Jump to content
Порталът към съзнателен живот

maniuni

Участници
  • Общо Съдържание

    28
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

За maniuni

  • Рожден Ден 04/29/1986

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1847 посещения на профила
  1. maniuni

    Нищо особено

    Така е, усещането е все едно аз самата съм се променила заради това, че не се държа естествено. Въпреки това аз съм си все още тук, защото ако не бях нямаше да се чувствам зле.
  2. maniuni

    Поредна тирада

    Последните дни не съм писала нищо, защото по някаква причина, колкото повече мислех за себе си и проблемите си, толкова повече се депресирах. Писането ме кара да се потискам още повече и просто вече не виждам смисъл. Отначало ме разтоварваше някакси, чувствах се по-наясно със себе си. Сега, незнам какво стана, пак летя някъде в небесата. Опитвам се да не мисля за тези неща толкова и да си живея живота, но ми е трудно, не мога да избягам от себе си. Чудя се до какво ще доведе всичко това. Имам спомени от малка, когато изпадах в доста тежки състояния на тиха депресия, сега мисля че няма да се стигне до там, но не знам все пак. Проблема е че всичко се повтаря, дните са едни и същи. Усещам една пасивност в себе си, все едно чакам нещо да стане, нещата да се оправят сами по някакви неведоми пътища. Загубих тази връзка със себе си, която я имаше преди известно време, вече не се слушам като че ли. Оставила съм се на песимистичното си мислене или поне така смятам. Много ми се иска да има някаква градивност във всичко това, да стигна до някъде, да напредна, но не става. Замислям се дали да не отида на психолог, но незнам какво да му кажа, просто незнам. Хората сигурно отиват с реални проблеми, много по-сериозни от моите, а аз даже незнам от какво да се оплача. Имам всичко, за да бъда щастлива - съпруг, достатъчно пари, работа, нямам приятели, но ако реша, че искам все ще си намеря, а аз не усещам нужда от приятел. Незнам защо не мога да оценя тези неща. Мисля, че ако не се налагаше да ходя на работа щях само да седя вкъщи пред телевизора по цял ден. Правила съм го през летните ваканции преди, не може да се каже че ми действаше добре, защото не може така лесно да накараш вътрешния ти глас да замлъкне. От друга страна пък, ако отида и потръгнат нещата, не мога да си представя, че нещата ще вземат да се оправят, по-скоро може да се подобрят от това, че си говоря с някого за тези неща, но пък ако това ми помага как ще се приключи с терапията? Аз няма да искам никога да приключва.
  3. maniuni

    Планове и притеснения

    За съжаление незнам коя е правилната посока, така че действам по интуиция, макар и да рискувам да ме отведе в грешна посока... каквото и да значи това.
  4. maniuni

