Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Veselin111

Участници
  • Общо Съдържание

    25
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    3

Всичко добавено от Veselin111

  1. Това е Клер. Тя има муковисцидоза (cystic fibrosis). Това е нелечимо генетично заболяване, което прогресира във времето и завършва със смърт в млада възраст. Дробовете на болните се пълнят постоянно със слуз, инфектират се и множество от органите на болните постепенно отказват. Необходимо е дневно да се приемат антибиотици, както и около 50 различни медикамента. За да се поддържа болния жив, ежедневно се правят часове физиотерапия. Мен лично това филмче много ме впечатли. Оставям всеки сам да си вади изводите. (Дано се намери и кой да го преведе за тези, които не знаят английски)
  2. Хубаво казано. Интересно е как понякога губим толкова време в търсене на отговори, а в един момент осъзнаваме, че през цялото време сме си задавали грешните въпроси.
  3. Заглавието на темата ми беше с идеята да е шеговито. Не омаловажавам факта, че хората с тревожни разстройства в по-тежка форма понякога не могат да се справят сами и имат нужда от помощ. Преди няколко години и аз бях един от тях, и твърде добре знам какво е да си изправен пред подобен проблем. Укора е ваша интерпретация. Не съм специалист като вас, но имам една теория - пациентите са пациенти, защото взимат живота твърде на сериозно (ясно е, че не всички) Мерси за пояснението. Всяко нещо може да е безкрайно многостранно, ако човек реши да дълбае... Това няма да го коментирам.
  4. "Всички ние сме аматьори в живота, и ако не се вглеждаме твърде много в грешките си, се получава чудна картина. И научаваме, че нe красотата на образа ни прави благодарни - а шанса да рисуваме." - Някой си В TedX лекцията си, тя казва: "Истината е, че живота не опира до това дали си щастлив. Живота е увеселително влакче от луди емоции. В един момент си добре, в следващия си самотен и отчаян, и нещата изглеждат сякаш никога няма да са наред. Не опира до емоциите, или как се чувстваш във всеки един момент, а какво правиш от живота си, и дали успяваш да намериш дълбока гордост в това кой си, и какво даваш. Защото това оказва далеч повече влияние, и е много по-дълбоко от това дали си щастлив, доволен или весел. Окей е да чувстваш болка."
  5. Тя е живия пример, че човек въпреки обстоятелствата си, може да избере да бъде щастлив и да живее живот, с който да е горд. Знанието, че смъртта е неизбежна и дава свободата, която има. Тя се шегува: "Аз умирам... по-бързо от всички останали". Разликата между нея и всички останали е, че тя е много наясно, че смъртта й е неизбежна. Има едно друго много интересно клипче, в която тя разказва за "смъртта си" - как на 13 години изпада в кома след инфекция, и за малко да я изпуснат. След като изчерпват всички възможни начини да я спасят, като крайна мярка лекарите я закачат на апаратура, с коята шанса й да оцелее е бил под 1%. Тя казва, че никоя духовна практика, или позитивно мислене не могат да подготвят човека за срещата му със смъртта. Разказва как всяка клетка в тялото на човек крещи, че иска да живее, че раздялата с този свят е свързана с чувство за непоносимо скърбене. Неподправено и истинско до жестокост.
  6. Здравейте, Пише ви едно момче (не се чувствам мъж) на 28 години, което незнае какво да прави с живота си. Преди няколко месеца имах паническа атака. Във въпросния ден бях необичайно изнервен и едновременно с това усещах в мен едно малко, безпомощно дете, което плаче. По-късно вечерта - около 23ч. четох чуждестранен сайт за езотерика, по-конкретно за „Тъмната нощ на душата“ – понятие, използвано от езотериците за да опишат самотните душевни страдания, през които човек минава, преди да „дойде зората“ и човек да получи просветление. Никога не ми е пречила самотата, но тогава я почувствах много силно, сякаш я попих от написаното. Изведнъж усетих как постепенно главата ми изтръпва, обвзе ме чувство на паника, всичко започна да изглежда като сън. Скочих от леглото, отворих прозорците и взех да се разхождам от стая в стая. Исках да съм с някого, но в същото време исках и да съм сам, защото не бях в състояние да изразя това, което чувствам. Бях прекалено уплашен за да подредя мислите си и да говоря. Чувството, че съм на прага на лудостта беше много силно, не спирах да мисля за родителите си, какво ще кажат съседите, познатите ми... Тялото ми се тресеше, концепциите в главата ми бушуваха неконтролируемо и се израждаха в най-черни краски. Незнаех какво се случва, стягах челюстта и корема си, усещах напрежение в слънчевия сплит, помислих, че съм се натровил и предизвиках повръщане, след това си взех дълъг душ, а после потърсих в интернет информация и попаднах на статията „Самопомощ при Паническо разстройство“. Успокоих се малко и някак си успях да заспя. На другия ден си взех деанксит и мента-глог-валериан и ги пих няколко дни. Чувството за дереализация ме съпътстваше през следващите 3-4 дни, ръцете ми правеха неволни движения. Постоянно ме беше страх преживяването да не се повтори, защото беше меко казано ужасно – като кошмар, от който не можеш да се събудиш. В последствие изчетох всичко по темата и успях да разбера механизма на паническите атаки и да си изработя метод за справяне – в момента на поява на атаката си казвам: „Ок, страшно изглежда сега, но всичко са хормони и ще премине, нека не се паникьосвам, а просто да наблюдавам какво се случва.“ Или си казвам „Да става каквото ще“. И обикновено паниката изчезва, но има няколко часов период на негативни мисли, понеже мисля за случилото се и се чувствам разклатен. Чувствам се на кръстопът и незнам по кой път да поема. Сега живея с родителите си, а ми е време да направя нещо с живота си - да градя, да живея така, че когато умра да бъде със сърце, изпълнено с благодарност, а не с ум, изпълнен със съжаления за пропилян живот. Липсва ми цел и се лутам. Страх ме е да не направя грешка и да поема в неправилна посока. Завиждам на хората, които са наясно със себе си и от малки знаят какви ще станат и се чувстват на мястото си там, където са. През целия си живот съм се чувствал различен, сякаш всички знаеха някаква тайна, която само аз не знам. Чувствах се като антрополог от чужда планета. Постоянно наблюдавах щастливите хора в търсене на това, какво ги различава от мен и ги имитирах, защото исках да съм щастлив и уверен като тях. Казват „Бъди себе си“. Но как да бъдеш себе си, когато не знаеш кой си. Незнам кое в поведението ми е маска и кое е истинското ми Аз. И как да следваш мечтите си, когато