Орлин Баев

Това, което се случва с родителите ти е най- често срещаната ситуация в семейните двойки. Не мисля, че има двойка, която не е преминала през подобна ситуация. Занимавайки се с фамилна терапия, виждам, че това не е фатално за двойката, ако тя има емоционалния ресурс да премине през кризата, да изговори историята си, за да осъзнае какво и защо е довело ситуацията до там. 
Намесата на трети лица в такава семейна ситуация, обикновено е вредна за справянето на двойката. /освен специалист по фамилна терапия/ Често двойките имат нужда от време всеки сам да достигне по собствения си начин да преживее появилата се емоция. 
Да търси подкрепа и съучастник от теб е незряло поведение на баща ти. На твоите 24 години нямаш нито житейската опитност, нито емоционалния ресурс да му бъдеш съветник или ментор в тази ситуация. Моята препоръка към теб е да поставиш граница в тези отношения, да се отдръпнеш и да повярваш в силата и ресурса на баща ти да се справи сам с партньорската си криза. 

Не е сложно Когато попиташ някой какво работи, егото отговаря - "АЗ СЪМ лекар, учител, инженер........
А призванието /изборът на душата/ отговаря - "Обичам да лекувам хората, обичам децата, интересна ми е науката....

Интелигентната позиция на баща ти би била да си постави здрави граници, на фона на много самоуважение, емоционална стабилност и спокойна обич към майка ти. Казваш, че прави опити в тази насока - дано има зрелостта да изостави гнилоча на собственическото поведение и бъде стабилен. Така шансът да си запази семейството, е голям.
Ревностното поведение на принципа на самоизпълняващата прогноза, активно "налива масло в огъня", тоест уж в стремеж да я задържи, той така се държи, че всъщност я гони. Разбира се, какво ще се случи зависи от много фактори. Напълно възможно е нито тя, нито другият човек, поначало да са имали сериозни намерения, както майка ти и твърди пред баща ти. С ревността си обаче татко ти наклонява везните към раздяла. В случая от майка ти зависи какво наистина иска.
И много правилно. В семейната система има субсистеми, които не е добре да се бъркат помежду си. Родителска, на децата (сиблингите) и т.н. Баща ти е сформирал емоционално "военна" коалиция, сдружил се е с теб против майка ти, сформирал е невротична триангулация, с което грубо нарушава субсистемите. Търсейки подкрепа и утеха от теб, утежнява положението, намесва те там, където въобще не ти е работа. 
Което му успокоение обаче е напрегнало теб и те е настроил против мама. Това е защитно поведение, в което кой знае каква зрелост от негова страна липсва. Има търсене на съмишленик в самодоказване колко е прав, при актуална емоционална агресия към майка ти. Тя усеща тази агресия, колкото и външно да се опитва той да промени поведението си. Тоест, на вътрешно ниво баща ти вече я гони, докато говори как иска да я задържи. 
Как ще реагират, си е тяхна работа. Това, което всъщност би задържало майка ти, не е какво ще каже някой си, а е един емоционално стабилен, лъчезарен, сърдечно горещ мъж. 
Не е въпрос до загуба или печалба. Дано минат кризата си. Като цяло, такива кризи са нормални и когато са преминавани успешно, дори заздравяват семейството. То е като днк нишките - във взаимоотношенията има нормално сбближаване, отдалечаване, после пак сближаване. 
Всъщност, въпросът е какво подсъзнателно майка ти дири в другия и може ли баща ти да излезе от рутината и посъбуди живеца, топлината, любовта, с които преминаването през тази криза ще е успешно! 
 

Интелигентната позиция на баща ти би била да си постави здрави граници, на фона на много самоуважение, емоционална стабилност и спокойна обич към майка ти. Казваш, че прави опити в тази насока - дано има зрелостта да изостави гнилоча на собственическото поведение и бъде стабилен. Така шансът да си запази семейството, е голям.
Ревностното поведение на принципа на самоизпълняващата прогноза, активно "налива масло в огъня", тоест уж в стремеж да я задържи, той така се държи, че всъщност я гони. Разбира се, какво ще се случи зависи от много фактори. Напълно възможно е нито тя, нито другият човек, поначало да са имали сериозни намерения, както майка ти и твърди пред баща ти. С ревността си обаче татко ти наклонява везните към раздяла. В случая от майка ти зависи какво наистина иска.
И много правилно. В семейната система има субсистеми, които не е добре да се бъркат помежду си. Родителска, на децата (сиблингите) и т.н. Баща ти е сформирал емоционално "военна" коалиция, сдружил се е с теб против майка ти, сформирал е невротична триангулация, с което грубо нарушава субсистемите. Търсейки подкрепа и утеха от теб, утежнява положението, намесва те там, където въобще не ти е работа. 
Което му успокоение обаче е напрегнало теб и те е настроил против мама. Това е защитно поведение, в което кой знае каква зрелост от негова страна липсва. Има търсене на съмишленик в самодоказване колко е прав, при актуална емоционална агресия към майка ти. Тя усеща тази агресия, колкото и външно да се опитва той да промени поведението си. Тоест, на вътрешно ниво баща ти вече я гони, докато говори как иска да я задържи. 
Как ще реагират, си е тяхна работа. Това, което всъщност би задържало майка ти, не е какво ще каже някой си, а е един емоционално стабилен, лъчезарен, сърдечно горещ мъж. 
Не е въпрос до загуба или печалба. Дано минат кризата си. Като цяло, такива кризи са нормални и когато са преминавани успешно, дори заздравяват семейството. То е като днк нишките - във взаимоотношенията има нормално сбближаване, отдалечаване, после пак сближаване. 
Всъщност, въпросът е какво подсъзнателно майка ти дири в другия и може ли баща ти да излезе от рутината и посъбуди живеца, топлината, любовта, с които преминаването през тази криза ще е успешно! 
 

Интелигентната позиция на баща ти би била да си постави здрави граници, на фона на много самоуважение, емоционална стабилност и спокойна обич към майка ти. Казваш, че прави опити в тази насока - дано има зрелостта да изостави гнилоча на собственическото поведение и бъде стабилен. Така шансът да си запази семейството, е голям.
Ревностното поведение на принципа на самоизпълняващата прогноза, активно "налива масло в огъня", тоест уж в стремеж да я задържи, той така се държи, че всъщност я гони. Разбира се, какво ще се случи зависи от много фактори. Напълно възможно е нито тя, нито другият човек, поначало да са имали сериозни намерения, както майка ти и твърди пред баща ти. С ревността си обаче татко ти наклонява везните към раздяла. В случая от майка ти зависи какво наистина иска.
И много правилно. В семейната система има субсистеми, които не е добре да се бъркат помежду си. Родителска, на децата (сиблингите) и т.н. Баща ти е сформирал емоционално "военна" коалиция, сдружил се е с теб против майка ти, сформирал е невротична триангулация, с което грубо нарушава субсистемите. Търсейки подкрепа и утеха от теб, утежнява положението, намесва те там, където въобще не ти е работа. 
Което му успокоение обаче е напрегнало теб и те е настроил против мама. Това е защитно поведение, в което кой знае каква зрелост от негова страна липсва. Има търсене на съмишленик в самодоказване колко е прав, при актуална емоционална агресия към майка ти. Тя усеща тази агресия, колкото и външно да се опитва той да промени поведението си. Тоест, на вътрешно ниво баща ти вече я гони, докато говори как иска да я задържи. 
Как ще реагират, си е тяхна работа. Това, което всъщност би задържало майка ти, не е какво ще каже някой си, а е един емоционално стабилен, лъчезарен, сърдечно горещ мъж. 
Не е въпрос до загуба или печалба. Дано минат кризата си. Като цяло, такива кризи са нормални и когато са преминавани успешно, дори заздравяват семейството. То е като днк нишките - във взаимоотношенията има нормално сбближаване, отдалечаване, после пак сближаване. 
Всъщност, въпросът е какво подсъзнателно майка ти дири в другия и може ли баща ти да излезе от рутината и посъбуди живеца, топлината, любовта, с които преминаването през тази криза ще е успешно! 
 