    Планове и притеснения

    Замислих се какво ме караше да се чувствам толкова добре преди и стигнах до извода, че е свободата. Свободата да знам, че мога да си сменям работата и да опитвам нови неща. Чувствах че имам контрол над събитията. С мъжа ми имаме една мечта или нещо такова - да се преместим да живеем на село и да гледаме животни и така да си се прехранваме - да не разчитаме на работодатели и да нямаме отпуски, ами както ние си го нагласим. Колкото повече си го представям обаче, толкова повече усещам едно особено чувство - нещо ме плаши в този план и уж ми харесва, уж не искам да се случи и намирам позитивите в сегашното положение. Мисля, че причината е, че се пристеснявам, че ще бъда в положение на зависимост, уж ще сме независими, но аз не умея да съм независима - пак ще имам задължения и ще се чувствам длъжна пред него. Това чувство за подчинение, направо изтръпвам. А ми е толкова близко - винаги съм се старала да изпълнявам на някого "заповедите", все съм се страхувала от нечие недоволство. Недоволството на майка ми, на учителите, после на онази "обичаща" ме приятелка, а сега и на мъжа ми. Незнам как все успявам да попадна в такова положение. Уж искам да съм независима, уж търся нечие крило. Трябва да реша този въпрос, защото ще стане още по-лошо в един момент. Някакси е много лесно да попадна в контрола на някого, все едно влизам в някакви релси и мозъка ми спира да мисли. Надявам се, че ще успея да направя нещо. Уж бях осъзнала, че хората не ме карат да изпитвам емоции, аз сама си ги изпитвам, но това са някакви проблясъци, които ми се случват, не е нещо постоянно. Освен това, хората не са идеални и подозирам, че не съм само аз причината за това положение - някои хора обичат да контролират другите и да ги вкарват в релси. Страх ме е, че ще стане като при баба ми - след като дядо почина изведнъж се оказа, че баба не може да се грижи сама за себе си, има нужда от някоя от дъщерите си дори и за да избере какво да си купи от магазина. Не е казано, че при мен ще стане така в крайна сметка, може и аз да не го позволя. Може и сама да изненадам себе си, колко силна мога да бъда, но незнам дали ще мога ако отидем на село... Е, ще видим какво ще стане.
  5. maniuni

