „Да възлюбим Бога!“ Това е общо казано, на думи. За да възлюбим Бога, трябва да свържем душата си и духа си с Душата и Духа на Бога. Тогава ще има преливане, т.е. правилна обмяна между Бога и нас. Колкото блага ни даде Той, толкова ще дадем и ние. Щом се създаде тази правилна връзка, тогава Бог ще ни призове като свои съработници. Той и днес казва: „Елате да работите с мене“. Щом станем съработници на Бога, всичките ни работи ще се благословят. Това значи да имаме правилно ръководство. При тази връзка вие ще почувствате вътрешна пълнота в себе си. Така именно ще изучавате Божественото знание, което ще внесе във вас мир, вътрешен подтик и повдигане на вашия дух. То ще създаде във вас такова вътрешно разположение, с което ще преодолеете всички мъчнотии в живота ви. При връзката на човека с Бога няма да има мъчнотия, която не може да се преодолее. Първото нещо, което се изисква за създаване на тази връзка, е смирението. Това е един от законите на Всемирното Бяло Братство. Смирението е първото качество, което се иска от ученика. При Бога ще отидеш не праведен, не учен, а смирен. Сега ще си послужа със следната аналогия. Когато влизаш в чистата вода, казваш ли, че първо ще се измиеш, а после ще влезеш във водата? Не, в Божественния живот ще влезем такива, каквито сме. Нека Бог каже да не влизаме. Той ще ни каже: „Добре дошли!“ – Но кога? Когато всеки носи надписа: „Смирение“. Аз говоря за съзнателното смирение. Имаме ли този надпис на себе си, ние сме положили основния камък на връзката. Какво казва Христос? – „Елате при мене всички трудещи и обременени, защото аз съм смирен по сърце. Елате при мене всички, които сте изгубили смисъла на живота. Елате при мене, защото съм смирен.“ Той не казва за себе си „аз съм учен, аз съм любов“, но казва „аз съм смирен“. Имате ли смирение, Божията Любов може да дойде във вас. В духовния свят смирението дава пластичност на човешката душа, да възприема благата, които Божественият дух носи в себе си. Към това именно се стреми човешката душа. Само при това състояние ние можем да възприемаме...

    Сега вие искате да бъдете ученици на Всемирното Бяло Братство. На място е желанието ви, защото там ще научите много нещо. Някои задават въпроса: „Де е Бялото Братство?“ В самите нас. То не е една химера, едно име, то е реалност. Не е достатъчно само да желаете да бъдете ученици на това Братство – работа се иска от вас...

    Сега всички искате да бъдете ученици. Първото нещо, което се изисква от вас, е смирението. Да ходите с наведени глави, това не е смирение. Смирението подразбира такова състояние на душата, при което човек възприема великото, Божественото, което осмисля живота. Смиреният се приспособява към всички условия. Всички учители са минали през смирението. Ако Великият Учител – Христос, казва, че има смирено сърце, колко повече вие, които искате да станете ученици на Бялото Братство, трябва да придобиете смирение. Един ден и вие трябва да кажете: „Ние сме смирени по сърце“. Питате: „Ако смирението надделяваше в света, щеше ли да има несъгласие, противоречия между хората?“ Щом е така, да приложим смирението като първо условие в живота.

    Понеже отворихме широко вратата на Школата, смирението на ученика ще се познае от неговото поведение. Между учениците трябва да има взаимно почитание. Освен смирението, нужни са още четири качества: абсолютна честност – каквото каже човек, да го изпълни; да бъдете добри – добродетелта прави човека устойчив. Доброто е морално качество, което принадлежи на Божествения свят. Честността е качество на човешкото аз. Ученикът трябва да бъде крайно интелигентен. Неговият ум да бъде гъвкав, да схваща моментално всички тънкости, да не се лъже. Каквато задача му се даде, веднага да я реши. Ученикът трябва да бъде още благороден и великодушен. Значи честност, доброта, интелигентност и благородство – това са четири качества, присъщи на ученика. Всеки трябва да се стреми да изработи в себе си тези качества. – По какво се познава честният? Той върви изправен, строен е, мускулест, с отворено лице. Всяко изкривяване, т.е. деформация на тялото се дължи на нарушаване закона на честността. Доброто пък дава стабилност на човека. Той има тяло, което издържа и на най-висока температура. Сегашният човек е като восъка. Той издържа толкова, колкото и восъкът. Щом се нагрее до точката на топенето, той започна да се топи. Ако се усили температурата на духовната енергия в човека, той започва да се топи, да се разслабва. Добродетелта изменя тялото на човека. Тя го прекарва през вода и дух и го калява. Водата е елемент на новия живот, а духът е силата, която сглобява отделните части и образува духовното тяло на човека. Интелигентността внася светлина в човека. От очите и от лицето му излиза светлина, която го води в правия път.