Интелигентната позиция на баща ти би била да си постави здрави граници, на фона на много самоуважение, емоционална стабилност и спокойна обич към майка ти. Казваш, че прави опити в тази насока - дано има зрелостта да изостави гнилоча на собственическото поведение и бъде стабилен. Така шансът да си запази семейството, е голям.
Ревностното поведение на принципа на самоизпълняващата прогноза, активно "налива масло в огъня", тоест уж в стремеж да я задържи, той така се държи, че всъщност я гони. Разбира се, какво ще се случи зависи от много фактори. Напълно възможно е нито тя, нито другият човек, поначало да са имали сериозни намерения, както майка ти и твърди пред баща ти. С ревността си обаче татко ти наклонява везните към раздяла. В случая от майка ти зависи какво наистина иска.
И много правилно. В семейната система има субсистеми, които не е добре да се бъркат помежду си. Родителска, на децата (сиблингите) и т.н. Баща ти е сформирал емоционално "военна" коалиция, сдружил се е с теб против майка ти, сформирал е невротична триангулация, с което грубо нарушава субсистемите. Търсейки подкрепа и утеха от теб, утежнява положението, намесва те там, където въобще не ти е работа. 
Което му успокоение обаче е напрегнало теб и те е настроил против мама. Това е защитно поведение, в което кой знае каква зрелост от негова страна липсва. Има търсене на съмишленик в самодоказване колко е прав, при актуална емоционална агресия към майка ти. Тя усеща тази агресия, колкото и външно да се опитва той да промени поведението си. Тоест, на вътрешно ниво баща ти вече я гони, докато говори как иска да я задържи. 
Как ще реагират, си е тяхна работа. Това, което всъщност би задържало майка ти, не е какво ще каже някой си, а е един емоционално стабилен, лъчезарен, сърдечно горещ мъж. 
Не е въпрос до загуба или печалба. Дано минат кризата си. Като цяло, такива кризи са нормални и когато са преминавани успешно, дори заздравяват семейството. То е като днк нишките - във взаимоотношенията има нормално сбближаване, отдалечаване, после пак сближаване. 
Всъщност, въпросът е какво подсъзнателно майка ти дири в другия и може ли баща ти да излезе от рутината и посъбуди живеца, топлината, любовта, с които преминаването през тази криза ще е успешно! 
 

https://www.stefibozhilova.com/?p=1602
една хубава статия за Венцислав Ефтимов

Светла му памет и път! 
 

На страха очите са му големи - тоест, азширяват се зениците и светлината дразни. Шумовете - когато си тревожна, в дългосрочната ти памет присъстват наситени със страх базисни вярвания. Резките шумове автоматично активират борба/ бягство симпатикотонията ти, свързана с тези страхови вярвания и те карат да "подскачаш" - сърцето затуптява по-бързо, ръси се адреналин и т.н. 
Същата натраплива песен на нов глас, да. Хипохондрият аи натрапливостите са ти връхче - работейки с тях при слиен в работата си психотерапевт, постепенно започваш все по-дълбоко да преработваш и характеровата си страхливост, превръщаш я в характерова смелост. 
Каквото и да правиш с психотерапевта си, неизменно на фона на регулярен и активен стрес мениджмънт проама, която следваш постъпателно и редовно: 4-5 кардио тренировки седмично, по час, до 90 мин. всяка, с горене на до 1000 калории за тренировъчното време, сутрин практика на молитва, дишане и медитация, на обед за малко пак и вечер отново молитва и медитация.
Спазвай и направи техниките, които психотерапевтът ти е дал, част от себе си! 

Прошката е нещо много важно. Както каза Орлин за вината си я носим със себе си както и нашето огорчение. Семейната среда и взаимоотношенията са ключови относно справянето с натрапливости. Прошката е начин да продължиш напред и да скъсаш с миналото, то винаги има виновни за нещо. Прощавайки продължаваш напред без горчивият вкус, но това не означава че трябва да се потъпкваш. Много хора не осъзнават, че опрощавайки те прощават на себе си.

