Орлин Баев

Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директния обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. 
В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. 
А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си...
Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв. 
 

Приятели, рядко изпадам в подобни дупки, но тази вечер се чувствам дълбоко натровена и то от ровенето във ФБ. И не защото е лошо да ровиш, аз новини не гледам и си набавям необходимата информация от интернет, но всичко, което чета и преживявам, всичко чудовищно , ко ето се случва в милата ни родина и я опропастява. Това ме смачква, а като гледам, не само мен, а е смачкан и целият български народ, без шайката клоуни управлявани от кукловода- тиквата Борисов. 89 г жена пребита и влачена за краката в дома си, 71г жена изхвърлена на улицата посред зима от ведмоственото си жилище, което е обитавала последните 35г и то със знанието на кмета, отново загрижен гражданин се обажда в институциите, защото жената се е опитала да се самоубие, кола блъсната от патрулка на полицията отзад, наказан е шофьорът на колата, логика а? Гнусният червей Местан уби дете в катастрофа и все още ходи по улиците необезпокояван.... внос на боклуци, поголовна сеч на гори, замърсяване на реки, тъмни сделки, мръсни пари... всичко е мръсно, гнусно , гадно. Да, случва се около мен, много от тези неща не ме засягат лично, но аз ги преживявам, защото не мога да търпя беззаконие и неправда. Ако има за един, нека има и за другите. Писна ми. Народът спи. В мен се редуват гняв и отчаяние. Какво да направя? Как да продължа? Да отида да отрепя някой? Да си затварям очите и да медитирам изобилие? Да, и това го пробвах, Дийпак Чопра има едни прекрасни медитации на тема изобилие. Вършат работа, но сякаш  си бия успокоително  , за да притъпя временно болката. Братчето ми реши и тегли черта на България, като повечето умни, успешни и желаещи просперитет хора, които с честност и почтеност изкарват парите си. Които са отрудени и  отглеждат по 2 деца и нямат време постоянно да мислят за протести както и повечето хора, защото , за жалост и след протестите  нищо не се променя. Та и той захвърли всичко и заминава в чужбина, където вече го чака тлъст договор в престижна фирма, лапнаха го като топъл хляб. Поредният мозък изтичащ от Българи, поредният специалист, който ни напуска. Да, и аз бях в чужбина, цели 11 години бях там и не ми хареса, не ми хареса да съм аргатин, да съм никой, но не ми и пукаше за тази държава. Просто кортко ги презирах когато трябва, но пък и си взех хубави и ползени неща от тях. Винаги знаех, че мога да се прибера на спасителното островче България, в къщи. НО сега... това спасително островче потъва. Болно ми е за родината, за тази страна милея, за почтените и добри хора в нея, които са подложени на геноцид. Как да продължа, кажете ми? Да хващам ли куфарите пак? Или да си затварям очите?  Или да се залъгвам? Или пък да не влизам във ФБ, да , и това съм го правила, като отказване на цигарите е. Но това ще промени ли действителността около мен, около нас? Ще спре ли бедстващите хора. Или аз като не мога да им помогна, да спра да се интересувам от тях? Как да бъда щастлива? Дайте рецепта. В тази ситуация. 

Писах, писах и изтрих... Накратко, ще кажа: разбирам те и споделям напълно болката ти. За горите, окрадването, разсипията, психопатията отгоре, автоагресията на народа и т.н. Виждам, преживявам същото, в същата среда съм, живея в панелна "китайска стена", в центъра на гетото... 
Знам само, че с бягане навън, мълчане, мрънкане, няма да оправим нито държавата, нито собственото си световъзприятие. Да, има нужда не от митинги, а от по-сериозни процеси - но, тъй като не сме революционери, можем да поработим най-вече по собственото си възприятие. 
Как? Като се запитаме какво в нас събужда целия този социален хаос. Като го ползваме, за да разтворим дълбоките си, активирани от случващото се болки, превръщайки ги в самообладание, въпреки всичко. Или благодарение на всичко. Като бъдем здрави клетки, живеещи здравия си и силен живот, въпреки метастазите наоколо си. Здрави клетки, стараещи се да пръскат здравето и светлината си не позитивничко и затапващо чрез наивен позитивизъм. Не, това е само временен транквилант, който започва да работи все по-малко и постепенно се превръща в част от проблема, не от решението. 
Как ли? Като превръщаме кризата в шанс. Преработвайки собствените си дълбоки адове, активирани от външния пъкъл, доверили се на разумността на Живота, поставил ни именно в тези условия. А те са ценни, именно поради огромните противоречия, които носят. З атях сме се родили. Лесно е да се живее в пергектно уредена държава, но и лесно е да се заспи отвътре в такава. А тук - наблюдавайки въпросната психопатно невротична, садо-мазо реакция наоколо си, да бъдем нещо трето, извън нея. Да бъдем следващи активно силните си цели, отвътре все по-самообладани, отвън смело пробиващи пътя си добротворци. Като диаманти да сме, носещи дух, светлина, стабилност, човещина. която да проявяваме наоколо си. Не, не да сме някакви добрички мекотели, не. Това е същият мазохизъм. Като кремък твърди отвън, а отвътре обичащи. Никак не лесно това. Но е възможно! Така сме здрави и заразяваме и другите със здравето си. Това е личната ни революция. Другата, аз поне оставям на Бога и на евентуалните Чегевари, ако ще се появяват... 
Аз се опитвам да бъда промяната за кяоято говоря. Далеч не винаги успявам - малък слабачко съм. Но продължавам да се опитвам. Искам да ти дам пример с една моя специализантка: казва се Кристин (името е фиктивно). Сега се обучава при мен, но преди години учихме заедно психология. Тогава заеквах. Реакцията на хората към тази ми особеност, бе филтър. Някои ме съжаляваха - а това е страхът "да не бъда и аз така", нищо общо с любовта. Други страняха от мен, поради събудените в тях собствени страхове. Н амалцина не им правеше впечатление - на изключенията. Такова изключение бе Кристин. Въобще не ѝ пукаше за моето пелтечене - ама грам. истински и непринудено. Защото не взаимодействаше със страхове в нея. Такива просто нямаше. Сега Кристин поддържа собствени центрове, в които се занимава с обучение, възпитание и какво ли още не. Всичко, която прави, е от сърце, с огромно желание, с невероятна вяра в естествеността на добрите резултати, които съответно се и реализират. 
Кристин започна ей така,между другото, да поправя болници. не, не тя лично, но с тази си изчистеност от страхове, на мястото на които живее смелост, харизма, смисъл и обич  -с тези си удивителни качества, възпламенява другите, вдъхновява желание за дарения. Тя прекрасно знае, че държавата е практически липсваща и абдикирала. Но самата тя действа, постига реални резултати, пру това никак не малки. Огънят ѝ гори още по-силно, именно благодарение на цялата социална каша, в която всички се варим. 
Когато такива факли се обединяваме, правим голям огън. Не е нужно хората да виждат. Бог вижда. Имайки този огън, можем да виждаме дълбоко истинското, божественото в хората, въпреки външните им минуси, роли, залепнали за тях социални маски... Тогава сме лечители със самото си живеене, каквото и да действаме, в каквато и посока да се реализираме формално.
За мен това е начинът!
 

