Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Pokahontas

Участници
  • Общо Съдържание

    24
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1216 посещения на профила
  1. Здравейте :-) Отново да споделя: Вече все по-рядко съм тревожна и напрегната. Нощните смени на мъжа ми минаха, а и като цяло се чувствам по-добре. Вече имам уговорка с терапевт, с когото ще започнем терапия скоро. Притеснява ме това, че след една седмица мислим да ходим на почивка или по-точно на бани с минерална вода, която е за хора с тревожни разстройства. Притеснява ме, дали няма да се появи някакъв гаден симптом там, защото наистина, ама наистина не искам да прибягвам към ужасните антидепресанти или успокоителни. В същото време съм настроена положително от очакваният ефект на почивката... ама нали - пак трябва да пътувам и после да се връщам в София. След последната случка с връщането ми в София не знам как ще реагирам. Като не съм на работа, все се занимавам с нещо, но пак мисля и анализирам състоянието си, което на моменти ме успокоява, на моменти ме напряга. Като съм на работа пък, въобще нямам време да мисля за състоянието си, но пък там ми е много, много напрегнато откъм работа. Много е стресираща и... ужасна. Харесвам, това което работя, ако не бяха страничните фактори там, които постоянно ме напрягат. Да не говорим за работното време, което е дълго. Минава бързо, да, защото все си зает с нещо, но... никакво време не ми остава за друго. Така работя 2 години и половина. И вече сериозно се замислям дали да не сменя работата си или не е желателно да си докарвам допълнителен стрес по този начин точно сега. Кажете ми, това моето състояние нали не е ПР? Или Агорафобия? Веднъж минах през паническото разстройство и доколкото си спомням, сега въобще не реагирам и не се чувствам толкова зле, както тогава. Тъжно ми е и объркано и нямам търпение всичко скоро да ми мине.
  2. Хм, ще се справя пък Няма да позволя на това чудо да ме обземе и тормози... Нали... преди си мислех, че моето състояне е различно, то е по-сериозно и т.н. и т.н. Само си търсех оправдания. А щом това не е смъртоносно и хиляди хора са се справили, значи... не съм някъв единствен, изключителен и тежък случай, че да не мога да се справя... Преди 2 дена бях при психиатър, просто побърквам и притеснявам всички около себе си и всеки се чуди как да помогне - та ме заведоха. Ако знаете какви "чудесии" ми предписаха. Като изключим страничните ефекти, които могат да се появят, не прочетох нищо положително от хора, които са ги пили... Как ще пия хапче, от което мога да започна да треперя, да ми се вие свят, да имам сърцебиене, потене, да не мога да спя, да ми се появяват някакви мисли за самоубийства и т.н. Симптоми, които не съм си и представяла, да започнат да ми се появяват??? Та нали после ще искам тях да лекувам... хахаха, луда работа
  3. Благодаря ти lind Наистина ме успокои. Ти пила ли си антидепресанти? И как успя да се справиш? Какво промени? Аз ще стана смела, но не знам дали ще мога без антидепресанти.Пих седмица и малко Неолексана с Алора и не ми беше много добре. От два дена не го пия и се чувствам добре, но не знам дали е от тва, че се е натрупал вече или защото съм го спряла или защото миналата вечер пих половин ривотрил и още действа... Не знам дали да си продължа тия лекарства или да ги сменя. Не мога да се уча да бъда смела, когато мъжа ми е нощна, но пък когато не е, сигурно няма да имам кризи и няма да се науча да се справям... Объркана съм.
