AnNonnimen

Здравейте драги съфорумци. Обръщам се към вас за съвети и препоръки относно психологическата дупка, в която сам изпаднал. И така проблемите ми се коренят от неспособността ми да контролирам емоциите си. Страдам от депресия, имам лесно възбудима нервна система, липсва ми самоувереност. Начинът, по който се възприемам зависи изцяло от това какво ще кажат останалите. От най- малката похвала литвам в облаците, а когато ме критикуват се депресирам. Имам мазохистичен характер и извличам болезнено удоволствие от това да бъда жертва, както и от самосъжалението. Според мене ключът към преобразуването на тези черти от характера ми, които ми вредят при определени ситуации е да изградя самоувереност, да повярвам, че ще успея да променя мисловните си модели. Ето я и моята история. През годините от ранното ми детство бях център на внимание в семейството. Живеехме с баба и дядо и те ме глезеха много. Това засили егото ми. На четери години постъпих в детската градина. От там имам само неприятни спомени. Исках да бъда център на внимание, но не успявах. Това засили чувството ми за малоценност. В първи клас бях най- проблемното дете в класа и се наложи да ме преместят в друго училище. И така, преместиха ме, но поведението ми не се промени. Катерих се по тръбите на парното, крещях и се лигавих. Съучениците ме наричаха луд, психично болен и т.н. Родителите на останалите деца искаха да ме изключат, но класната ръководителка се застъпи много здраво за мене. Родителите ми знаеха че съм съвсем нормален, и дори за миг не са се усъмнили, че нещо не съм наред. Но все пак направихме едно посещение при психиатър, и той каза, че съм абсолютно нормален, но много разлигавен. Годините си минаваха, чувствах се потиснат. Не намирах подкрепа от приятелите и семейството. Много пъти съм се правил на идиот, за да съм в центъра на вниманието. Останалите лесно ме манипулираха, но се поучих от грешките си и взех с голяма лекота да влизам в вътрешния свят на хората. Четерите години в гимназията прекарах в самота. Бях вълк единак в класа, чувствах се тъжен и потиснат. От родителите ми не съм получавал почти никаква психическа подкрепа и разбирателство. Те ми осигуряваха удобства на тялото, грижеха се добре за физическото ми съществуване, но почти никога не са общували с мен емоционално, духовно. Като бях по- малък майка ми постоянно ми натякваше, че съм със слаба психика, че няма да успея да направя това или онова. Тя попринцип е с ниско самочувствие и може да ме е потискала, за да си начеше егото. Баща ми е психически силен човек, с много развита логика, но без никакво въобръжение. За него живота е само борба без почти никакво удоволствие. Нямаме почти никакви приятелски семейства и много, много рядко ходим на събирания, и също толкова рядко се случва да ни дойдат на гости. Сега съм почти на 18 години и ще бъда в дванадесети клас. Това ще ми е последната година в гимназията. След това ще следвам психология и един ден ще стана психотерапевт. Но преди да стана терапевт трябва сам да разреша психологическите си проблеми, за да мога да бъда "лодкаря" и да прокарвам клиентите към пътя на свободата им. Чета специализирана литература и се опитвам да се самоанализирам и да си самопомогна. Ужасно ми е трудно, но съм благодарен, че имам тези трудности, защотото те ще ми послужат като трамплин към моето израстване.