Понякога ние мислим, че сме свободни. Свободата е нещо относително. Свободата, която хората търсят, е нещо относително. Има една свобода в света, която изисква спазване на известни закони. По-свободно нещо от природата няма. Какво ли не е правила тя? Какви ли опити не е правила? Следователно, ако искате да бъдете свободни, ще отидете при нея, тя ще ви покаже как можете да бъдете свободни. По отношение на нея често ние постъпваме като малките деца. Като кряскаме, като се сърдим, като искаме това-онова, ние мислим, че тя ще отстъпи. Не, природата никога не отстъпва. Повидимому нам се струва, че природата ще отстъпи и ние ще възтържествуваме. Не, природата никога не отстъпва.
Да сторя - НБ 31.01.1937 г.

Реших да публикувам тук този клип, като на 30-тата до 33 мин. има нелош пример как, според мен, е подходящо да се работи с някои личностови разстройства. Понеже при тях има силно изразена личностова незрялост, ученето на себеприемане и осъзнаване на собствената неизследвана цялост е ценно. Хората с ЛР са като деца в известен смисъл, нямащи съвсем цялостна представа за самите себе като отделни, нито как стоят в социалната обстановка, в контакта си с другите, тоест в контекст, но все пак имащи връзка с реалността (по дефиниция при някои ЛР се наблюдават и психотични преживявания). Терапевтът трябва да е зрелият, да е емоционално отзивчив, но и да умее да отстоява своите граници и да не падне в капана на задоволяването на печалбите, първични или вторични, на своите клиенти - разбира се не само в тези случаи, а и по принцип, иначе рискува да бъде въвлечен в неблагоприятни сценарии. 
_____________________
Това е изключително ценен диалог от въпросния клип:

Therapist: I think it is very important for us to learn to talk THROUGH trouble. We are TOGETHER through trouble. (...) 
I want to be with you in your black side. Can you let me live with you in your black side?
Patient: Are we having fun? 
T: Fun? Must your black side be fun?
P: No, my black side must not be fun. 
T: No, it is not fun.
 
"He doesn't believe someone can tolerate his truly miserable black SELF. I will counter him by showing him I want to stay with him." 
_____________________
Важно е да напиша, че никой подобен етикет или която и да е теория, не могат да дефинират достатъчно задоволително или абсолютно уникалния човек със съвсем живи емоции, опит, спомени, чувства, мисли и т.н. - човешката психика не е елементарно математическо уравнение с един правилен отговор - всеки човек е отделна Вселена. 
Споделям това тук с надеждата, че който има опит в работата с хора с личностови разстройства, би се включил както сметне за подходящо - сигурна съм, че ще е ценно не само за мен. 

Четейки тази тема, реших, че е много подходящо, а и крайно време да припомня гледната точка и класификация на големия Норбеков. Пускам линк към една негова специфична класация, може всеки да се открие.
https://chitanka.info/text/24102/6#textstart

Преди малко четох една статия за промяната на стандарта на планетата... Преди само 50 години - масово постоянна борба за хляба. Една масова мечта: пълна чиния с макарони, изобилно заляти с масло. След това малко по малко: "Наядох се  - и сега какво?"
Аналогията е далечна... Смисъл, творчество, сърдечно мотивирани цели, следване призванието, любящо партньорство, вдъхновение вместо тревога, любов вместо страх...