    Нещо, като автобиография

    Започвам от миналото, защото често се хващам че го виждам само в тъмни краски, а не винаги е било така. Помня, че като малка много обичах да си говоря с най-добрата ми приятелка (това беше в предучилищтната и първи клас) много дълго по телефона, повече от час сме си дрънкали всякакви неща. Даже се чудя какво толкова сме си говорели, две малки момиченца. Също с брат ми много весело сме се забавлявали, много често ми се случваше да се напишкам от смях. Измисляхме си игри и ходехме на пикник на поляната пред къщи, докато имаше поляна. По-късно започнаха да я разкопават и палехме огньове из купчините пръст, беше много трудно да се запали огън. През зимата се спускахме с шейни и правехме снежки човеци пак на тази поляна, а аз даже правех снежни скулптори като малко по-голяма. Имам много няколко братовчедки и с тях си играехме през лятото на село, беше трудно да се измисли какво да правим там, защото нищо не се случваше никога, но сега както го виждам това беше едно от най-спокойните времена досега. Имах проблеми с един от братовчедите си, който все ме привличаше да си играем и се държеше добре, но после започваше да ме тормози, незнам защо се занимавах с него, но някакси все успяваше да ме излъже да зарежа другите и да ходя с него насам-натам. На училище хич не обичах да ходя, но пък ваканциите си бяха хубаво нещо. Беше ми трудно да свикна с това ежедневие като започнах да ходя на работа - не бях свикнала да стоя някъде по задължения от сутрин до вечер, пък и да няма някъде 3 месеца почивка. С това свикнах, то е неизбежно. Като започнах да си търся работа беше доста забавно, защото не се опитвах още да се издържам и не ми пукаше толкова какво ще стане и дали ще се задържа на определено място. Сменях си работата през 3 месеца, защото все не беше това което исках. Първо бях в една видеотека, там ми беше много скучно и не виждах какъв е смисъла да продължавам да стоя, опитвах се да уча разни неща през това време, но не ми се получаваше особено. Работих съвсем за малко в един компютърен клуб, но там правех ужасни грешки с рестото и не се справях с програмата, с която трябваше да се работи - просто бях в постоянно напрежение да не объркам нещо и да не бавя хората и да връщам вярно ресто, установих, че никак не ме бива в бързите сметки, направо бях трагична. После работих в едно фото, където смятах, че ще върша творческа работа. Сега се чудя от къде са ми дошли тези идеи. Там също беше доста скучно, по някаква причина нямаше почти никакви клиенти, но имах двама колеги и поне имаше с кого да си говоря по цял ден. Пратиха ме в друго фото, където бях сама в един подлез на метрото. Изкарах два дни, в които ме ядяха комарите и не издържах и напуснах. После започнах малко по-сериозна работа - в една агенция за преводи, получавах текстове за превод и се обаждах и уреждах кой преводач да ги преведе, както и им плащах хонорарите. Беше ужасно стресиращо, защото всичко беше спешно и трябваше да умолявам хората да превеждат бързо и за никакви пари. Все пак беше сравнително ок и поработих пак 3 месеца, не мислех да напускам, но се появи идеята от мъжа ми (още не се бяхме оженили тогава) да започна работа във фирмата, в която той работи. Беше над моите способности, но реших да пробвам, научих програмата, с която трябваше да работя за една нощ и се явих на интервю. Беше ужасно, имах чувството, че човека, който ме разпитваше нарочно се опитваше да ме накара да се чувствам зле, просто потънах в земята. Причината беше, че на изпита който трябваше да направя се забавих малко и после той ме питаше, защо съм се забавил, а в мотивационното си писмо съм написала, че умея да спазвам срокове. Сега си мисля, че трябваше да си призная смело, че съм научила програмата за една нощ, но пък