Jump to content
Порталът към съзнателен живот

underbeneath2

Участници
  • Общо Съдържание

    18
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

1768 посещения на профила
  1. Диана, смятате ли, че човек, който си мисли, че хората ще го помислят за непълноценен, всъщност не се чувства така, когато е сам?
  2. "И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”" При социална фобия ми звучи като: „Какво ми пука, че ще умра, след като не живея пълноценно?”
  3. Объркана съм, не знам вече какъв е проблема, знам само, че се чувствам ужасно със себе си и не знам какво да направя. В главата ми е хаос, а когато ходя на терапия ми е дискомфортно. Не знам задължително ли е пък да ми е комфортно. Реших, че така става, понеже терапевтът не ме харесва. И понеже цитатът долу описва какво чувствам в момента, реших да попитам. Но е много вероятно нещо да греша. Ще кажа само,че е много трудно сам да се пребориш със страховете си.Клиентите които споменах, бяха сами и вече бяха разбрали,че без съюзник и то такъв, който знае повече от тях по въпроса, няма да се справят. Изглеждаш ми на човек, който е тръгнал да се справя с проблема, но се чувства сам и това го прави допълнително неуверен.Мисля и, че толкова години психотерапия, допълнително са убили вярата,че нещата ще се оправят.
  4. Благодаря за отговора, Диди!
  5. Здравейте, Моля ви за съвет. До каква степен е важно да се чувстваш одобрен и приет от терапевтът ти? Необходимо ли е да те харесва? Не е ли противоречие да се опитваш да се научиш да се възприемаш по положителен начин с помощта на човек, който не те възприема много положително (или пък не усещаш ангажиран)? Но пък нали и той има право на собствено отношение, като всички хора. Проблемът ми е, че това ме подтиска и не знам как да се справя. Благодаря и приятна вечер!
  6. Благодаря за мнението, Veselin! За съжаление не се мисля за по-умна от тeрапевта ми, а напротив и това ми пречи. Прав си, че съм объркана, но не знам как да се изразя по-точно в няколко изречения. А времето, което измина, ме притеснява, не бих искала да повтарям вече допусната грешка. И да, полагам усилия да извършвам възложените ми задачи. Но ще се постарая да бъда по-смирена. Писах всичко това в момент на крайно отчаяние (, та аз хакнах акаунта на потребител!) От тук нататък оставам просто гост във вашия форум (освен ако не пуснете малко акаунти ) Благодаря ви, че ви има !!! Създали сте пристан на утехата за много хора. И Veselin, приятно пиене на вечерната бира
  7. Обръщате ми внимание на нещо, на което не отдавах значение. Терапевтът ми също ме определя като дистанцирана в терапията ми, но не знаех, че това е нещо съществено. Може би в някои случаи просто не се получава необходимото взаимоотношение, понеже при този втори опит избрах терапевт, който е добър. Ще пробвам груповата терапия в края на тази седмица, понеже искам да си дам още един шанс и след това ще се възползвам от Вашия съвет: Да, Алексей Бъчев е страхотен, чела съм книгите на Иванина, слушала съм негова лекция и много ме радват похватите му. Но истината е, че с вяра бих идвала на терапия единствено при Вас. Благодаря Ви за отзивчивостта!
  8. Д-р Първанов, мислите ли, че съм в правилна посока? mvm?! Каква е тази абревиатура? Това не е сериозно, pls
  9. Много, много благодаря за отговора! Дадохте ми надежда, защото бях започнала да се отчайвам : )) Ще поговоря с лекаря ми да поработим повече върху самооценката, а скоро ми предстои и еднократна групова терапия. Ако след това няма някаква видима промяна, ще потърся алтернатива. Много би ми помогнало, ако мога да прочета някъде нещо от рода на : "Как да повишим самооценката си" или ми дадете някакъв съвет. Благодаря отново и лек и успешен ден!
  10. Малко хакнах акаунта на този потребител . Извинявам се за което, но не ми давате да се регистрирам. Ако все пак решите да позволите, искам да разкажа. 35-годишна съм, имам социална фобия. 7 години ходих на терапевт с частичен успех. От половин година ходя на друг терапевт, но започнаха да ме терзаят съмнения. Първо, защото на консултацията ми каза, че ще ми трябват 10-12 сесии, за да си стъпя на краката, а продължава по-дълго. И второ, защото през цялото време имам усещането, че не ме харесва. ('Има защо', ще кажете. След хакването на акаунта, сигурна съм и вие не ми симпатизирате.) Това достатъчни причини ли са, за да потърся алтернатива? Искам вече много да се справя с тази тревожност, а не се получава. И другото, което ми прави впечатление е, че почти не работим върху самооценката ми. По-скоро работим върху невъзможността ми да се отпускам. Благодаря и отново се извинявам.
  11. underbeneath2