Здравей, 
Знам ли! Какво би станало?! Бих свикнала на 10 път, че това съм аз, просто бих преминала ей, така най-накрая. Но?! Знаеш ли, осъзнавам че май съм се прилепила към тревогата и паниката. Закачила съм се и не пускам. Явно са ми в зоната на комфорта и не искам да изляза извън него/тях. Защото големия въпрос, ами ...ако това стане, после какво ?! Живея си в сивото и се лепя за кофтито, но не мърдам. Хем боли, хем стоиш. Знам ще кажеш, ами стои си или тръгни! Но?! Явно всяко нещо си стои във времето и чака просто да се случи. А?!

Абсолютно никакво значение дали ще си го наречеш състояние или болест. Отношението ти към преживяваното е механично, както към физическа болест.
1) Ако информирането ти е единствено за физиологичните реакции, в началото на началото си. Добро начало, но нищо повече от начало. Липсва свързване между преживяваната симптоматика телесна, ментална, емоционална и характера ти, към който именно преживяването милото то, упорито (персистиращо) и постоянно (перманентно) се опитва с блага настойчивост и търпение да те заведе. Маладаптивни характерови вярвания, присъстващи там в несъзнаваното, които очакват да бъдат виждани, осъзнавани, успокоявани и лекувани с много смирена обич, разбиране, търпение и грижа. Нищо такова не виждам - една механика...
Дори познаването на когнитивните изкривявания, логическите грешки, на когнитивни и нлп методи и т.н., през такава нагласа може да бъде ползвано изтласкващо собствени дълбоки съдържания, към които всъщност тревожността и симптомите ѝ водят и ще продължат да водят, докато не свършат работата си.
2) Тоест, трябва да е както едно его съзнание иска. Съзнание,  откъснато от дълбочината на по-цялостната психика, защото видите ли, му е неприятно. Но тя е собствена огромна част от себе си и ще продължи да реве и крещи през симптомите, защото има нужда от лекуващо внимание, не от дисоцииращо отричане през "не искам това, защото не ме кефи, не ми отърва..."... Няма учене, няма осъзнаване... 
3) Аз тази сутрин опитах тортичка, а после пробвах да свиря на пиано... Първо, не е до опитване, а до систематични, достатъчно интензивни усилия, правени обаче не механично, а през менталната настройка на смирено учене и познание на това какво именно има да се усвоява характерово. Не може да бъде преодоляно. Самата нагласа за преодоляване вече изтласква големи части от собственото несъзнавано. Не да бъде преодолявано, не. Разбирано, приемано с доверие в смисъла на преживяваното - така се процедира. Така психичното разцепване между съзнание и несъзнавани характерови наличности, се преобразува до оцялостяване.
Пътеката минава през много загуба на невротичния контрол (което ражда едно по-мащабно, сърцато самообладание), активно себепредизвикване и в терапевтичен процес, но и социално-поведенчески - с подходящата нагласа, вътрешно ресвързване и доверие в зададения от самото преживяване процес. Без това разширено осъзнаване, разбиране и настройка, поведенческото в социална реална среда и в кабинета на терапевта предизвикване върши работа само донякъде, само частично. 
Да, достатъчно интелигентни, за да драскат по повърхността на физиологията, единствено външен израз на една невиждана психична реалност (освен най-външните ѝ слоеве...). Невиждана, оттам отричана зад сляпо петно, при една мрънкаческа "аз съм жертва" нагласа, която често дори не е осъзнавана, че присъства. 
Страхът от смъртта е само прикрит страх от живота. Това не означава липса на активен живот, цели, амбиции, външна смелост и успехи - често ги има предостатъчно. Означава, че дълбоко в несъзнаваното стоят страхове от загуба на контрола, безсилие, безлюбна безпомощност, дълбоко невиждана собствена несигурност, до които е добре да се ходи редовно психически, а през това дълбоко вътрешно прегръщане всеки ползван метод придобива съвсем различна, висока ефективност. Методите, които ползваш, терапевтичните похвати, които споменаваш, са чудесни. Моите поздравления! Но, те са само инструмент. За да бъде ползван качествено, е нужно по-цялостно разбиране, по-дълбоко себепознание, една различна нагласа надхвърляща квадратното мислене - такава на смиреното, включващо собствени дълбини и висоти учене. Тогава методите работят. 
Искам да подчертая, че пиша горното през искрено уважение и сърдечно пожелание за намиране на смисъла в ставащото! 

,,Значи излиза, че или аз не правя нещо както трябва или просто това е хронично състояние, което остава за цял живот и има фази, в които е заспало и други, в които е активно.,,
Явно не правиш нещата както трябва.но какво правиш или не правиш както трябва, може да се разбере само в процеса на психотерапия.Иначе, всичко си е само предположения и празни приказки.
 
Но, не мога да не подчертая - ти нямаш паническо разстройство, защото не те е страх,че ще умреш.