  4. Пиша и плача :-) Отчаяна съм... А иначе съм толкова щастлива. Нямам причина да се чувствам така. Или имам? Но не толкова съществена. Просто съм ужасно емоционална. Не знам от къде да започна. Живея и работя в София, но по принцип съм от далечната провинция, в едно населено местенце, където всички се познават иии... са много задружни. Дойдох в София преди около 7 години. Откъснах се от всички - не че нямах приятели тук... но не беше същото. Тук нямах време за нищо освен работа. Рядко излизах а приятелите и познатите не виждах често. Имах проблеми с вече бившия ми мъж. Живяхме 6 години. Разделихме се доста болезнено и с доста проблеми. Беше преди една година. Много добре приех раздялата, като се има предвид колко чувствителна съм. След дълги проблеми и период на паническо разстройство си тръгнах от него. Сега съм с човека, който искрено обичам. Разбираме се. И съм толкова щастлива. А не мога да изживея спокойно щастието си. Просто ме е страх. Страх да остана сама нощем. И това се случи, след като една вечер ми прилоша (беше ми паднало кръвното). Мъжа ми беше нощна смяна. Не се изплаших - бях тренирана да не се паникьосвам. Просто тръгнах по спешните отделения. включиха ми система, прибрах се и незнайно как даже заспах. От тогава изпитвам тоя ужасяващ страх. Не знам от какво точно, Да не ми прилошее, да не умра и няма кой да ме види и помогне, защото много ми се живее. Страх от болести. Страх да не се случи нещо с близките ми или аз да не ги притеснявам с това мое състояните. Мислила съм какви ли не варианти. Да викам някой да спи при мен... да ходя да спа в колата където мъжа ми я паркира до работата, да ходя да кисна в съседното денонощно, докато се съмне и кво ли още не. Имам чувството, че тук ако не е мъжа ми, съм сама... в цяла София сама. Не че нямам приятели - имам много, общителна съм и знам, че биха ми помогнали, в същото време не мога да разчитам на тях. Посетих психиатър. И тъй като му казах, че искам да забременея, ми изписа Неолаксен - уж на били на билкова основа и Алора. Пих го седмица и нещо и ми се струва, че положението се влошава. Миналия четвъртък се прибрахме към нашия край за празниците. Бях спокойна през повечето време, но като се сетех че веднага след като се приберем в София, мъжа ми ще е нощна и... ме обземаше тревожност. След 1-2 валидола ми минаваше... Снощи, като си тръгнахме за тук, щях да полудея... Неее, не беше паническа атака. Знаете ли какво е усещането, когато имате чувството че душата ще ви се пръсне? Само като си представих, че се връщаме в София... На няколко пъти помолих мъжа ми да се върнем. Толкова гадно се чувствах, а и как да му го обясня? Как ще ме разбере някой, който не го е преживял? Имах чувството, че полудявам. Исках да ме упоят и да заспя. Защото друг изход не виждах... И като си помислих, че ако преживея този момент, ще ме вкарат в лудница... Разбирате ли ме? Кажете, че ме разбирате и това ще мине. Пих половин Ривотрил. Да, имах някакви запаси от едно време. Не исках да го пия. Колкото и да се съпротивлявам да не пия тъпите хапчета... не издържах. Да, помогна ми. Само какво облекчение беше след като вече отново всичко имаше смисъл. Сега съм добре. Чудя се кога ще започна да пия нормални антидепрсанти, да ми подействат и да започна да променям мисленето си. Да, знам, че ми трябва психотерапевт. Но докато ги имам тези симптоми, едва ли ще помогне. Сега пак съм сама и най-вероятно пак ще се упоя с някакво хапче. Ей така - преди да е станало тъмно. Страх ме е от страха. Кажете ми, че не съм за лудница и ще ми мине. Моля ви. Кажете ми, че и от няколко такива хапчета няма да се пристрастя. От всичко ме е страх вече. Искам си нормалния живот, без страх.
  5. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    От време на време ми става гадно, предполагам няма как да го избегна. Жал ми е, че така той се съсипва - техните го съсипват, а и се сещам, че иначе е добър човек. Дано да ми мине. Като си тръгвах той в яда си ми наговори ужасни неща - че 6 години съм го използвала, че той ми плащал да изуча и т.н. Супер зле се почувствах. После той веднага съжали и тръгна да се извинява. Може би затова, след като ми наговори такива неща, като си тръгвах ми беше някакво спокойно. Почувствах голямо облекчение. Но се стрвахувам, че вместо лошите неща, ще започна да си спомням добрите.
  6. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Тръгнах си. Това е. За добро или за лошо, не знам... но се изнесох
  7. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Страх ли е, не знам... само дето не мога повече така. Колкото повече оставам, ми става по-тъжно, защото мъжа ми прави какво ли не да ми угоди. Това е. Не знам до кога ще издържа и ще мрънкам. Но... не искам дори и да си помисля да се държа хубаво с него (не че се държа зле, но не се и държа добре). Страшно много ми тежи това, което той направи или по-точно, което не направи за мен, когато трябваше.