    За живота ми

    Д-р Първанов, Kane Adams, благодаря за отговорите. Няма да пропусна да ви се похваля
  12. underbeneath2

    За живота ми

    Мисля, че сте прав. Аз винаги съм търсил съжаление от другите и по този показател отново приличам на майка си. Понякога си представям как ми се случва нещо лошо и другите ме съжаляват и по този начин ми става добре (едва ли не, на някого му пука за мен, привличам внимание).
  13. underbeneath2

    За живота ми

    Здравейте. Пиша отново в темата, защото осъзнах, че след първоначалното споделяне в този форум не съм усвоил и развил у себе си нещата, за които ме съветвахте (и аз съм съгласен с тях), а просто съм се зарадвал на факта, че мога да споделя проблемите си и някой да ме "изслуша". Тоест съм се залъгал, че съм се справил. Наистина съм съгласен с вас за себепознанието и вярата в собствените възможности, но така и не мога да го постигна. Все си оставам комплексарски настроен. Аз наистина не мога да стана добър в нещо. Влагам много усилия и време, раздавам се много, но никога не постигам много. Ставам средно добър, но никога наистина добър. Имам усещането, че сам си поставям някаква граница, сам се ограничавам, сам си казвам "ти не можеш". Понякога пораженческата ми нагласа е толкова силна, че съм убеден, че ще се проваля в нещо, още преди да съм го започнал. Накратко - искам от себе си много, но нищо не постигам. Смятам, че в работата си бих бил един добър и стриктен подчинен, който спазва всички срокове, но нищо повече. Не си се представям като човека-идея; като шефа; като този, който се справя с трудните задачи; като този, който се изкачва нагоре в кариерата си. При мисълта, че ще стана един посредствен работник, ми става лошо. Не искам да се връщам от работа и да казвам "Е*аси и тъпия ден, мразя я тази работа.". Когато майка ми споделя "не постигнах нищо в тоя живот", си се представям след 30 години да казвам същото. А не искам да е така... Комплексарщината ми е толкова голяма, че започвам да правя впечатление и на хората около себе си. Често казвам пред другите "аз съм грозен", "много съм тъп", "некадърен съм" и т.н. Това изглежда като самоирония, но аз по-скоро го възприемам като крайна примиреност със собствените си отрицателни качества. Притеснението преди важно за мен събитие, срамежливостта, неувереността, завистта, злорадството - всичко това аз дължа на комплексите, свързани с външния си вид и с това, че нищо не съм постигнал и няма да постигна. Аз я подкарах на самоанализ, но не знам дали нещата, които мисля за себе си, са наистина верни, или просто едни повърхностни обяснения. А вие какво мислите за всичко, което изписах? Поздрави и лек ден.
  14. underbeneath2

    За живота ми

    http://www.lifehack.bg/self-improve/sedemte-lagi-za-uspeha-2/ Ето я статията, точно това, за което писах, е при "Страхувате ли се от провал?"
  15. Супер съвети, благодаря ти! Притеснението е характерна за мен черта, но се надявам с времето да я изкореня (толкова изпити ми предстоят, че ще е грехота да не го преодолея ) .
×