отдавна не помниш за какво си мечтал?! В България не се чувствам у дома си, сменях града вече, но след време пак започвам да се чувствам не-на място. Зная, че ако човек не се чувства щастлив където се намира и с каквото има, той никога няма да се чувства щастлив каквото и да има и където и да иде. Нали света е огледало на нас самите и където и да сме виждаме едно и също – това, което носим в себе си. Може би за да се промени, човек трябва да премине през някакво разтърсващо, форсмажорно обстоятелство. Болката е най-великия учител. Ако човек се щади прекалено много не би се променил. Но мен ме плаши промяната, затова от месеци живея пред компютъра, в социална изолация, не си търся и работа дори, защото се щадя, чувствам се толкова нищожен и безсилен, сякаш неспособен да се справя сам с трудностите на живота и да поема отговорност. И така се затваря омагьосания кръг: Липса на Вяра в себе си -> Страх от промяна и самостоятелност -> Липса на необходимите действия към промяна -> Още повече липса на вяра с себе си. Чувствам това безсилие от малък – още пазя тетрадките, в които рисувах непобедими, мускулести супер-герои и си фантазирах че съм като тях. В момента съм мъж 2 метра, 100 килограма с татуировки, но отвътре – уплашено дете. Преди 6 години започнах да търся решение в езотеричната литература. Прочитах каквото ми попадне, отчаяно се лутах и търсех къде по пътя съм сгрешил. Психологията ми се струваше твърде повърхостна и симптоматична. А и езотериката е толкова привлекателна и поетична – кара те да видиш магията на Света, необикновеността в снежинката, в песъчинката на плажа. Заживяваш във вълшебното приключение на опознаването на себе си и Света. Исках да стигна до обетованата земя – състояниео, което Екхарт Толе нарича „Тук и Сега“, дон Хуан нарича „Да спреш времето“, Ошо нарича „Просветление“, Луиз Хей „Любов към Себе си“, а според дон Мигел Руиз е „Недоверието към лъжеца в ума ни“, дзен понятието „Не-ум“ т.н. В крайна сметка става дума за едно и също - онази смяна на фокуса, в която умът от господар става роб, в която тревогите, очакванията, предразсъдъците и комплексите вече не са очилата, през които виждаме света, а съзнанието отново е чисто и ясно като спокойно езеро, като безоблачно небе... Щастието! Очевидно четенето не даде резултат и вълшебния свят от книгите се обърна срещу мен, като страх от непознатото. Дарен съм /или прокълнат/ с дълбок ум, няколкото теста за интелигентност, които съм правил показват резултати над 140. Въображението ми е много силно развито, което ми пречи в живота, защото успявам да визуализирам страховете си и мисленето ми е предимно негативно. Съмнявам се във всичко и виждам относителността на всяко нещо. А просто искам да вярвам в нещо сигурно. Притежавам рационална мисъл и вечно анализиращ ум, точните науки не са ми проблем. За сметка на емоциите, които не изразявам лесно. А всъщност съм прекалено чувствителен и раним. Усещам се като къща, със свалени врати и прозорци – афектите от външния свят влияят силно на емоциите ми.. както ветровете влизат необезпокоявани в една къща без прозорци и врати. Усещането е сякаш нямам изграден характер и увереност, нямам солидната основа, върху която да стъпя и да бъда личност. Срамежлив съм, слагам маски пред другите, нагаждам се според тях за да им се харесам. За това и предпочитам да съм в компанията само на един човек, все пак е невъзможно да се нагодиш едновременно към няколко човека. Пука ми от чуждото мнение, актьор съм дори в градския транспорт, пред напълно непознати хора. Постоянно наблюдавам хората около себе си в търсене на одобрение в погледа им. Мразя това у себе си. Чувствам се най-добре, когато съм сам, предполагам, защото не ми се налага да полагам усилия да бъда фалшив. Загубил съм доверието си в хората. Често си мисля, че мислят лоши неща за мен. Когато съм в компания мисля, че моята сдържаност и неестественост развалят доброто настроение на всички, което ме подтиска още повече. Проектирам своите комплекси върху другите. Имам много малко приятели от моя пол, защото трудно завързвам приятелства с мъже. Трудно ми е да им имам доверие, предпочитам женската компания за приятелство. С тях ми е по-лесно да общувам, не усещам мъжко съперничество и не се чувствам непълноценен. Дори с баща си не съм приятел, той винаги е бил скован, емоционално-равен, с изкуствено държание и социална фобия, макар и изключително добър и умен човек. Подозирам, че цялото това нещо е наследствено, понеже баба ми по бащина линия беше прекомерно страхлива, баща ми – също. Ниската ми самооценка има негативно влияние и в отношенията ми с жените. Когато се влюбя започвам да мисля, че обектът на любовта ми заслужава нещо по-добро от мен, ставам ревнив, защото се чувствам недостатъчно мъжествен. Естествено, такива връзки бързо се разпадат, което е голям удар за самочувствието ми. Сега поддържам връзка с 10 години по-голяма от мен жена, която ме обича, но не е взаимно, макар, че я обичам по свой си начин. По ирония това, че не ме е страх да я загубя ме кара да бъда себе си, от което се чувствам много по-добре - освободен и спокоен, отколкото с жена, към която изпитвам силни чувства. Това ме устройва, защото в това положение не бих искал да имам семейство, което да страда, заради неуверен и комплексиран съпруг и баща, защото знам какво е. Моя ме научи, че живота е битка за оцеляване и единствения начин да оцелееш е да се скъсваш от работа. Склонен съм към разсъждения, но не и към действия. Не мисля, че мързела е първоизточник, по-скоро е следствие, съпротива срещу промяната, поради някаква скрита изгода. Все пак мързела е в ума, не в тялото. Сегашния ми модел на мислене е свързан с огромен разход на психическа енергия, което ме кара постоянно да се стремя към почивка и сън по около 9 и повече часа на нощ, дори без да съм уморен физически. Искам да си помогна, страхувам се да не пропилея целия си живот в този малък, личен ад на страхове, несигурност, комплекси и носене по течението без да зная кой съм, какво искам и накъде отивам. За момента нямам финансите да посещавам редовно терапевт, но планирам да го направя при първа възможност. За приятелите си съм най-добрия съветник, но на себе си е трудно да погледна трезво и отстрани. Това са нещата, които ме тормозят. Съжалявам, че не са по-смислово подредени и изложени, но в главата ми е същия хаос. Имам нужда от мнение и насока как да повярвам в себе си и да разбера какво искам, понеже прочитайки написаното стигам до извода, че ниското самочувствие е в основата на повечето ми проблеми.
