maniuni

Почивката е преди всичко състояние на духа. Много често ми се случва да работя и да се чувствам отпочинала и обратно - да почивам и да се чувствам уморена. От голямо значение е енергетиката на мястото. След 1 месец работа в Италия, при нормален работен ден, се чувствах като след ваканция. И обратно, след три дни, прекарани в една особена къща на морето, се чувствах като изцедена.

Аз имам две много любими места в Бългярия - Бяла и Боженци.

Здравей!

Въпросът на Диди е много резонен - какво би правил, ако един хубав ден се събудиш и си вече смел и спокоен, притежаваш всички вътрешни и външни ресурси?

Още няколко въпроса:

- Работиш ли? Какво образование имаш?
- Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?
- Какво е теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?
- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?
- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?
- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?
- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?
- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?
- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?
- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в интелектуализирането, но е човек лишен от стабилен вътрешен център и затова мазохистично се нагажда, към другия, за да избяга от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си? А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?
- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?!

Моля те, копирай си въпросите и отговори на всеки един щателно, смело и искрено, от сърце, от телесна интуиция и сила - ако желаеш, разбира се!

Благодаря ти didi_ts, че се захвана да говориш с мен. Върпосите ти ме накараха да насоча мислите си по различен начин. Осъзнах, че отчаяно търся проблема в себе си и се самобичувам, че имам някаква болест едва ли не, докато явно има нещо в живота ми сега, което ме кара да се чувствам неудовлетворена. Дори това осъзнаване вече ме кара да се чувствам по-добре и да гледам сега и напред, вместо само навътре. Мисля,че ми липсват предизвикателства в момента, всичко което можех да науча за работата си вече го научих, дори ме направиха шеф на отдела, което за съжаление не включва кой знае каква работа. Когато започнах тази работа всичко беше прекрасно, имах много притеснения - не говорех почти с колегите, заеквах по телефона, но ми беше интересно и имах воля за живот. Сега като че ли всичко е в някакъв застой, тъкмо започнах да се занимавам по-усилено с рисуването и с дообразоването и прочетох една книга, от която май тръгна цялото това желание за промяна в себе си. Уж започна всичко много добре, но май точно успеха с нея ме накара да вляза в тази спирала на желанието да се променя. В тази книга се казваше, че човек за да бъде щастлив трябва да излезе от черупката си и да поема повече рискове в ежедневието си. Имаше упражнения с които да опита и да си докаже, че може. Пример: пускаш душа на ледено студена вода и макар че те е страх и мозъка ти казва "недей, луд ли си" ти влизаш под него. Тоест иска да ти покаже, че не е идеята да не те е страх, а да правиш някои неща въпреки, че те е страх. Това подейства, почувствах се силна, но книгата само даваше насоки, нямаше кой знае колко други неща, които практически можех да направя, освен това започнах леко да се побърквам и пак да очаквам прекалено много от себе си. Затова и се замислих, дали не е по-добре да се обърна към психотерапевт, дори не толкова, защото може кой знае с какво да помогне, колкото да поговоря с някого за тези неща. Ето, благодарение на теб успях да погледна малко по-трезво на нещата. Друг човек би се обърнал към приятел, но аз нямам приятели, само познати и не умея да говоря лични неща с тях. Изпитвам чувство за вина, когато занимавам хората със себе си, даже и сега ми е малко виновно, че занимавам хората онлайн. Така, като си платя поне ще знам, че няма какво толкова да се притеснявам.

Здравей Орлин,

Благодаря за съветите, трудно ми е да ги приложа обаче. Когато това стана онова лято то не беше, защото се опитвах да не ми пука или каквото и да е - просто се случи, явно на мозъка ми му е дошло до гуша. В момента това не ми се получава, колкото и да ми се иска. Понякога ми е трудно дори да осъзная какво искам и какво мисля, имам чувството, че в главата ми има облак и нищо не виждам там. Съпругът ми замина тази седмица на планина и ми беше нужен целият уикенд за да се отпусна, постоянно си мислех "какво трябва сега да правя", даже не си давам възможност да поседя така и да не мисля за нищо. Замислям се дали не е по-добре да се разделим, защото имам чувството, че от там идва голяма част от мъглата - прекалено много се занимавам с него и се чудя как да му угаждам, но пък и като си представя да съм без него и направо умирам от страх - като че ли няма да имам смисъл в живота вече (знам че е глупаво, но просто така го чувствам). Пробвам с медитация, която май прояснява за малко нещата. Все пак мисля че няма да стигна много далеч сама, тъй като вече минаха повече от 10 години и почти до никъде не съм стигнала с това мислене и самозалъгване. Дали можеш да ми пратиш данни на психотерапевт в София или поне някакви опции, защото ми е трудно да се ориентирам към кого да се обърна?