Добър клип! Има и четвърта любов обаче, която свързва, регулира качествено и поставя на мястото другите три. Или по-скоро, първична любов. Това е любовта към Бога. А тя е състояние на съзнанието - мъдра и освобождаваща е. Няма ли я нея, сексът слиза до чукане и разврат, до промискуитет и оскотяване. Романтичното влюбване се превръща в дрога, търсена заради нея самата - когато действието ѝ мине, се търси нов обект, стимулиращ мозъчно наркотичната стимулация. Имал съм клиентки, при които този процес буквално е довеждал до дълбоки, деградационни личносови промени. Едно скачане в пика на поредното влюбване и падане в дупката на депресията след него. Няма ли я любовта към Бога, това е тенденцията. Привързаността - липсва ли първичната, към Бога любов, обектът на привързване сам по себе си се превръща в кумир, поставя се на мястото на Бога. А законите на живота не прощават това. Ето какво казва Сергей Лазарев по темата - плюс мои коментари:
„Любовта е най-голямата сила във вселената. Тя трябва да е правилно ориентирана. Ако на първо място е насочена към Бог, ще дава разцвет и развитие. Но ако с любовта правим от любимия човек Бог, той или загива, или си отива. Любовта, превърнала се в привързаност, е смъртоносна.“ Опит в оцеляването 1, стр. 75
  На изток съществува тантричната практика на обожествяване на партньора, виждан като проявление на великото, вечното, на безсмъртно богочовешкото. Обожествяване, винаги предхождано от доста продължителен самостоятелен вътрешен стремеж към Бога. Търсене на Бога в себе си и партньора, надхвърлящо телесния носител, егото и социалната персона. Обожествяване, при което един стремеж към Бога се слива с друг стремеж към Бога, на всички нива. Такова обожествяване е коренно противоположно на привързването. Привързването „обожествява“, тоест залепва собствената си несигурност за другия, поставя го на мястото на Бога – така увековечава тревожната си несигурност, а чрез зависимостта си от партньора прекъсва собствената си връзка с любовта/ Бога. Нещо повече, зависимо привързаният агресивно се стреми да прекъсне връзката с Бога/ любовта и на партньора, за да постави себе си на мястото Му. Каква гордост, често прикрита зад думи на любов, докато паразитната закаченост реално убива любовта. 
  Тантричното обожествяване е изцяло различно. Един зрял индивид, преливащ от самостойна любов през сливането си с Бога, обича самостойната любов, обича божественото в друг зрял и поставил Бога на първо място индивид. Разликата е огромна! 
  Естествено, че е добре да обичаме партньора си – прекрасно е. Казвам обаче, че любовта надхвърля несигурната привързаност. Любовта е да поставиш Бога на първо място в живота си. Тогава Го виждаш и в партньора и с Него общуваш в него. Да, такава любов не е привързаност, но не е и студ. Гореща е, огнена е, преливаща от смисъл е, обгръщаща както щастието, така и неизбежните трудности и болки е. Готова е във всеки миг да загуби партньора и затова преживява всяко мигновение с него на сто процента. Приела загубата е такава любов и затова е постоянно в присъствието на смисъла. Прегърнала е самотната изоставеност и затова е постоянно свързана с организма на безкрая, безкрайно далеч от каквато и да е самота. При привързването, представяно лъжливо за любов, една несигурност се вкопчва в друга несигурност, взаимно прерязвайки сигурността на Любовта. Едно шише пие от друго малко шише, игнорирайки океана от амброзия в невежеството си. 
  При зрялата любов две цялости гледат заедно в общата посока на Бога!   „Всяко деградиращо извращение изниква от преклонението пред наслаждението (а в основата си то е задвижвано от либдния, сексуален нагон, бел. ред.)… В съвременната западна цивилизация, прекланянето пред сексуалното наслаждение незабелязано, но безвъзвратно убива любовта и вярата. Когато на първо място се слага наслаждението, а любовта на второ, това по същността си е начало на процеса дяволизъм.
  Стига да постави нещо пред Бог и пред любовта и душата неусетно започва да се разпада. Разпадането първо се проявява с греховно поведение, постепенно с изгубване на нравствеността, след това – с извращения и престъпления, после – с болести, злополуки и смърт. Случва се за спасяването на душата да ни дадат болестите на ранните етапи, преди да деградираме до извращения и да извършим престъпления.“ Опит в оцеляването 1, стр. 65
  Според някои колеги психолози, в основата на човешката мотивация стои либидният нагон, стремежът към удоволствие. В такова разбиране човекът е виждан като не повече от еволюирала горила. Всъщност, дали приеманите за предци на човека примати, не произлизат от него, е отдавна задаван въпрос… Слава Богу, в морето от психологични парадигми, съществуват и такива, които постулират като водещ човешки мотиватор смисъла, Логоса. Логосът обема и приема напълно удоволствената и агресивна мотивация, погалва разбиращо его властовата териториалност, успокоява тревожните сърдечни терзания, но въздига всички тези човешки „етажи“, включени иманентно в Богочовека, до цялост, надхвърляща качествено сумата от включващите я части.
  Гещалтът на любовта прихваща либидото в потока си, така че суровите му импулси захранват Човека. Когато любовта присъства като водещ, преживелищен принцип, агресията и властовата его териториалност се трансформират до решителна мотивация и заявяване не на друго, а на любовта и произтичащите от нея закономерности, провеждани в ежедневната социалност и бит. Тревожната невротичност, когато е обхваната от любовта, се преобразува до самостойна емпатия и здрави граници при следването на житейското призвание в играта на живота.
  Тоест, нищо лошо в удоволствието, когато е преживявано като част от любовта и въздигано до нея. Тогава любовта поставя нужните граници, нито се привързва към него, нито отбягва трудностите, а поравно извлича смисъл от всичко. Повечето хора сме малки грешници – случва ни се да поставяме удоволствието като самоцел… Въпросът е основната ни цел да е любовта. Тогава ни е простено, доколкото сами си прощаваме, а любовта нараства като основен фокус на мотивацията, така че малкият човек постепенно е обуздаван от Богочовека.
  Когато обаче удоволствието постоянно се поставя на първо място (което според някои клонове на психологията е норма…), протича процес на обезлюбяване, в който любовта постепенно все повече се превръща в пожелателен и отричан мит, а на сцената на себевъзприятието, където първоначално нейното място е централно, се настанява в нарастваща регресия его оскотяване и диаболизиране. Първоначално загубата на любовта невротизира – тук човек е близо до нея и лесно може да се завърне в лоното ѝ, в процес на психотерапия или самостоятелно покаяние (от арамейски – завръщане).
  Когато поради възпитателни и социални фактори, човекът вместо да разреши тревожните си конфликти чрез любовта, я отрече напълно, сянката „изяжда“ егото и аз-идеално – настанява се на тяхно място. Този процес на психопатизиране Сергей Лазарев нарича развиване на дяволизъм. Остава един гол егоцентричен нарцисизъм, дълбоко изтласкал ужаса си от липсата на любов, на всяка цена стремящ се да го компенсира чрез власт, пари, удоволствия, груба и икономическа сила, териториални завоевания, насилие над брата и природата. За следващите от това извращения и престъпления, Сергей говори пределно ясно.
  Излиза, че разбирането на съвременната психология за водачеството на либидната мотивация, играе съществена роля в нравствената деградация на съвременното общество…   „От детските си години помня една фраза: „Пролетта е сезонът на влюбените“. Съществуват устойчиви стереотипи – напролет трябва да се завъртят нови любовни романи, да се търсят сексуални приключения –това се смята за напълно естествено. В действителност, пролетта трябва да е сезон на влюбеност в Твореца. Работата е там, че през този сезон, човек се отваря за новата енергия на бъдещето. Ако тя се използва за увеличаване на любовта към Бога, зависимостта на човека от въжделението, от желанията рязко намалява и с това се преодолява тенденцията да сме вкопчени в наслаждението. Значи, в следващите месеци, човек по-малко ще греши, по-малко ще е подвластен на страстите, а заедно със страстите ще намалеят и ревността и гневът, завистта и алчността му. С други думи, правилното отношение към пролетните пости изчиства душата и позволява да се предотвратят бъдещите болести и нещастия в самото им начало.“ Опит в оцеляването 1, стр. 177