  7. Минаха две години откак приключих темата, за хората които я четат сега ще кажа, че съм все по-добре. Вече не ми е интересно да следя форума, сега други неща ме вълнуват. Без да навлизам в много подробности ще кажа, че минах през доста стресови ситуации за това време, но стреса не е успявал да ме надвие, не съм имал паники. Изправях се пред страховете си, беше доста трудно на моменти, но плода който усилията ми дадоха си заслужаваше. Сега знам много повече за себе си и от дете станах мъж. Ако не беше разклатеното ми емоционално равновесие сега вероятно щях още да съм си на старите коловози и да се крия от отговорностите на живота като щраус, който заравя главата си в земята. Така, че паническите пристъпи бяха не проклятие а благословия. Господ си знае работата, хората сме твърде малки за да разбираме живота, можем само да го живеем. На човека, който сега е объркан бих дал съвета да решава проблемите си един по един, нека не е всичко наведнъж, защото това е пряко силите и на най-силния. Нека започне с това да се изправя пред страховете си. Нека започне психотерапия при възможност, това много ще помогне. Като се разреши проблема със страха всичко друго лесно се нарежда. Това е, дано съм вдъхнал на някой надежда, не губете време а действайте! Щом аз успях всички вие можете. Успех!
  8. Каква е ползата да се тревожиш, като така или иначе всичко е в Божиите ръце?
  9. "Тя каза: Нямаш хубаво тяло. Той започна да тренира плуване и стана майстор на спорта. Тя каза : не си достатъчно мъжествен. Той замина доброволец в Чуждестранния легион и се върна с медали за смелост. Тя каза: глупав си. Той завърши университет и аспирантура, защити дисертация и написа книга. Тя каза: не можеш да ме издържаш. Той заряза науката, отвори фирма и започна свой бизнес, който скоро започна да носи хубав доход. Тя каза: ти си канцеларска мишка. Той започна да се заниамва с парашутизъм, сноуборд, подводно плуване. Тя каза: алчен си. Той й купи къща в "Бояна" и "Порше". Тя каза: безнесът направи от теб дяволски бездушен човек. Той си продаде всичко, затвори бизнеса и с всичките пари построи дом за бездомните хора. Отиде при нея с един букет цветя, пораснал, в стари дънки, отслабнал и гладен. Тя каза: Кво се чудиш? Не те обичам и това е....." Така като ти чета терзанията се сещам за себе си преди - не ми вървеше в любовта и все се нахаквах с някакви смотли, дето ме караха да се чувствам сякаш има някакъв проблем в самия мен. Истината беше, че те просто не ме обичаха. И без това ниското ми самочувствие направо се срина в резултат на такива неуспешни връзки. Бях убеден, че ми има нещо и не заслужавам обич. Та кой би обичал такъв инфантилен, протеснителен и безотговорен мъж?! Самоприписах си какви ли не диагнози и състояния. Започнах да слагам маски, правех се на нещо, което не съм, криех слабостите си и донякъде успявах да заблудя околните. Но цялата тая гавра със себе си беше много стресираща и в резултат на това получих панически атаки, от които с помощта на терапия успях да се освободя. Какво направих - смених средата си, прекъснах всякакви любовни и интимни отношения. Година по-късно Бог ме срещна с най-прекрасното създание, което ме приема на 1000% с всичките ми слабости, с което не се налага да слагам маски и да играя театри. И чак сега разбрах какво е любовта... и колко далече от любов са били всичките ми предишни връзки! Съвета ми е не си губи времето с хора, които не те обичат, защото самочувствието ти ще пострада сериозно и ще задълбаеш в самовнушения за диагнози от Фройд-ов характер.
  10. Даниела, според мен резултата от тоновете събрана информация по темата те карат да вярваш, че си специалист в областта на ОКР и от там арогантното ти отношение е истинската пречка да ти се помогне. Някога опитвала ли си да спориш с пиян човек? Невъзможно е да излезеш на глава, ако ще и желязни аргументи да имаш! Незнаенето е мъдрост. Докато вярваш, че всичко ти е ясно е невъзможно да ти се помогне. Казвам го от собствен, горчив опит. Не искам да натрапвам мнението си, просто те приканвам да погледнеш на нещата от тази гледна точка и сама да изследваш. Желая ти всичко добро!
  11. Нека допълня нещо, докато си пия сутрешното кафе Ако клиента няма пълна вяра в терапевта и се поставя над него, резултата ще е, че пациента като "по-умен" ще филтрира информацията която получава от терапевта според собствените си възгледи. Ясно е, че в такъв случай промяна няма да има, просто затвърждаване на вече известното и съответно ефекта от терапията ще е нулев. Според мен необходимо е човек да започне терапията си смирен. Да признае пред себе си, че щом има даден проблем, неговото собствено мислене е объркано. Да приеме, че някой друг го познава по-добре и по-добре знае от какво има нужда. Необходимо е да си готова да изпълняваш задачите на терапевта, дори когато не разбираш логиката зад тях. Все пак слънце може да влезе само ако си отвориш прозореца...
