kennypark

Разбирам какво искате да кажете с този пример. Бих продължил да гледам филма. Въпреки че проблема ми е от няколко години, ще трябва да се справя или с него или да премина към по-краен вариант (и без това не съм особено нужен). Психотерапевта би ми помогнал с предписание, практическия опит и по-обективното мнение (относително), с нищо повече.

Не съм пробвал взаимопомощ. Специалист не съм търсил за момента, въпреки че като малък имах ОКР, което преодолях (най-вече компулсиите). Информирам съм се с това, което знам от материала, които изучвам в университета. Не съм сигурен на какво съм готов, но бих приел полезни съвети по въпроса. Готов съм и да се примира или пък да предприема фатален край на проблема, но още обмислям възможностите. Университета не е добро място за промяна на поведението. Нужно е обаче да зная как.

По принцип не бих пуснал такава тема, в който и да е форум или да я зачекна с някого, но реших да видя какво има да кажете по въпроса. Скоро навърших пълнолетие. По принцип не говоря с хората (само в краен случай и то най-вече по работа, само ако е наложително). Нямам нито един приятел, а познатите ми са главно хора, с които имам колегиални отношения, макар и с тях да не говоря особено по въпроси от професионален характер. Ежедневието ми е в отиване до университета, връщане в нас и отвреме навреме отиване до магазина. През по-голямата част от деня, когато не съм на стаж или в университета, съм в нас. Нямал съм връзка с човек от противоположния пол. Моите родители не знаят за тази ми същност. Когато бях по-малък отдавах този страх на силната ми "срамежливост" и в никакъв случай не можех да говоря с някой непознат. С израстването ми започнах да се изолирам и да се чувствам още по-неудобно и некомфортно сред хора, дори на публични места, докато отивам нанякъде, докато пътувам в градския транспорт и т. н. Когато някой от колегите ми се опита да ме заговори обикновено имам неприятни симпатикови вегетативни реакции - силно изразена напрегнатост, зачервявам се, разтрепервам се понякога, става ми топло, изпотявам се, започвам да дишам тежко в повечето случаи. Напоследък успявам да потискам тези си изяви. Поне така си мисля. Те се появяват най-често при комуникация с млади хора, въпреки че понякога и при диалог с по-възрастни. Винаги целя да избягвам контактите с други хора. Не ми е приятно да започвам нови взаимоотношения, да излизам на публични места, да ме наблюдават хората, да ме критикуват. Хората ме избягват и рядко ми обръщат внимание, което ме кара да се чувствам едновременно спокоен, че не ме забелязват, не говорят с мен, не ме обсъждат, или пък ме обсъждат тайно, но поне не разбирам за това, и неприятно, че ме смятат за никой и ме омаловажават. Когато бях в гимназията ми се подиграваха и ме бяха нарочили като "интроверт", "асоциален" и други подобни названия. Трудно ми беше да си взимам изпитите, особено когато са устни, пред останалите, въпреки че обикновено постигах отличен успех в тази насока, най-вече писмено. Обикновено съм в лошо настроение с мисли за самоубийство. Направих няколко опита, но все не ми стигаше смелостта. Те останаха в тайна и само аз знам за тях. Подозирах, че имам някакво личностно разстройство също, но не съм компетентен да правя изводи. В голяма депресия съм от няколко години с ремисии при отвличане на мисленето ми в тази насока, което пък става все по-рядко. Въпреки че осъзнавам, че поведението ми не е нормално, ми е трудно да го преодолея. Пречи ми на хобито ми, което така и не мога да практикувам, поради това, че е свързано с излизане на публични места (а там има хора), пречи ми на развитието ми в насоката, в която искам, тъй като не искам да започна курсове по различни неща за усъвършенстване, трудно ми е да уча, понякога и да спя, тъй като мисля за поводението ми, не мога да се запознавам с хора и да си намеря близки, с които споделяме общи интереси, тъй като при няколкото ми опита за това, те ме отхвърлиха като някой си "луд". Пазя тайната за това, което изпитвам отдавна и тя ми тежи много на самочувствието ми, което и без това е ниско. Чувствам се неизрастнал в социално отношение. Станах и малко по-апатичен с времето. Вече не се и интересувам особено от мнението на другите, стига да не говорят с мен или да не ме закачат, като второто става все по-рядко, тъй като съм в университет, а не в "детска градина", а на стажа ми нивото е професионално.