    Като приемете Божествената светлина, вие ще дадете ход на благородството на вашата душа, ще чувствате благоволението на Бога и разположението на всички добри хора. Без тази светлина, каквито усилия и да правите, всичко ще бъде напразно. Без честност, доброта, интелигентност и благородство ученикът не може да намери своя Учител. Щом придобие тези качества, Учителят ще извика ученика си на име, ще го благослови и просвети. Който го види, ще разбере, че в него е станала известна промяна. Не може да намериш Учителя си и да не осмислиш живота си...

    Сега не е въпрос за спасение, но бъдете ученици на Великата школа. Желая да получите Божието благословение. Знаете ли какво значи да бъдеш ученик? Може да сте добри, но това няма да ви направи ученици. Казват за някого, че не е толкова добър, но е способен ученик. Способният ученик може да стане добър, но неспособният мъчно може да стане добър. Каквато работа и да вършите, тя не може да ви спъва в избора. Следователно всякога можете да бъдете ученици. Дали сте млади, или стари, и това не ви спъва. Всякога можеш да станеш ученик. Всякога можеш да туриш здрава основа на живота си. Желая в бъдеще между всички млади и стари да се създаде по-здрава връзка от сегашната. Не се чувствайте притеснени. Това състояние трябва да се премахне. Бъдете свободни, естествени в отношенията си. Само така ще се създаде здрава връзка между вас и Бога.
    Първичната връзка-Беседа от Учителя, държана на братята, 22 юни 1923 г. в София

    ...Първото нещо: трябва да имате ясна представа за тия велики закони, които господстват сега. Аз съм забелязал, някои ученици на окултната наука, както в Америка, така и в България, са такива изменчиви натури! Те мязат на мъгли и движещи се облаци, на пара. Тук имаме ред статистики. Тия ученици са толкова неустойчиви в характера си! Аз съм намерил светски хора, които не познават Бога, сто пъти по-устойчиви от тях. За пример такъв един ученик може да те нарече, че ти си от черната ложа. Хубаво, опиши кои са качествата на хората от черната ложа. В Природата няма скрито-покрито. Скрито-покрито има само за хората, които не виждат, но в Природата всяко нещо е строго определено. И като кажем, че един човек е от черната ложа, това е наше схващане. В невидимия свят нямат такива идеи, каквито ние тук. Черната ложа – това е едно философско течение в невидимия свят. Божественият план на нещата може да се разглежда от двояко гледище. Аз задавам въпроса: Ако тия грешници – черни братя наречени – съществуват, то как им е позволило Провидението за толкова хиляди години да бъдат господари на Земята и как им е дадена власт? И Христос казва: „Иде князът на този свят“. Иде като княз. Кой му е дал тази власт? Тези от черната ложа си имат свои закони. И вие се намирате под тяхното управление и контрибуция им плащате. Питам тогава: Как ще оправдаете вие това с Божествената Мъдрост? Ако е тъй, както тясно схващаме ние въпроса, как е допуснал Господ тия, лошите хора, да управляват Природата? Не, не са лоши те, не си правете илюзия. Един черен брат, той е философ, може да ви заблуди. Един дявол, като го осъдили, че лъже, казал: „Аз не лъжа, всякога говоря истината“. То значи: „Когато говоря на себе си, никога не лъжа“.

    Е, по какво се отличават сега Бялата и черната ложи? Аз ще ви представя две качества толкова съществени, че да имате една ясна представа. Сега на всичките ония ученици, които ме слушат тук, казвам: да не ходят да бъбрят това, което чуват тук. Аз ви държа отговорни в Школата. Ще си пазите езика, като говорите, да знаете как да говорите. Тъй, да плещите, не се позволява, този език ще се парализира. Ето по какво се отличават двете ложи: и Бялата, и черната ложа употребяват светлината като едно средство. И едните, и другите си служат със светлината, но как? Един маг от черната ложа със светлината си служи само за себе си. Ако един такъв маг иска да погледне колко е часът, той ще обърне светлината към часовника и вижда колко е часът, само той го вижда. Когато иска да изследва нещо, той отвори, светне си и знае кое как е, но бързо след това той скрива тази светлина. Тази светлина той я държи специално само за себе си, а за другите е скрита. Тя е изключително за него. Той за окръжаващите не се грижи. Казва: „На тях не им трябва светлина“.