  12. Здравей, познато ми е това, което описваш. Ще ти кажа какво ми помогна - осъзнаването, че живота е кратък и качеството му зависи от това доколко съм готов да се изправям пред страховете си. Алтернативата ми е добре позната - живот в самота и самосъжаление. Така, че трябваше да се насиля да премина границите си - да заговарям хората, въпреки, че ме е страх, да оставам, когато ми се иска да избягам, да не обръщам внимание на адреналина, който ме кара да пелтеча глупости, над които сякаш нямам контрол. Малко по малко осъзнаваш, че не е страшно. Разбираш, че твоето щастие и стойност не зависят от мнението на околните, че хората те приемат най-добре, когато тяхното одобрение няма значение за теб. Иронично, нали?! Оплакването ти тук е зов за помощ, която търсиш отвън. Никой терапевт не може да ти я даде, но добрата новина е, че го имаш вече в себе си. Просто ти трябва насока. Няма смисъл да дълбаеш в причините на проблема - така им даваш сила, защото имаш оправдание за това да продължаваш да ги имаш. Очевидно си даваш парите на някой, който ти поддържа проблема, несъзнателно или съзнателно. Това, което ти трябва е действие. Или смени терапевта, с някой, който ще те подтиква към действия, а не само да си говорите за миналото ти. Защо не се запишеш в клуб по танци? Едно, че за да танцуваш ще трябва да се научиш да се отпускаш пред хората, друго, че ще общуваш с добронамерени и позитивни хора. С един куршум - два заека! Това е чудесна алтернатива на груповата терапия и динамичната медитация на Ошо, като се замисли човек.. Звучи страшничко, нали? В това му е красотата! Познавам доста танцьори и съм работил със спортисти и нещо ми направи впечатление - спортистите са винаги усмихнати, никога не можеш да видиш някой в лошо настроение или с угрижена гримаса...
  13. Субтитрите се пускат и регулират по големина от правоъгълника в долната част на видеото. http://www.youtube.com/watch?v=ALIMuvfT-vM
  14. Здравей! Ще напиша мнението си по темата ти, защото цялото това нещо, за което говориш ми е до болка познато. В продължение на 6-7 години четях книги в които търсих ключа към просветлението. Четях всичко което ми попаднеше, в търсене на онова състояние, кото ще ми реши всичките проблеми - Ошо, Кастанеда, Кришнамурти, Чопра, Екхарт Толе, Алън Уотс, Мигел Руиз, Луиз Хей, Пападжи, Гангаджи, Рамана Махарши... Вярвах, че съм открил общото в ученията и че всичко ми е ясно, но в крайна сметка това, което стана от цялата работа беше едно голямо объркване. Станах постоянен анализатор на себе си - в социални ситуации постоянно се самоизследвах в търсене на грешките в поведението и мисленето си. Вглъбих се и бях в постоянен стрес, който доведе до панически атаки, които слава-богу, вече са минало. Бях лудо влюбен в една страхотна жена, която изгубих и това ме накара да търся още по-страстно мечтаното просветление. Беше период на осъзнаване на много неща и разобличаване на много лъжи - главно за самия себе си. Явно нещо подобно се е случило и с теб. Айнщайн е казал, че ако за 1 час трябва да намери отговора на даден въпрос, то той ще отдели 55 минути на правилното формулиране на въпроса си. Мисля, че въпроса ти е зададен от неправилна перспектива. Ще опитам да ти дам малко материал за размисъл. Пишеш, че искаш да се освободиш от егото си. А знаеш ли какво е егото всъщност, извън мъглявите концепции? Доколко натрупаните през живота ти вярвания за себе си са нещо реално съществуващо или са просто внушение, илюзия? А ако са илюзия, как можеш да се откъснеш от нещо, което не съществува? Опита за това е обречен на провал по дефиниция. Затова малцина успяват, повечето зациклят на тази изгубена кауза. Ако искаш да се освободиш от нещо трябва първо да се сдобиеш с него. Трябва да изградиш едно солидно его. Прочетох това отдавна в една от книгите на Ошо, но трябваше да мине доста време, докато го разбера. Вярвам, че такъв е естествения ход на нещата - човек в младините си изгражда егото си - образа, който вярва, че е. С годините илюзорността на този образ става очевидна и егото просто отпада, като пашкула на пеперудата, когато вече не й е нужен. Колкото по-силен контраст между его и дух има, толкова по-лесно става разпознаването на фалшивото и съответно непотребността му. Ако си забелязал старите хора отново стават като децата. Но това съвсем не се случва с всички - някои остаряват като катедрали, а други като цървули... В този смисъл егото е "необходимо зло", необходим етап от развитието ни. Промените в човека се случват в следствие на опита, а не когато са пряка самоцел. Това му е трудното на просветлението - че колкото повече го желаеш, толкова повече се изплъзва. Самоналоженото принизяване на егото не работи. То се случва като плод - когато узрее, сам си пада. Просто остави егото си да се развие, бъди капитан на своя кораб, а просветлението ще дойде когато най-малко го очакваш.
  15. Попаднах на това интересно интервю с въпросния оцелял в Аушвиц д-р Франкл. Има български субтитри, които се пускат от бутона СС в долния десен ъгъл на видеото.