  Уникален сезон е пролетта – всичко избухва, разцъфтява, взривява се от животворна сила, подмладява се, пее и диша особено жизнено. През пролетта рязко и мощно в живите твари и човека се влива енергия. Тя протича през вече установените психодуховни, ментални, емоционални, сетивни, невронни и социално поведенчески канали. Ако си крадец, тогава си по-жизнен и по-настойчив крадец. Ако си воин, ставаш по-смел и решителен воин. Ако си свещеник, проповядваш особено вдъхновено. Енергията отива натам, накъдето са проправени възприятийните, характерови, идейни и социално-целеви пътища. Пролетта е сезон, в който тези характерови пътища, определящи съдбата ни, могат с известни благи усилия, да бъдат оптимизирани, а дори и проправени нови такива. Най-голямото щастие на човека е Бог, любовта. Без нея няма смисъл, няма истинска радост, светлина и жива мъдрост. Затова пролетта е сезон на възстановяване връзката с любовта. Има ли я нея, тогава всички земни радости, такива като секса, храната, общуването, бизнесът и т.н., се насищат с мъдър смисъл, вдъхновена радост, оптимизирани са и превърнати в жива молитва и медитация от любовта. Пътищата за такава характерова хармонизация, са известни от древността – пост и лечебен глад, реструктурираща мисленето и събуждаща живата вяра в Себе си молитва, известна сексуална сдържаност. Поставен в условията на лишение от земното, човешкият процес бива насочван съзнателно и с благодарност към вечното, към безсмъртието на любовта. Тогава настъпващата енергия бива жадно приемана и ползвана за тониране на човешката душа, а оттам и за подобряване здравето на телесния носител. Както казва Сергей Николаевич, пролетта е сезонът, в който характеровото акордиране с любовта, когато е така съзнателно фасилитирано и искано, се получава в най-голяма дълбочина, за най-кратки срокове. Не е лесно, тъй като привичните патерни за получаване на удовлетворение са нарушавани съзнателно. Благословено откъсване и период на душевна радост е такова временно въздържание, понеже изисква смирено доверяване на Себе си. Доверяване, в което егото притихва, а благословената любов се лее като ниагарски водопад. Който я познава, няма нужда от въпроси. Който не я живее, няма да бъде задоволен и от най-добрите аргументи. С картинка на вкусна лазаня на компютърния екран няма да нахраниш гладния. 
  Когато пролетната енергия е така мъдро ползвана, в живота настъпват промени. Появява се радостна удовлетвореност, спокойно блаженство, целият живот все повече се превръща в молитвен, в една постоянна свързаност и сливане с Бога. Тогава и сетивните радости и удоволствия стават част от този свещен процес на въздигане на профанното до сакралното.   „Преклонението пред инстинкта за продължаване на рода води до безплодие, до падане на енергията на живота, до болести и израждане на потомството. Обществото е нежизнеспособно без религия. Прекланянето пред инстинктите превръща човека в животно. Днешната цивилизация твърдо иска да повтори опита на Содом и Гомор… Е, слънцето все още свети…“  Опит в оцеляването 3, стр. 25, 26
  Сексът, както многократно се е случвало в предходни деградирали и изчезнали цивилизации, отново се превръща във все по-очевадно развратен култ. Нищо ново под слънцето – вече се е случвало в Атланта, а в по-малки мащаби и в съвременната едва няколко хилядолетна история. Сексът по презумпция е свещен – част от любовта е, сакрален е. Когато обаче страстта му престане да служи на любовта, сублимирано и регулирано да се влива в нея, нещата се променят. Тогава сакралната енергия, предназначена да бъде част от любовта и нейно гориво, се откъсва от и започва да я смуче и изчерпва, вместо да я подхранва. Сергей споделя какви са резултатите на лично и глобално цивилизационно равнище. 
  „Обществото е нежизнеспособно без религия“, твърди Сергей Николаевич. Не религия като институционализирана, болна църковна догматика, а като същностна духовност, ресвързване/ религаре със същността. Науката е едната страна на монетата, религията другата. Науката е лявата мозъчна хемисфера, религията дясната. Науката е мъжът, религията е жената. Науката е единицата, религията е нулата. В един по-цялостно мислещ свят, религията е научна ,а науката черпи вдъхновение и нравствени ориентири от религията. А има научни и духовни области, които обхващат имплицитно и двете. Квантовата физика и психологията са такива области. Йога, била тя индуска, будистка или даоска, също. Физиката на микрочастиците навлиза в ниво на познание, което медитаторите, мистиците и мъдреците от всички времена, винаги са познавали и описвали. Науката за душата, лишена от актуалното, феноменологично изследване и познание на душата, се превръща в проучване на въглеродно процесната биороботика. Когато обаче душеведът през молитвена и медитативна опитност емпирично познава душевността си, навлиза в аналогично с това на йогите, мистиците и мъдреците преживелищно познание на душевността.  Наука на високо ниво, правена с религиозен плам, нравственост и интуитивно/ медитативно надскачане на логиката до гениални прозрения. Религиозен устрем, следван със зрънце сол/ научна здрава скептика и връзка с реалността. Само такава религия/ научна духовност може да даде етичните нравствени и естетично сърдечните ориентири, водещи човечеството по спиралата на равиващото се съзнание. Без тези нравствено любящи  ориентири науката се превръща в слуга на икономическо властови манипулации, религията във фанатизъм и фантазност, а опошляването на съзнателността по надолната спирала на деволюцията, протичащ и проследим с невъоръжено око факт. Някой би възразил: „Има философска дисциплина етика – нека тя се занимава с морала!“. Философията обаче, когато е откъсната от вътрешното феноменологично преживяване на духовността, се превръща в сухо-дървено мислене за мисленето,  в безплодна интелектуализация, лишена от прагматична стойност.   „За да може любовта да победи въжделението, трябва устремяването към Бог да е по-силно от въжделението.“ Опит в оцеляването 3, стр. 88
  Въжделението, страстта, желанието, е в основата на зависимостите. Има нормални зависимости – дишаме, ядем, пием, правим любов, общуваме. Има и ненормални, когато преминат една количествена и качествена граница – от парите, властта, телесния и социален имидж, мнението на стадото, реда, контрола, човешкия морал. От храната, когато с нея компенсираме липсата на любов в живота си. Вкопченост в секса, с който се опитваме да напълним безсмислието си. Нормално е да се подсигуряваме финансово, но когато е на всяка цена и по всякакъв начин, сме зависими от парите и властта, старозаветни психопати, „продали“ душите си за пари. Чудесно е да се грижим за тялото, ако тази отдаденост е част от живот, пълен със смисъл и творчество. Наблюдавайки търчащите с часове девойки във фитнеса обаче, виждам как за мнозина от тях едно раждане вече е твърде огромна жертва – бременностите нарушават външния вид, а и майчинството налага отдаденост на децата, вместо преследването на мъжка кариера… Естествено е да общуваме, но когато мачкаме автентичността си, за да задоволим другия, погребваме и любовта си. Добре е човек да живее морално, когато моралът произтича от любящата нравственост – иначе се превръща в сковано „дървена“ невроза. Прекрасно е да се обичаме. Ако обаче ни е страх да останем сами и зависим от присъствието на партньора инфантилно, в това уравнение любовта присъства само на думи… 
  Искаме, въжделяваме, когато ни е страх, че нямаме. Искаме сила физическа и социална власт, защото ни е страх, че сме малки, слаби и нищожни. Търсим да бъдем приети на всяка цена, понеже в душичките ни крещи унижено себенехаресване. Вкопчваме се невротично в контрола, понеже си умираме от страх, че ако го загубим, сме пълен провал. Зависим от това някой да ни обича и въздишаме по принца с белия кон/ мерцедес, защото ние самите сме празни отвътре в неумението си да обичаме себе си и другия искрено и сърцато. Буда казва: „Всички страдания идват от желанието/ въжделението. Премахвайки желанието, изчезва страданието.“ Често желанието се бърка с любовта. Не, в основата му стои страхът от липса. А любовта е пълнота, изобилие от доволство, смисъл и творческа радост във всеки момент от следването на дадена цел, идваща от нея. 
  За да се минимизира въжделението и засвети любовта, е нужно да се изчистят страховете. Тогава любовта протича, воденото от страх желание отстъпва и всичко идва на мястото си. Тогава тренировките във фитнеса са изява на любовта, без каквито и да е фиксации и прекалености. Професията или правеният бизнес, социалната потентност, служат на любовта и човещината, тъй като изчезва его вярването за собственост, а бизнесменът се превръща единствено в управител на предприятията си, правейки с резултатите им добро на всички през знанието си, че ресурсите никога не са били негови, а на Бога. Когато любовта е „водеща парада“ в живота, прекомерната зависимост от партньора и мнението на хората, се преобразуват в автентична добра компания на самия себе си и спокойно себезаявяване. Малкият човешки морал става гъвкав, воден от любящата нравственост, през която човек смирено е готов да загуби контрола, спечелил самообладанието на духа си. 
