Lian

Здравейте, случайно открих този форум и много ще се радвам да прочета няколко утешителни или укоражителни изречения. До сега почти не съм говорила за проблемите си, дори не знам от къде да започна за да ги опиша. Още като много малка бях ужасно страхливо, несигурно и плахо дете, без приятели и болезнено привързано към родителите и семейството си. Някъде на 17 получих първата си депресия- непрекъснато бях тъжна, подтисната, започнах да се самонаранявам. Преодолях го някак си или се научих поне да живея горе долу нормално като в мен си остана просто една константна тревожност и подтиснатост. На 19 заминах да уча в чужбина. Няма да споменавам, че не намерих почти никакви приятели, никакви забавления, просто живот в изолация и самота. Извесно време се държах, не съм се оплаквала никога за да не тревожа излишно семейството си, винаги съм се стремяла да се представям за щастлива и доволна. Някъде към 20-21 започнах да си мисля, че съм болна от страшни болести и не ми остава много време да живея. Появиха се и какви ли не телесни симптоми- болки почти навсякъде, световъртеж, липса на концентрация, по цял ден само лежах в леглото и плачех, нямах сила да стана дори. Ходих на много лекари, не откриха причината. Няколко пъти се опитах да споделя с невролозите че се страхувам но те не чуха виковете ми за помощ и ми даваха ибупровен за главоболието. Изгубих една година в университета............После се научих да живея и с хипохондрията. Преди ако видех синина веднага си казвах-левкимия. Сега си казвам- ако имаше левкимия трябваше да имаш и други симптоми и така горе долу успявам да се успокоя. Понякога този трик не действа и прекарвам няколко дни в ровене из интернет за симптоми но горе долу успявах да се справя. Това обаче не е причината да пиша във форума. Както казах с хипохондрията се боря и сама, но се появи и друг проблем, който по никакъв начин не мога да разреша и ако продължи така чувствам, че ще полудея. А именно- имам ужасни натрапчиви мисли, че някой от семейството ми ще се разболее и ще умре. Умирам от срам и мъка докто пиша тези редове, семейството ми е всичко което имам, обожавам ги и те мен, а последните месеци непрекъснато си ги представям мъртви или болни. Съсипвам се от мъка, защото знам, че лошите мисли предизвикват лоши събития и ако наистина се случи нещо цял живот ще трябва да живея с вина. Обаче просто не мога да се боря с тези мисли и да ги прогоня от главата си. Всъщност ако се случи нещо с родителите ми и без това няма да имам повече смисъл да живея. Като ми звънне телефона се плаша, че някой ще ми съобщи лоша вест, ако не ми се обадят 1-2 дни също веднага мисля най-лошото. Нощем не мога да спя, сънувам все разни зъби, коси, нокти, будя се по 100 пъти, плача...после сутринта първо бягам към съновника и там естествено пише само лоши работи. През деня някак успявам да се държа и въпреки недоспиването все още успявам да си изпълня задълженията, но чувствам, че няма дълго да е така. Освен това съм ужасно тревожна, стряскам се и от най-малкия звук, имам чувството че възприемам всичко десетократно усилено-звук, светлина, миризми, сякаш нервната ми система работи на двоен оборот. Понякога сякаш не чувствам тялото си......или по точно, не знам как да го обясня- знам че това е моята ръка но тя сякаш има собствен живот и не мога да я координирам, сякаш тялото ми работи на автопилот.... Искам да добавя, че и външно не се харесвам, непрестанно гладувам за да отслабна, изобщо все си мисля че би било добре да не се бях раждала и че съм на земята само да страдам....Пропуснах да добавя, че съм на 28, вече с добра професия и реализация в чужбина, с много учене постигнах много, спортувам, храня се здравословно имам дори приятел, който обаче не играе важна роля в живота ми а го използвам по скоро за убиване на времето.... На пръв поглед- успяла щастлива млада жена, или поне за пред хората. По природа съм перфекционист, искам да съм винаги силна и все се опитвам да покажа на хората колко добре се справям със всичко. Вътрешно съм развалина и не знам към кого да се обърна за помощ и дали има смисъл. Иска ми се често просто да заспя и да забравя, искало ми се е да пробвам наркотици, казват че от тях се забравя.......... Много благодаря на всички, които са имали търпението да прочетат цялата история, знам, че стана дълга. Безкрайно ще се радвам на някакъв съвет как да изляза от тази дупка и да стана поне мъничко нормална и да се наслаждавам на това което имам. Живот като моя наистина няма смисъл.