Само разсъждавам. Да отидеш и накрая на света, едва ли ще е достатъчно. Все пак пренасяш проблема си заедно със себе си нали? Какво като е на хиляди километри, или пустинен остров. Той си е с теб. Ти го познаваш и....може би не искаш да се разделиш с него - въпреки, че го пишеш тук.
Проблемът за който пишеш за мен е част от твоята личност, както и на други хора с подобни оплаквания. Следователно е нужна промяна на личността, а не борба с даден страх да речем.
Реално преодоляване на п.р.? Един уважаван от мен автор пише, ще перифразирам: то вече не ме предизвиква.
Въпросът е какво направи за промяна на личността? Литературата не помага, дори тонове...както и другите трикове. Тогава кое ще помогне? Най-добре потърси добър психотерапевт. 

Какво би станало, ако вместо да идват, сама си ги предизвикваш редовно?

Да, д-р Първанов е прав! Вчера имах подобна среща с приятеля на момиче-пациентка...

Докато мисленето е за преодоляване, преборване, човекът не вижда големи "парчета" от себе си, съдържащи се именно в страховете му. Медицинската нагласа за ремисия и релапс са част от такова дисоцииращо изтласкване, замитащо ученето на характерови уроци, именно благодарение на невротичната тревожност, съдържаща маладаптивни характерови вярвания, които при един здрав подход на учене с благодарно, смирено доверие, биха били преобразувани до адаптивни. Тогава обаче липсва битка/ бягство отношението, а директния обучителен подход, насочен прямо към състоянието (има си алгоритми ...), се присъединява към по-широкия подход, този на характеровоото центриране. Практически са едно. 
В случая, механичното медицинско отношение, виждащо нещата като болест, изключва реално учене. Съответно, дори и най-добрите психотерапевтични методи, при такова отричащо отношение, се превръщат в механични, при нагласата "да се махне гадното нещо"... При такова положение на нещата, описаната цикличност на проява и отминаване, е закономерна. 
А човек субективно потвърждава вярванията си, като търси, вижда и намира информация, резонираща с тях, като автоматично дисквалифицира различните, така нагаждайки реалността към хипотезата си...
Работя в сферата на психологичното консултиране към този момент от 13 години. Хиляди хора със страхове са минали през мен. Когато виждането се промени от механично-болестно, в учебно трансформиращо, уроците биват смирено, с доверие във вложените в самата невроза послания научавани. Човекът извлича добрите потенциали от характера си, благодарение и именно на налягането на тревожността. Тогава преживяваното става приятел - не е гонено, а приемано в дълбочина, отвъд интелектуалното дращене по повърхността, през тялото, клетките, преживяването, енергията. Когато така човекът извлече посланията и научи уроците си, става сърцат, обичащ, искрен, себезаявяващ се, харизматичен, следващ целите си, идващи вече от познание на дълбочините си, с радост. В живота има напрегнати ситуации, а бадемовидното тяло си е там. Реакцията към страха обаче вече е различна. Човекът се е научил с лекота той да се преобразува до смела мотивация, кураж, вдъхновение - зарежда, вместо да мъчи. Съответно остава единствено една основа, начало от страх, който обаче се влива в мотивираното самообладание. Това благодарение на цялостния подход на учене, се превръща в автоматичен процес, облагородяващ характера, превръщащ човека в много качествен такъв. 
 

Успехи!

Има вътрешен път, има и външен. Вътрешният - доколкото себе си познаваме, дотолкова схващаме живота. Външният - отразява вътрешния и му влияе отвън-навътре. Четем автори, синхрониращи с вътрешния ни процес. Работим, следваме цели, в партньорски отношения сме, отговарящи на вътрешната ни честота, осъзнаване, себепознание. 
Готови формули и да се дадат, те ще бъдат тези на даващия, не на питащия. Ако ти кажа, че един Оробиндо, Ани Безант, теософията или Учителят Дънов дават точна, детайлна космогония, но и силни, психотерапевтични себепознавателни пътища, това би било споделяне на мой път, нищо повече. 
А сега не търсиш ли отново външна валидация, през същата детска зависимост и нагаждане, даващи външна опора...? Многократно споменаваш "приятелят ми така мисли, в това вярва или не вярва..." Докато центърът е отвън, сме деца, несъзнавано вкопчващи се в другия компенсаторно, за да избягаме от несигурната си привързаност (виж в уикипедия за това - Боулби, Ейнсуърт...) отвътре. 
Намирането на тази вътрешна сигурност променя всичко. Изгражда се през трансферно базирана психотерапия, систематично следвана колкото е нужно. Такава терапия определено не е "пробвах..., минала съм през...", а е дълбочина на себесвързване и себеразбиране, променящи възприятието за живота и качеството му драстично. 
Има здрава духовност (клик) и тя далеч не винаги е свързана с външната религиозност. 
Маса хора имат нужда от външна йерархия, от това някой да им каже "това е така!"... Нужда от външни татко и мама в образа на проповедник или еди какъв си гуру, които вместо да стимулират самостойна автономност, подхранват инфантилната зависимост, импрегнирана с тревожни вярвания. 
Оказва се, че приятелят ти всъщност е един здраво вярващ човек, който обаче не нарича основата на живота Бог, а вселена... И е прав в разсъжденията си. 
Това е стария разговор за свободната воля, за това "Кой съм аз?", "Бог нещо външно ли е?". Вече е воден. Няма същинско аз като тяло, мозък, дори натрупани спомени, енергии, програми и впечталения - всичко това е преходност, следователно нереалност. Всичко зависи от мен, но от мен като неделима част от Бога (вселената, Дао, Дхарма...). Тоест, доколкото сме единни с Бога, дотолкова ни има, дотолкова сме зрели, свободни, творящи, истински, а не пинокиовци на въглеродна основа... Не някакъв външен Бог, а психодуновен, вътрешен. Единението с него преминава през чисто психичното преработване на характеровата несигурност. Достатъчно продължителната и качествена психотерапия, е част от този вътрешен път. Самият живот се явява най-силният психотерапевт, когато умеем да го слушаме и чуваме... 
Да, трябва ти. И да, има го. И да, лабилната циклотимия се овладява освен в достатъчно продължително, трансферно базирано психотерапевтично отношение в лична и групова психотерапия (в които незрелите пси механизми на идеализация, девалюация, проективна идентификация и т.н., се осъзнават и дезавтоматизират...), през систематична здрава практика на молитва и медитация, в които разбирането е различно, както споменавам по-горе. Тук постепенно количеството прераства в качество. Каже ли някой: "пробвах, но...", вече е видимо драскането по повърхността и преливането на пусто в празно...
Не вярваш, да. А това Себе е идентично по същността си и е единно с Вселената, Бога. Да, не някаква външна вселена/ Бог, а вътрешно единение с любовта, мъдростта, творческата свобода.
Луташ се в крайности. От религиозна зависимост, към магическото мислене на популярните книжки, целящи его угаждане, при също толкова силна откъснатост от здравата духовност и въобще, автономно самоопределяне, както в тези човешки институции, религиите. Но, това е нормален процес - стига да е процес... 
От позицията на его, откъснато от същината, такова задоволяване се явява отцепена от цялото магия, нежели живот по любовта. Когато обаче намерението за осъществяване на дадени цели идва от Богочовека (забележи, не външна божественост, вселена и т.н.), тогава да - тогава всичко от закона на привличането, подкрепено с активни действия, реализира такива здрави цели. 
 
