Здравейте! На 21 години съм. Пиша ви в един от най-тежките моменти на отчаянието си, което продължава вече повече от 4 месеца, а може би и от по-отдавна. Всичко започна с една моя връзка, която толкова много желаех, обичах този човек, преди да съм го опознала, исках бъдеще с него, започнах да си правя дори планове за това как някой ден ще живеем заедно, а току що завърших гимназията.
Сега уча в университет, но задочно, а това означаваше изключително много свободно време, което тогавашната ми личност не можеше да понесе. (Да, правилно, тогавашната ми – чувствам се различна, сякаш вече не съм собственото си Аз, гледам на себе си дори отстрани, през очите на другите хора и отново не виждам старата себе си. ) Първи курс започнах работа, която е обвързана с постигане не високи резултати в сферата на продажбите, но попаднах на шефка, която се оказа, човекът от сегашните ми кошмари. Стриктна, болно амбициозна, нечовешки отнасяща се със служители на 20-23 години, които тепърва навлизат в живота и смазващото ежедневие. И така ден след ден стоях по няколко часа в различни магазини, за да изкарвам парите, които накрая се оказваше, че харча не за неща, които са ми от полза, не за да съм полезна на нашите( имаме огромен заем, който изплащаме изключително трудно), а за да помагам и подкрепям приятеля си. Той има склонност към хазарта, дори бих казала зависимост. Започва работа много пъти, дори в университет записа няколко пъти , но всичко за по 1-2 седмици, след най-малката трудност се отказваше и отново засядаше пред компютъра и покер-сайтовете. Дори не можех да го измъкна от тях…. А аз бях толкова жадна за излизания, нови хора , запознанства- един мисля напълно нормален живот на млади хора, които искат да се забавляват и същевременно да градят някакво бъдеще. Всяка вечер ходех при него , преглъщайки трудно тъжните погледи на родителите ми, които виждаха как си вредя.. И въпреки това аз не исках да повярвам, дълбоко в себе си бях убедена , че живота ми е напълно нормален и че усилията ми си заслужават. Че ще бъда щастлива с този човек. . Ден след ден ходех на работа, загубвах се в сивото ежедневие, забравих за хобито, приятелите. И вкъщи положението не беше розово, нашите са в обтегнати отношения, защото мама имаше връзка с друг мъж и драмите започнаха, когато баща ми разбра. Знам само, че са още заедно заради мен… Денят ми се сви в рамката – на работа, вкъщи, в приятеля ми. Дори имаше момент в който се почувствах толкова изхабена и отрудена , че ми се искаше да зарежа всичко…. Исках студентския живот, за който някога мечтаех, исках отново безгрижните дни, а не притесненията сведени до това дали парите ще ми стигат за джобни и за прехраната, която почти само аз осигурявах за мен и него. След като напусна и последната работа, която беше започнал, сякаш нещо в мен се пречупи, свалих розовите очила и загубих надеждата, че на този човек му пука за мен, сякаш всички красиви емоции свързани с него се изпариха. За капак на всичко заминавах в командировка с екипа от работа в София. Бяхме на концерт с близо 7000 човека публика, трябваше да сме нащрек дали провеждаме интеракциите свързани с промоцията перфектно, защото навсякъде беше пълно с шефове, които ни следяха. Наоколо миришеше адски много на марихуана, вървях из публиката, блъсках се в хората и раздавах рекламните материали, а бях толкова изтощена физически и психически…… и се случи УЖАСЪТ, който продължава вече няколко месеца. Причерня ми, за секунда сякаш загубих представа къде се намирам, не можех дори да говоря адекватно, краката ми се подкосиха и всичко около мен стана странно… все едно виждах през чужди очи. Излязох мъчеха се да ме свестят, но нищо не помагаше… Краката ми трепереха, сърцето ми щеше да изскочи. От там нататък след като се върнах вкъщи се започна едно ходене по лекари, безброй изследвания и куп съменеия за какви ли не болести, които допълнително ме съсипаха. Стигна се дори до викане на бърза помощ, след като една вечер вдигнах много високо кръвно и всичките ми крайници изтръпнаха. Лошото е, че след минаването на тези явно панически атаки, си остана симптома на нереалност 24/7. Всичко ми изглежда различно, загубих всякакъв интерес към ежедневните ми дейности и живея в постоянен страх. Преди месец посетих психиатър и мисля, че мога да мога да му се доверя, защото едва след срещата с него се почувствах по-добре и ще продължа да ходя. Знам, че нямам нужда от лекарства и психотерапията ще помогне. Но ми е адски трудно, не знам как ще се справя. Кога ще спре това чувство на нереалност, ще бъда ли същото жизнено момиче някога…. Не мога да понасям тази тревога..