Dumbel

Благодаря за мнението ти мисля,че си много права трябва да постигна емоционална независимост от майка ми лошото е,че заради това затваряне в себе си няма на кой друг да разчитам а тя от друга страна просто ме тероризира и няма какво да направя просто си е такава притеснителна нещо да не ми се случи..Има моменти в,който дори не мога да говоря по телефона пред нея знам че това е проблем,но не знам как да се измъкна от тази ситуация надявам се скоро да успея да емигрирам в Германия за да уча и да си оправя живота.Когато бях в гимназията се организира стаж на морето за 1 месец през този месец бях различен човек много по разговорлив,и нямах тези притеснения който имам когато съм около майка ми явно просто се е насадило едно такова усещане у мене че каквото и да направя,и тя е около мене ще сбъркам.Явно трябва просто да променя мисленето си основно в насока аз какво мисля и аз как се оценявам,а не как ме оценяват другите.Същия проблем е и с момичетата дори да видя че някое момиче ми се усмихва и просто не знам какво да и кажа какво да направя мисля си,че ако и аз се усмихна ще я засрамя и просто блокирам не знам какво да й кажа...Благодаря ти за съвета доста ми помогна да разбера къде е проблема и ще се опитам да го преодолея.

Благодаря за отговора корена на неувереността ми мисля че се крие в отношенията с майка ми.Преди време усетих че имам нужда да отида на психолог и отидохме заедно с майка ми и споделихме каква е ситуацията и по първи наблюдения психоложката ни каза че нямам проблеми и че тя трябва да ми има повече доверие...(дори се изказа че майка ми е направила от мене мъж по неин идеал)В последствие се от казах от продължаване на терапията защото помислих че всичко е наред да ама не живота ми продължи по същия начин.Та корена мисля че точно там се крие(спомням си като малък как например сме на кафе аз майка ми и още 1 дете и неговата майка и когато кажа нещо което не трябва и тя ме ритваше под масата и по този начин ми прекъсваше мисълта и съм бил малък и това сигурно е повлияло на увереността ми сега вече пораснал имам усещането че каквото и да кажа ще грешно или ще е смешно)Отделно както казах тя се притесняваше изключително много за мене беше ми като падар не ме пускаше на повече от 100 метра разстояние от нея.Дори и миналата година се записах на курс по немски там срещнах едно момче с моето мислене и почнахме да излизаме на сам на там по Витоша и тя дори още преди да го познава започна да говори че е бил наркоман лошо момче и други обиди(дори имаше 1 път в Витоша телефона ми се беше изключил и като се прибрах започна отново да ме обижда)Има моменти в който си мечтая да се махна от тая държава и от всички който познавам и да започна на чисто.Благодаря за съветите ще се опитам да заговарям повече хора макар и да не знам как и да се науча да не ми пука от тяхното мнение или реакции може би там е ключа че прекалено много ме е грижа за другите.....

Здравейте.Мисля че съм изпаднал в деприсия накратко ще ви разкажа за мене и случващо се през годините с мене.На 20 години съм от София.Като малък бях много общителен става въпрос за времето преди 12 годишен бях много наперен и вопще не ми пукаше имах приятели и доста познати и нищо не ми липсваше.След което станах на 12 години баща ми трябваше да замине за Германия майка ми трябваше сама да се оправя с мене и брад ми,който в последствие се забърка с наркотици докато беше в казармата и щяха да го съдят от там майка ми рева 3 дни и от там нещо се промени в мене.Затворих се в вкъщи тогава навлизаха компютрите започнах да играя игри целодневно повечето ми приятели от квартала или се преместиха или заминаха с семействата си в чужбина нямах други близки освен майка ми с и брад ми с който нямаме общ език....от там изпаднах в депресия затворих се в себе си и в побертета напълнях станах аутсайдер(никой не ми се е подигравал просто имах усещането че другите имат нормален живот семейство приятели от детство който на мене липсваха)И така станах неуверен в себе си въпреки че бях отличник просто мойто поколение цени всичко друго но не и знанието или възпитанието и така се чусвах различен защото нямаше хора който да споделят моето мислене...С момичета също ми е трудно не съм грозен(дори съм симпатичен)но съм неуверен дори и да видя че някое момиче ме харесва не знам как да подходя имам чуството че някой ме наблюдава и оценява и се притеснявам да не я обидя или засегна.(това до някаква степен сигурно се дължи на майка ми която след инцидента с брад ми не искаше да повтори грешката с него и ме ограничаваше много..имало е случай в който излизам на кафе с хора сред който има момиче(за което момиче майка ми е чувала че ползва наркотици)прибирайки се от кафето и казвам къде съм бил и тя направо полудя започна да ме нарича наркоман и с какви ли не други епитети.Отношенията с баща ми също не са добри чуваме се от време на време и това е.Писнало ми е от това аз да разбирам всички а мен да няма кой да ме разбере.....Та ако може някой специалист който разбира от тези работи да ми даде съвет как да стана по-социален да премахна притеснението с момичетата трудно ми е и работа да си намеря заради тази неувереност.....