Дао

Майстер Екхарт

Хаха. Лао Дзъ никога не е писал за пълководци и държава. Споделих си вече мнението за преводите де. И въпреки невъзможността за правилен превод, аз не виждам противоречия в смисъла. За теб - не знам.

Добър извод. Жалко, че липсва поглед за проследяване на тази надвремева линия на развитие, за да види как стоят нещата, като се абстрахираме от комплесирането на външната форма. Жалко, че липсва погледа и за проследяване на причините за това комплексиране във фин план. И добре, все пак, че това не се отнася съвсем напълно съвсем за всички. Иначе, за мен смисълът е в смисъла. Духовните практики, ученията и наставленията, сами по себе си, са много добър показател именно за бесния порив за затвърждаване на индивидуалността.

8 Добродетелта е като водата. Водата принася на всичко полза, а не се противопоставя на нищо. Запълва ниските места, които хората избягват. И по това прилича на Дао. Затова мъдрецът пребивава в низините, сърцето му – в дълбочините, отношението му към хората – в смирението, думите му пребивават в коритото на истината, волята му пребивава в тишината, делата му – в естествеността. Така всичко се случва в момента за своето случване. Няма борба. Затова няма грешки. 61 На голямото и значимото подобава ниското. Ниското е жизнен възел, люлка на света и женско начало. Женското обхваща мъжкото с тишината си и се намира в устойчиво равновесие в ниското. Ето защо голямото обхваща малкото, защото е по-ниско от него. Ако малкото осъзнае нищожността си, спечелва голямото, защото се поставя по-ниско от него. Това велико взаимодействие може да се поддържа само когато голямото разпределя себе си поравно между малките, а малкото съществува единствено за да служи на голямото. Така и двете получават величието на Цялото. Това, което е най-ниско, е най-висшето.

Дао Дъ Дзин 31 Враждебността предизвиква страх, но и от страха произлиза. Затова търсещият Дао не е експанзивен. Мъдрият винаги се отдръпва, за да направи място на мира. Трескавият винаги настъпва и така предизвиква напрежения. Ако обстоятелствата наложат мъдрия да настъпи, той продължава да пребивава в своя мир. Смирен е и в своята победа. Удоволствието от победата е почитане на враждебността. Ако почиташ враждебността означава да изгубиш същината си, която те свързва с всичко. Щастието винаги заема пространството, което си му отстъпил. Скръбта насила заема пространството, което не искаш да отстъпваш. Да отстъпи може само най-висшето. Да настъпва може само нисшето. Настъпването е падение, загуба на живот. Затова и победата носи падение, загуба на живот.

И макар, че човек умее единствено да затвърждава индивидуалността си, за сметка на всички останали, дори и тук той не прави това, което си мисли, че прави. Идентифицирал се със своите мисли, чувства и усещания, „индивидуалният” човек не вижда ясния факт, че те са само реакции на нещо външно, тоест не е част от индивидуалността му. И всъщност съпротивите ни срещу различията, в които именно уж опитваме да затвърждаваме нашата индивидуалност, ни показват, че в същността си са точно обратното – чрез тях ние само подчертаваме зависимостта си от всичко. За да бъде индивидуален, човек трябва да е напълно независим. Това означава, че не трябва да съществува нещо, което да го провокира. А това пък означава, че трябва да е приел напълно всичко. Което пък означава, че този индивидуален човек, приел всичко в себе си, всъщност е неиндивидуален. Дори физиката от век насам вече постулира, че не съществува локализирана реалност. Всяко нещо е такова, само поради факта, че всички останали неща са такива. И ако човек толкова държи да бъде точно тази лична затвореност, то той трябва да утвъждава не своите напрежения спрямо останалите явления, а тяхната собствена природа. Което означава, че трябва да се отрече от себе си, за да признае всичко останало. Звучи парадоксално, нали? Значи нищо не си разбрал… Не гледай думите. Гледай себе си и собствените психични движения. Но наистина гледай – тоест, освободи се от реакциите си, за да потънеш към поводите и причините, та да поразбереш нещичко.