Има. Стъпка едно - преобразуване на характеровите страхове, превръщане на несигурната привързаност в сигурна. Оттам потокът на любовта протича. Стъпка две - проба и грешка, все повече даващи отговори "това искам, това не" - съединена с първата стъпка, се получава: познавам се, знам какво искам и как да го постигна, като мисля и действам от сърце и душа, а его умът ми се явява само добър слуга. Тогава, стъпка три - активно продвижение в посока целите, идващи от Теб. 
 
Да. Дори по-силно да искаш, ще е през компенсаторно надъхване, гонещо никога нестиган морков, като сопата на страховете налага и колкото повече гонене на такова искане, повече сопата "масажира" пси гърбината. Когато несигурността е прегърната, ти сама си мама и татко на себе си, любовта протича, сигурността се загнездява стабилно дълбоко в теб, а съзнателното искане вече не е бягство от страх, а творчески импулс, вдъхновено тласкане към, а не бягане от... 
Никакъв разрив, никаква пасивност. Здравата духовност е заземена, простичка, много активна и действена. Действеност, стимулирана обаче не от сенки, а от вдъхновената виделина на любовта. А задникът - поти се здраво, при всички положения... 
Слушал съм човека от клипа. Никъде не съм видял пристрастеност към страданието. Да, приемането му и ученето от него, както и здраво радване на житейските добрини, поравно - диалектика. Тоест, смирена радост, включваща и активно заявяваща потенциала, преминаващ през това смирение. Не и примиренчески мазохизъм при умишлено търсене на страданието, не - но, когато животът го даде, а това е неминуемо, о'к, без прекалено да се впечатляваме, се учим от него толккова, колкото и от удоволствието. Защото любовта е над едното и другото, докато ги обхваща в земната двоичност. 
Християнството като дума действително замира, не поради ключовите си и смея да кажа, извечни и непреходни, дълбоко психологични принципи, а поради преобръщането на ценностовата система в западния човек... За сметка на това пък, ислямът тепърва ще присъства все повече. А бъдещето не е на тази или онази религия, а на здравата човещина, или по-скоро Богочовещина, която успява да предаде дадена научна, религиозна, изкуствоведска, културална или друга система. 
Та, християнството като социална байпасна псевдодуховност действително отмира. Ядрените му принципи обаче, са отвъд тези социални процеси и присъстват в много други системи, без значение как се наричат. 
Въпросът всъщност е доколко в теб го има. Доколкото в теб, дотолкова го виждаш и наоколо си. Отново стигаме до чист психичните съдържания и процеси на несигурност, проектирана навън, или на базисна сигурност, разтваряща пътя на любовта, а оттам и осъзнаването ѝ в живота. 
Горното отговаря и на следващите разсъждения за себеобичането. Не е от его решение - насила обич не става. От стапянето на въпросната базисна несигурност следва това провявяване на любовта - тя просто протича. 
...
Пиша горното не само като отговор на автора на темата, а като разсъждение върху добри, ключови насоки. Благодаря за тази възможност! 
За много години!

Сесиите НЛП са част от справянето, но само с тях няма да стане. Прочети всяка от статиите от тук. Сама ще видиш, че стъпки има. Може и сама, ако можеш сама. Успехи!

