OneGirl

Здравейте д-р Първанов! Благодаря ви за отговора. Мисля че сте много прав. Както вече писах и по-нагоре - от отдавна се опитвам сама да се преборя с натрапливостите, със страховете си, с досадните и мъчещи ритуали, но за съжаление не успявам или поне не трайно. Вече наистина съм решила, че най-доброто решение май ще е да се доверя на професионалната помощ и да започна терапия. Пътят няма да е лек, а и аз доста съм закъсняла (трябваше още в самото начало да се насоча към специалист и сигурно вече щях да съм забравила какви неща са ме мъчили), но вярвам че с воля и постоянство ще успея да се справя. Вие какво бихте ме посъветвали? Към какъв специалист да се насоча - психолог, психотерапевт или психиатър? Дали ще се наложи и употребата на медикаменти?

Здравей! Когато прочетох историята ти сякаш четях своята собствена с много малки разлики (можеш да се запознаеш с нея в една тема малко по-надолу, озаглавена "ОКР"). И аз като теб страдам от натрапчиви мислиот доста време и напълно те разбирам - знам колко е мъчително да се опитваш да се отървеш от тях, а те отново и отново да се връщат и да те тормозят... Първото, което искам да ти кажа от толкова много литература, която съм изчела и от мнения на психотерапевти също е, че мислите които те измъчват не могат да се материализират при никаква възможност. До момента няма нито един случай на хора, страдащи от подобни натрапливости, в който мислите са били подкрепени от действия. Нека това ди ти послужи като успокоение. От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си много и не искаш да й се случи нищо лошо, за това и мислите са се превърнали в натрапливости - съзнателно не искаш да ги приемеш и се бориш с тях, за да се опиташ един вид да я защитиш. Нека ако бъркам някои от специалистите да ме поправи и да ти обясни по-подробно на базата на какво точно се образуват натрапчивите мисли. Другото, което искам да ти кажа е че не си луда. Първият признак на това, че човек е съвсем нормален е точно факта, че през главата му минава мисълта "Луд ли съм? Полудявам ли?". Хората, които в десйтвителност страдат от психически проблеми никога не се замислят за състоянието си, а напротив - смятат че е напълно нормално. Така че спокойно - не си луда и няма да полудееш Тъй като и аз все още не съм се справила с ОКР-то и натрапливостите си, не зная какво точно да те посъветвам. Но ще ти кажа едно - боря се с тях от много години (по-интензивно от 3 години насам) и до момента съм имала периоди и на подобрения, и на влошавания. Отказвах да потърся помощ от психотерапевт, защото исках сама да се преборя с всичко, но вече усещам че почти нямам избор... затова и точно това мисля да направя - да се свържа със специалист и да започна терапия. Едно е сигурно - ако тръгваш с нагласата, че с времето нещата ще се оправят от самосебе си ще трябва да те разочаровам - това няма да стане и аз съм един от примерите. Така че единственото, което бих могла да те посъветвам е и ти да потърсиш специализирана помощ - колкото по-бързо, толкова по-добре. Желая ти успех и дано скоро и двете успеем да се похвалим, че сме преборили страховете

Здравей Криси! Благодаря ти за отговора. И аз преди бях така - не се замислях сериозно за почти нищо и общо взето живеех ден за ден. Осъзнавах, че никой не е застрахован от нищо и че рано или късно всеки си отива от този свят, но някак не анализирах толкова подробно нещата. В момента, в който отрицателна мисъл минеше през главата ми, гледах да не наблягам на нея, а просто да я отминавам по-бързо, за да не се натъжавам и зациклям. Но явно нещата са се натрупвали с годините и в един момент всичко се е отключило. Най-затормозяващото от всичко е, че осъзнаваш колко нелепо е това, което мислиш, колко налудничаво и нелогично е да вярваш че ако направиш определен ритуал нещата ще се ОК и ще си спасен, но въпреки това продължаваш да се измъчваш и да го правиш... Опитвала съм на няколко пъти да се налагам над мислите си и да си казвам "Няма да го направя пък каквото ще да става" и за езвестен период от време успявам да устоя, но изведнъж тревожността се засилва, мислите стават все по-интензивни и се насочват точно към момента, в който не съм направила определен ритуал и не ме оставят на мира... На няколко пъти бях на ръба да потърся помощ от специалист, но понеже характера ми е такъв, че винаги искам с всичко сама да се справям, реших че и това трябва да преборя сама. Но явно няма да мога

