maniuni

Сега като се замислих пак не съм сигурна, че се чувствам потисната, поради причините, които споменах в миналия пост. Всъщност доста се обръках, но сега имам друга идея. Вчера следобед и днес преди да започна да пиша се чувствах зле, макар че вярвах вътрешно, че съм си решила проблемите. Сега, след като написах миналият пост, осъзнах че нямам нищо против да не съм идеална и да си имам своите проблеми, само при условието да се чувствам добре. Искам да съм щастлива, независимо от това какъв човек съм и дали се придържам към идеала си. Това осъзнаване незнам дали ми помага по някакъв начин, тъй като досега открих, че в момента в който реша, че съм открила отговора на проблема си и моментално усещам как ме стяга душата. Възможно ли е да предпочитам да имам проблеми? Да има нещо, което да ме кара да мисля и да разсъждавам и да анализирам до безкрай - това да ми е приятно? Луда работа...

Установих, че проблема не е бил толкова сериозен. Той си дойде и си поговорихме, първоначално бях малко нервна, но много бързо осъзнах, че той е просто човек, не предизвиква чувствата в мен. Просто от отдавна съм се осланяла на него да ме кара да се чувствам добре - като не се чувстваш сам е едно такова топличко. Но вече не се получава, както преди - незнам, сигурно съм свикнала много, но не работи вече тази схема - да бъда харесвана и това да ме прави щастлива. Това е колкото радващо, толкова и създаващо ми отговорност - сама да си изграждам щастието. Най-малкото ме освобождава от това постоянно опитване да върна нещата, както преди. Все се чудех как така не съм вече толкова щастлива - ами, като очаквам от нещо външно да ме прави щастлива има голяма опасност от разочарование. Аз естествено продължавам да разсъждавам, тъй като не станах автоматично щастлива след това хубаво осъзнаване Поне вече смятам, че не е задължително да споделям с него всичко това. Поне не и на сила. То ще си стане по естествен път, ако е писано. Предполагам, че все още имам такива задни мисли - че нещо може да ме направи щастлива външно от мен, но не ги осъзнавам тези неща в момента. Надявам се, че някога ще ги осъзная.

Имам си една идея за това какъв човек искам да бъда. Мисля, че всеки си има, а колкото повече чета из интернет, толкова повече хора намирам, като мен. Даже започвам да се чудя дали всички не са такива, но... май не са всички все пак. Има и някои които отговарят на моите представи за смислен човек или и аз не знам как да го нарека - такъв, който заслужава уважение. Чудя се защо разделям така хората и защо смятам, че аз например не заслужавам уважение - нали всички сме хора все пак. Логиката ми умее да намира отговорите, но сърцето ми не го приема - все още се смятам за незаслужаваща уважението си. Та, този идеален човек всъщност не е необходимо да е умен, красив, но все пак май си го представям успял - този човек ще е толкова наясно със себе си, че ще може напълно да разгърне потенциала си и няма как да не работи лекар например или пожарникар (нещо трудно, но важно). Сега като гледам олимпийските игри, точно това си мисля за състезателите - няма как да влагаш толкова енергия, усилия и емоция в нещо извън теб, ако не си напълно изчистен от душевни тревоги. Така, че - да, искам да съм такава, но едновременно знам, че докато не приема, че може да си остана каквато съм сега, няма да се променя. Всъщност съвсем възможно е да си намеря такава работа, която да ме кара да се чувствам успяла, но вътрешния мир може и никога да не го постигна. Понякога се чудя реално дали търся вътрешен мир или искам да се променя в идеалния човек (такъв който притежава вътрешен мир (да, ето каква каша се получава)) - май и двете желания се преплитат. Решила съм да се опитам да постигна някаква яснота чрез медитация, но от сега знам, че както гледам на нея като на вълшебно хапче, едва ли ще има желания резултат.
Утре ще търся насочващи въпроси какво да пиша, че така както съм започнала може да се отплесна лесно, макар че съм доволна - мисля, че успях да бъда искрена в написаното, а това е една от целите ми тук