Wisp

Благодаря за съветите. Реших да си поговоря с тях (макар ѝ по отделно). Не беше толкова трудно колкото си мислех. Като цяло им казах всичко което си мисля, в резултат и двамата се разплакаха, което беше супер неочаквано, явно репертоарът ми е бил доста драматичен. Е, в крайна сметка сега съм в прилично добри отношения и с двамата. Не сме първи приятели, но поне не се подминаваме като непознати, което напълно ме устройва

Аз съм на 18 години. Никога не съм била много близка с родителите си. Те винаги са се карали, нищо, че ако им кажа „ама вие винаги се карате” те веднага ще го отрекат, ще ми кажат да не говоря така и тн. Е, защото никак не се карат и между тях цари чиста, силна любов, баща ми намери доказателство, че майка ми има друг мъж. Така си и беше. Та преди около месец се разведоха. Като цяло не ми пукаше. Аз винаги съм знаела, че ще се разведат. Бях малко разочарована от майка ми, всъщност доста. Изобщо не го бях очаквала от човек като нея, но пък си виках „Е, гледай баща ми, баща ми е човек”. Да, ама 2 седмици (има-няма) след това баща ми си намери приятелка и то не каква да е, а ЖЕНЕНА. Тогава нещо се случи. И последната надежда за човечност рухна. Настъпи пълното разочарование. Той повтаря същата история като с майка ми, история която го беше наранила…. По дяволите, както и да е. Сега обаче съм скарана и с двамата. Аз оставам при баща ми, а майка ми си заминава, но септември месец. Та сега майка ми е сърдита, защото казах на баща ми, че новия ѝ приятел е бил у нас (той действително беше). Не ми говори и тн. Не че с нея си говорим кой знае какво, ама поне се поздравявахме. Сега ми е гадно. Чувствам се като предател, но пък ако не бях казала, пак щях да се чувствам като предател, ама спрямо татко. Но това нея не я интересува, нека стоя и се самоизяждам от досадни мисли. В главата ми изплуват моменти в които е била добра с мен и се чувствам ужасно. Понякога докато се прибирам (за да стигна до нас ходя до линията) си мисля, за кво направо не сложа край на тая простотия. С майка ми не може да се говори. Всеки опит води до влошаване на ситуацията. Баща ми също ми се сърди, защото не одобрявам това което прави, но той се сърди в малко по-лека форма. Все тая. Имам право да изказвам мнение. Ако той каже нещо, аз съм задължена да го слушам, ако аз кажа нещо, то непременно е съпроводено с неговата любима реплика „ужас”. Имам чувство, че се побърквам. Понякога като се сетя за скапаните мили спомени с майка ми започвам да плача в следствие на което се чувствам като пълен идиот. Аз не се впрягах от такива глупости до скоро. В малко по-други обстоятелства бих казала, че ми е все тая, че ми се сърди. Щом е способна да ме зачеркне, заради една такава глупост, значи не си заслужава да ми пука за нея. Понякога имам чувство, че всички освен родителите ми ме харесват. Интересното е, че не мисля, че някога съм им давала повод да не ме харесват. Винаги съм имала отличен успех в училище. Приеха ме в университета с отличен успех. Никога не съм ги занимавала със себе си, дори пари не им искам. Но съм убедена, че не ме харесват. Още като бях по-малка и имах някакви музи да пиша и бях написала някакво си нещо. Отидох да го прочета на майка ми, а тя ми каза (и го помня с точност, въпреки че беше преди повече от 6 години) „не ме занимавай с глупостите си сега”. А тя просто стоеше и гледаше телевизия. От тогава реших да не я занимавам с глупостите си по принцип. Сега аз не искам да се занимавам с глупостите ѝ. Не искам да плача по 1000 пъти на ден, не искам да съм толкова болезнено емоционална по дяволите. Има ли начин това да се случи, без да се налага да се самоубивам?

Ами всъщност винаги ми е прилошавало при пътуване (освен с влак (понякога и във влак)), но долу горе се справях, поне не ми пречеше това, че е тясно и тн. Аз имам проблеми с вестибуларния апарат. Не мога да карам колело, също така понякога имам чувство, че падам, което било съвсем нормално за хора с проблеми с равновесието. Тоя вестибуларен апарат се поддава на стрес, а там е и основния ми проблем. Според докторите и много други хора, всичките ми болести се дължат на нерви (2-ра степен гуша, гастрит, нерво вегетативната дистония и тн). Пия успокоителни от доста време, но те ме приспиват и само това. Реално не се чувствам по-спокойна. Имам голям проблем с агресията. Мога да се разплача само с мисъл и като цяло нервите ми са изключително слаби. В момента имам проблеми със стомаха и отново ми предписаха успокоителни ( и разни други лекарства за 3 месеца… ). Чудя се, дали е възможно тия нерви да ме удрят толкова, защото примерно когато съм в някаква ситуация, например когато родителите ми се разведоха (преди около месец) и когато всичко се случваше, караниците, делбите и тн ми беше абсолютно все тая, сякаш не се случва нищо, но след известно време настъпи една силна тревожност която е напълно необяснима за мен, тъй като никога не съм била особено близка с тях… Това е само примерна ситуация, но в повечето случаи е така. Когато има случка, която предполага някакви емоции по-особени, аз съм в състояние „все тая”, после обаче всичко рухва. Странен човек съм аз

На 18 години съм. На 10.02.2012 година получих криза съпътствана със силен световъртеж, който продължи два дни, през които не можех да се движа, повръщах и тн. Казаха ми, че това чудо няма лечение. Просто се случва понякога. Може да се случи сега, след 2 минути, утре по всяко време. Тая идея не ми харесва. По принцип съм сериозен човек. Винаги съм си мислила, че човек може да си наложи нещо и да го следва (в случая да не се панирам излишно), но факт е, че не мога. При най-малкото замайване аз се паникьосвам и видимо положението се влошава. Почнах да изпитвам страх от пътуване с кола. Вече не мога и 10 минути да издържам. Смисъл… не влизам в кола с идеята, че ще катастрофираме или нещо такова, просто не знам какво се случва, но сякаш става тясно, задушно и трябва да сляза. Но нямам страх от тесни пространства, нямам проблем със засядане в асансьори и тн. Бях напълно нормален човек до тая дата. Искам да върна предишното си състояние, обаче не се получава.