    В Бялата ложа е обратното. Един бял маг си запалва лампата и чете, но той навсякъде върти светлината. Като извади своята лампичка, почва да я движи и като я движи в кръг наоколо, осветлява цялото пространство, служи на всички. Следователно по тия две качества се отличават. Ако един човек държи скрита светлината си, той следва пътя на черната ложа; ако светлината му е отворена и за другите, той е от Бялата ложа. Това са качествата. То е философия, разбирайте! Няма какво сега, нека ми дадат нещо от Библията, което да докаже, че не е така. Обаче, за да е така, и едните си имат причини, и другите си имат причини. Няма какво да ги осъждаме. Този човек, който крие светлината си, той има причини. „Ама защо той да не си отвори своята лампа?“ Питам: Онзи фотограф, който снема човешките лица, отваря ли камеробскурата си, отваря ли цялата светлина? – Не, само една малка дупчица ще отвори към човека, когото ще фотографира. Той е умен. Другояче, като остави цялата пластинка отворена, няма да може да фотографира. Следователно условията, при които те живеят, са такива, че трябва да крият светлината си. Толкова са еволюирали те! Следователно, ако се връщаме на този уровен, на който е черната ложа, тя е останала назад в своето развитие, тя е в корените долу, в най-гъстата материя. Там светлината е непотребна. Понеже Бялата ложа е излязла вън от гъстата материя и е влязла в по-рядка материя, тя може да употреби своята светлина. И двете ложи работят за общия ход на Природата. Има закони, които регулират действията на едните и на другите. Когато един маг на черното братство и един маг на Бялото Братство се срещнат, те се здрависват, говорят си приятелски и пак се разделят приятелски...
    Качества на ума, сърцето и волята-20-та школна лекция на Общия окултен клас (II година), 25 февруари 1923 г., понеделник, София.

    ...Във време на апостолите имаше разделение на тогавашните християни на петровци, павловци, христовци и други. И Павел казва: „Аз посях, други поляха, а Господ възрасти.“ Та що от това, че си посял или посадил и полял – важното е, че Господ възраства. И всички принципи се свеждат към възрастването, а не към това, кой посадил и кой полял. И на вас казвам: Там, гдето Бог ви е поставил; там, гдето земеделецът ви е посял; там, гдето майката ви е турила в училището, не напущайте вече тия отношения, които са създадени. Земеделецът и майката са по-умни, отколкото вие, които напущате училището.

    Сега аз ще спра тук. Тази година Бялото Братство ще има своята среща на 19 август. Не си правете илюзия, че вие сте от Бялото Братство. То всяка година си има своята среща. Искам да не сте невежи. Бялото Братство се състои от човешки души, които са свършили своята еволюция от хиляди години. Те се събират всяка година и определят съдбините на всичките народи. Сега с тяхната среща ние правим своята среща на земята. И те са на земята. Ако вие вървите правилно по тоя път, и вие ще бъдете някога членове на това Братство, а сега сте само служители. В Послание към Евреем има нещо засегнато от апостол Павла за това.