  8. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Може би започнах да се повтарям, признавам си. Тука, така или иначе, не мога да опиша и споделя всичко. Не мога и да опиша точно какво чувствам. Не мога да разбера защо постъпвам така - не си тръгвам, а не мога и да остана... не знам дали е от съжаление, по навик или изпитвам нещо... но ако изпитвах, сигурно бих положила някакво усилие нещата да се оправят, а аз не го правя. Безразлично ми е сякаш. Знам, че няма как да го почувствате както аз го чувствам, но ако се поставите на мое място, вие какво бихте направили?
  9. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Аз заявих границите си, но не можах да ги отстоя. Не можах да си тръгна, след като заявих, че ако баща му е в нас, когато се прибера, ще си тръгна. Не можах, слаба съм, нерешителна, нещо ме спря. После веднага съжалих, но беше късно. Вече бях казала, че ще остана да пробваме. Е, сега е още по-зле. Мъжа ми се опитва по всякакъв начин да ме разсее, да ме изненада, да ме разведри. Вярно, че малко късно, но се опитва. А аз се държа... безразлично. Много ми е обидено. Въобще не се опитвам да забравя за всичко. Само като си помисля, че всичко ще се повтаря. Няма как техните да се променят. Аз и не искам това от тях - искам го от мъжа ми. Но... като си говорим, той ясно заявява, че те са му на първо място. Аз как да вярвам, че те ще спрат да се бъркат и ако следващия път постъпят подобно, той ще ме защити?
  10. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Да, самоувереността ми все повече и повече изчезваше, докато изцяло не се изпари... Но длъжна ли съм да търпя около себе си хора, които не ме харесват и не ме оценят? Отгоре на всичко ми се бъркат в живота. А като тези хора са близките на мъжа ми и няма как да не се срещам с тях? Още повече, че той ме кара едва ли не да се разбирам с тях. А на мен едва ли ще ми станат приятни някога.
  11. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Много полезно, благодаря Само не разбрах как да се погледна от друг ъгъл? Може би съм се поглеждала вече. Всичко премислям постоянно... Постоянно меня решението си... Но най-често всичко ми показва, че не мога да продължавам да живея така. Ако продължа, няма да съм себе си, а не искам това. Друго... ако имаше дете... и това съм го обмисляла. Ако се беше случило по-рано, може би сега нямаше да имам голям избор. Но пък от друга страна може би нямаше да се стигне до тук... или не знам. Страшно много съм объркана. Или по-скоро слаба и нерешителна. Явно имам проблем със себе си.
  12. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Точно това ме плаши - никой няма да се промени - нито мъжът ми, нито родителите му, нито близките му, които, както се оказа, не ме харесват. Някои ми казват, че аз няма да имам допир до тях, а ето - единия живее при нас. Какво му пречи сега ако се изнесе, пак да дойде, като сега никой не успя да го накара да си тръгне. Но, не знам дали това трябва да ме притеснява най-много. Наистина чувствам, че сме страшно различни. В такъв случай и след всичките допълнителни проблеми, не знам дали живота, който ми предстои да живея ще си струва? Само защото е страшно добър и... ими помага в повечето случаи. А ако не го обичам и сега не мога да си тръгна от съжаление или от навик? Как да разбера? А ако после започна да съжалявам и знам, че няма да има връщане? А ако намеря някой, който да ме бие и да ми изневерява (което знам, че сега няма да се случи)? Просто ще се побъркам. Какво да правя? Знам, че никой не може да ми каже какво да правя, но... поне някакъв съвет?
  13. Pokahontas

    Обич или нещо друго...

    Да, нямаше да държа да съм му приоритет, ако техните бяха нормални и бяха прави. Много ми е гадно за него, защото е страхотен човек, явно и затова не можах да си тръгна. Но от тогава не мога да преглътна това, че той избра баща му пред мен. Не съм казвала да го гони, просто му казах да обясни, че нещата между нас са сложни и за да има шанс да се оправят, той трябва да не живее с нас. Не знам като мине време дали ще ми мине или постоянно ще ми се напомня, защото това са негови родители и не мисля, че ще спрат да се месят, макар че той ги бил предупредил. Те какво ми наговориха като не съм виновна, представям си ако бях. Толкова много ми е тъжно, само плача. Ами ако след това не съм щастлива? Не че сега съм.