  Говорейки за любовта, говоря за Бога. Защото е любов! Жива, смирена мъдрост е любовта. Нещо много повече от блудкавата представа за усмихнат позитивизъм е. Често е изстрадала, преболяла, сила на духа е тя.   В основата на възгордяването обикновено се намира въжделението, преклонението пред което води до непоносимост към душевната болка.“ Опит в оцеляването 3, стр. 230 „В тази връзка и сексът трябва да е за Бога. Няма ли душевна топлота, вътрешна красота, правенето на секс, дори да е със собствената жена/ мъж, може да се нарече разврат. Сексът е нужно да е завършващият щрих на чувството любов, на душевната топлота и щастието. Тъй като сексът е един от най-силните източници на удоволствие, увлечението по него може да унищожава любовта и да вреди на душата максимално дълбоко и мащабно. Предците ни отдавна са знаели, че сексуалната невъздържаност нанася огромна вреда на душата. Прочетете пак стария завет – там се казва, че най-строго се наказват три категории престъпници: на богохулника, на убиеца и на развратника.“  Опит в оцеляването 4, стр. 84   Съществува древна и извечна система за соматично-топична локализация на човешката съзнателност – йога. В нея определени телесни зони символизират психични процеси, факти и съдържания – т.н. чакръци, чакри. Великият психотерапевт от 20-ти век Карл Юнг, в книгата си „Психология на кундалини йога“ обрисува по един брилянтен начин качествените психични съответствия с когнитивно-афективните процеси в тези архетипни репрезентации на нивата на съзнателност. Древната наука и изкуство психо-астрология, също така ситуира отделните домове и знаци, наситени с психично съдържание, в тялото. Съвременният интересен опит за компилация от астрология, психология, кабала, йога и и-дзин – човешкият дизайн (human design), също го прави. Аз също, в текстовете си Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 1 и Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности 2, корелирам въпросните ценности, потребности, смисъл, психични съдържания и процеси, със соматично-енергетичната топика. 
  Според въпросните системи, въжделението се появява, когато сакралният (свадхистана) център, е откъснат от сърдеччното призвание и смисъл, гърленото творчество и манифестирането му през качествена нравственост, вдъхновението на главата и същностните, бодхисатвични стойности на Богочовека. Когато култът пред страстта/ въжделението е практикуван продължително, автоматично прерязва връзката с тези по-високи нива на съзнателност и човещина – цялата енергия се ползва за захранване на страстната его гордост – центъра на слънчевия сплит, манипура. Его центърът сам по себе си е нормален, когато е свързан с изконните качества на Богочовещината – анахата, вишудха, аджна, сахасрара и бодхисатва триединството. Тогава е просто здраво его, спокойно заявяване на любовта, мъдростта и истината, поставяне на нужните граници в психичния и социален живот. Когато егото е откъснато от Бога, а е свързано единствено с въжделението на сакралния, отцепен от любовта център, тогава спокойното себезаявяване деградира до психопатната, нарцистична гордост.   „В Америка главният комплимент е „Колко си секси!“ В действителност сексуалността не е външната красота, а просто високата вътрешна енергия. Ако тази енергия се насочи към сексуалността, човек става красив, харизматичен, обаятелен. Но ако започне да тегли енергия от душата, резултатът е невидимо вътрешно разложение. Нещо повече, прекомерно ексесивната сексуалност убива бъдещите потомци.“ Опит в оцеляването 4, стр. 99
  Супер е човек да е секси. Сексапилът представлява овеществена психична енергия, виталност слязла от духовно, ментално, до емоцинално и либидно ниво. Виталност, проявявана социално–поведенчески като магнетична харизма, привличащ чар. Виталният човек, освен че е по-издръжлив на несгоди и жизнено адаптивен, по-лесно се научава да се заявява здраво, да се уважава, но и да се смирява и приема гъвкаво неизбежните трудности и провали. Жизненият човек спокойно приема катаклизмите и се учи от тях – има силата за това. Свързва се с реалността спокойно и планира не само от глава, а от интуиция, смелост и висока мотивация. Дотук прекрасно – познати неща. 
  Сергей многократно повтаря, че прекомерното въжделение, похот и секс, когато се превърнат в зависимост, черпят от стратегическата душевна енергия, от същността. А тя определя бъдещето, структурира собствената и на потомството ни съдба. Когато сексът застане над любовта, собственото бъдеще става не особено розово. Автоматично естествената нравственост на Дхарма деградира до малкия, невротичен човешки морал, който на свой ред не след дълго се превръща във врата в полето на властовата характеропатия, до все по-пълно оскотяване и примитивизъм. Процес, наблюдаем с невъоръжено око в съвременния свят. Когато е от любов и с любов, когато е посветен на любовта и влаган в нея, сексът е раят на земята – най-върховното удоволствие, превърнато от любовта в преданоотдадено служене на Бога и блаженство, вече не толкова и само на тялото, но на непреходната същност е.   „Преклонението пред секса води до разпадане на душата. След това започват да се разпадат съзнанието и тялото.“ Опит в оцеляването 4, стр. 218
  Елена Блаватска казва, перифразирам: „Не една високо развити цивилизации са деградирали и отмирали, поради преклонението си пред секса!“… Нищо лошо в секса. Напротив, едно от най-прекрасните преживявания на тази земя е. Сексуалната енергия е следствие, конкретизация на силата на любовта. Когато обаче се въздига в култ, връзката му с източника на любовта прекъсва, а на нейно място се настанява единствено похотта. Нормална е похотта, когато любовта също присъства. Не говоря единствено за любовта между мъжа и жената, а за любовта като състояние на съзнанието, от което низхожда естествена нравственост, морал, човещина и хармония. Когато любовта е водеща и поставяна като главен ориентир в живота, сексуалната страст се въздига, сублимира се до нея – тогава всичко е наред в човека и обществото. 
  Разпадне ли се връзката с любовта обаче, сексът се превръща в самоцел, която лишена от извора си, постепенно подрива нравствеността на Дхарма – връзката със същността, с душата, се прекъсва. Двуногият вече е ходеща черупка, бездушен мъртвец, прерязал нишката със Себе си. Споменавайки безлюбния секс, Лазарев всъщност визира цялостен процес на деволюция – невротизиране -> психопатизиране -> примитивизъм. В случая през призмата на такава профанна сексуалност, но на практика далеч по-мащабен процес на мислене, разбирания, вярвания за себе си, света, другите и живота, откъснати от Бога, от любовта. Когато човек обича през смирението на социалното си его и персона, любовта протича. А тя е същинският Човек. Има ли я нея, всичко има. Няма ли я, има само сенки и пушек, прах и пепел, пръст и илюзии.   „…Христос е научил хората на истинска любов, обяснил им е как да преодолеят инстинктите си, победил е болестите – в известен смисъл точно това е механизмът за победа над смъртта. Грехът лишава душата от енергия, тъй като в основата му стои отхвърлянето на любовта към Бога за сметка на устремяването към инстинктите. Ако човек вътрешно и външно продължава да се поддава на инстинктите, болестта се задълбочава и завършва със смърт.“ Опит в оцеляването 5, стр. 29
  Не обичаш ли, не провеждаш ли любовта, жив труп си – докато живуркаш, вече си мъртъв. Главният грях е откъсването от любящата нравственост, от любовта и законите на Дхарма. Тогава остава едно гордо, луциферично его, за което най-нормално е да краде, лъже, убива, прелюбодейства, чревоугодничи, да се тревожи, унива, богохулства… Обичаш ли, скафандърът на телцето отново ще си отиде скоро, но Ти, Човекът, го захвърляш като стара дреха, за да осъзнаеш в още по-голяма степен величието на Бога, част от което е нетленната ти, нетварна и вечна същност. Вече си безсмъртен!   Горните извадки са от статията ми "Бележки върху книгите Опит в оцеляването на Сергей Лазарев".   .......................   Говорителката от клипа представя чудесно познание. Едно му липсва обаче - същината. А тя е не сексуална, романтична или привързана, а любов, която освобождава. Има ли я нея, сексът се превръща в духовен екстаз, влюбването в устойчивото хормонално (и не само) опиянение на единението с Бога, а привързването, в поставянето му като главен стремеж, цел, опорен стълб в живота си. Разбира се, Бог не като пенсионера на небенцето, а като Дхарма, като Дао - психодуховните закономерности на битието.    "