Здравейте! На 23 години съм и имам напъно нормално семейство - никога не сме имали пробеми от типичнити битови за всяко семейство. Причината, поради която ви пиша са едни доста натрапчиви мисли, които не ме оставят на мира вече близо 3 години. Историята като цяло е дълга, но ще се опитам в съвсем синтезиран вариант да ви я представа. Всичко започна още в невръстна детска възраст - дядо ми почина, когато бях 4-ти клас. Въпреки че бях мъничка, доста се уплаших и започнах всеки път, когато неприятна мисъл, свързана със смърт или нещо лошо, мине през главата ми, да правя малки "защитни" ритуалчета. В началото не приемах нещата на сериозно (може би защото все още бях малка) и си мислех че с годините всичките тези ритуали и щуротии ще отминат. Да ама не стана точно така. През пролетта на 2011 нещата доста се влошиха. Като всеки нормален човек и аз съм се страхувала от неизвестното, от това какво ми е писано да се случи, замисляла съм се кога и как ще умра, но всичко е било в рамките на една определена граница и не съм зацикляла чак толкова много над тези теми. Един ден обаче нещата доста се промениха. И сега си спомням първият път, когато със страшна сила ме връхлетя паниката - седях на пейката с баба, говорехме си (а някоко дни преди това по телевизията бяха излъчили репортаж за някакъв човек, който искал да се самоубива) и изведнъж мисълта за самоубийство ме налегна - не се уплаших толкова от самата мисъл, кокото от това, че я почувствах като някакъв импулс или желание. За първи път изпитвах толкова много паника, ужас и страх. Сами може да си представите как съм се чувствала през следващите дни - не знаех къде се намирам и постоянно си мислех че ще направя някоя глупост. След като изчетох доста по темата малко по малко започнах да се поуспокоявам, че не съм единствената с подобен проблем. С течение на времето паниката съвсем затихна и нещата горе-долу се нормализираха. Но за съжаление не приключиха дотам. Малко след това, след поредния репортаж за катастрофа, започнах да се страхувам и от това - да не би и на мен да се случи, да не би да умра млада, страх от това, че не зная какво ме очаква утре... Отново периоди на паника - дори бях стигнала до момент, в който отказвах да излизам от вкъщи от страх да не би това да е последният път, в който виждам близките си. Малко по малко и това започна да отшумява. Но както може би вече се досещате - дойде друго. Страх да не нараня близките си - и там бяха големи кризи, но някак и с това се справих (или поне моментно). После и от болести се страхувах, след това от неизвестното, после отново от самоубийство, убийство и т.н. до ден днешен се въртя в един омагьосан кръг, от който няма излизане. Тамън успея да преборя единия страх и се успокоя за няколко дни и после хоп - изневиделица друг ме връхлита. А сега съм в някакъв смесен период - страх ме е от всичко горе-описано едновременно - мисля си постоянно за бъдещето, за това какво ме очаква и как не искам да ми се случи нещо лошо и да умра млада, но в следващия момент щом си затворя очите и веднага ми изникват грозни картини от погребения... представям си своето и тръпки ме побиват Не мога да спя по цяла нощ, през деня съм като парцал, постоянно усещам напрежение в стомаха и имам чувството, че главата ми ще експлоадира от токлкова много отрицателна енергия... Нон-стоп съм притеснена без причина и се тъпчам с Валериани, за да се успокоя... Моля ви, посъветвайте ме какво да правя! Как да се науча да контролирам тези ужасни натрапчиви мисли и да не се страхувам от тях? Има и опасност да направя някоя глупост? Имам чувството, че съм някаква сбъркана побърканячка и никога няма да водя нормален начин на живот като останалите млади хора