The Mag

Бях в подобна на твоята ситуация. Даже за да постигна целта си разруших доста основополагащи неща около себе си. Нищо не се получи. Беше голям краш и за няколко месеца нищичко нямаше смисъл. Бях се вглъбил в болката си, фиксирал цялата си енергия в непрекъснат анализ на всичко случило се и чудейки се какво съм объркал къде можеше да е различно и каква аджеба е причината това да се случва на мен толкова слънчев човек. После малко по малко нещата започнаха да се променят. Не знам как. Не знам какво провокира всичко. Мисля, че нещата започнаха да се проментят в мен всъщност когато спрях да се боря срещу нещата, които не ми харесваха (нещо което правех непрекъснато в моя живот до този момент). Тази борба изчерпваше цялата ми жижнена енергия, а както се сещаш резултат нулев. Принизих се и си позволих да си призная част от грешките. И започна да пада товара от плещите ми. После още малко и още малко докато накрая спрях да се обвинявам за това, което наричах провал. И се приех с доста от кривините ми, които силно отричах (де да можех всички...) Сега след 15 месеца всичко е много различно. Мога да кажа, че това, което преди 10 месеца бих определил като най-лошата ми година в живота ми сега бих я нарекъл най-хубавата!!! Случиха ми се толкова мнгоо хубави неща, които според мен нямаше как да се случат ако не беше се случило това, което лесно преди можеше да се определи като провал. Истината е, че сме толкова фиксирани в момента, че трудно си позволяваме да приемем промените и да видим, че както често се случва, когато нещо "лошо" ни се случи обичновенно то води до добри или даже много добри резултати напред във времето. Ще ти дам един пример със себе си отново. Преди около 11 години имах тежка катрастрофа. Бяхме 4ма и имахме огромен късмет, че се отървахме почти без нищо. Лошо нали? Но моите родители започнаха да дават курбан около датата и всяка година поради тази причина се събираме с роднини, с които се виждам само тогава. А това е много хубаво!!! Та всъщност днес за мен резултата от всичко е хубав, защото тази "лоша" случка провокира вече толкова дълго в мен много хубави емоции.

Бях в София, Дружба. Събудих се от заметресението и освен клатенето помня тишина и една птица с глас нетипичен за моите уши. Помня също колко много се бях заслушал в нея и си мислех колко ли е притеснена. Но това няма нищо общо с предизвестяване

Според мен няма добро. Както няма и лошо. Всичко Е. Каквото Е. Лошото и доброто са етикети, които обикновенно Егото лепи на всичко около нас. Както и правилно и неправилно. Доброто за едни лошо за други. Правилното за едни е неправилно за други. Етикетите са необходими на Егото ни за да си/ни докаже, че в някаква степен сме ПО от останалите и по този начин ни се повишават шансовете за оцеляване. Каквато е и неговата основна задача - да ни повиши шансовете за оцеляване. Единственното по важно от това за Егото е да се чувства право. Ето аз съм прав защото върша добрини. Тези са неправи защото вършат кривини... Всъщност си мисля вече, че има пълен баланс между добро и лошо във всяко нещо. Разликата е в настройката на нашите възприятия. Когато сме настроени на възприемаме по-скоро добро просто виждаме в повечето случки и ситуации красивите, добрите страни. И обратното при негативна настройка виждаме основно лошите страни. А според мен двете "доброто" и "лошото" съществуват непрекъснато навсякъде в нас и около нас.