Ще си позволя да споделя един съвсем пресен пример по темата. Той сякаш се случи, за да ми даде не само отговора, но и един съществен въпрос, който всъщност е пътят към отговора. Та въпросът е: "Да повярваш в себе си - в КОЕ себе си?"
Тази сутрин се вдигам от леглото с ясното вътрешно усещане, че ми е нужна лечебната ми супа от червено цвекло и корени. "Себе си 1" е категорично. "Себе си 2", обаче започва да отлага - сега е рано, нека за обяд и т.н. На кое себе си да повярвам? "Себе си 2" тръгва към лаптопа - важно е.  Аз трябва да реша в кое "себе си" да повярвам, кое да послушам. Разумът надделява и отивам в кухнята. Половин час по-късно съм благодарна и на "Себе си 1" и на проявената разумност.... 

Има вътрешен път, има и външен. Вътрешният - доколкото себе си познаваме, дотолкова схващаме живота. Външният - отразява вътрешния и му влияе отвън-навътре. Четем автори, синхрониращи с вътрешния ни процес. Работим, следваме цели, в партньорски отношения сме, отговарящи на вътрешната ни честота, осъзнаване, себепознание. 
Готови формули и да се дадат, те ще бъдат тези на даващия, не на питащия. Ако ти кажа, че един Оробиндо, Ани Безант, теософията или Учителят Дънов дават точна, детайлна космогония, но и силни, психотерапевтични себепознавателни пътища, това би било споделяне на мой път, нищо повече. 
А сега не търсиш ли отново външна валидация, през същата детска зависимост и нагаждане, даващи външна опора...? Многократно споменаваш "приятелят ми така мисли, в това вярва или не вярва..." Докато центърът е отвън, сме деца, несъзнавано вкопчващи се в другия компенсаторно, за да избягаме от несигурната си привързаност (виж в уикипедия за това - Боулби, Ейнсуърт...) отвътре. 
Намирането на тази вътрешна сигурност променя всичко. Изгражда се през трансферно базирана психотерапия, систематично следвана колкото е нужно. Такава терапия определено не е "пробвах..., минала съм през...", а е дълбочина на себесвързване и себеразбиране, променящи възприятието за живота и качеството му драстично. 
Има здрава духовност (клик) и тя далеч не винаги е свързана с външната религиозност. 
Маса хора имат нужда от външна йерархия, от това някой да им каже "това е така!"... Нужда от външни татко и мама в образа на проповедник или еди какъв си гуру, които вместо да стимулират самостойна автономност, подхранват инфантилната зависимост, импрегнирана с тревожни вярвания. 
Оказва се, че приятелят ти всъщност е един здраво вярващ човек, който обаче не нарича основата на живота Бог, а вселена... И е прав в разсъжденията си. 
Това е стария разговор за свободната воля, за това "Кой съм аз?", "Бог нещо външно ли е?". Вече е воден. Няма същинско аз като тяло, мозък, дори натрупани спомени, енергии, програми и впечталения - всичко това е преходност, следователно нереалност. Всичко зависи от мен, но от мен като неделима част от Бога (вселената, Дао, Дхарма...). Тоест, доколкото сме единни с Бога, дотолкова ни има, дотолкова сме зрели, свободни, творящи, истински, а не пинокиовци на въглеродна основа... Не някакъв външен Бог, а психодуновен, вътрешен. Единението с него преминава през чисто психичното преработване на характеровата несигурност. Достатъчно продължителната и качествена психотерапия, е част от този вътрешен път. Самият живот се явява най-силният психотерапевт, когато умеем да го слушаме и чуваме... 
Да, трябва ти. И да, има го. И да, лабилната циклотимия се овладява освен в достатъчно продължително, трансферно базирано психотерапевтично отношение в лична и групова психотерапия (в които незрелите пси механизми на идеализация, девалюация, проективна идентификация и т.н., се осъзнават и дезавтоматизират...), през систематична здрава практика на молитва и медитация, в които разбирането е различно, както споменавам по-горе. Тук постепенно количеството прераства в качество. Каже ли някой: "пробвах, но...", вече е видимо драскането по повърхността и преливането на пусто в празно...
Не вярваш, да. А това Себе е идентично по същността си и е единно с Вселената, Бога. Да, не някаква външна вселена/ Бог, а вътрешно единение с любовта, мъдростта, творческата свобода.
Луташ се в крайности. От религиозна зависимост, към магическото мислене на популярните книжки, целящи его угаждане, при също толкова силна откъснатост от здравата духовност и въобще, автономно самоопределяне, както в тези човешки институции, религиите. Но, това е нормален процес - стига да е процес... 
От позицията на его, откъснато от същината, такова задоволяване се явява отцепена от цялото магия, нежели живот по любовта. Когато обаче намерението за осъществяване на дадени цели идва от Богочовека (забележи, не външна божественост, вселена и т.н.), тогава да - тогава всичко от закона на привличането, подкрепено с активни действия, реализира такива здрави цели. 
 
Има. Стъпка едно - преобразуване на характеровите страхове, превръщане на несигурната привързаност в сигурна. Оттам потокът на любовта протича. Стъпка две - проба и грешка, все повече даващи отговори "това искам, това не" - съединена с първата стъпка, се получава: познавам се, знам какво искам и как да го постигна, като мисля и действам от сърце и душа, а его умът ми се явява само добър слуга. Тогава, стъпка три - активно продвижение в посока целите, идващи от Теб. 
 