Здравей Илиана, сложих снимка, защото вече ми е омръзнало да се срамувам и да се крия. Това е нещо като предизвикателство към самата мен, което съм си поставила - да видим пък какво толкова ще стане, ако някой познат види

Здравей!



Пишеш:
--И мислите ли, че човек, който отиде на психолог, има по-голям шанс да се справи?



Признак на зрялост е, когато имаш психологичен проблем, да потърсиш помощ. Погледни темата със студента в Англия. Отдавна трябваше да е потърсил специалист, да си е решил проблема, а не самият той да се лута, да подлуди майка си, а сигурно и баща си. Прочети постовете му и се постави на мястото на майка му. Мислиш ли, че тя спи? Дори да се справи сам, това няма да го направи по-силен, дори обратното. Защото ще стане случайно, без алгоритъм, който да може да приложи в друга подобна ситуация. Така ще остане и страхът това да не се повтори, и срама, и вината за безпокойството, което е причинил на близките си.



--Аз лично мисля, че човек трябва да си помогне сам.



Как да стане? Същото е като да трябва да отидеш далече някъде с колата си, но никога не си карал. Мислиш ли, че дори и най –опитният инструктор може с постовете си да те научи как да подкараш колата и изминеш разстоянието.

В случая за мен - ,,трябва да си помогне сам’’ е да си намери инструктора, да си платиш курса и едва тогава всичко ще си дойде на мястото.



--- Никой не може да те накара да се почувстваш значим ако сам не го вярваш.



Да, така е, но вярата е нещо, което се променя. Днес вярваш в едно, утре в съвсем друго. Психотерапевта е затова – ще ти помогне да промениш вярата. Другото наистина е лесно.



---Аз осъзнавам какъв е проблемът, но не мога да променя това усещане в мен

Това ми звучи така –аз знам, че не мога да карам кола, мъча се да се науча сама, но е трудно.

Въпросът не е в осъзнаването на проблема. Въпроса е в алгоритъма за решаване. Иначе си оставаш с един осъзнат, но измъчващ те проблем цял живот. Ето например хората с паническо разстройство знаят, че имат проблем, страх ги е, знаят, че от страха няма да умрат и какво от това – някои от тях паниката така ги сковава, че не могат дори да станат от леглото.



---Да по принцип ми казахте много методи,но аз ги опитвам всички накуп.Примерно когато имам ситуация, която ме притеснява почвам един по един, а май не трябва така.



Това е все едно да си болна от пневмония, да започваш един антибиотик, да го пиеш един ден да го смениш с втори, след ден с трети и т.н..

Нищо не става и проблема не е само в това, че ги сменяш бързо. Проблемът е, че дори и един антибиотик, приеман достатъчно време, той може изобщо да не е за този вид микроб, който прави пневмонията.

Обърни внимание! Повече от 15 години работя психотерапия. Мисля, че никъде в този раздел не давам конкретна техника на даден човек. В другите теми по хипноза и психотерапия съм описвал разни техники, но тук на въпроси на хората не го правя.

Причината е проста: ти си различна от всеки един друг. Няма и да има друга като теб. Ти използваш мозъка си по различен начин. Така че без да те видя, без да определя как ти мислиш, аз не знам какво да ти препоръчам и на какво да те обуча, за да може да се справиш със страховете си. И това се отнася за всеки. Проблемът е, че от десетките или дори стотици техники, които има не само в този сайт, за теб, за твоят тип мислене, са подходящи не повече от 2 -3. Така че аз, а и който и да е, няма как да знаем кои са тези две – три техники, за да ти ги препоръчаме.

Ето тук пита един моряк с натрапливости, какво да прави. Орлин му даде много и страхотни техники, но след месец морякът писа, че нещата не стават. Няма как да станат. Трябва първо да се разбере структурата на мисленето което без реален контакт е невъзможно и тогава да се даде точната техника.

Този сайт е само за това - да ви покаже, че може да се отървете от почти всички проблеми, но за да стане това бързо и трайно, трябва реална работа със специалист.

При ограниченият брой дни, които сме на тази земя, всичко друго е губене на време.

Наистина ме е яд когато някой отлага решаването на проблема си с години. Такива хора живеят сякаш са безсмъртни или ще са живи поне 700 -800 години от които 20 -30 могат да си позволят да бъдат депресирани и тревожни, отчаяни и тъжни.

Уви не е така. Живеем понякога толкова кратко, че всеки нещастен час е един пропилян час.
Успех!