    Тази година от тук, от София, се поканват всички ония, които са били до 1914 г. включително. Те ще дойдат на 17-и сутринта в Търново, а ония от 1916–1919 г. включително – на 18-и сутринта, а онези от новите – на 18-и вечерта. Аз желая да се създаде между всинца ви една хармония, да може да използуваме времето. И ще има да се извърши работа. Върху софиянци Бялото Братство не гледа с добро око, да ви кажа истината. Не че не ви обича, но съжалява за ония права, които вие сте си дали. Свободата иска права, но да знаете, че има права и задължения. От там трябва да научите начините, как трябва да се управляват държавите и народите. Нито един от досегашните методи на земята не може да се приложи и резултатите ги знаете; ще се учите, защото пак ще дойдете на земята, докато свършите своето развитие. Ще ходите, ще се връщате на училището като ученици, докато свършите. Не мислете, че ще ме убедите на своя страна. Само един начин има за това: ако живеете в Добродетелта, в Любовта, Мъдростта, Правдата и Истината. Аз не мога да бъда там, където не е Господ. В злото Бог го няма. Аз казах на един приятел, че няма да позволя никому да извърши престъпление. А като си замина, може да правите каквото искате. Който се опита, ще го хвана и ще му причиня една болка. Аз няма да му позволя да извърши самоубийство. Ще дойдете един ден да разберете този закон. Някой казва: „Ама мен не ме е страх.“ Но покажи ми любовта си, ти си първокачествен страхливец. Сега имате задължение спрямо Белите Братя на школата, на която принадлежите. Нищо не може да ви извини, не можете да се освободите от задълженията си към тях. Никъде не можете да се скриете, даже и в дъното на ада. Това да разберете добре. От Белите Братя няма укриване, те са носители на светлина, на всяка нова култура, на всяко добро. И човек, когато има тяхното съдействие, във всичко успява, а когато се лиши от тяхното съдействие, всичко е свършено. Вашите отношения към мен са отношения към Бялото Братство, а отношенията ви към Бялото Братство са отношения към Бога. Ще кажете: „Ние познаваме само един Господ.“ Вие имате грешка. Слънцето се познава чрез светлината, но и за нея има един посредник. То е етерът, иначе то ще бъде невидимо. Също така и Бялото Братство е посредник между вас и Бога...

    Аз познавам вашия живот от миналото, зная всичко, но аз не ровя, но заравям нещата отгоре. Знанието не всякога ползува, но каквото вие вършите, аз се ползувам. Ако искате да имате Божието благословение – туй ми е казано и аз нарочно дойдох – трябва да слушате Господа. И тогава аз казвам: Той има три положения. Категоричен съм. Първо, ако не искате да вървите по учението, което проповядвам, аз казвам: Много добре, свободни сте. Второ – готови ли сте да изпълните Христовото учение, както е в Евангелието, но изпълнете го във всичката му пълнота. Трето, готови ли сте да изпълните Мойсеевото учение във всичката му пълнота? Или Мойсея, или Христа, или мен. Ние сме едно. То е проявление на Бога. Това учение е Божествено. Мойсеевото учение е Божествено. Христовото учение е Божествено и сегашното учение е Божествено. Той е един и същ източник, само формите са различни. Духът е един и същ. Да допуснем, че ви казвам една максима, един закон, а не го подписвам – вие го изпълните, няма да изгубите много, ако името ми го няма. Но Христос казва, Неговото учение трябва да се изпълни. Вие изпълнете или това, което Бялото Братство разкрива, или Христовото, или Мойсеевото учение; но едно от тия учения трябва да се изпълни. Аз ви поставям тия три положения, понеже вие нахвърляте мисли на съмнения. Аз не искам да махам никого и аз бих желал да изпълните едновременно и трите учения. В пълнотата си те са едно и също: Христос в Мойсея е същият, Христос в Исуса е същият, и Христос, Който е в мене, е същият. Искам да разбирате вътрешната страна. Слънцето за нас важи според светлината, която ни праща.

    Тази година още сега трябва да се самоопределите в себе си, да 6ъдете искрени, защото от тази искреност зависи благословението, което искате да получите. Аз виждам мисълта ви: „Дали сме ние толкова приготвени, та нас викат?“ Спомнете си за онзи цар, който повикал гости на трапезата си, званите като не са дошли, вас, клосните, хромите, ви викам. Да благодарите, гдето ония не са дошли. Тук не е въпросът за достойнство, а вие сте дошли да се учите. И аз ще дам доклад за вас, както никой не е дал. Ще кажа как се учите, с всички подробности. После ако дойде тоягата, аз не съм отговорен. Ако Баща ви употреби тояжката, аз ще седя с всичкото благоговение и ще чета ударите. Не се самозаблуждавайте да мислите, че единият е по-достоен от другия. В Бялото Братство всичко върви като в музиката. Ние не пъдим никого и не викаме никого. Бог го повиква, а повиканият сам се изпъжда. Вие сте свободни в туй отношение. Никой не може да ви ограничи, но и от последствията никой не може да ви избави.

    Аз желая между всинца ви да се възстанови хармония, живот, но не по буквата. Аз не искам да се ровя във вашия живот, не искам да ви съдя, но ви казвам последствията, и като болни ви лекувам. Може ли онзи, който лекува, да не причини малка болежка?