Преминава защитно - не при всички. Някои си поддържат тревожност с десетилетия, без да се депресират особено. При теб мисълта за депресия, е поредното натрапливо зацикляне. Сама казваш - когато си спокойна, ти е странно и сама отново влизаш в привичната тревожност. Работейки по преодоляването, имаш да се учиш на приемане на спокойното състояние с доверие в тялото, живота, съдбата си, в Бога и себе си. 

Реално медитацията започва да става истинска, когато вече вади нежелано потиснатото, едновременно със събуждане на широтата на потенциала. Не е само приятно, нито само другото. И двете е и едновременно трето. 
 
Така си е... 

Колкото по-рядко, по-добре. Отпиши се от ревящите "помагащи", а всъщност поддържащи рева групи, почисти доста "приятели" оплаквачи. След време, само по предназначение, а засега, максимално рядко.
Всекидневната работа, спортът, контактите с точните хора, поддържането на приятелство със светли душички, създават структура на деня, дават дисциплина, мотивират, служат като една житейска, динамична медитация - едно ежедневно многочасово съсредоточаване, вършене на дейност. Ако правиш това, което обичаш, чудесно. Ако ли не, обичай това, което правиш. Когато вътрешната настройка е такава, изпълнена с благодарност, смирено учене, заявяване на любовта активно, трудът се превръща в карма йога, в молитвено-медитативна практика.
Когато тревожността цикли в натрапливости, винаги се стига до медитацията - всичко преди това е подготовка. Придобий опит в майндфул фокусирането и онова широко, свободно, медитативно съзнание около него. Като старт - слушай ежедневно аудио сесии водена медитация. А още веднъж, сама. След време, изцяло сама, без водена сесия (разбира се, можеш да се включиш в медитативна група). Между мислите - схвани самото усещане, опитът, вътрешното преживяване на концентрацията. То е като леко, съвсем леко вътрешно усилие, една вътрешна точка, съсредоточие, около което оставяш мислите и чувствата да идват и си отиват спокойно. Постепенно около това фокусиране, се появява едно свободно, по-широко съзнание, от чиято позиция на наблюдател знаеш, че фокусът и фокусирането са от ума, но Ти си повече. Но, опрости - засега просто фокусирането - останалото е преживяване, умът не може да го знае. 
След време се получава нещо интересно - тази жива, съзнателна, изпълнена с любов тишина, се свързва с напрежението - няма отричане, няма гонене на Михаля на спокойствието. Напротив, житейските, а оттам и вътрешни напрежения, страхове, тъги, гняв, са прегръщани от тази блажена тишина, погалвани от нея, успокоявани, трансформирани. Като гориво са - страхът става на смелост, тъгата на мъдрост, гневът на мотивация... 
Баща ти - ще те дразни, докато има нужда да се дразниш. Колкото повече вътрешно се случва горният процес по преобразуване на собствения инат, поддържащ всичко с дисоциирането си по старому и разтапянето на страха, гнева, вината, до усмихната зрелост, толкова по-лесно ще ти е с баща ти. Отвън, здрави граници, а вътрешно, безусловна любов. 