"Човек добива опит от самия себе си, от своите мисли и от своите чувства, в качеството на събития, отделени от всичко останало. Но това е нещо като оптическа илюзия на неговото съзнание. Тази илюзия е един вид затвор за нас, тъй като ни ограничава до нашите индивидуални желания. Нашата задача би трябвало да се състои в това – да се освободим от този затвор." Айнщайн

Трескаво припряни сте, дечица. Не е важно аз дали разбран съм. По е съдържателно какви са вашите психически пространства.

А какво означава думата “сърце”? Сърце е онази по-вътрешна сила, която оживява. Това, което в момента имаме за сърце, е било само органът, който е трябвало да служи за връзка с оживяващата сила. Понастоящем имаме само имитация на сърце. Какво означава “емоция”? Това, което задвижва. Какво означава “чувство”? Чувството е осезаване отвътре. То е и възможността за осезаване. Сърцето е фокусната точка, в която вертикалният импулс на живота се изявява хоризонтално и създава една жизнена действителност. Каналът на живота. Та... не само сме без сърца, ами и каналът ни е запушен безвъзвратно. И поради липса на друго “по-вътрешно” в нас, сме нарекли него сърце. Другото блато. Бивш център, изкривен наляво. Дано си върнем Сърцето, или поне тези от нас, които осезават нуждата си.

А какво означава думата “глава”? Глава е онази по-висша сила, която управлява. Това, което в момента имаме за глава, е било само органът, който е трябвало да служи за връзка с управляващата сила. Понастоящем имаме имитация на глава. Какво означава “разум”, раз-ум? Първият ум. Добра отправност тук може да ни е будистката терминология, наричаща Ум онова, което християнството определя за Дух. Та... не само сме без глави, ами и каналът ни е запушен безвъзвратно. И поради липса на друго “по-горно” в нас, сме нарекли него глава. Блатото. Дано си върнем Главата, или поне тези от нас, които осезават нуждата си.

Много ясно, че електромагнитната природа на мислите въздейства на електромагнитната природа на явленията. Нагнетяваме си някаква прищявка с достатъчно енергия и тя увеличава плътността си, докато се манифестира и в осезателния за възприятията ни честотен спектър. Ми, мноу хубу. Обаче нещо друго става ли?! Всяка зависимост е двупосочна и това е основен диалектичен закон, който се учи още в началната физика. Когато въздействаме на причинното ниво на нещата, особено пък ако се облагодетeлстваме от резултата, ние оставаме причинно свързани със съответното събитие. Това е безкрайно ясно и логично и не е парадокс, а пълен абсурд, да смятаме, че така управляваме съдбата си... Видиш ли, аз сега ще утвърдя себе си и намеренията си, ще заредя с вяра целите си и така ще постигна това и онова. Да... това и онова вероятно ще те постигнат и няма да те пуснат повече. Ще си ги платиш триж после, понеже сам си решил да се заплетеш в причинността им. Сетне върви се отплитай от следствията. Разбира се, дори и тогава, въобще няма да разумеем откъде ни е дошло... Заявявам нещата контрастно, че да са видими. Общо взето не е кой знае какво, понеже цялото протичане на животчето ни си е низ от такивости. Каквото трябва – прави! Обаче не го зареждай с „вяра в себе си”, нито с невяра. Не очаквай резултатите, защото кошницата ти е достатъчно тежка вече и в един момент ще се поизсипеш. (съжалявам за грешните изводи

А на мен ми изглежда, че по-скоро нещо ти е в повече, отколкото в недостиг. Това ни е проблемът на хората - излишествата, а не липсите.

Само дето ние опитваме да задържаме най-вече "позитивни" емоции. После просто махалото се връща.

Говорим на съвсем различни езици.