    Сега не изпъждаме никого. Има три вида закони: за Братство, приятелство и познанство. Вие не сте братя още. За да бъдеш брат в Бялото Братство, трябва да пожертвуваш живота си за другите. Това е законът на Братството. Ти си длъжен да дадеш всичкото. Не изпълните ли, вас ще държат отговорен. Сега изпълнявам закона на приятелството за вас, а не закона на Братството.

    Двата принципа-8 август 1920 г. Беседа, държана на мъжете в София

    ...Всеки ученик си има чанта, в която носи книгите си, но тези книги не трябва да стоят само в чантата, а трябва да се извадят от чантата. Като намеря някой, че не учи, като му помогна 99 пъти, най-после на стотния път го оставям и му казвам: „сбогом“. Като учите, ще отидете при Бога, а като не учите, тук ще седите на земята. При Бога няма да отиде нищо нечисто. Грешните хора не учат. Те само лъжат, крадат и ги наричат думбази. Грешният човек е, който малко работи, малко учи и иска да живее охолно. Ние трябва да се откажем от дявола. Аз искам от вас, като оставите всичко настрана, да имаме любов към Бога. Ученик, който не люби баща си и майка си, той не се учи. И онези хора, които не обичат Бог, те не учат. Щом някой не те обича, той ще те спъва, било приятел, или жена, мъж и т.н. Може да каже някой: „Този или онзи не ме обича.“ Аз казвам: Защото вие не сте обичали Бога. Ако искате, аз мога да направя един опит с някого от вас да го стисне Бог с двата Си пръста. Искали някой? Ето аз още сега мога да направя този опит. Гдето няма любов, там няма и успех, и благословение. Щом се обичат хората, никой не може да им направи зло.

    Любовта пази и добрите, и лошите хора. А грехът, злото съсипва и добрия, и лошия човек. Любовта дава широк простор на всичките хора, но казва: „Ще учиш!“ Сега и аз на вас казвам: Ще учите. Да любите е лесно, но да учите е много мъчна работа, а това е потребно. Като казвам на някого да учи, аз му изваждам юлара, удрям му камшика и го пращам в гората да учи. А в работата на нивата няма учение. Какво ще учите на нивата, там има хомот, остен и изплезване на езика. Сега за в бъдеще гледайте да бъдете добри ученици и тогава самото Бяло Братство ще ви помага. За хатър тази работа не става. Всеки сам трябва да прави усилия.

    Любов, знание и мъдрост вървят заедно. Когато знанието е без любов, възгордява, а когато знанието е с любов, тогава иде смирението. Сам никой не може, всеки трябва да живее с някого, било с жена, или с приятел. Жената и мъжът минават за помощници – другари.
    Добри ученици-19 септември 1920 г. В. Търново
  14. Like
    Орлин Баев reacted to Ради for блог пост, Писмо до Васил Левски, написано от Таня - ученичка в 11 клас   
    Писмо до Васил Левски

    написано от Таня - ученичка 11 клас



    Спи, Дяконе! Не се събуждай! Остани в незнайния си гроб!

    Добре си ти. От там не виждаш... съдбата на достойния ни род.

    Не виждаш майките, които днес не раждат.

    Стариците край кофите за смет.

    Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.

    Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.

    Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка минава Беемве.

    На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.

    Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори.

    ...Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под тази черна пръст.

    Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст.



    Писмото е получено от Кристина Начовска


  15. Like
    Орлин Баев reacted to Станимир for блог пост, Тъкачът на мечти   
    Мат затвори очи. Искаше му се да успее поне за кратко да се откъсне от реалността. Имаше нужда от убежище – от укритие, където да остане сам със себе си. Искаше му се някак да успее да събере разпилените от сполетялата го изненада свои мисли, и като че ли спомените бяха най-подходящото място за целта. Завърна се към детството си – към безгрижието в което бяха разцъфтели първите му светли блянове. Припомни си и младостта, и зрелостта, и всичко останало. Целият му живот бе изпълнен с мечти. В радост и в болка, в самота и сред приятели, той неуморно рисуваше във въображението си картина след картина, влагайки във всяка една от тях цялата красота и любов на които бе способен. Всяка негова мечта представляваше един малък свят, изпълнен със светлина и надежда; свят, където душата му можеше да се рее свободно, необезпокоявана от лепкавите пипала на ширещата се сивота. Във фантазиите му хората бяха топли, искрени и винаги изпълнени с доброта и загриженост. Там всички живееха в хармония, сътрудничество и взаимно разбиране. Красив бе животът в мечтите на Мат! Но той не просто мечтаеше, а твърдо вярваше, че един ден хората наистина ще заживеят по този начин. Знаеше, че всичко може да бъде постигнато, стига човек истински да го пожелае. Мат в никакъв случай не бе от наивниците, опитващи се чрез фантазиите си да избягат от бремето на действителността. Не, за него мечтите бяха един идеал, към който винаги неотклонно се бе придържал през живота си.