Да. Дори по-силно да искаш, ще е през компенсаторно надъхване, гонещо никога нестиган морков, като сопата на страховете налага и колкото повече гонене на такова искане, повече сопата "масажира" пси гърбината. Когато несигурността е прегърната, ти сама си мама и татко на себе си, любовта протича, сигурността се загнездява стабилно дълбоко в теб, а съзнателното искане вече не е бягство от страх, а творчески импулс, вдъхновено тласкане към, а не бягане от... 
Никакъв разрив, никаква пасивност. Здравата духовност е заземена, простичка, много активна и действена. Действеност, стимулирана обаче не от сенки, а от вдъхновената виделина на любовта. А задникът - поти се здраво, при всички положения... 
Слушал съм човека от клипа. Никъде не съм видял пристрастеност към страданието. Да, приемането му и ученето от него, както и здраво радване на житейските добрини, поравно - диалектика. Тоест, смирена радост, включваща и активно заявяваща потенциала, преминаващ през това смирение. Не и примиренчески мазохизъм при умишлено търсене на страданието, не - но, когато животът го даде, а това е неминуемо, о'к, без прекалено да се впечатляваме, се учим от него толккова, колкото и от удоволствието. Защото любовта е над едното и другото, докато ги обхваща в земната двоичност. 
Християнството като дума действително замира, не поради ключовите си и смея да кажа, извечни и непреходни, дълбоко психологични принципи, а поради преобръщането на ценностовата система в западния човек... За сметка на това пък, ислямът тепърва ще присъства все повече. А бъдещето не е на тази или онази религия, а на здравата човещина, или по-скоро Богочовещина, която успява да предаде дадена научна, религиозна, изкуствоведска, културална или друга система. 
Та, християнството като социална байпасна псевдодуховност действително отмира. Ядрените му принципи обаче, са отвъд тези социални процеси и присъстват в много други системи, без значение как се наричат. 
Въпросът всъщност е доколко в теб го има. Доколкото в теб, дотолкова го виждаш и наоколо си. Отново стигаме до чист психичните съдържания и процеси на несигурност, проектирана навън, или на базисна сигурност, разтваряща пътя на любовта, а оттам и осъзнаването ѝ в живота. 
Горното отговаря и на следващите разсъждения за себеобичането. Не е от его решение - насила обич не става. От стапянето на въпросната базисна несигурност следва това провявяване на любовта - тя просто протича. 
...
Пиша горното не само като отговор на автора на темата, а като разсъждение върху добри, ключови насоки. Благодаря за тази възможност! 
За много години!

Здравей!
Със сигурност не е лека задача, но мисля, че е най-важната в живота на всеки един от нас и най-ценната.
Наскоро се запознах с историята на младо момче, което употребява наркотици, а с приятелката му очакваха първото си дете. За съжаление го изгубиха. После се разделиха. 
Споделям тази случка, за да ти дам пример, че ако нямаш устойчива ценностна система, лични принципи и самоуважение, респект към света и природата, не би била способна да се справяш с живота и неговите предизвикателства.
Пътя може да бъде чрез психотерапия,книги,бързи терапевтични техники,спорт...всички усилия и работа са от теб, избора пак е твой относно методите. Но си заслужават. Казвам ти го като човек, извървял пътя. Днес единствено бера плодовете.
Весела Коледа !

Ако беше дистатъчно яла нямаше да питаш това :
,,Все още не съм се добрала до формулата на живота, която да те прави щастлив. "
Мога да ти дам обяснения как да си щастлива и по всяка вероятност повечето няма да ти допаднат . Както и други могат да дадат своята рецепта . Но всяка рецепта е валидна в определени условия , само тогава .Защото няма такава за пълно и постоянно щастие в този живот . Щастието е в стремежа и усърдието . Ние  живеем стремейки се и лъкатушейки между добре ми е и зле ми е .

Говоря за това което виждам . И нямам претенций че съм в правилна позиция , поради недостатъчна информация . Но това всеки го прави . Няма друг начин , виждаш нещо и може да си кажеш мнението . Пък останалите да преценят .
Точно тук е мястото да проявиш критичен ум и прецениш спрямо твоя опит/знание .
По въпроса .....Субективните истини  , които споменаваш , са винаги част от обществените възгледи . Това е така защото живеем в една културна среда , най общо казано . И различните виждания се разминават припокривайки се различно . Ако човек си живее щастливо , няма да се интересува това до къде е лъжа до къде истина .Няма да има повод . Защото причината , човек да търси е усещането на незадоволеност , на някаква липса , а не щастието или задоволеноста .
Едно много грубо сравнение : Брат ми ( 2 годишен)е по малък и по някакви причини започнах да го бутам от леглото . При това явно съм изпитвал някакво задоволство за да продължавам да го правя .Той падаше и ревеше . Е , баба намери начин да ми обясни колко крива е моята истина . Това направи ли ме по нещастен , или както всеки учащ , си взех поука ?
В живота винаги е така , нещата се случват . И независимо от моментното мнение , след време преживяванията потъват в нас , напасвайки се със светогледа , стават част от този светоглед .
А светогледа на множество хора е следния . Има една обща интелигентност . Съзнание създало всичко във вселената чрез себе си и във себе си . В религийте го наричат Бог . Във вече отмиращия вид наука  е закономерности и взаимоотношения между фактите . А ние като част от това съзнание дарени със собствено осъзнаване на индивидуален ,,Аз" , сме определящ фактор в тази вселена .Осъзнаването на този факт води до отговорно поведение . Ще рече , когато човека види че е грешил , това да е повод за бъдещо по--перфектно поведение . Както пишат мъдреците ,,да се поправи" .
ето един клип третиращ смисъла и любовта в ежедневието    
 

