Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Pearlflower

Участници
  • Общо Съдържание

    3
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1818 посещения на профила

Pearlflower's Achievements

  1. Здравейте, бих искала да попитам възможно ли е на нервна почва да се поддържа високо кръвно повече от 5 дни? При мен проблемите започнаха преди 2 години - получавах панически атаки, минах всички прегледи и лекарски кабинети, поради съмнения за МС, мозъчен тумор и какво ли не още. Симптомите ми бяха постоянна замяност, нестабилност при ходене, изтръпвания, дереазлизация. Повреме на панически атаки съм вдигала кръвно до 180/110, но след края им винаги се нормализираше. Пих деанксит и сякаш всичко отмина постепенно.. остана единствено дп и др, които не ми пречеха да живея нормално.нПреди месец поднових приема на деанксит, понеже имах много изпити и отново усетих, че състоянието ми се влошава. ''Новият проблем'' е високо кръвно което започна преди 5 дни - главата в тила ме стягаше ужасно силно, чувствах постоянна умора и силно сърцебиене, като всичко това завърши в спешното с измерено кръвно 150/110 и така вече пети ден. Поддържам 140/90 и стягането в главата си остана. Посетих личната лекарка, която ми изписа веднага хапчета за кръвно и каза след седмица да отида да видим дали имат ефект. Със сигурност не ми се правят отново множество изследвания за търсене на причината.. баща ми е хипертоник, но на мен ми се тсрува малко раничко на 22 да съм с такава диагноза. Та възможно ли е от стрес да поддържам постоянно високо кръвно и евентуално, когато се успокоя да спадне или просто да се примиря с това, че ще си пия лекраства за кръвно цял живот?
  2. Изключително ви благодаря за оптимистичните отговори. Имах нужда да прочета това. Диди, в момента обмислям точно варианта за премахването на основните стресори, защото знам, че всичко е безсмислено, ако продължавам да се тормозя за същите неща. За съжаление все още съм на същата работа и със същия човек и знам, че боксувам на едно място, а това ми пречи да изляза от състоянието. Нямам смелост да взема всичко в свои ръце.. Д-р Първанов, много беше полезно написаното от вас. Оказа се, че чета точно за себе си. „Първо искам да се видя оздравял, после ще се възрадвам в душата си. Е, чакам!" Все си казвам само да изчезнат тези симптоми, да заспя и да се събудя същата, без момента сутрин, в който поглеждам през прозореца и си казвам, че все още нищо не е както преди, различно е . Искам първо да спра да чувствам нереалността и тревогата и чак тогава да направя еди си кое и еди си кое. Избягвам всичко, което може да ме откъсне от тях и се фокусирам само и единствено върху състоянието си. Мисля за него постоянно, анализирам го, а явно това го подсилва. В момента вниманието ми е насочено към постоянната замаяност и това, че не мога да фокусирам добре каквото и да погледна, светлината също ме дразни... Чудя се как е възможно един стрес да окаже такова силно влияние върху организма. Посетих дори очен лекар, който не откри нищо нередно, каза, че всичко е на нервна почва, но не можа да ми обясни как и защо това състояние влияе на зрението ми...
  3. Здравейте! На 21 години съм. Пиша ви в един от най-тежките моменти на отчаянието си, което продължава вече повече от 4 месеца, а може би и от по-отдавна. Всичко започна с една моя връзка, която толкова много желаех, обичах този човек, преди да съм го опознала, исках бъдеще с него, започнах да си правя дори планове за това как някой ден ще живеем заедно, а току що завърших гимназията. Сега уча в университет, но задочно, а това означаваше изключително много свободно време, което тогавашната ми личност не можеше да понесе. (Да, правилно, тогавашната ми – чувствам се различна, сякаш вече не съм собственото си Аз, гледам на себе си дори отстрани, през очите на другите хора и отново не виждам старата себе си. ) Първи курс започнах