Krumov

Ама разбира се, че се стремя към решение! Това, че казах, че искам да споделя далеч не означава, че не търся съвет, пък и винаги съм бил такъв, че да не понасям мрънкането.Опитвах с медитация и устнових, че поне малко помага, но ми е трудно да нагодя техниката

Здравейте, Не знам изобщо от къде да започна. На 19 г. съм и от началото на септември започнах образованието си в чужбина (бакалавър биохимия). От дете живея с кошмара на социофобията, опитвал съм какво ли не, не исках да живея в изолация и на пук на цялото ми абсурдно поведение се насилвах да контактувам с хора. Всеки, който е страдал от същото ще знае колко много коства това и на какво трябва да се подложиш, за да се справяш с елементарни дейности от ежедневието. Но ето, че успях! Със собствената си упоритост се гордея, че наистина успях да я преборя и последната година в гимназията се чуствах като прероден - сърцебиенето, глуповатото заекване, убийственото желание да намериш изход и да избягаш от тълпата около себе си - изчезнаха.Но в момент живея в един много по - мъчителен кошмар. 2 седмици преди да замина се появиха първите симптоми на ужасяващото заболяване, от което всеки един мъж в семейството ми е страдал - а именно неврозата. Няма да забравя вечерта и последвалият ден, в които сърцето ми полудя и започнах да цивря абсолютно безпричинно. Нямах идея какво ми се случва.Няма да разказвам как се чувствах през тези 2 седмици, защото искам да подчертая състоянието си в момента, но само ще споделя, че имах всички класически симптоми. Не мога да повярвам, че събрах сили да замина и не мога да ви опиша колко ужасно беше пътуването ми. Заболяването ми се проявява на кризи - имам моменти, в които съм напълно спокоен (както сега), но в отделни ситуации изпадам в същинска хистерия придружена от невероятно разнообразие от психосоматични симптоми. Ужасното е, че пречи на цялото ми образование. Не мога да ви опиша колко много обичам науката от дете. Когато, обаче вляза в залите за лекции/дискусии или лабораториите започвам да се гърча като червей. Ръцете ми се запотяват, сърцето ми полудява, започвам да си представям с безкрайни подробнсти всеки един орган в тялото си, всяка една клетчица и точно толкова подробно ''чувствам'' как отказват. Преди да замина живеех с внушението, че съм болен от хиляди заболявания, сега това го няма, дори и когато ме връхлети паниката, но да визуализираш целия си организъм до най - малката подробност и да си представяш как откзва е много по - кошмарно. В тези моменти на брутална хистерия просто изпитвам желанието да изключа, факта, че съм жив ме побърква, факта, че мога да умра ме унищожава. Не мога да се побера в кожата си и както вече казах започвам да се гърча, да дъвча химикалки и да правя всякакви абсолютно идиотски действия. Когато не страдам от тези кризи мога да съм неочаквано спокоен, но мога и да изпадна в брутална депресия, която е нещо съвсем различно - няма психосоматични симтоми, всичко е съзнателно, но мога да се разцивря като обезумял, удря ме страшна апатия и губя желание за живот. Когато бях в България депресия нямаше, но имаше меланхолия. Постоянно съм разкъсан между две страни - в спокойните си моменти съм крайно аналитичен и студен. Пълен непукиз. Удари ли ме паник атаката ставам едно емоционално и отчаяно създание намиращо се в пълна безизходица. И наистина съм в такава. В България се връщам чак на Коледа, не знам дали ще мога да работя с местните психиатри, просто защото лекарите тук са много различни, а и на английски ми е трудно да обясня състоянието си с такива подробности. От друга страна изпитвам ужас от това да пия лекарства, защото се панирам тотално, когато си представя молекулките в тях да пълзят из кръвоносните ми съдове, а какво остава, когато стане въпрос за това как се свързват с рецепторите в мозъка ми..не питайте как се чувствам докато деанксита, който избягвам да пия ми подейства. Както вече споменах в момента съм страшно спокоен, ако ви бях писал днес по - рано сигурно темата щеше да е пълна с удивителни и главни букви, защото днес 1 час умирах всяка секунда по време на една от лекциите...затворените, широки проставства ме влудяват (особено ако са бели и осветени). Ако има някой страдащ от същото заболяване нека ми пише, освен баща ми който е минал през същото никой друг не може да ми влезе в положението, защото наистина не го ли почустваш няма как да го разбереш...Благодря и, че има подходящия форум, просто наистина изпитвах нуждата да го споделя.