Ако под мислене визираш структура от естеството на добро-лошо, полезно-неполезно и аз мисля, че мисленето не може да ти помогне. Защото това са Егови структори. Но ако поуспееш да ги поразголиш и слезеш малко по-надолу и после пак в някаква степен може и да ти помогне. Аз не харесвам една черта на мисленето - необходимостта от логично основание за нещо - причинно-следствената връзка. До някъде го разбира това, защото нашия разум/Его е изследовател и за да успее да регистрира случващото се има нужда от обяснения. Но дефекта на мисленето би се появил в момента, в който срещнеш нещо, което е необяснимо с наличния инвентар. Тогава съзнанието създава/изфабрикува причинно-следственно обяснение за да го регистрира или ако го мързо го игнорира. Т.е. за мен един от начините да се опитвам да премина ограниченията на егото е да се опитвам да регистрирам аз през себе си случвяащото се с мен без винаги да е необходимо да имам обяснение на всичко. Има една техника казва се 5те защо. Просто питаш и отговаряш 5 пъти защо. Например не си купил хляб. Защо не си купил хляб? Защото бях уморен. Защо беше уморен? Имах много работа. Защо имаше днес толкова много работа? Защото вчера не успях да си я свърша. Защо вчера не успя да си я свършиш? Защото се успях и до обяд ме мързеше... Т.е. със задаването на защо, защо, защо с помощта на мисловни структори може да се стигне до по-дълбоки причини за нещата. Не е панацея. Разума е толкова силен, хитър и могъщ никак не е лесно да се надиграе

Елфи, имам сменена аортна клапа. Вярно е, че има хипотетична вероятност вашето куче да добави нови бактерии, но като имаш впредвид хилядите други, които се мотаят из устите ни не бих се притеснявал толкова много. Не познавам вида на операцията на майка ти, но по принцип трябва основно да се внимава за директно попадане на бактерии в кръвотока. Аз бих оставил кучето, защото по важното сега е бързото възстановяване, а вярвам, че то ще помогне определено за това И движение колкото се може повече и по-скоро! Бързо възстановяване и да не се плашите!!! Мислете хубави неща. Така ги предизвиквате

Абсолютно съм съгласен, че самоанализата може да бъде много полезна. Но поне при мен самоанализата е доста сериозно предизвикателство. Никак не е лесно да успееш да видиш и намериш по-дълбоките причини за собственото си поведение и реакции. Според причината е, че на ниво съзнание мнгоо силна роля играе Егото ни (Разума ни). А то само по себе си има безброй трикове в ръкава си, чиято цел е да "повишава" шансовете ни за оцеляване. Т.е. освен всички на всички останали Егото ни предава грешна представа за нас самите. Може би затова и толкова много се говори за медитация напоследък, защото това е практика, която успява успешно да пробие защитите на Егото ни. Но вярвам, че е възможно това да се случва и чрез самоанализа и самонаблюдение. Чрез същото това съзнание, което ни пречи. Но е доста по-трудно Но пък и защо трябва да е лесно?

Чета една книжка, която доста ми помага да разбирам и познавам по-добре егото си. Простичко там егото е описано като инструмент, който повишава шансовете за оцеляване. Които са както първични нужди като храна, подслон, топлина и любов така и други техники, като това да бъдем прави ние другите грешни, по-бързи или някаква друга комбинация с по. И интересното е, че там пише, че единственото, което е по-важно за егото от оцеляването е това да бъде право, да бъдем прави Ако на някой му е интересно може да я намери тук: http://enlightenment.mail333.su/ Та Егото според мен е нещо, което не можем да премахнем, нито и кой знае колко да го коригираме. Но е важно да знаем, че го има, какви ги върши, за какво се бори и ако успеем да се наблюдаваме сравнително безпристрастно сами отстрани, да се опитаме да различим кое от действията и реакциите ни се дължи на нас самите и кои на егото ни. Аз лично смятам, че в сегашния ми етап на развитие егото ми по-скоро пречи. Сякаш имам екзоскелет на програмиран робот, които има реакция и поведение във всеки случай. Това е Моето Его. И ако не се старая да го наблюдавам и коригирам рано или късно ще се почуствам като една празна черупка, която оцелява много добре. Но празна. В режим на оцеляване Егото би било безценно. Но тъй като човешкия род в голямата си част вече не е застрашен по-отношение на оцеляването ресурсите на егото са насочени другаде. И според мен тази механизация на реакции и поведение породени от Егото ни по скоро ни пречи. На свързването със себе си, с околните, с духа.