Колкото по-рядко, по-добре. Отпиши се от ревящите "помагащи", а всъщност поддържащи рева групи, почисти доста "приятели" оплаквачи. След време, само по предназначение, а засега, максимално рядко.
Всекидневната работа, спортът, контактите с точните хора, поддържането на приятелство със светли душички, създават структура на деня, дават дисциплина, мотивират, служат като една житейска, динамична медитация - едно ежедневно многочасово съсредоточаване, вършене на дейност. Ако правиш това, което обичаш, чудесно. Ако ли не, обичай това, което правиш. Когато вътрешната настройка е такава, изпълнена с благодарност, смирено учене, заявяване на любовта активно, трудът се превръща в карма йога, в молитвено-медитативна практика.
Когато тревожността цикли в натрапливости, винаги се стига до медитацията - всичко преди това е подготовка. Придобий опит в майндфул фокусирането и онова широко, свободно, медитативно съзнание около него. Като старт - слушай ежедневно аудио сесии водена медитация. А още веднъж, сама. След време, изцяло сама, без водена сесия (разбира се, можеш да се включиш в медитативна група). Между мислите - схвани самото усещане, опитът, вътрешното преживяване на концентрацията. То е като леко, съвсем леко вътрешно усилие, една вътрешна точка, съсредоточие, около което оставяш мислите и чувствата да идват и си отиват спокойно. Постепенно около това фокусиране, се появява едно свободно, по-широко съзнание, от чиято позиция на наблюдател знаеш, че фокусът и фокусирането са от ума, но Ти си повече. Но, опрости - засега просто фокусирането - останалото е преживяване, умът не може да го знае. 
След време се получава нещо интересно - тази жива, съзнателна, изпълнена с любов тишина, се свързва с напрежението - няма отричане, няма гонене на Михаля на спокойствието. Напротив, житейските, а оттам и вътрешни напрежения, страхове, тъги, гняв, са прегръщани от тази блажена тишина, погалвани от нея, успокоявани, трансформирани. Като гориво са - страхът става на смелост, тъгата на мъдрост, гневът на мотивация... 
Баща ти - ще те дразни, докато има нужда да се дразниш. Колкото повече вътрешно се случва горният процес по преобразуване на собствения инат, поддържащ всичко с дисоциирането си по старому и разтапянето на страха, гнева, вината, до усмихната зрелост, толкова по-лесно ще ти е с баща ти. Отвън, здрави граници, а вътрешно, безусловна любов. 

Сега виждам тази тема. На български не. На руски има тонове, директно онлайн. koob.ru

Тук в "Психотерапевтични насоки онлайн" не правим терапия - насочваме, споменаваме някои жалони в пътя на справянето, даваме кураж. И това е нещо, но актуалната психотерапия е различна - изисква много мотивация, действия, активност, напускане зоната на комфорт постоянно с промяна на отношението и учене.
В обществото могат да се наблюдават нещо като "талази" или дори "модни трендове" в преживяваните невротични състояния. Обществено "развитие" в невротичния процес, следващо хода на индивидуалната невротична етиопатогенеза. Паника --> когато е нерешавана качествено, преминаваща в генерализирана тревожност --> когато също е потискана неразбиращо --> окр, хипохондрия, агорафобия и т.н. --> когато дълго време процесът е поддържан, биологията защитно депресира, превключва в режим на прегаряне, в модалност хронична умора, за да предпази от тревожното високо напрежение.
Преди стотина години, а и хилядолетия преди това, на "мода" е била хистерията на сексуална основа - поради репресираното от църковните догми либидо. Понастоящем конверизонните и соматоформни състояния (хипохондрия, хистерия) са едни от най-"хлъзгавите" за работа, понеже в основата си носят печалби социални и за оцеляване, които всъщност напълно приемат и си искат играния и пред самия себе си театър. Та, терапевтирайки "натрапливи мисли" за болести, е важно да се знае дали са действително такива, или са единствено прикритие на хистрионни и/ или конверзионни психодинамики в основата си. В статията си Хистерия и хипохондрия пиша за това, а в текста си Характеропатии, описвам разликите между невротичното конверзионно разстройство и хистрионната характеропатия (дръпни надолу до хистрионно личностово разстройство). 
Да приемем обаче, че говорим за натрапливости, функциониращи през собствения си механизъм, неподлежани от хистрионни характерови динамики. Винаги дидактичната работа по общите механизми на състоянието, е следвана от успоредната диалектична такава, при която се преобразуват характеровите потенциали до адаптивни. Самият дидактичен вектор вече води до характерово преобразуване, както и диалектичният, до промяна в параметрите на преживяваната невроза. Успоредни, взаимодопълващи са, а противопоставянето им е фалшива дилема. За това пиша в статията си Диалектика и Дидактика в психотерапията. 
Психотерапията при окр прилича на помощта на човек, давещ се в океана на собствения си ум, постоянно заливан от вълните на натрапливите си невронни пътечки. Като старт, нужно е да стъпи на островчето на здравия разум. Той е малък, хлъзгав, вълните постоянно го помитат обратно в бурното и плашещо го море, където акулите на страховитите мисли заплашват да разкъсат него или близките, върху които пренася невротичната си загриженост. Тази когнитивна работа по преформулиране, реструктуриране, нормалииране и правилна визия за ставащото, е начална, отправна точка. Островчето на здравия съзнателен разум е твърде мъничко, а натрапливите вълни огромни, силово грабващи и завъртащи в страхуваното, бликащо от бездните на несъзнаваното. 

Твърдя обаче, че колкото и малко да е това разумно островче, стъпването на него представлява важна част от терапевтичния процес. Човек се научава да вижда, че не е нужно да ходи по подхлъзващите го когнитивни изкривявания, както и че може да се хване за опората на една относителна връзка с реалността - поне за малко, докато вълните отново пометат. Тогава обаче вече знае, че има изход и може да се върне обратно на тази относително стабилна опора, дори да се качи на фара-наблюдателница на метакогницията си, откъдето да започне да осъзнава по-голямата си невротична картина и трасира пътя към психичната си сигурност, здраве, цялостност и стабилност. Сирените на плашещите го мисли отново влизат в този фар, повличат и захвърлят във въртопите на ужаса за пореден път - пътят към тази разумна и панорамно по-висока наблюдателница обаче остава открит и връщането там е все по-често и по-задълго. В годините практика на психотерапия осъзнах, че едно необходимо, но само по себе си недостатъчно условие за провеждането на психотерапия, е високият интелект - за потърсил психотерапевтична помощ, минимум IQ 110. Останалите условия: устойчива мотивация, дисциплинираност, готовност за осъзнаване и напускане на вторичните и първични "изгоди", все по-често пребиваване в зоната на възможностите, готовност за учене, развитие, правилна широка и висока визия. излизане от "жертва" мисленето и заставане в тази на студент в житейското училище, здрава духовност не от его позиция, а от тази на Себе си и т.н. 

Когато човекът е когнитивно донякъде научил се да се задържа на "земята" на здравия разум и вижда от по-високата панорама на метакогницията, започва да разбира, че именно вярата му в гласовете на сирените на натрапливостите му е тази, която го ужасява. Осъзнава все повече, че техните гласове са кошмарни само докато им вярва буквално. Тогава, вече избор на терапевта е дали плавно да го поведе през хипнотерапия към основата, към дома на сирените, където вижда, че всъщност са русалки, пеещи песните на любовта, защитата и смисъла, или директно да го насочи към дълбокото гмуркане и удряне на дъното на страховития океан, което парадоксално премахва борбата и бягството от страхуваното и със създадената гротеска и пародия води до хумора, прерастващ в смирението на молитвеното доверие, преливащо се в медитативния подход, имащ при окр ключова роля. 
.....
Често под етикета окр, както споменах по-гое, се "натикват" хистерията, хипохондрията, хистрионната характеропатия или граничността с връхче от натрапливости.Друга честа грешка е приравняването на обсесивно компулсивното р-во с натрапливото личностово р-во (ананкастна характеропатия). При последното, натраплвата идеация и ритуалност, са его синтонични, желани са, докато при типичното невротично окр, са его дистонични, противоречащи на разбиранията и нежелани. 