  16. Здравейте отново! Малко след като писах в темата реших, че трябва да спра да бягам от проблемите си и да се изправя лице в лице с тях. Оправданието, че нямам пари за терапия всъщност беше избора ми да отложа решаването на проблема си, тъй като той всъщност ми е изгоден. Парите са нищо, при положение, че даваме много повече за всевъзможни маловажни неща. А тук става дума за живота ни. Да имаш панически атаки от една страна е чудесна „диагноза“, защото е универсално оправдание да вдигнеш ръце от всякаква отговорност, понеже се чувстваш жертва, белязана от стигмата на пристъпите на паниката. Цената, която плащаме за това удобство обаче е възможно най-голямата – щастието ни, живота ни. Разменяме щастието си за невротичното спокойствие на бездействието. Е, чудесна сделка, няма що! „За кораба е най-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите.“ Изчел съм камара книги за психология, будизъм, езотерика, толтеки, индиици и всичко, което ми е попадало и намерих общото в тях, но за мое разочарование не ми помогнаха. Проблема не е в книгите – те вдъхновяват и съдържат житейския опит на много пробудени хора. Всяка една книга е в състояние да преобърне живота ни на 180 градуса, ако сме готови да се променим. Проблема е, че четящия всъщност не искаше да се промени. И цялото това знание вместо да помага се превръща в товар. След като 6 години четене не даде резултат, реших, че е време да сменя стратегията и да започна терапия. „Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“ Информирах се кои са най-добрите специалисти в областта на тревожностите и реших да започна терапия при д-р Тодор Първанов. Безкрайно благодарен съм му, че ме прие и ми помогна. Не целя да правя реклама с името му, все пак човешкото страдание е последното нещо, което трябва да бъде обект на търговия. Първата ни среща беше малко разочароваща – очаквах да бъда хипнотизиран с махало и препрограмиран или да лежа на кушетка и да говоря за детството , родителите си и т.н. Почувствах се малко излъган и ми се струваше, че доктора говори неща, които отдавна знам. Та това е един от най-добрите специалисти по тревожни разстройства в България и единствената ми надежда, а се опитва да ме успокои с врели-некипели! Но той каза нещо, което много ме озадачи и тогава не разбрах: „Ти правиш паническите си атаки съзнателно.“ Въпреки недоверието си започнах да изпълнявам ежедневно задачите, които доктора ми постави и резултатите не закъсняха. Научих, че „паническото разстройство“ не е диагноза на психично заболяване, а просто страх пристъпа на паника да не се повтори. А той не е нищо повече от остра стресова реакция, при която рязко се отделя голямо количество адреналин и кортизол. И така се получава следния порочен кръг: Първата остра стресова реакция – Силен страх пристъпа да не се повтори - Интерпретиране на всяка тревожност като опасност от паника - Усилване на стреса - Остра стресова реакция – Страх пристъпа да не се повтори... В последствие започва да те е страх от места и ситуации, при които си получил остра стрес ова реакция и се формират всевъзможни фобии. Хората страдат от грешното вярване, че стреса се причинява от ежедневните грижи и напрегнатото ежедневие. Всъщност стресът е нашата мисловна реакция на случващото се в живота ни. Стреса се предизвиква от погрешните вярвания и комплекси, които сме придобили. Нормално е да си стресиран, когато си зависим от хорското мнение например. Или когато вярваш, че живота ти се случва, вместо че имаш контрол над него. Осъзнаването, че ние самите си пречим е първата крачка към промяната. Проблема никога не е в света, а в умовете ни. Започнах да спортувам и се научих да медитирам ежедневно по 20 минути. Спорта разгражда адреналина и освобождава ендорфини, а медитацията ни освобождава от контрола на ума и има мощен анти-стресов ефект. Знанието, което получих от д-р Първанов съпоставях с ежедневието си и малко-по-малко започнах да разбирам по какъв начин причинявам стреса си сам. Точно това погрешно мислене е причината за всички „диагнози“, които съм си поставял през годините – социална фобия, депресия, страхова невроза и т.н. Нещата са ТОЛКОВА прости. Страданието е аларма, че имаме неправилно мислене. Мислите трябва да се променят. Вместо да се тъпчем с хапчета, които само притъпяват симптомите, по-добре да излекуваме корена – причината за състоянието си. Мога да опиша терапията си в детайли, но това са моите изводи и да ги ползва някой „втора ръка“ би било полезно само за много кратко. Преди това и аз бях изчел всичко за паниката, техниките за справяне, плюс историите на надживелите я, но това не даде траен резултат. Пак повтарям – не го казвам с цел реклама, просто всеки трябва да си извърви пътя, да преживее всичко и да си направи сам изводите. Виждам, че темата е прочетена от близо 2 000 души. В раздела има 10-на души, които помагат, това значи, че е прочетена от над 1 900 души, които страдат от същите неща и ще бъде четена от много повече хора занапред. Пиша този пост за страдащите от панически атаки. Пиша го за теб, който сега минаваш през ада, през който преминах и аз. Знам, че се чувстваш сам и изоставен от Бог и мислиш, че това, което преживяваш е различно от това, което са преживели другите. Чувстваш се второ качество човек и ти се иска всичко това да е просто един лош сън. Вярваш, че живота ти е безвъзвратно объркан и че ще трябва да живееш в страх до края на живота си. Ужасяваш се, при мисълта, че можеш да полудееш или да умреш. Може би понякога в най-трудните моменти мислиш да сложиш край на всичко, защото ти се струва твърде много да понесеш. Имам много добра новина за теб – страдаш напразно! Това, че имаш страхове и депресии не те прави по-малко стойностен човек, просто си объркан и изплашен. Не губи време, а потърси помощ и скоро ще си забравил за всичко. Щом аз успях можеш и ти. Въоръжи се с търпение и бъди готов да има дни, в които мотивацията ти е по-слаба и не ти е до медитация. Бъди готов да грешиш и знай, че чрез грешките си се учиш, не се мрази заради тях. Просто имай търпение. Прояви малко мъжество и инат, на пук на себе си и всичко и излез от добре познатия ад, защото уверявам те – навън е по-хубаво! Трудно ми е да си спомня за състоянието си от преди само няколко месеца. Та аз съм нов човек, а всичко е станало толкова неусетно... Преди няколко месеца започнах тази тема, защото се чувствах безпомощен, объркан и уплашен като малко дете. Е, вчера се погледнах в огледалото и видях колко здраво и красиво е станало тялото ми в резултат на спорта. Зарадвах се на себе си, че съм насред планината, далече от къщи и не нося шишенцето с капки мента-глог-валериан, които носех винаги със себе си когато излизах от къщи и към които да посегна, когато усетя, че паниката се надига. Зарадвах се, че мога да съм на маса с непознати хора и да се отпусна и да участвам в разговорите без да ме е грижа кой какво си мисли и да се забавлявам. Това не ми се беше случвало от толкова отдавна. Зарадвах се, че си позволих да изпия малко алкохол без да ме е страх, че ще изпусна контрола и ще се изложа пред приятелката си и останалите хора. Зарадвах се, че отново мечтая и се чувствам нормален човек. Мога да бъда каквото си пожелая. Зарадвах се, защото си спомних колко страхотен човек съм всъщност – умен, добър, смел и забавен. Почувствах се горд и усетих, че съм пълен с любов към себе си. Пожелавам на всички ви това усещане! По време на терапията (каква неподходяща дума!) се справих с клаустрофобията си. Заговарям непознати без притеснение, защото ми харесва тръпката. Харесва ми да се наблюдавам отстрани колко съм страхотен, когато общувам с тях. Изправям се пред страховете си и това ми доставя удоволствие, защото знам, че те са нищо повече от обикновени внушения. Руша старото с удоволствие, защото виждам, че е купчина лъжи. Света не е страшно място, хората не са лоши. Липсва ни само любов и вяра в себе си. Иронично, но ако не беше паниката може би щях да изживея живота си с тежкия товар на страховете върху раменете си, а с такова бреме трудно можеш да стигнеш далече. От един страна може да се каже, че паниката беше необходимо зло, дар, който да провокира промяната. Неведоми са пътищата Господни... На финала ще спестя пожеланията си за успех, към всички, които са изправени пред този проблем, защото вярвам, че успеха не зависи от нечии добри пожелания, а единствено от нашите действия подплатени от силната ни мотивация. И да има кой да ни насочи, разбира се. Знайте, че не сте сами и обичайте себе си въпреки всичко! А ако някого съм вдъхновил с поста си искам един ден в замяна да направите същото за другите, които страдат и живеят в заблудата, че изход няма. Уверявам ви – имате силите. Не чакайте, а просто направете първата крачка!