работа, която е обвързана с постигане не високи резултати в сферата на продажбите, но попаднах на шефка, която се оказа, човекът от сегашните ми кошмари. Стриктна, болно амбициозна, нечовешки отнасяща се със служители на 20-23 години, които тепърва навлизат в живота и смазващото ежедневие. И така ден след ден стоях по няколко часа в различни магазини, за да изкарвам парите, които накрая се оказваше, че харча не за неща, които са ми от полза, не за да съм полезна на нашите( имаме огромен заем, който изплащаме изключително трудно), а за да помагам и подкрепям приятеля си. Той има склонност към хазарта, дори бих казала зависимост. Започва работа много пъти, дори в университет записа няколко пъти , но всичко за по 1-2 седмици, след най-малката трудност се отказваше и отново засядаше пред компютъра и покер-сайтовете. Дори не можех да го измъкна от тях…. А аз бях толкова жадна за излизания, нови хора , запознанства- един мисля напълно нормален живот на млади хора, които искат да се забавляват и същевременно да градят някакво бъдеще. Всяка вечер ходех при него , преглъщайки трудно тъжните погледи на родителите ми, които виждаха как си вредя.. И въпреки това аз не исках да повярвам, дълбоко в себе си бях убедена , че живота ми е напълно нормален и че усилията ми си заслужават. Че ще бъда щастлива с този човек. . Ден след ден ходех на работа, загубвах се в сивото ежедневие, забравих за хобито, приятелите. И вкъщи положението не беше розово, нашите са в обтегнати отношения, защото мама имаше връзка с друг мъж и драмите започнаха, когато баща ми разбра. Знам само, че са още заедно заради мен… Денят ми се сви в рамката – на работа, вкъщи, в приятеля ми. Дори имаше момент в който се почувствах толкова изхабена и отрудена , че ми се искаше да зарежа всичко…. Исках студентския живот, за който някога мечтаех, исках отново безгрижните дни, а не притесненията сведени до това дали парите ще ми стигат за джобни и за прехраната, която почти само аз осигурявах за мен и него. След като напусна и последната работа, която беше започнал, сякаш нещо в мен се пречупи, свалих розовите очила и загубих надеждата, че на този човек му пука за мен, сякаш всички красиви емоции свързани с него се изпариха. За капак на всичко заминавах в командировка с екипа от работа в София. Бяхме на концерт с близо 7000 човека публика, трябваше да сме нащрек дали провеждаме интеракциите свързани с промоцията перфектно, защото навсякъде беше пълно с шефове, които ни следяха. Наоколо миришеше адски много на марихуана, вървях из публиката, блъсках се в хората и раздавах рекламните материали, а бях толкова изтощена физически и психически…… и се случи УЖАСЪТ, който продължава вече няколко месеца. Причерня ми, за секунда сякаш загубих представа къде се намирам, не можех дори да говоря адекватно, краката ми се подкосиха и всичко около мен стана странно… все едно виждах през чужди очи. Излязох мъчеха се да ме свестят, но нищо не помагаше… Краката ми трепереха, сърцето ми щеше да изскочи. От там нататък след като се върнах вкъщи се започна едно ходене по лекари, безброй изследвания и куп съменеия за какви ли не болести, които допълнително ме съсипаха. Стигна се дори до викане на бърза помощ, след като една вечер вдигнах много високо кръвно и всичките ми крайници изтръпнаха. Лошото е, че след минаването на тези явно панически атаки, си остана симптома на нереалност 24/7. Всичко ми изглежда различно, загубих всякакъв интерес към ежедневните ми дейности и живея в постоянен страх. Преди месец посетих психиатър и мисля, че мога да мога да му се доверя, защото едва след срещата с него се почувствах по-добре и ще продължа да ходя. Знам, че нямам нужда от лекарства и психотерапията ще помогне. Но ми е адски трудно, не знам как ще се справя. Кога ще спре това чувство на нереалност, ще бъда ли същото жизнено момиче някога…. Не мога да понасям тази тревога..
×
×
  • Добави...