  14. Здравейте! Не знам как да опиша проблема си. Не знам и откде да започна. Проблемт е, че не знам дали обичам мъжа си. Случиха се много неща. Много. Той е от провинцията, аз също. Когато се запознахме той живееше в София от около 7 години. За това време си помислих, че той все някак ще е изкоренил консервативното мислене и влиянието на родители и близки спрямо неговия собствен живот. Но уви. Имал е трудно детство. Затова пък и си помислих, че няма да позволи с неговото семейство да се случи така. Когато се оженихме (2008 г.) аз бях на 24 г. той на 28 г. В началото всичко беше страхотно - както всяко начало. Пренесох се в София - винаги това съм искала. Но... както бях свикнала - много приятели и близки покрай мен - тук беше нещо съвсем различно. Не че нямах близки тук - имах, но всеки се беше захванал с неговия си живот, работа, семейство... Изведнъж трябваше да се затворя в себе си... не трябваше, но така се случи... Аз, която толкова обичаше да общува, да се събира с хора, да се смее... Всичко това се промени. Все по-рядко общувахме и с мъжа си... Той учеше (аз също) бакалавър, но за разлика от него аз не се го вземах толкова насериозно ученето. А при него нямаше как да е различно - родителите му са били учители и за тях е въпрос на живот и смърт той да завърши - да има висше. Ние с него сме страшно различни. Наистина много различни. Но до скоро не си го признавах. Не знам защо чак след 6 години съжителство го осъзнавам. Той няма приятели, защото не иска да има. Не иска да се довери на никого. Според него всеки гледа да го прецака. Аз съм другата крайност - супер доверчива, е не толкова колкото преди. Страшно общителна съм, а него това го дразни. Той пък въобще не е от много разговорливите. Почти няма нещо, което да се харесва и на двамата - филми, музика... Той гледа новини, интересува се от политика, история и т.н., мен тия неща не ме вълнуват. Не знам това дали е приемливо и сигурно би било, ако нямахме други проблеми, но уви. В началото бях склонна да си родя дете, според него беше твърде рано... искаше да завършим, да изкарваме повече пари, явно за да му осигурим добро бъдеще. Или.. проблемът беше, че техните му напяваха, че първо трябва да завърши. Те дори не бяха съгласни да се жени, докато не изучи... След третата година съвместен живот, нещата започнаха много да не вървят. Почти никъде не излизахме - не заедно а и поотделно. Само работа и учене. Много ми беше жал за него, когато виждах как се влияе от родителите си и как те го съсипват. Той все се чувстваше виновен пред тях за нещо. Опитвах се да му говоря, да го успокоявам, да го карам да мисли по различен начин спрямо тях и тяхното държание към него. Те дори не живееха заедно. Щели са даже да се разведат ако баща му не беше отишъл в чужбина да работи. Останали са заедно заради децата (той има сестра). Искам да кажа, че той по принцип е страхотен човек. Страшно много ми помага във всичко - в домакинската работа, докато учех, докато работех. Имах си зравословни проблеми - винаги е бил до мен и ме е успокоявал. Просто пропускаше малките неща, от които имах нужда - да излизаме, да се разхождаме (той все мислеше за парите - дали ще ни стигнат до друга заплата, без да се налага да търси от някъде - техните и за това го бяха предупреждавали, че ако се ожени преди да завърши, няма да може да издържа семейство). Никога не ме е лишавал от нищо - той от самото начало си ме лигавеше, можеше той за него нищо да не си купи, става въпрос за някоя нова дрешка или друго, но мен никога не ме е лишавал. В последно време започнахме повече да говорим за проблемите... да ги решим. Стигна се до там да си поставяме условия. И накрая никой не приема и не изпълнява условието на другия. Аз също допуснах много грешки спрямо него. В началото се обвинявах, но все повече си мисля, че вината няма как да е само в мен. Проблемите ни станаха по-сериозни и многобройни, след като един ден баща му дойде да живее при нас - тук в София, в маломерния ни апартамент. Аз дори не знаех, че ще идва, а и въобще не си представих, че мъжа ми го е викнал, без да ми каже, вез да ме попита. Мислех, че баща му ще стои докато си намери работа, но уви. Вече 10-ти месец е при нас и нямаше да има проблем ако не беше започнал да се бърка. Работата ми е такава, че почти никакво време не ми остава за нищо. Въпреки това съм готвила, чистила и кво ли не още, колкото и късно да беше. Но... за баща му това не беше достатъчно. Започна да ми намеква, че нищо не правя вкъщи, не мия, не чистя и т.