tissue

(Съжалявам, но без да исках публикувах мнението преди да свърша с писането) В момента ме притеснява това, че по някое време на деня започвам отново да губя надежда, сякаш плюейки на всичките си усилия да направя нещо по въпроса. Нямам желание за нищо вече от доста време, а така ми се иска да мога като повечето хора да имам някаква движеща цел. Единственото което си повтарям е, че трябва да се оправя и в една част от деня успявам, зареждам се с позитивно мислене, но продължавам да съм скована. Знам, че има някаква останала емоция в мен само като заплача, а това ми се случва поне по веднъж на ден. Не знам дали не започвам депресия, но не искам това състояние да залепне за мен. В малкото моменти, когато не съм разтревожена или тъжна ме тормозят натрапливи мелодии, които сякаш просто дойдоха да изместят мислите. Просто някоя песен ми изскача от никъде в ума и почва да се върти до безкрай, а след нея почва друга и колкото и да ги игнорирам ми е трудно да бъда по-стабилна с тези симптоми. Относно писането и фантазията, аз пиша от 2-3 години, но спрях преди известно време, точно защото с мрачните ми стихотворения и разкази сякаш още повече се влюбвах в това да съм тъжна и да търся вината другаде. Отделно се занимавам с музика, но там вече изобщо не ми върви, защото малко преди матурите имах важен изпит, на който за себе си се провалих. Реално не се провалих, защото исках да прескоча 2 години с него, а прескочих само една, но думите на журито и начина по който учителя ми ми се накара ме смачкаха. От край време не търпя критика и най-малкото нещо ме кара да се отказвам Благодаря ти за съветите. Дали би могъл да ми дадеш някакви насоки, за неща които мога да правя в ежедневието, за да добия някакъв хъс, да усещам отново емоциите, да не се самозатварям така?

Статията на Мадлен Алгафари е наистина интересна и ме накара да се приема малко повече. Искам да попитам има ли някакъв начин да проведа подобна терапия сама със себе си или ако не с онлайн помощ целяща най-вече емоциите ми да изплуват навън? Общуването с близките ми е станало толкова сковано от страх да не им действам задушаващо или да не им развалям и тяхното настроение, че наистина нищичко не мога да пусна навън

Много от изброените неща свързани с желанието за получаване съжаление малко или много ги осъзнах благодарение именно на паник атаките. Не ми се иска да търся причините в някой друг, тъй като осъзнах, че това е грешно, но осъзнавам, че липсата на баща ми до мен и малкото ни виждания през годините, в които той винаги се е държал властно, егоистично, емоционално нестабилно и грубо, може би са довели до тази ми несигурност. Родителите ми са се развели, когато съм била съвсем малка и поради секването на всяко мое търсене на разбиране и нежност от негова страна до ден днешен ми е невъзможно да бъда себе си пред него от страх че ще ми се разкрещи, че нищо няма да разбере и пр. Това напоследък спира да ми пречи все по-малко и от една страна ми действа освобождаващо, от друга зависимостта ми ме кара да се чудя отново за какво да се хвана и все още ми е трудно да се себеизразявам. Всъщност дори сега, осъзнавайки откъде трябва да започна ми е трудно да приведа мислите си в действие. Има моменти, в които отново желая силно и с обич да върша нещата които ми доставят удоволствие, но тогава е късно вечерта или просто започвам да се вълнувам прекалено много, губейки търпение. Накрая забивам спирачка и започвам да си се ядосвам, че просто пропилявам деня си, дали ровейки в интернет, дали вършейки неща, които другите искат да правим заедно... Когато съм на крачка да направя нещо, което ми харесва и имам някакво, дори малко желание или изобщо не го правя, или го оставям наполовина започнато. Дори факта, че най-после реших да потърся помощта ти не ме кара да си мисля, че искам да си помогна. Нима отново търся просто съжаление или нещо от което да съм зависима? Ето такива въпроси започвам да си задавам и за почти всяко нещо, което правя или мисля и това на моменти ме побърква. Толкова искам да се отпусна, а единствените дни, в които се чувствам по-отпусната преминават като сънища. Може би това е просто реакция на ума ми, който е свикнал да контролира всичко? Така искам да се науча на търпение. Би ми помогнало много и би ме накарало да спра да се отказвам от всяко нещо още на старта. Съжалявам, че дори не мога да съм по-конкретна в това което пиша, а просто го изливам по несвързан начин. Въпреки, че работата по характера ми, а не ровичкането из симптомите, в момента може би е на първо място, искам да добавя нещо, което ме тревожи. Понякога целия ден ми минава като на сън, сякаш наблюдавам отстрани какво става и отделно ми е сънливо, отпаднало, не спирам да се прозявам и още от сутринта си мисля, че мога да заспя, а вечерно време преди да заспя в главата ми е пълно с блуждаещи се мисли, които не са като натрапчивите, "безопасни" са, но просто сякаш не са мои и са абсурдни, дори не мога напълно да ги опиша. Приличат на множество разговори, които водя с хора от обкръжението ми и изглеждат като реални ситуации, сякаш наистина в момента се случват, като сън на който липсва картината, а чуваш само звука. На моменти някои от тези "случки" ме разсмиват и усещайки, че се случват само в главата ми точно тогава се сепвам, мислейки че полудявам. Веднага след това дори не мога да си спомня точно каква е била мисълта, но бързо се унасям отново. След известно време заспивам и сънищата ми са толкова наситени и изпълнени с неща свързани от истинския ми живот, че сигурно през цялото време не правя голяма разлика между двете, защото сутрин ми е много трудно да се събудя. Това състояние наистина ме притеснява и ме кара да се плаша, че губя ума си и че в някой момент ще изгубя представата за реалност. Тези статии съм ги чела няколко пъти, особено когато съм се чувствала в безизходица след някоя от паник атаките. Мисля, че вече много са ми помогнали, защото приемам атаките по много по-лек начин от преди. Благодаря ти за тях! Сигурна съм, че помагат и на много други хора. Благодаря ти и за отговора! От него струи положителност и си личи, че е написан с желание.