  17. Преди няколко години, един много мъдър и щастлив човек ми каза: "Много мислиш, недей. Живота не е да се разбира, а да се живее!". И все повече разбирам, колко прав беше...
  18. В първия момент, в който прочетох това си казах "Сега ще ги видя тези защитни механизми и ще ги разнищя, щом те са проблема" и затърсих в гугъл "Защитните механизми на егото". В следващия момент си дадох сметка, че търся решение по начина, който е довел до проблема - интелектуализацията. Вместо да правя "пипними" стъпки в реалния свят, аз се опитвам да си спестя усилията и да се науча на готово. Очевидно това не дава резултат и се налага да сменя изцяло подхода. Ще е трудно, но целта си заслужава Хубаво е, когато има кой да те насочи и съм благодарен на всички ви за това!
  19. Искаш да кажеш, че раната трябва да се почисти преди да бъде лекувана. Не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но има логика. Ако подсъзнателнето ми е многократно по-силно и голямо, а аз съзнателно му противодействам, то това би било същото като да се опитвам да охладя задушно помещение пръскайки с вода. В крайна сметка водата ще се изпари от горещия под и задуха ще стане още по-силен. Работата наистина е убиец за всички страхове и депресии, наскоро работих малко физически между хора и ми подейства страхотно. Сега търся работа и ще започна, но ми се иска да знам какво мога да направя за да си помогна докато дойде момента, на реална и последователна работа с психолог. Може би трябва внимателно да подбера правилните утвържденията и да ги практикувам по метода Силва? Замислям се дали да не прочета отново "4-те споразумения" и "Гласът на Знанието", защото акцента им са лъжите в главите ни, но пък предишните им четения не дадоха резултат, та сега ли...
  20. Афирмация = affirmation = утвърждение. Чуждица, не съобразих. Визирам конкретно целенасочените позитивни утвърждения.
  21. Здравей! За саможертвата и нуждата ми да спасявам уцели 10-ката. Спомням си, че като ученик често си фантазирах как утешавам някого и той намира в мен опора и ме обиква. Обикновено това бяха момичетата, в които тайно бях влюбен. И сега ме зарежда това да помагам и надъхвам другите във време на нужда и го правя много успешно. Интересно ми е кое е следствие и кое причина при желанието за ценност и страха от недооценяване. Страха от недооценяване и страха от отхвърляне едно и също ли са? И каква е причината за страха от отхвърляне, който ми носи социалната тревожност и ограничава Света ми?! И този страх не е ли следствие на занижена самооценка? Знаейки къде е "повредата" ще знам как да я отстраня. Искам да се освободя от проблема от корен, а не да лекувам симптом по симптом. Преди време прочетох книгата на Фриц Риман - "Основни форми на страх - дълбинна психология" и се открих много точно описан в т.нар. депресивен тип поведение, чийто основен проблем беше страха от "Въртене около себе си", тоест отказ от индивидуалност и недостатъчното дебелокожие, които резултират в страх от изоставяне, което като следствие носи жертвоготовност в името на другите, твърде често с цената на собственото си щастие. И дори изопачава този си страх и нужда във висш добродетел, който пък се превръща в храна за егото. Още нещо - при паническата ми атака страха беше не от физическите симптоми, а от полудяване, което отново говори за страх от отхвърляне. И в крайна сметка стигам до същия извод, който ми подсказа Орлин - час по-скоро да се захвана с играждането на здрав егоизъм и да престана да се глезя, атаката беше аларма за събуждане. Интересно ми е позитивните себе-утвърждаващи афирмации подходящи ли са за целта?
  22. Здравей отново Диди! Не бях мислил за вината, но като се замислих изплува нещо. Имаше период от 2-3 безпаметни години след като завърших гимназията, в който пушех трева ежедневно. През цялото време ме разяждаше чувство за вина, че съм тръгнал по грешен път и предавам надеждите на родителите си. Виждах как връстниците ми се оправят в живота, ходят на работа и си имат приятелки, от което аз се чувствах като утрепка. Мечтаех да замина за щатите и да се занимавам със спорт и здравословен начин на живот, понеже преди това се занимавах сериозно с фитнес и четях всичко по темата, което ми попадаше. Но незнаех как да го направя. Лъжех родителите си, не им казвах къде и с кого отивам и когато майка разбра го прие много тежко, сякаш съм наркоман. Вината стана много силна и прерастна в параноя. И спрях тревата преди 6 години. Прекъснах всякакви контакти със старата си компания. Две седмици след това в интернет случайно се запознах с най-прекрасното момиче на света. Беше повече от това, за което някога съм мечтал. През целият си живот се бях чувствал сам, неразбран и различен и изведнъж срещнах момиче, което беше досущ като мен. Връзката ни стана много силна, четяхме си мислите, сходствата бяха необикновено много. Влюбихме се много силно един в друг и се преместих във Варна, за да бъда с нея, макар, че тя имаше връзка. Но бях много неподготвен - изпълнен с комплекси за външния си вид, много неуверен, досега не бях имал приятелка и бях все още девствен на 22 години. Обичах я повече от себе си и се примирявах с връзката й, защото исках най-доброто за нея, а аз бях далеч от това. Идеализирах я. Всеки път, когато я видех се разтрепервах от вълнение. Започнах да се нагаждам за да й се харесам, правех много романтични неща за нея, защото я обожавах, но едновременно с това нямах самочувствието да бъда с нея. Случваше се да я нараня и разочаровам с комплексите си и всеки път вината ме разяждаше, защото нося страдания на обекта на любовта ми. В последствие имахме връзка, но аз вече бях забравил себе си. Правех се на нещо, което не съм, от страх да не ме отхвърли. И през цялото време се чувствах недостоен и виновен, че губя времето на човека, който обичам повече от всичко на света. Логично, връзката не просъществува дълго и след около 8-9 месеца се разделихме, защото тя се влюби в друг. Трябваше да изтрия всяка следа от нея в живота си за да мога да продължа напред. 