    Разходката в спомените, като че ли се оказа ползотворна, тъй като бурята в съзнанието му бе поутихнала. Мат отвори очите си бавно и предпазливо. Наоколо, разбира се, нищо не се бе променило, но за сметка на това, самият той вече беше малко по-спокоен. Вълнението обаче не си бе отишло съвсем и по всичко личеше, че то задълго щеше да остане негов спътник. И нямаше как да бъде по друг начин, защото пред погледа му се простираше неговият свят – от неговите мечти! И даже, още по-хубав! Мат пристъпи неуверено, с туптящо от вълнение сърце, или поне чувството бе такова, защото нямаше как това да е сърцето му: прекрасно помнеше смъртта си. Тя обаче в момента изобщо не го интересуваше. По-важен бе животът, който чувстваше в себе си, а също и около себе си. Усещаше се сякаш в огромен океан, свързващ го с всичко останало. Целият свят беше жив! Небето, планините и полята бяха обагрени в цветове, неописуемо по-богати от познатите му досега. Навсякъде изобилстваше от светлина, защото всичко наоколо я излъчваше. Птиците и цветята бяха неповторими по своята пъстрота, а разнообразието им бе смайващо. Хората бяха облечени с най-различни дрехи, отразяващи всевъзможни вкусове и предпочитания, но винаги в светли и ободряващи тонове. Наоколо се виждаха и постройки. Някои от тях приличаха до голяма степен на познатите му, докато други бяха съвсем причудливи и необичайни. По-късно Мат щеше да разбере, че много от нещата, които вижда, въобще не бяха необходими, но преобладаващата част от хората, все още под влиянието на своите привички, ги сътворяваха. Да, именно „сътворяваха“, защото тук всяко едно желание мигом придобиваше видима и осезаема форма. Личната собственост бе съвсем излишна, но не всички осъзнаваха това. Те не можеха да допуснат до себе си всички възможности, които този свят им предоставяше. Много хора например държаха да имат врати на своите къщи, въпреки че с малко усилие на мисълта си можеха да преминат и през стената. Да оставим настрана, че и самите къщи, всъщност, бяха излишни. Не бяха малко и тези, които продължаваха да се придвижват пеша или чрез превозни средства, просто защото нямаха достатъчно вяра и въображение за да полетят. Но като цяло всичко наоколо можеше да се опише с две думи: красота и разнообразие. Това беше свят, който дори и да имаше своите несъвършенства, бе напълно недостъпен за грубите и поробващи желания и стремежи, характерни за живота на Земята.

    Не измина много време и Мат разбра, че дните му нямаше да преминават безцелно и напразно, подобно на разбиранията, които хората често имаха за Рая, Валхала, Нирвана и всякакви други светове и състояния на безгрижно блаженство. Тук за всеки се намираше някакво подходящо и полезно занимание и, що се отнася до Мат, първата възможност, която му беше предложена и която, разбира се, той не отказа, бе – да мечтае! И, ако трябва да бъдем още по-точни: Мат щеше да помага на хората да мечтаят – да им изпраща светли идеи и да ги вдъхновява! Едва ли някой може да опише с думи чувствата, които един мечтател може да изпита в подобен момент. Цялото му същество бе преизпълнено с радост, възхита, любов, благодарност и едно непознато чувство, породено от съприкосновението му с Великата Мъдрост управляваща Вселената, частица от която Мат удивено докосваше. Усещаше себе си изправен пред Безкрайността и сякаш неразривно свързан с нея. Беше толкова мъничък и толкова щастлив!

    Няколко мига по-късно след като вълната от чувства поотмина, той се реши да опита и да види как ще се справи с новата си работа. Вглъби се дълбоко в себе си и... сякаш не мечтаеше, а сътворяваше приказни живи същества. Толкова чисти, толкова светли бяха образите, които Мат създаваше, а любовта и загрижеността с която ги изпращаше към Земята, можеха да накарат човек да си помисли, че с всеки образ той подаряваше на хората и частичка от собствената си душа.