Здравей Орлин! Открих твои мнения във форума още преди няколко месеца, когато минавах през доста неприятен момент от моя живот и те до голяма степен внесоха някаква светлина в тогавашното ми отчаяние. Живея в чужбина и си бях обещала, като се прибера това лято да те посетя, понеже въпреки че вече бях по-добре от доста време желая да поработя по себе си, а знам, че ми е нужна помощ. Тук нямам парична възможност да посетя психолог, а и след като не мога да се изразявам достатъчно ясно не знам от каква полза би било. За съжаление така и не ми остана време да си запиша час, защото не живея в София, а и бях по-скоро на ваканция. Никога не съм имала кой знае какви проблеми със себе си, докато майка ми и сестра ми не заминаха за чужбина преди няколко години и останах почти сама, на 14 години, което си е крехка възраст. Тогава преживях раздялата много тежко и се самонаранявах, не много често, но самия факт е притеснителен. За първи път започнах да съм толкова мрачна и ако тогава действията ми по-скоро бяха зов за внимание, като заминах и аз за тук постепенно станах страшно стеснителна, а следващата година почти не помня да съм свършила нещо в което да намирам удоволствие, сякаш си мина ей така покрай мен... имаше намесени и разни любовни проблеми, но не затова ти пиша. В крайна сметка всичко сякаш беше поутихнало, намерих си гадже, с което доста напреднах с езика, учението ми вървеше, музиката също, както никога. Бях щастлива и за пръв път не се разкъсвах на две, защото винаги съм оставяла чувства в България. (сега съм на 18) Обаче, поради една съвсем глупава подбуда направих огромна грешка - консумирах марихуана, по-точно я изядох, защото беше в кекс, направен от същия този любящ човек, с който най-после бях намерила някакъв покой. Първо ме попита дали искам да пуша, на него случайно му я бяха подметнали, по принцип не взима, а аз му казах не и че се чувствам перфектно с нео, нямам нужда от каквито и да е силни усещания. Тогава той замълча и като го попитах какво има ми каза, че съм му напомняла на бившата му приятелка, която му забранявала всичко и така, аз наранена и със страх да не ме отхвърлят се съгласих. И тогава започна ада - получих първата си паническа атака същата вечер, а цялото състояние на редуващи се деперсонализация (мисля че така се наричаше), натрапчиви мисли и паник атаки продължи около два дни. Почувствах се длъжна да кажа на майка ми, защото когато най-после бях по-добре отново получих паник атаки и тогава идея си нямах какво е това, та неведнъж си помислих че умирам или полудявам. Тя много ме подкрепя в следващите дни в които бях изпаднала в тотално отчаяние и дори исках да се самоубия на няколко пъти. Като цяло си продължих живота нормално почти веднага. Чувствах се длъжна, предвид матурите и изпитите и с ученето и нещата постоепенно отшумяха, но от тогава нищо не е същото. Имам прекрасно семейство, малка сестричка, която винаги съм обожавала и не мога да усетя капчица обич към тях. Просто съм в това сковано състояние, постоянно мисля, взирам се в себе си, чета всевъзможна информация... може би факта че и от двете страни в родата имам нестабилни психически хора ме кара да се страхувам допълнително от това да не полудея. Избутвам дните, не е толкова нетърпимо, чета литература за себеразвитие, преодоляване на страха и т.н., релаксирам преди да заспя. Като цяло постоянно търся промяна в себе си, а забравям да живея истински. Вече съм толкова затворена, че в определени ситуации чувствам невъзможно да направя нови запознансва. Снощи се събудих в 5 часа от паник атака. От месеци не бях получавала и бях отвикнала, та ме поразтърси и въпреки че почнах деня си бодро, решла да не се давам, по-късно изпаднах в силно депресивно състояние със сърцебиене. В момента много ме е страх да не потъна пак в лапите на всички тези състояния, но не мога да споделям на никой. Ако в началото това ми помагаше, сега само се чувствам егоцентрична и гузна, а по навик сякаш ми харесва да съм тъжна. Моля те за един кратък отговор, който да хвърли някаква светлина, да ми даде желанието за сила и действие, което знам, че дреме някъде в мен. Бих ти дала още детайли, ако това ще помогне, но мисля че бях дори прекалено подробна. Благодаря предварително!