Това, което ти въведе, е просто субективност. Да, аз нея определено я премълчах. И винаги, когато мога, ще я прекрачвам.

Хората се стремят (които се стремят) към осъзнатост заради желанието да променят жизнените си условия. Подобна реализация обаче е невъзможна. Осъзнатостта е обективност. Обективността е пребиваване извън нещата. То е независимост. Независимостта е необвързаност. Необвързаността с условията изключва всякакво желание за въздействие върху тях. ...грешен път...

Смъртта не е изчерпване, а обратното - тя е едно природно препълване. Нейната причина е егоцентричния стремеж за задържане, който отдавна е убил именно всеотдайността. Ако приемането на оживяващия принцип и всеотдайността ни бяха истински, в нас щеше да се извършва просто една нормална "обмяна на веществата" - на по-фино от химическото ниво. Но именно поради стремежът ни да задържаме за себе си, веществата (и енергиите) се натрупват в нас, застояват и се развалят... Което е причината за старостта и смъртта на телата.

предавам се

Движението е кинетична енергия. Колкото по-голяма е скоростта ти, тоест кинетичната енергия, толкова по-малка е потенциалната енергия - обратнопропорционални са. Аз да те питам сега, кое според теб ще е живо - частицата, която има много малка, почти незабележима честота на трептене, клоняща към нула, или тази, която има безкрайно голяма честота на трепетене, което означава, че във всеки миг е навсякъде и по този начин поглъща цялото време и пространство в себе си? Щото тая последната, с безкрайно голямата потенциална енергия (собственото трептение) е възможна само в абсолютен кинетичен покой. Реално такъв не е възможен физически, защото ние се движим, земята ни движи, слънчевата система, галактиката... Ама е точно същото и в психичен план. Затова и много гностични течения, точно както ап. Павел, и както Лао Дзъ, казваха, че за да придобият истински живот трябва първо да умрат. Който разбира това, всъщност едва започва да провижда.

Продавам всичко на дребно. Само тъй ще ми върви алъш-вериша. И ще успея да бъда едно голямо дребче. Тъй го виждаше и Сет, когато кълцаше Озирис.

Умът и сърцето са инструменти, да. Инструменти за пречупване. Те желаят да сграбчат истината, но няма изолирана, лична, затворена... истина. Не заслужаваме даже и самата думичка, щом опитваме да и се наложим. А точно това опитваме във всеки един случай, освен в този, в който отдаваме напълно всичко свое и не оставяме нищо от себе си, така че да може самата тя да се разположи, както и е удобно. Тогава ще имаме и друг ум, и друго сърце. Това ще бъдат нейните ум и сърце. Безкрайно ясно и елементарно е - личното е обратното на универсалното. Като се възвишиш над всичко - ще те стърже вятърът. Като се поставиш под всичко - всички реки ще се влеят в теб. Толкова.

Природните закони имат електромагнитен принцип. Това означава, че те предизвикват движението на всичко, което носи заряд, а това е всяко едно нещо в диалектичния ни порядък. И разбира се, подчинението на закона води до безпрепятствено движение в руслото му, което по отношение на електромагнитните полета е нещо като канал. Всяко волево отклонение би могло да бъде само кратковременно и, естествено, внася локално напрежение в системата, която отговаря със закономерното - равно по големина и обратно по сила противодействие. Хората смятат, че подчинението на закона проправя пътищата им към онази сила, която го изявява, но това е абсурдно и показва пълна липса на познаване на този закон, което също е абсурдно, имайки предвид стремежа им да го изучават. Подчинеността на закона е единствено подчиненост на закона, а електромагнитната му мантия не може да бъде пробита от каквато и да е поляризация, защото именно електромагнитното поле управлява всеки заряд и му придава посока. Единственият начин за освбождаване от това е липсата на каквато и да е зареденост. А всичко, което възниква в природата е зареденост и самата му изява, поява, форма, съдържание, са комплекси от заряди. Точно заредеността е самото битие на нещата в този свят. Както физичният вакуум е нищо, но при внасяне на необходимото напрежение той излъчва частица и античастица, които съществуват само за краткото време, в коeто са разделени. Това е материята. И ако съществува нещо отвъд, то е само там, където няма заряд - във вакуума. По отношение на човек това означава липса на мисли, чувства, воля... Е, натурално, всеки би си помислил, че това е несъществуване, поради невъзможността да познава каквото и да е извън изолираността на закона. Но именно преодолявайки тези заряди, които са ограничения, пробива стената на света, за да усети истинския смисъл на съществуването, което така се превръща в Живот. Явно това е врата за най-смелите и решителни. Интересно, че тя не може да се премине чрез решителност обаче, която е отново една от формите на електромагнитния закон, понеже е заряд. Само Тишина...