н., а това съвсем не е така. Един ден бях оставила една тава с малко препарат да постои преди да я измия и няма и след 10 мин. баща му се развика нещо. Отидох в другата стая да видя и той като започна да ми крещи каква домакиня съм била, наще така ли са ме учили и възпитавали, как не съм си гледала дома, как само съм стояла пред компютъра и т.н. Мъжа ми стоеше и нищо не казваше. Прибрах се в другата стая и той дойде там да продължава да ме обижда. Аз съвсем спокойно му казах, че ако не му харесва как живеем, може спокойно да си тръгне. Той се разкрещя, че аз съм тая дето ще си тръгне... След още обиди и обвинения, мъжа ми му каза, да си иде в другата стая. След това двамата излязоха навън и после мъжа ми като се прибра ме гледаше с други очи. Попита ме дали осъзнавам какво съм направила. Направо не можех да повярвам, че ми говори така. Аз го попитах той дали осъзнава какво е станало. Казах му, че ако баща му не си тръгне, аз ще трябва да си тръгна. Да, сигурно щях да си тръгна точно тогава (а и точно тогава трябваше да го направя) но приятелката ми, при която мислех да остана не беше в София в момента. Или просто ме е било страх... по-мекушава ли съм, не знам... нерешителна. Не си тръгнах. След това всеки път като се приберях от работа и като се сетех за баща му ми се плачеше. А мъжа ми започна да ме кара да му говоря, даже да му се извиня. Аз му казах, че няма за какво да му се извинявам и няма да го направя. Той всеки път ми казваше, че така няма да стане, че това нямало да го допусне и т.н. Един ден реших в името на мъжа ми, защото много настояваше да се опитам да говоря с баща му, защото мъжа ми твърдеше, че му било мн гадно и т.н. В никакъв случай не мислех да му се извинявам, но когато започнах да говоря с него, той започна отново да се заяжда и ми каза, че съм се била поправила, но пък как сме могли 5 години да живеем така. Каза ми, че тъй като съм в тяхното семейство, няма как аз да измислям правилата а ще живея по техните правила. Започна пак да ме обижда, пак се прибрах в другата стая и той пак дойде там да продължи да ме обижда. Проблемът с майка му е, че тя малко не е в час. Не че не е с всичкия си, просто е много зле - супер избухлива и нервна, има си различна представа за живота и всичко като цял, лицемерка е. Предполагах, че не ме харесва, но никога не ми го е казвала. Един ден (към края на миналата година - майка му живее в провинцията) се прибрахме за малко в провинцията. След като си тръгнахме за София и си събирахме багажа се скарахме с нея. Скарването нямаше общо със случващото се в момента, но тя изведнъж започна да ми говори колко нагла и нахална съм била и как съм съсипала сина й. Не можах да повярвам. Казах и, че точно и единствено те са тези, дето го съсипват. След тази случка мъжа ми искаше и с нея да си оправя отношенията - представяте ли си. Все му казвах, че съм страшно обидена и наранена, че сега няма как да стане, сигурно като мине време ще ми мине. Ноември месец миналата година бях решила (след като казах, че ако баща му не се изнесе до края на ноември ще си тръгна) да ида при приятелката ми да живея, да се разделим за малко да видим и да преоценим приоритетите си, да видим кой как ще се чувства без другия за да прецени на какво е готов за другия. Но не, мъжа ми каза, че тръгна ли си с багаж, връщане назад няма. Колко ли не го молих, какво ли не опитвах. Твърдеше, че така нещата няма да се оправят, а ще се влошат, защото, забележете ТЕХНИТЕ след това няма да ме приемат по никакъв начин (все едно сега ме приемат). Останах. Казах му, че така нещата могат да станат само по-зле. И така трупах още 2 месеца обида, не можех да забравя случилото се, настройвах се за раздяла, макар че не си я представях. Сега преди една седмица си бях в провинцията при наще за да обмисля на спокойствие случващото се и да реша какво да правя. Все пак не съм малка (вече на 29) и трябва да