3-4 месеца след раздялата бях депресиран, но в един момент ми мина и усетих как отново връщам себе си, как отново ми никнат криле. След това се влюбих в друга и я преодолях. Но и досега, когато се влюбя много започвам да се чувствам недостатъчно добър за половинката ми и започват драмите. Затова и вече ме е страх да се влюбя. Мисля, че от това изпитвам най-голяма вина - тревата и провала в любовта. А дискомфорта от емоционалното си състояние като комплекс може би формулирах заради това, че като ученик бях тормозен от по-отраканите деца, защото бях по-свит и добронамерен. Не ме биваше много в спортовете, затова ми излезе смешен прякор и децата се опитваха да се наложат над мен за да се докажат пред публиката си. Бях прекалено страхлив и кльощав за да им се противопоставя. В последствие в пубертета станах самотник, затварях се вкъщи, защото ме беше страх да не ме бият и подиграват. Гледах много телевизия, и рисувах мускулести супергерои, на които никой не може да се опре. И така от весело и артистично хлапе се превърнах в тъжен и неуверен млад мъж, който няма доверие в хората и има трудности в общуването. Мисля, че това са най-определящите фактори в живота ми. Диана, много точно описание От една страна го им разделението на база Интелект, а в своя съм убеден, но от друга - това ме кара да се чувствам по-малоценен. Изглежда, че хората с по-малък интелектуален потенциал са по-интуитивни, по-освободени, по-приемащи различнията между себе си, което ме кара да се чувствам ощетен заради ума си. Иначе казано - от гласа на разума ми е трудно да чуя шепота на сърцето си. Ще направя това с листовете, отдавна се каня, но все го отлагам. Ще ми е трудно, понеже съм свикнал да мисля повече абстрактно, отколкото конкретно. Доколкото съм чувал мисленето на хората е в думи, при мен е повече въображение и символизъм. Може би това е резултат на отказа ми да поема отговорност и съответно ясни и конкретни действия,може би е защитен механизъм?! От една стана го има Благодаря за отговора. Май трябва да прочета отново "Изкуството да бъдеш егоист" и по-важното - да прилагам на практика наученото. Стремя се да не избягвам факторите, които ми носят тревожност - например местата на които ми се е случило да ме залее вълна от адреналин, защото те са малко плашещи, но на инат продължавам да ги посещавам. Знам, че докато не съм щастлив аз самия няма как да направя и другите щастливи. Трудна работа ме чака, но къде му е чара на живота, ако ги няма предизвикателствата..
  23. Здравей, Диана и благодаря за отговора! Вече за втори път чувам това, че не страдам от ниско самочувствие и това ме озадачава. Може би това, че съм се опознал донякъде и говоря уверено за това създава илюзията, че съм уверен и що се отнася до материалния свят. А това не е така, в междуличностните и професионални отношения съм доста неуверен. Сам трудно взимам решения. Мисля, че имам социална фобия, защото отбягвам разговорите с непознати хора, поради това, че мисля, че си мислят негативни неща за мен. А в интернет е по-лесно да стъпваш уверено. Отдавна разбрах, че хората вървят на никъде в ежедневието си и не спират да се запитат фундаменталното "Защо?". Правят това, което са правили родителите им, които от своя страна копират живота на родителите си и така... И когато/ако се усетят обикновено вече е твърде късно. Разбрах също, че материалните притежания и социалния статус не носят щастие, просто кратко удовлетворение и глад за нещо повече, което може би вече ще им донесе така желания вътрешен мир и щастие. Научих, че щастието не е в мястото, където живееш, нито в семейството което имаш, нито в колата, нито в професията, банковата ти сметка, телефона в джоба. Не сме щастливи, защото сме забравили от колко малко всъщност имаме нужда и искаме още и още. Приоритетите ни са разменени. Жертваме здравето, времето и отношенията с близките си в името на парите. "Харчим пари, които нямаме за вещи, от които нямаме нужда, за да направим впечатление на хора, които не харесваме." Обобщено - търсим щастието навън, а не вътре в себе си. Е, аз щастието знам къде не е, но ми е трудно да го намеря в себе си, затова и пиша тук.. Прекаленото мислене и вечно преценяване незнам симптом ли е или причина на това да не съм щастлив...Опитвам се да си наредя пъзела, пък кой знае...може изградените ми виждания досега да са фундаментално грешни...
  24. Да, звучи познато. Понякога си мисля, че хора, които и понятие си нямат от духовност и психология са по-напреднали от мен в развитието си. А всъщност те живеят повече в сърцето, докато аз в главата. Затова сега съм оставил книгите, всичко, което ми е нужно да знам вече го знам. Колкото до това, че не съм подкован.. хм, звучи ми много познато, мисля, че някой някога ми го е казвал.