Не бих го писал, ако беше "безперспективно". Нужно е пълно осъзнаване на процеса и начина, по който функционира човешката психика. Всъщност, просто себенаблюдение. Но точно то ни е най-трудното, защото как така ще вземем да оставим всичките си желания и трескавост и ще погледнем с чист взор в основанията си.

Не ми се говори въобще за конкретни неща, поради спекулативния и измамен характер на формите, но смесваш различни неща. Допускам, че под монада имаш предвид този първичен централен принцип, който е произлязъл директно от Първоизвора. Но ако е това, в този свят въобще няма монади. Няма значение, че с това ще ви е трудно да се съгласите, аз искам друго да кажа. Различни са и първоначалните принципи, около и чрез които се създават примерно хората, живтните и минералите. Образно мога да кажа, че са с различна степен на посредничество, или... примерно - различно равнище на проектиране. Монадата е централен принцип на живота, но не е и непосредствения одушевяващ принцип на едно същество, за да бъде то същество. Съзнателността на едно същество се определя от начинът, по който го оживява одушевяващият му принцип. Колкото по-вътрешен и концентрично намиращ се в телата е одушевяващият принцип, толкова по-съзнателно е съществото. А колкото пък по-външен е одушевяващият принцип, толкова по-неидндивидуален е. Затова и почти всички животни имат групови души, в различни степени на вътрешна организация, като това много добре се забелязва именно при птиците и "прекалено сложната материя" там. Ти приравняваш монадите с Платоновите идеи, но при последните съществуват различни планове на проявление, като едното е идентично с другото само в най-горния, първи план. В него обаче ги няма дори и хората, в сегашния им вид. А всичко останало около нас в много по-голяма степен е създадено от психичните кристализации на хората. Можем да говорим описателно и за нещо като "разделение" на творческата способност, в която всяка идея ражда други идеи, които притежават потенциала на по-горната, но от един момент нататък не са длъжни да го приемат (получават "свободна" воля), поради което стават несъзнателни за връзките помежду си, а от там и се затварят за своята чиста жизнена сила, която също започва да се разделя, във все по-отслабен вид надолу...

Когато търси „непознаваемото” човек не би могъл да направи нищо друго, освен да проектира колкото се може по-далеч и дълбоко своите собствени представи за онова, което търси. Човек извлича от съзнанието си (което е сбор от минали възприятия) максимално абстрактния образ, който може да положи пред себе си и започва да го следва. И все пак продължава да си втълпява, че се стреми към недостижимото. А този образ, естествено, започва да нараства и да събира плътност, подхранван от емоционалната и ментална зареденост, с която стремящият се го преследва. В един момент, напълно закономерно, ако процесът е продължил достатъчно дълго, образът събира необходимата плътност, за да се превърне в психична действителност, а понякога и във физическа (разликата е само в степента на плътността) и човек открива онова, което е търсил. То е нещо, което той сам е създал, но няма начин да осъзнае това, защото непосредствено изпитва неговата осезаема реалност. Кръщава го с началната си отправност и вярва в универсалната му природа. Колко трагично...