можеше и да не ме вземат, ако бях казала... Както и да е, мъжа ми каза че аз съм неговата приятелка, едно друго момиче, което се беше справило по-добре от мен се отказа и ме взеха. Дълго време се чувствах не на място, уредена, но вече ми мина. Мисля, че предпочитат да взимат хора на познати тук, така или иначе. И това беше, нещата позамряха от тогава. Започнах да живея като голям човек, не толкова като дете, както преди и не ми е особено приятно. Изобщо не се чувствам пораснала, искам още да сменям работата си, просто за да видя какво ще ми предложи поредната, но работодателите не приемат това добре, те искат някой сигурен. Ходим на почивки в чужбина през отпуската, оженихме се, готвим си всяка вечер, виждаме се с други женени двойки. Направо като по филмите. Родителите ни ни притискат за деца, естествено. Мъжа ми иска, но аз не. Разбрали сме се да отложим, докато аз реша, но все пак се познавам до някаква степен и както ми се струва това време може и да не дойде. Никак не ме блазни идеята да се грижа за дете, всъщност не е кой знае какъв проблем, но имам чувството че живота съвсем ще се закучи. Не мога да кажа, че няма никога да поискам, но кой знае... Е, няма какво да го мисля от сега предполагам. Напоследък малко неща ме карат да се чувствам добре, най-вече яденето. Преди обичах да гледам филми, но вече не се отпускам по същия начин и усещам, че мозъка ми напрегнато следи десйтвието и израженията на хората. Незнам какво се промени. Последното време, в което се чувствах щастлива, поне до някаква степен беше като започнах работа тук, тогава живеехме при родителите на мъжа ми. Много странно и необяснимо за мен е, че там в този малък апартамент с всички хора се чувствах по-добре, отколкото като сме сами двамата сега. Родителите му бяха доста критични към мен, тоест не толкова критични, колкото хора със силен характер и присъствие и винаги се стягах пред тях и внимавах как се държа. Въпреки това някакси жевота ми се виждаше по-лек, чудя се дали е защото обичам да се чувствам контролирана... Като се преместихме да живеем сами изведнъж все едно изгубих някаква цел и смисъл и предусетих как всичко ще тръгне надолу и как скоро ще започна да се тормозя сама с мисли. Съвсем права бях, защото изпаднах в такъв мрак, трябваха ми повече от две години за да свикна и да се съвзема. Сега не се чувствам по-щастлива, но някакси това силно усещане се затъпи. Така и не можах да си обясня какво стана за да оправя нещата. Забелязала съм, че изпадам в такива състояния, когато не се случва много, единия вариант е да започне да се случва - да предизвикам нещо, другия е да се опитам да разбера защо става така. Досега винаги съм избирала първия начин, той работи, но сега се замислям дали е добре това. Не е ли по-добре да разреша проблема. затова и писах тук в този форум, да мисля по тези въпроси ме кара да се чувствам доста зле и не особено наясно със себе си, но незнам какво друго да направя. Така че продължавам да пиша, докато се сещам за какво пък ще видим. Малко се притеснявам, че може би натоварвам хората със себе си, но ако започна да пиша в обикновен дневник, но намирам стимул, опитвала съм много пъти. Пишех като малка - от предучилищтната, някъде до 9-ти клас, почти всеки ден, понякога пропусках седмица или повече, но пишех редовно. Мисля, че това ми помогна тогава много, защото някакси осъзнах (но не интелектуално, а наистина осъзнах), че колкото и да се оплаквам от проблемите си, колкото и големи да са те, живота си продължава. Незнам как точно да го обясня, но ми се струва, че проблемите ми не са там и не са такива, каквито си мисля. Но това не значи, че не трябва да им обърна внимание, колкото и да съм заблудена, не искам повече да се правя, че не забелязвам какво става в главата ми.
  6. maniuni