мисля и за семейство и за деца. През цялата тази седмица мислех как не си представям живота с мъжа ми при тези условия - винаги техните да са на първо място (а той твърди че аз съм на първо). Поставихме си условия малко преди да се прибера за София - той искаше от мен да се променя коренно, да си стана същата като преди (а аз преди на нищо и никого не се противопоставях, търпях всички обиди, само и само другите да са добре, а сега отстоявах себе си - това не им харесваше), да му обръщам повече внимание (бях започнала да го отбягвам, само преспивахме заедно, не исках да ме доближава). Моето условие беше баща му да се изнесе (имаше приятел при който да отиде, също и дъщеря му е в София) - като се прибера да го няма за да започнем всичко отначало. Той ми каза, че баща му нямало да живее цял живот при нас и щял скоро да си тръгне - а той си тръгва от 10 месеца вече. Аз бях категорична, казах, че като се прибера и баща му още е при нас - ще си тръгна. Прибрах се - баща ми ме докара. И познайте, неговия баща още си беше тук. Говорихме четиримата. Мъжа ми заяви пред всички, че баща му ще остане тук колкото е необходимо. Всичко беше ясно. Започнах да си събирам багажа. Мъжа ми излезе навънка, явно да не гледа. Знам, че той страшно много ме обича. Проблемът да не предприема нищо след толкова много разправии е, че си мисля, че едва ли ще намеря някой, който да ме обича така и да се грижи така за мен. Сигурна съм, че никога не би ме ударил, знам че няма и да ми изневери. Но след случките с родителите му, не съм сигурна, че напълно мога да разчитам на него. Няма как те да са ми приятни. Не знам дали някога ще забравя случилото се. Та... тръгнах си и докато си събирах дрехите, се обадих на мъжа ми, стана ми гадно, да се прибере, да не се разделяме така, все пак 6 години сме живяли заедно. Той си дойде и ми каза, че не искал да се разделяме, а аз му казах, че при тия условия няма как да остана. Заплаках, баща ми като ме видя и той, мъжа ми също. Защо не можех да си тръгна, защо? Навик ли е, обич ли е, не знам? В крайна сметка останах за да опитаме наново... при старите условия... Вече една седмица опитваме. Мъжа ми се държи страхотно - излизаме постоянно, опитва се да ме разсейва, но аз не мога да преглътна, че се съгласих да остана, без баща му да си е тръгнал... Не мога да разбера, аз обичам ли мъжа си, жал ли ми е за него или какво. Не се чувствам добре, въобще не ми е добре. Той го вижда, но твърди че не полагам усилия нещата да се променят, а как да положа, като съм страшно обидена и си припомням всичко отново и отново, не мога да приема, че бих живяла такъв живот. Защото, по принцип съм такава - няма човек с който да не се разбирам, наистина. Всички около мен ме обичат, да не говорим и в работата и навсякъде. Просто не съм проблемна личност. Не искам техните да ме обичат, просто няма причина да не ме обичат, а те отгоре на всичко се държат зле и се бъркат навсякъде.
  15. Pokahontas

    Защо Любов?

    Няма да го промениш, ако това си мислиш. Може би в несъзнаваното си заложила точно такива вярвания. Че в крайна сметка той ще се промени и ще изживееш една хубава любов. Стига с компромисите. Да те обидя аз? Едва ли ще се почувстваш добре. Игнорираш обидите му само защото чувствата ти към него са много силни. По-силни от усещането ти за себестойност. Успех от мене! Абсолютно съм съгласна относно това, защо игнорирам обидите му. Защо той не вижда колко са силни чувствата ми към него? Постоянно ми повтаря, че си играя с него, че не го обичам, че го лъжа, след като съм му доказала многократно обратното. Залъгва ме надеждата, че той ще се промени, когато/ако ми повярва. Той твърди, че ако съм живеела с него, щяло да е различно. А аз как да рискувам 5-годишна връзка, след като почти не го познавам. Нищо не споделя за себе си, за семейство, работа и мн. др., а се опитва да ме обеди да живея с него. За какво съм му? Той не ме обича, но като ми го казва, май си вярва. Нямам му никакво доверие, имайки предвид държанието му до момента. И какво, ще заживея с него (макар и да не си представям живота си между сегашния ми приятел) и... нямам идея какво може да се случи, но едва ли ще живеем така, както той обещава.
×