Здравей, в случая аз изброявам стандартни методи, които от своя страна могат да бъдат валидни или не за теб. На мен и на моите клиенти те помагат. Нелогично е да ти препоръчвам нещо, което не съм прекарала през моя собствен опит - все едно да ти кажа запиши се на курс по гимнастика - ами аз не съм го правила и това може да ти навреди повече отколкото да ти помогне. В моята практика най-важното правило е да използвам само техники и знания, които самата аз съм използвала или прочела и приложила.
Истината е субективна - както се казва Боклукът за един в съкровище за друг. Търсенето само показва, че все още не живееш според твоята собствена истина. Ако беше така най-малкото щеше да знаеш, как и кога идват отговори на такива въпроси и колко време отнема.
Аз бих продължила да търся и опознавам, да поемам нови рискове. На повърхността всичко ни е кристално ясно и го познаваме. За да се сдобием обаче с вътрешен свят, който отговаря на нас самите и сме пълноценни, по-добри, изисква смелост, промени, кътерене на върхове :)

Ще взема само част защото иначе трябва книга да се пише
 Основен проблем . Как да се гледа на света?...Когато се ожених с жената започнахме да посещаваме курса по йога на Гешанов . Тогава изникна този въпрос по отношение на някои практики . Жената казва , както ти сега , Ха това със самовнушението е самозблуда . Знаех че не вижда по правилен начин факта но не знаех какво да кажа ...По някога изпитвам мъка , че не се постарах да си изясня въпроса . Тогава смятах че всеки сам да си се справя е най добре и не положих никакво усилие .
   Дано доживеем да видим , но християнството сега излиза от първия си етап на сумрачност . Все още не се срещат истиснски християни на живо , а само четем за тях . Само казвам че до сега винаги думите от делата са се различавали . Има изключения , малко . Като бай Добри и отец Иван от Ихтиман и др. разбира се
 
 
 

От гледната точка зависи как се чувстваш и следователно дали си щастлив или нещастен , което е нещото търсено от всеки .
Когато се расъждава върху някой проблем се тръгва от простото към сложното . Никога не се тръгва от края , а от началото . А началото е , кой съм аз ; какво има на около и в какво съотношение  към всичко съм . Това което казват ,,да обичаш себе си" , е просто  естественото и правилно поставяне на себе си спрямо останалото . Било е естествено , защото се е случвало от самосебе си преди да развием днешния ум . Само през ума , чрез неправилно мислене в нас навлизат влияния които могат да ни растроят и извадят от равновесие . А равновесието е да се грижим за тялото , за чувствата , да подбираме мислите . То е , когато потдържаме жизнените сили на едно добро ниво , когато сме любопитни и изследваме околноста .
Следващото е едно объркване последователноста в мисленето . Ти сама го усещаш като не може да сглобиш задоволителна картина :
Огледай се на около , в контекста на търсенето си , как живеят хората . Какво правят за да имат това което желаят , нали и ти си една от тях ?Някои  го получават , други не , трети полу . Защо--намери обяснения , повечко . Едва тогава се заемаш , да искаш от вселената като определяш параметрите на исканото .Например:
--Искам да подменя колата . Трябва ми по проходима , по възможност 4по4 . Но да не е много мощна , да не е дизел . Нали данъците са по високи . Бензин/газ е по икономично и няма толкова вредни газове . Нищо че за сега няма някой мислещ за най малките , та не се ,,сещат" да обвържат замърсяването с техническото състояние а не с възраста , което за машина  си е смешно да не се направи . После идва минималния комфорт и от какво го определям . Което ме кара да изоставя сузуки--самурай . щото е за под 100 км. пробег ., или за младеж понасящ друсането . После идва потдръжката в течение на , да кажем 5 г. , и така на татък до като стигнем до парите като определим диапазона на допустимост съобразен с търговските качества .После теглим чертата и в зависимост от нуждите , започваме да работим за реализиране на желаното . Първо това се иска от човека , желаещ нещо и молещ се на космичекия разум . После следват някои душевни качества , като търпение , вяра , недопускане противящи мисли .Което означава , че с мислите също се работи в посока на реализацията . С две думи простичкото обяснение за измолването на нещо е това , формулирано като насъщна необходимост . Още по друг начин казано  е  , работиш физически и психически , като се държиш буден/очакващ , да не пропуснеш момента на случването .
А дали се моли на Бог или на Абсолюта , или космическия интелект не е първостепенно  . По важно е , човек да вижда ясно природните закони и се съобразява с тях  .
До тук исках да кажа , че на човек му е достатъчно да вижда подреденоста на вселената като едни общи правила . А за идеята и усещането на нещо свръх интелигентно може да се стигне с осмисляне на познатите отношения .Както и ти го казваш : ,, че не се е случило по начина , по който съм го искала всъщност ме е предпазило да не хабя повече време , енергия и емоция да се опитвам да го 'натъманя "