    Нищо особено

    Малко гузна се чувствам да продължавам да се оплаквам, след всичко което написах последните дни, но в крайна сметка това си е моя дневник и явно ще го използвам най-вече за мрънкане. Все още се мъча много, май най-вече ме мъчи това, че постоянно се опитвам да променям нещата. Опитвам се по някакъв различен начин да погледна ситуациите, да се успокоявам. Отвреме навреме си напомням, че тази маска не е нещо, което ми пречи, а нещо което сама съм избрала да нося по някаква причина. Напомням си, че мога да споделя с мъжа ми всичко само да реша и че ако не споделям значи нямам нужда да споделя. Изобщо вече незнам какъв ми е проблема, но сигурно има някакъв за да продължавам да се тормозя, но някакси не мога да видя какъв е наистина. Много съм объркана от себе си. Все си мисля, че има някакъв начин, който ми убягва. Чувствам се виновна, че съм толкова погълната от себе си и се притеснявам, че само си измислям проблеми, но пък от друга страна защо да го правя просто така... Бях стигнала до извода, че трябва да се разейвам с някакви реални неща, за да не мисля толкова, но пък сега вече не съм сигурна, че в това има смисъл. Защо трябва да бягам от мислите си все едно за вредни или нещо ще ми стане. Омръзна ми да се плаша от себе си и да си мисля, че кой знае какво ще стане, ако си позволя нещо - какво имам да губя в крайна сметка... Чудя се дали и другите са така като мен, струва ми се че няма много хора, които да са така погълнати от себе си.
  7. maniuni

    Ново хоби?

    Не, че ме питаш, ама аз да си кажа Това беше един водопад, който трябваше да се излее. Доста време преди това потисках нещата, които си мислех, защото по някаква причина, която вече не помня, бях решила че не трябва да мисля и да разсъждавам. Нещата се поуспокоха от вчера, след като вече се случваше достатъчно около мен за да ме поразсее. Мога да се похваля, че откакто си позволих да пиша се чувствам доста по-наясно с това, какво искам. Не, че няма опасност от нов водопад по някое време
  8. maniuni

    Облекчение, засега...

    Аз така си обяснявам нещата - преди в този период аз бях налучкала някакъв по-подходящ метод за справяне с проблемите си и най-накрая съм разбрала къде трябва да търся решението и съм го намерила. Лошото е че преди това доста време съм действала по друг начин и това е било като навик, който по-късно пак ме е завлякъл. Всичко изглеждаше толкова просто в онзи период, чудех се на себе си как така преди съм страдала - искаш да мълчиш пред другите? - ами мълчи, искаш да кажеш нещо? - ами кажи го. И аз се чудя какво ме върна към старото състояние на страх и неувереност.
  9. Радвам се, че все пак явно правилно съм се насочила, щом и ти си стигнала до такъв извод Ще се опитам да си напомням вече, че няма как да съм сигурна и че трябва просто да оставя нещата така понякога. Наистина имам прекалено много време и като не смея да споделя с другите, главата ми се препълва. Имах нужда някой да ми каже, че не съм единствена все пак. Едно е да четеш, че другите имат проблеми из интернет, друго е някой наистина да сподели
  10. maniuni

    Ново хоби?