    А там долу, хората дори и не знаеха, че живеят в океан от всевъзможни образи и идеи. Някои бяха отблъскващи и груби, други – заблуждаващо красиви и привлекателни, а трети – направо магически. Последните бяха дотолкова мощни и вдъхновяващи, че дори понякога успяваха да променят изцяло живота на успелите да се докоснат до тях. Това обаче ставаше изключително рядко, защото със своите желания и мисли хората създаваха около себе си толкова мрачна и плътна обвивка, че тези светли вестители от небесата не можеха да достигнат до умовете им. Но понякога и това се случваше, и в тези изключителни мигове, там някъде, в един приказен и непонятен за хората свят, сърцата на техните създатели, запламтяваха в щастие и надежда, като неуморно продължаваха да изливат над Земята своите възхитително-красиви лъчи от светлина.
  16. Like
    Орлин Баев reacted to Станимир for блог пост, Пътят към Шамбала   
    Беше слънчев пролетен ден. Всъщност, първия след дългата зима. Улиците на малкото градче се радваха както на позабравените топли лъчи, така и на повече хора от обикновено. Навсякъде се усещаше приповдигнатост – в бодрата песен на птичките, в полюшващите се, сякаш танцуващи клонки на дърветата, в закачливо играещият си с тях ветрец… Дори сред хората – дори и сред тези, които бяха изцяло погълнати от ежедневните си дейности и тревоги, се усещаше някаква необяснима тържественост и лекота.

    Но освен неочакваното пролетно празненство, което топлото слънце бе предизвикало, през този ден се случи и нещо друго – необичайно и до голяма степен загадъчно. По една от градските улички крачеше старец. Не беше само източния му, невиждан по тези места вид, който привличаше хорското любопитство. За странника от няколко дена се носеха най-интересни слухове. В цялата околност се ширеше мълвата за чуждоземеца дошъл далеч от изток и разпитващ хората за пътя към Шамбала.

    „Не знае ли този чужденец, че Шамбала се намира именно там откъдето идва – на изток?“, „Защо я търси тук?“, „Какъв глупак, намерил къде да търси!“, „Няма ли си друга работа, че е тръгнал да се занимава с глупости?“, „Колко много неща могат да се видят по света, а той преследва някаква си химера!“ – тези и други подобни въпроси и възклицания възникваха в недоумяващите хорски умове.

    А старецът вървеше бавно, без да обръща особено внимание на любопитните, често съдържащи и нотка на подигравателност погледи. Осанката му беше висока и стройна, излъчваща увереност; походката – плавна, устремена, изпълнена със сила; погледът – пронизителен, но в същото време даряващ топлина и спокойствие. Хората обаче избягваха да гледат странника в очите.

    Повечето хора всъщност и за Шамбала не бяха чували. За други пък това беше просто една станала модерна напоследък дума. Наистина, малцина бяха тези, които осъзнаваха дълбоката й ценност! Последните не знаеха кой е този така загадъчен чужденец, нито дали наистина търси пътя за Шамбала или питанията му бяха провокативни и подбуждащи. Но това нямаше никакво значение. Въпросите на странника по някакъв начин бяха докоснали сърцата им. Нещо дълбоко в тях бе затрептяло, … пламнало. Може би късче от Шамбала?! Шамбала!!! – колко близка бе станала и колко силно я усещаха!

    И другите, за които идването на стареца бе просто едно забавно събитие, разведрило иначе сивото им ежедневие – дори и те, ако не друго, поне чуха името на това свещено място . Какво значение щяха да му предадат: дали все пак в някой далечен ден на свой ред нямаше да се решат да го потърсят; дали в търсенето си щяха да открият нещо истинско зад многобройните, често противоречащи си твърдения, писания, слухове и разкази на „очевидци“ – едва ли някой би могъл да каже. Едно обаче бе сигурно: Дълго щяха да помнят хората в малкото градче чудатия старец. А някои – някои със сигурност никога нямаше да го забравят.

    „Кой бе той?“, „Откъде бе дошъл?“, „Колко земи бе пребродил?“, „Накъде отиваше?“, „Пратен ли бе от някого или пътуваше самоволно?“, „Наистина ли търсеше пътя за Шамбала или всъщност го посочваше?“ … – много въпроси остави след себе си странникът, но отговорите е най-добре да останат неизказани.
  17. Like
    Орлин Баев reacted to Ради for блог пост, Пророчества 2.0 – бета версия   
    Според маите, ако се влюбите през 2012 г., ще обичате до края на света.