Здравейте, не съм психолог, но наскоро преминах през това и мисля, че чуждия опит (моят) би бил полезен. Преди година се разделих с жена ми. Имаме син, който тогава беше на 5 и половина. Всички деца са различни и би трябвало всеки опит да се адаптира към поведението им, но все пак някои неща мисля, че са общо валидни. С майка му сме в много добри отношения. Никога не сме имали сериозни скандали пред него. След като уточнихме с нея какво ще правим седнахме да поговим със сина ни. Има няколко ключови момента, на които според мен трябва да се наблегне. Може би най-важния е да се обясни ясно през този разговор, че детето не е виновно за вашата раздяла. Обикновенно това е детската реакция - да потърси вината в себе си за вашата раздяла - не съм слушала, не съм си изяла вечерята, счупих онази чаша... Децата обръщат всичко към себе си и е напълно излишно да натоварвате нея с това ваше решение. Както вече са написали би било много хубаво да се говори открито без натоварване като за нещо нормално. Всяко емоционално натоварване се предава на детето, което според мен го обърква още повече. Пълна илюзия е, че с един разговор може да се предаде такова съобщение на дете на такава възраст. Би било хубаво ако може да се провокира някаква реакция, да се "разговори" детето, да може да покаже и изкаже усещанията си. А това, че сте му казали веднъж, че не е то причината е нищо. Това трябва според мен да се показва и повтаря до втръсване. Другато важно нещо е определяне на времето, което тя ще прекарва с вас. Направих грешката да оставя сина ми да избира за седмица или две кога с кой да бъде. Съжалявам много за това, което съм му причинил. От слабост. Детето не иска родителите му да се разделят. Детето иска те да останат заедно. И когато бъде натоварено да избира кога с кой родител да бъде при положение, че то иска да бъде с двамата родители непрекъснато всъщност го принуждаваме да избира с кой родител да не бъде. А това го вкарва в сериозен вътрешен конфликт. Защо трябва да се отказвам от единия родител като искам да бъда с двамата? И се поражда и силно чувство за вина към родителя, с който не е избрало да бъде. За това според мен не трябва да оставате на детето поне в началото да избира. Би било хубаво да направите график (ако все пак ще се виждате и двамата с него, което би било хубаво), който график да спазвате сравнителтелно стриктно. Децата според мен харесват правила от такова естество. Могат да се настройват към случващото им се много по-добре ако знаят, че на пример в петък татко ще ги вземе. В случая, когато не знаят и времето прекарано с двамата родители се променя непрекъснато според мен това вкарва в детето допълнителен стрес и несигурност. И накрая според най-важното е да се показва и напомня на детето колкото се може по често, че причината за тази раздяла не е то самото, нещо, което е направило или не е направило. Хубаво е също така да знае, че въпреки раздялата ще има време и с двамата родители (поне така е при нас) и че отношението на родителите към него не би се променило. Според мен е хубаво да и кажете ако сте решили да се разделите. Скриването на тази информация оставя сянка на неяснота, напрежение, което децата разпознават с огромна лекота. И отново търсят причината в себе си. Никак не е лесен този разговор, но ако осъзнаете, че ако не го проведете (ех само веднъж да стигаше...) всъщност натоварвате вашето дете до някаква степен с отговорността за това решение, а според мен това е нещо, което напълно трябва да се избягва. След една година искам да кажа, че има и много хубави страни. Никога не бях прекарвал толкова много време само с сина ми. Задълбочихме и засилихме връзката ни много. Имах много голям страх, че ще активирам травма за повторно изоставяне (сина ни е осиновен и го знае), но според мен той се адаптира доста добре. Сега е едно много усмихнато слънчево дете, което прекарва не малко време с мен и с майка му, което се радва на живота и всичко, което му се случва. И трябва време. Както за всяко нещо. Доста време. За да приеме детето промяната.