    Сега като се замислих пак не съм сигурна, че се чувствам потисната, поради причините, които споменах в миналия пост. Всъщност доста се обръках, но сега имам друга идея. Вчера следобед и днес преди да започна да пиша се чувствах зле, макар че вярвах вътрешно, че съм си решила проблемите. Сега, след като написах миналият пост, осъзнах че нямам нищо против да не съм идеална и да си имам своите проблеми, само при условието да се чувствам добре. Искам да съм щастлива, независимо от това какъв човек съм и дали се придържам към идеала си. Това осъзнаване незнам дали ми помага по някакъв начин, тъй като досега открих, че в момента в който реша, че съм открила отговора на проблема си и моментално усещам как ме стяга душата. Възможно ли е да предпочитам да имам проблеми? Да има нещо, което да ме кара да мисля и да разсъждавам и да анализирам до безкрай - това да ми е приятно? Луда работа...
  11. maniuni

    Облекчение, засега...

    Здравей Не е от сега това осъзнаване, че искам да съм идеална, съвсем правилно си усетила - сега открих, че мога да споделя тук и това много облекчава душата. А относно олимпиадата и на мен ми е малко странно. От една страна е така, както съм писала - явно много вярват, в това което правят за да влагат толкова усилия, но от друга страна и прекалено много влагат в тази битка да победят. Много ми е странно и не го разбирам добре това състояние на ума. Може би и те очакват като мен нещо външно - постижения, медали - да ги направи щастливи. А пък мисля, че има спокойни, напълно осъзнати хора, не за друго, а защото аз бях такава за един много кратък период. Това най-вече ме кара да страдам и понякога даже се ядосвам защо трябваше да ми се случи, ако не беше станало нямаше да знам какво изпускам. Сигурно паметта ми изкривява нещата, но какво да се прави... Като търся в другите да открия такъв човек - напълно осъзнат и спокоен не откривам, наистина няма никой, който напълно да се вписва в идеала ми, но като знам че аз съм била такава не мога да си го изкарам от ума. Спирам със словоизлиянията и благодаря, че се спря да ме "видиш"
  12. За малко бях решила, че вече съм решила проблемите си. Щом като открих, че щастието няма да дойде от другите хора, нито ще дойде от нещо, което правя се успокоих. Последните месеци или години, и аз вече не помня, все бях с това убеждение, макар и несъзнателно - че щастието е в нещо, извън мен. След това самоизследване, което си направих отких, че щастието не е там. И какво следва от това - изоставям предишното търсене, хубаво, ама сега какво? От вчера ме мъчеше нещо там някъде, пак в подсъзнанието може би - питаше ме - сега, като знаеш толкова, защо не си наясно със себе си пак? Ами не съм, все още не съм сигурна като правя и казвам нещо защо точно го правя. Пак реагирам автоматично на случващото се и не знам точно какво става във всеки момент. Мисля, че все още нищо не съм разбрала за себе си и имам да извървя дълъг път към самопознаването. Не съм сигурна какъв е смисъла... Може ли да няма смисъл или по-скоро следваме някаква пътека, определена от егото ни и сигурно си има обяснение за всяко действие, но не го знаем. Говоря в множествено число, защото знам, че не съм единствена. Много ме мъчи това, че не знам накъде съм тръгнала. Или пък притеснението ми е продиктувано от нещо друго. Пак се чувствам длъжна да бъда някой, който не съм. Странно как се хващам да търся отговори все на неподходящи места. Щом не се чувствам добре, значи нещо ме мъчи в момента. има някакъв проблем, който трябва да реша в момента и сигурно ще спра да търся смисъла на живота. Чувствам се длъжна, но на кого? Защо толкова търся да съм идеална... Не трябва ли? Какво всъщност искам? Усещам как пак ще се завъртя във онази въртележка и ме е страх. Дали трябва да оставя нещата така и да се захвана с нещо реално, което ще ме разсее или да започна пак да си отговарям на невротичните въпроси? Ще се опитам да си отговоря, но трезво и спокойно. Значи - в душата ми е голям смут и бъркотия, държа се по начини продиктувани от егото ми, защото искам да отговарям на идеала си. Това е нормалното ми състояние и не трябва да му обръщам внимание. То отвреме-навреме ми напомня за себе си и иска да ме накара да му обръна внимание и да работя за него, но човек няма как да бъде идеален, в това съм сигурна. Животът продължава и най-доброто, което мога да направя за себе си е да не се тормозя и да се въвлека в живеенето, не толкова в мисленето. Дали ще седя и ще мисля или ще правя нещо положението е все същото. Като правя нещо поне няма да се тормозя толкова. Сега като написах всичко това си мисля, че не съм съвсем права да се опитвам да се разсейвам, но какво да направя? иска ми се да не се тормозя толкова, да спра да мисля и най-вече да спра да се съмнявам постоянно във всичко. Малко завиждам на някои хора - например на тези, които са живеели в племената. Там хората са били заети единствено с оцеляването си и с прехраната. Нещата са прости - ако искаш да живееш, трябва да ядеш, ако искаш да ядеш трябва да ловуваш например. Ежедневието на съвременните хора е толкова по-сложно. Може би само на мен ми се струва сложно, незнам, но все пак не е съвсем нормално да седиш по цял ден на бюро с компютър за да ядеш и понякога, както сега е при мен - да нямаш нищо за правене и да се чудиш за смисъла на живота. Ако бях по-заета сигурно щях да имам същите притеснения, но щях да преживявам нещата, а не само да ги мисля. Дали е толкова важно предварително да знам какво искам да правя и да съм сигурна в това или може да се захвана с нещо първо и после да разбера дали това искам да правя (говоря за уеб дизайна). Захващам се и в един момент се сепвам и си казвам "ти като влагаш толкова усилия в това сигурна ли си, че това искаш? сигурна ли си, че има смисъл" и обикновено си казвам, че няма и зарязвам. Още дисциплина ли ми трябва? Май точно днес няма да разбера.
  13. maniuni