    Според св. Йоан, ако видите ново небе и нова земя, и предишното небе и предишната земя са преминали, и морето вече го няма, е крайно време да слизате от кораба. Екскурзоводът е нервен, пристигнали сте в Бали и е време да се чекирате в 5-звездната скиния.

    Според Нострадамус, ако сте в седмия месец на година 1999 и от небето не е още дошъл Великият цар на злото, то изпратете смс с текст “Zlo” на кратък номер 1999 и такова чудо ще ви споходи, че адът ще ви се види песен.

    Според Кейси, когато Китай стане християнска държава, всеки ще си спомня с умиление ниските цени на китайските стоки. И мнозина ще издигат до небето благодарствени молитви, че са си купили плазмите преди християнската ера да сполети големия жълт брат.

    Според Ванга, когато на земята се установи мир и религиите се обединят, ще има много, ама много съкращения на мениджърски позиции в Светия Синод и БПЦ, както и нова корпоративно-религиозна структура.

    Според Пако Рабан, ако е минала 2000-та година и виждате, че светът още не е свършил, то най-вероятно гледате разширената 3D версия, director’s cut.

    Според Емил Лещански, ако е минал Великден 2009 и в Хасково не е имало земетресение, то или Плутон и Сатурн му въртят мръсни номера, или някой иска да го му спретне съдебен процес и е инсценирал липса на земетресение.

    Според Веселин Маринов, ако албумите му, издадени в даден месец, са под два на брой, а концертите му в НДК под три, то в този месец няма да има Коледа.


  18. Like
    Орлин Баев reacted to Ради for блог пост, 2011 – съдбовна година за България и света   
    Геополитикономическо и социално пророчество



    2011 година се очаква да бъде съдбовна във всяко едно отношение. В икономически план някои работодатели ще започнат да изплащат и заплати, което веднага ще се отрази върху потребителската кошница – все по-често ще бъдат забелязвани хора с огромни кошници на опашките пред Лидл.

    Увеличаването на потреблението ще събуди и изконния български отрасъл – недвижимите имоти. Според експерти, там се очаква сериозно раздвижване, особено във Варненските свлачищни райони, както и в Софийската сеизмична разломна зона.

    Хората ще се почувстват богати и щастливи, ще се съживи културният живот и чалга клубовете ще се късат по арматурите.

    За съжаление, точно тогава ще долетят и първите буревестници на социалното разстройство – стотици хиляди огорчени фенове на „Стъклен дом” ще излязат на протести с искане за ясна дата за излъчване на новия сезон на сериала. Те ще бъдат подкрепени и от недоволни от финала на „Листопад” поклонници на турския НАТФИЗ.

    Но никой от хилядите справедливо протестиращи не е и подозорал какво го очаква, защото, изненадващо за всички, един ден Фейсбук ще спре основните си производствени мощности. На безчет безработни Фармвил служители ще им се наложи да копаят самоковски картофи и да работят в истински, смърдящи свинеферми, а е-мафиотите ще създадат съмнителната корпорация ЕТ „ВИС СИК Импорт Експорт Транс Импекс Холдинг Груп Маш”.

    Различни осиротели Фейсбук групи и групировки ще се въоръжат до зъби и ще предприемат реални бойни действия – фатална крачка към Третата световна война.

    Тогава по-начетените ще се сетят за древното пророчество – когато в торент тракерите се появят индийски хоръри, в които съотношението „песен и танц” към „ужас” е 7:1, то краят на дните и нощите наближава.

    Най-неочаквано, хората ще бъдат разтърсени и от друга покъртителна новина – според последни изследвания на екип от британски, руски и пернишки учени, светът е свършил още през 2000 г.

    Тази вест отначало така ще шокира човешката и, отчасти, делфинската популации, че не мога да го опиша. Но после всички ще се успокоят, ще осъзнаят космическия си произход, ще се обърнат към духовното и ще започанат да градят фейсбук отначало, като пещерните хора. А както беше казал един велик учен, в Новия фейсбук Мафия уорс ще се води с прашки, а във Фармвил ще се оре с плугове.

    Земята ще навлезе плахо в една нова, по-културна ера и снимките на „Стъклен Дом” ще продължават вечно. Тогава вече няма да има престъпления, хищни животни, турски сериали и опашки пред Лидл. Хората ще са един народ – братя-македонци, всички ще се оженят на 11.11.2011 и Дилма Русеф ще стане президент на обединения свят.


×