Малките, но постоянни и постъпателни крачки, водят до големи резултати. "Скокът" на костенурката! Тоест, неспирни, спокойни, но правилни усилия. Именно премахването на борбата и медитативното приемане на нормалността на тези в основата си добри и защитни мисли, е пътят. Приемане и непривързано, ведро пропускане.

Твърдя обаче, че колкото и малко да е това разумно островче, стъпването на него представлява важна част от терапевтичния процес. Човек се научава да вижда, че не е нужно да ходи по подхлъзващите го когнитивни изкривявания, както и че може да се хване за опората на една относителна връзка с реалността - поне за малко, докато вълните отново пометат. Тогава обаче вече знае, че има изход и може да се върне обратно на тази относително стабилна опора, дори да се качи на фара-наблюдателница на метакогницията си, откъдето да започне да осъзнава по-голямата си невротична картина и трасира пътя към психичната си сигурност, здраве, цялостност и стабилност. Сирените на плашещите го мисли отново влизат в този фар, повличат и захвърлят във въртопите на ужаса за пореден път - пътят към тази разумна и панорамно по-висока наблюдателница обаче остава открит и връщането там е все по-често и по-задълго. В годините практика на психотерапия осъзнах, че едно необходимо, но само по себе си недостатъчно условие за провеждането на психотерапия, е високият интелект - за потърсил психотерапевтична помощ, минимум IQ 110. Останалите условия: устойчива мотивация, дисциплинираност, готовност за осъзнаване и напускане на вторичните и първични "изгоди", все по-често пребиваване в зоната на възможностите, готовност за учене, развитие, правилна широка и висока визия. излизане от "жертва" мисленето и заставане в тази на студент в житейското училище, здрава духовност не от его позиция, а от тази на Себе си и т.н. 

Когато човекът е когнитивно донякъде научил се да се задържа на "земята" на здравия разум и вижда от по-високата панорама на метакогницията, започва да разбира, че именно вярата му в гласовете на сирените на натрапливостите му е тази, която го ужасява. Осъзнава все повече, че техните гласове са кошмарни само докато им вярва буквално. Тогава, вече избор на терапевта е дали плавно да го поведе през хипнотерапия към основата, към дома на сирените, където вижда, че всъщност са русалки, пеещи песните на любовта, защитата и смисъла, или директно да го насочи към дълбокото гмуркане и удряне на дъното на страховития океан, което парадоксално премахва борбата и бягството от страхуваното и със създадената гротеска и пародия води до хумора, прерастващ в смирението на молитвеното доверие, преливащо се в медитативния подход, имащ при окр ключова роля. 
.....
Често под етикета окр, както споменах по-гое, се "натикват" хистерията, хипохондрията, хистрионната характеропатия или граничността с връхче от натрапливости.Друга честа грешка е приравняването на обсесивно компулсивното р-во с натрапливото личностово р-во (ананкастна характеропатия). При последното, натраплвата идеация и ритуалност, са его синтонични, желани са, докато при типичното невротично окр, са его дистонични, противоречащи на разбиранията и нежелани. 

Тук в "Психотерапевтични насоки онлайн" не правим терапия - насочваме, споменаваме някои жалони в пътя на справянето, даваме кураж. И това е нещо, но актуалната психотерапия е различна - изисква много мотивация, действия, активност, напускане зоната на комфорт постоянно с промяна на отношението и учене.
В обществото могат да се наблюдават нещо като "талази" или дори "модни трендове" в преживяваните невротични състояния. Обществено "развитие" в невротичния процес, следващо хода на индивидуалната невротична етиопатогенеза. Паника --> когато е нерешавана качествено, преминаваща в генерализирана тревожност --> когато също е потискана неразбиращо --> окр, хипохондрия, агорафобия и т.н. --> когато дълго време процесът е поддържан, биологията защитно депресира, превключва в режим на прегаряне, в модалност хронична умора, за да предпази от тревожното високо напрежение.
Преди стотина години, а и хилядолетия преди това, на "мода" е била хистерията на сексуална основа - поради репресираното от църковните догми либидо. Понастоящем конверизонните и соматоформни състояния (хипохондрия, хистерия) са едни от най-"хлъзгавите" за работа, понеже в основата си носят печалби социални и за оцеляване, които всъщност напълно приемат и си искат играния и пред самия себе си театър. Та, терапевтирайки "натрапливи мисли" за болести, е важно да се знае дали са действително такива, или са единствено прикритие на хистрионни и/ или конверзионни психодинамики в основата си. В статията си Хистерия и хипохондрия пиша за това, а в текста си Характеропатии, описвам разликите между невротичното конверзионно разстройство и хистрионната характеропатия (дръпни надолу до хистрионно личностово разстройство). 
Да приемем обаче, че говорим за натрапливости, функциониращи през собствения си механизъм, неподлежани от хистрионни характерови динамики. Винаги дидактичната работа по общите механизми на състоянието, е следвана от успоредната диалектична такава, при която се преобразуват характеровите потенциали до адаптивни. Самият дидактичен вектор вече води до характерово преобразуване, както и диалектичният, до промяна в параметрите на преживяваната невроза. Успоредни, взаимодопълващи са, а противопоставянето им е фалшива дилема. За това пиша в статията си Диалектика и Дидактика в психотерапията. 
Психотерапията при окр прилича на помощта на човек, давещ се в океана на собствения си ум, постоянно заливан от вълните на натрапливите си невронни пътечки. Като старт, нужно е да стъпи на островчето на здравия разум. Той е малък, хлъзгав, вълните постоянно го помитат обратно в бурното и плашещо го море, където акулите на страховитите мисли заплашват да разкъсат него или близките, върху които пренася невротичната си загриженост. Тази когнитивна работа по преформулиране, реструктуриране, нормалииране и правилна визия за ставащото, е начална, отправна точка. Островчето на здравия съзнателен разум е твърде мъничко, а натрапливите вълни огромни, силово грабващи и завъртащи в страхуваното, бликащо от бездните на несъзнаваното. 

Малките, но постоянни и постъпателни крачки, водят до големи резултати. "Скокът" на костенурката! Тоест, неспирни, спокойни, но правилни усилия. Именно премахването на борбата и медитативното приемане на нормалността на тези в основата си добри и защитни мисли, е пътят. Приемане и непривързано, ведро пропускане.

Ти не разбра и вече ,че не трябва, по никакъв повод, да четеш, каквото и да е в нета, за каквито и да е оплаквания.Наистина ли не си го разбрала ?
 
Усили волево тремора, това прави.!
Ясно ли е?
Ако не започнеш да го правиш, ще стопираме всичките  ти постове, иначе, излиза, като преливане от пусто в празно.