    Облекчение, засега...

    Установих, че проблема не е бил толкова сериозен. Той си дойде и си поговорихме, първоначално бях малко нервна, но много бързо осъзнах, че той е просто човек, не предизвиква чувствата в мен. Просто от отдавна съм се осланяла на него да ме кара да се чувствам добре - като не се чувстваш сам е едно такова топличко. Но вече не се получава, както преди - незнам, сигурно съм свикнала много, но не работи вече тази схема - да бъда харесвана и това да ме прави щастлива. Това е колкото радващо, толкова и създаващо ми отговорност - сама да си изграждам щастието. Най-малкото ме освобождава от това постоянно опитване да върна нещата, както преди. Все се чудех как така не съм вече толкова щастлива - ами, като очаквам от нещо външно да ме прави щастлива има голяма опасност от разочарование. Аз естествено продължавам да разсъждавам, тъй като не станах автоматично щастлива след това хубаво осъзнаване Поне вече смятам, че не е задължително да споделям с него всичко това. Поне не и на сила. То ще си стане по естествен път, ако е писано. Предполагам, че все още имам такива задни мисли - че нещо може да ме направи щастлива външно от мен, но не ги осъзнавам тези неща в момента. Надявам се, че някога ще ги осъзная.
  14. Връщам се от пазар и бързам да пиша, защото в главата ми изплува нова купична мисли. Този път ще е за отношенията ми с някои хора, които са ми били близки. Например, за съпругът ми. Чудя се като се върне днес от едноседмичната си отпуска как ще ни се развият отношенията. Много ми тежи, че когато си говорим аз усещам как не се държа напълно отпуснато и не смея да покажа някои емоции, от страх как той ще реагира и дали няма да стане някоя драма. Тази седмица даже помислих, дали не е по-добре да се разделим, тъй като това все повече ми тежи. Благодарение на отговорите или по-скоро въпросите, които ми зададоха във форума ми стана ясно, че това е опит за бягство. Аз хубаво ще избягам от него, но всъщност имам нужда да избягам от мъчението, което сама си предизвиквам. Така че реших да не бягам, не е той виновен за моите проблеми, даже се доближава много до идеалния човек, както аз си го представям. Може би и затова, толкова се мъча да ме харесва. Мисля че писането тук ми помага, защото преди не бях сигурна какво точно става, не усещах че се опитвам да му се харесам, усещах само някакво силно чувство за изкуственост и маска. Даже мислех, че щом с него се чувствам отпусната (в сравнение с отношенията ми с другите хора) значи това е истинската ми същност и това че не мога да си покажа чувствата пред него, значи че съм сбъркана по някакъв начин. Сега знам, че има и още от истинската ми същност и писането ме доближава до нея. Даже искам в един момент да му покажа какво съм писала и така по-лесно да се сближим, защото преминаването на границата в реално време ми е трудно и незнам дали ще мога. Друг човек, който беше с мен преди да срещна съпруга си беше една приятелка, с която продължихме да се виждаме след завършването. Тя имаше нужда от някой, който да я обича, това за нея беше целият смисъл на живота - да обича и да бъде обичана. Търсеше си гадже, но все не намираше подходящия човек или смяташе, че готините хора не я харесват. Докато траеше това търсене тя смяташе мен за нейният най-близък и най-обичан човек. За съжаление аз не споделях особено тези чувства, аз имах нужда просто от някой, с който да изляза, да си поговоря и да видя свят така да се каже, тъй като бях много притеснителна и нямах други приятели, които да ме канят някъде. С нея също не смеех да си кажа мислите и чувствата, защото се страхувах от мнението и, тя беше, за разлика от мъжа ми, доста по-склонна да осъжда недостатъците и да се подиграва понякога на хората. Все ставаше така, че тя си споделяше проблемите и после ги обсъждахме заедно, но не се стигаше до моите проблеми никога. Така, че сега като се замисля винаги съм била сама, макар и с някого. В последните години се тя беше вкопчила в мен много силно и раздялата ни беше тежка. Звъня ми усилено преди година, но не и вдигнах, страх ме беше, че пак ще ме въвлече в онази драма. Толкова пъти съм сънувала, че отново се срещаме и започваме да излизаме заедно - понякога беше странно, понякога страшно, но винаги имаше силни емоции. Все по-смела се чувствам обаче, знам че реално нищо не може да ми направи, ще и кажа истината - че не ми пука за нея и никога не ми е пукало чак толкова колкото на нея. Даже незнам дали изобщо и е пукало за мен, но много добре и вършех работа като някой, който да обича. Много странни отношения, чудя се дали е възможно някой да