  25. Здравей, благодаря за отговора! Права си, прочетох твърде много книги, от които научих твърде много неща, които си противоречат, а противоречията създават конфликти, които водят до много стрес и тревожност. Спрях да чета преди известно време, понеже стигнах до извода, че полуфабрикатните истини не дават резултат. Човек сам трябва да стигне до своя си истина. Разбрах също, че книгите ми бяха станали наркотик - място, където да намеря успокоение и временна радост във време на нужда. Но ефекта на този наркотик е твърде краткотраен, очевидно не това е начина. Готов съм да стигам до крайности за да си помогна, пропилях години в тъпчене на едно място. А и виждам алтернативата - баща ми. Цял живот чете езотерични книги и Дъновизъм, които вместо да му помагат в развитието му вредят, понеже му дават необходимото успокоение за да продължи да живее живота си в старите, ръждясали коловози и така той остава без стимул за развитие и промяна. И си е все същия стеснителен и комплексиран сприхав мълчаливец, който предпочита да спи, да пие бира или да чете, вместо да живее. Ще отговоря на въпроса ти по-надолу, за да не се повтарям. Здравейте, г-н Баев, благодаря за отговора! Ако утре се събудя свободен от страховете и комплексите си и с ясен ум, първото нещо, което бих направил е да потърся хората, които съм наранил заради комплексите си в миналото и бих им поискал прошка. Така бих се разделил с миналото си с чиста съвест и без чувство за вина. Сега ще опитам да сложа егото си на резервната скамейка, за да отговоря на въпросите Ви. - Работиш ли? Какво образование имаш? - От над 6 месеца не работя. Планирах да работя в чужбина за лятото, но паническата атака ме накара да предпочета да остана тук засега. Мисля, че успешно и трайно се справих с този симптом, сега остава да излекувам корена му. Имам икономическо образование - "Международни икономически отношения", бакалавърска степен. - Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш? - Стремя се към промяна от ученическите си години. Тогава си създадох навика да наблюдавам другите и себе си и постоянно да се самоанализирам. А живота ме срещна с хора, в които видях какъв е потенциала на свободата и щастието и видях, че мога да съм нещо повече. - Какво е теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене? - Страха от промяната и непознатото, от поемането на отговорност. Уюта на познатото и липсата на вяра в себе си, че мога да се променя, да надделея комплексите си и да бъда самостоятелен. Поддържането на сегашния начин на мислене ми спестява тревожността и стреса, съпътстващи отклоняването на реката на мисълта ми от руслото й. - Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини? - Незнам дали съм разбрал правилно въпроса, но мисля, че консултации с психотерапевт, който да ми вдъхва доверие биха ми помогнали много. Просто малко насоки, от някой, който да ме опознае. - Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин? - Бих умрял в недоимък и самота. Предполагам ще упражнявам нискоквалифицирана и нископлатена професия и ще изкарвам колкото да избутам месеца. От това ще бъда изпълнен със съжаления и със смачкано самочувствие, защото никога не съм дръзнал да осъществя мечтите и да разгърна потенциала си. Вероятно накрая ще намеря утеха и в пристрастяване я към алкохол, я към нещо друго (хм, удивително много прилича на описание на баща ми в момента - човек с дълбок ум и златни ръце а цял живот работи я такси, я строител, я монтьор). - Какво, кой, кога би те накарало да се промениш? - Любовта. Когато съм бил влюбен, а комплексите ми са карали половинката ми да страда съм бил най-готов да се променя и съм стигал до крайности, което ми помогна да преодолея и надживея доста неща. Всички хора биха спечелили ако се променя, искам да съм факел, който да раздава светлина на хората, а не черна станция, която да мачка настроението на всички и най-вече на най-близките си. Колкото по-скоро, толкова по-добре, все пак Света няма да спре за да ме изчака да се наканя. - Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)? - 9. Нямам какво да губя, мога само да спечеля. Ако беше 10 предполагам щях да съм се променил вече. - Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш? - Не съм преставал да го искам от както се помня. И няма да спра да го искам, докато не го постигна, защото съм виждал какво е да си свободен у други хора и в мимолетни моменти у себе си и знам, че всичко е между ушите ми. Инат съм. Веднъж видял, че мога да полетя не мога да се задоволя да подскачам. - Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида? - Пречките са комплексите ми. Старите, автоматични модели на мислене и поведение. Родителите ми, които са свикнали да ме виждат по старо му, макар, че биха се радвали да ме видят да живна и много бързо биха свикнали с новостите, а и искам да вдъхновя и тях, имат нужда, ежедневието ги е посипало с дебел слой прах. Не бих спрял ако е трудно. Вярвам, че ако нещо не те Предизвиква, то не те Променя. А чувството, когато си надскочил себе си е една голяма победа. Мотивацията ми е да бъда щастлив и да правя другите щастливи. Искам да имам щастливо семейство и деца, които да направя добри, свободни, вярващи в себе и обичащи живота хора. А това няма как да стане, ако не се променя. Искам да променя цялия Свят, но единствения начин да го направя е да променя себе си и това би било достатъчно. - Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в интелектуализирането, но е човек лишен от стабилен вътрешен център и затова мазохистично се нагажда, към другия, за да избяга от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си? А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията? - Ценно ми е, готов съм да се разделя с евентуалното си бъдеще на провалил се човек на драго сърце. Няма какво да губя, мога само да спечеля. - Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?! - Виждам се с изправена осанка, спокоен поглед и усмивка (сега съм прегърбен, с тъжен и разочарован поглед и гримаса, сякаш нося маска). Казвам каквото мисля, без да ме е грижа какво ще си помислят останалите и ги харесвам повече, защото знам, че не могат да ми повлияят с оценката си. Ще бъда себе си постоянно, защото в главата ми няма да цари вече хаос а ще има спокойна увереност и лекота. Сутрин ще ми е лесно да стана от леглото, защото нямам търпение да се захвана с всичките неща, които имам да свърша, а вечер ще заспивам с удовлетворение, защото денят ми е бил пълноценен и съм направил малка стъпка напред. Омразата ще бъде отдавна стопена както леда се топи от слънчевите лъчи на спокойния ентусиазъм, който изпитвам. Приемам всички и всичко такова, каквото е и не се опитвам насила да променям нищо. Радвам се на малките неща и правя нещата, които винаги съм искал - да се науча да свиря на китара, да плувам, да ходя по планините. Спонтанен съм. Когато искам да направя нещо просто го правя, а не се разубеждавам, защото си мисля кой какво ще си каже и как ще се почувства. Но и бих си създал един хубав дневен режим - ставане и лягане по едно и също време, бих менажирал времето си, защото имам цели. А професията ми ще е свързана с нещо, което помага на хората, за да я върша с хъс и удоволствие. Не бих допуснал да пълня джоба на някого с труда си и да ходя с нежелание на работа. Ще изразявам чувствата си към хората и ще говоря за това, какво се случва в мен, вместо всичко да тая. Ще се старая да правя хората около себе си възможно най-щастливи. А те ще го предават нататък и ето - Света станал малко по-добро място Моля те, копирай си въпросите и отговори на всеки един щателно, смело и искрено, от сърце, от телесна интуиция и сила - ако желаеш, разбира се! Признавам - не беше лесно и ми отне повече от два часа да отговоря, а и се разчувствах... Благодаря Ви за въпросите, накараха ме да прозра с още по-голяма сила, че се боря срещу вятърни мелници.
×