обича истински някого и да споделя и да взима всичко възможно от връзката, а другия едва ли не да не участва. Какво е това? Половинчата работа... Дали и тя няма някакъв психичен проблем, като моя? Дали и с мъжа ми не е така... За него не мисля, поне няма по какво да съдя за такова нещо. Той изглежда напълно доволен, просто ако бях по-искрена щеше да са още по-хубави нещата за него. Последно, не съвсем във връзка с написаното горе. Установих, че има два свята за мен - единия е реалния, другия е този в главата ми. Реалният свят се състои в хората, предметите и нещата, които се случват, а аз не забелязвам повечето обикновено, понеже съм твърде замислена. Част от реалността също приемам и своите реакции, чувството на срам и страх да се покажа, обвинението което все ми се струва да виждам в чуждите очи, когато направя нещо. Другият свят в главата ми представлява постоянното търсене на правилното. Като си помисля нещо, го оценявам (не винаги, най-вече когато не се случва нищо важно в реалността), най-често като неправилно. В момента, в който го оценя като неправилно, аз се ядосвам, защото неправилно значи, че не се приближавам до идеала си. В следващия момент се усещам, че това че съм си помислила "неправилно" също е неправилно - трябвало е да пусна мисълта и да не се стягам толкова. И така... това е една въртележка в главата ми, гледам да не я пускам да се върти много, защото знам, че не води до нищо добро, най-често до силна тъга, защото не виждам никакъв смисъл в живота, освен да стана този "идеален" човек. Жалка картинка... Хубавото е че след всичкото писане и споделяне видях, това което се случва с мен и знам, че просто трябва да живея повече и че все още има и други неща, които могат да ме направят щастлива, реални неща... колкото и неправилни реалните ми желания да ми изглеждат в собствените ми очи.
  15. Тази идея за ходене на курс по медитация ме преследва от миналата година, но изпуснах - това, което си избрах се провежда веднъж в годината за 10 дни и мисля, че точно сега тече. Другият вариант беше да ходя някъде на друго място, но май няма, пък и няма да е същото. Избрала съм си Випасана медитация, тъй като тя е най-близо като идея до това, което искам. Преди години съм опитвала след като прочетох една книга за йога. Трябваше да се съсредоточиш върху пламък на свещ. Проблемът е че аз не успявах, никак даже - освен това и не усещах особен смисъл. Тогава бях малка и незнам какво съм целяла по-точно, просто ми беше интересно и след като опитах ми мина бързо мерака. По-късно четох хубави неща за медитацията и открих, че може и да не се съсредоточаваш върху нещо, може и просто да си седиш и да чакаш да мине времето. В главата ми разбира се мислите направо прелитаха и се преплитаха, много изморена се чувствах само от седене и неправене на нищо. Въпреки това, обаче опитах още няколко пъти и усетих нещо интересно - някакво осъзнаване, че аз не съм мислите си и когато почувствам нещо, всъщност аз го правя това - чувстването, не е само заради нещото което го предизвиква. Изобщо, малко неясно, но все пак ново усещане. Както и с други неща обаче, нямах дисциплина да продължавам и зарязах. Намерих в интернет за Випасана медитацията (тя май е най-близо до това, което търся), че има такъв курс веднъж годишно и даже е безплатен. Трябва 10 дни в пълно мълчание да медитираш по цял ден. Малко зловещо ми се стори, събудиха се някои притеснения, поради това, че ще съм с непознати и всичко това ще е много странно, не знаех дали ще се справя, пък и това ставане рано... Освен това и забравих, тъй като до следващия курс имаше повече от половин година. Сега вече съм решила да отида, слагам аларми и навивам напомнящите средства и дано да го хвана догодина. Имам някои очаквания, особено след като гледах един филм за един затвор в Индия, в който затворниците минага такъв курс и изведнъж започнаха да осъзнават отговорността за извършените престъпления. Щом на затворниците може да подейства, защо не и на мен... Както обикновено обаче мотивите ми не са съвсем чисти, сигурна съм защото тъкмо постигнах някакво спокойствие, благодарение на писането тук и във форума, така че знам, че нямам реално някакви оплаквание и нужда да си успокоявам душата. Мотивът ми е да се променя и да бъда идеалният човек. Много ми се иска да се успокоя съвсем всъщност, да си говоря свободно с хората и да не крия какво си мисля постоянно, защото ме е страх какво ще стане. Може и да не ми потрябва медитация за да стане това, сигурно някой ден, просто ще стане, но все пак... В крайна сметка, независимо от мотивите ми, какво може да навреди?
×