Ако емоцията ми започне да зависи от емоцията на заобикалящите, това автоматично означава, че съм изгубила връзка с вътрешния си център. По каква причина? Това вече е въпрос, който изисква време, за да му се отговори.
Факт е, че когато изнесем емоцията и я поставим върху другите, ангажираме ги с нашето състояние и ги направим отговорни за това, значи нещо сериозно сме изтървали във връзката с нас самите.
Същото е и в обратния вариант, ако усетим, че някой ни поставя отговорни за емоцията си , напр. се обърне към нас с " Ядосваш ме като правиш така", а не "Ядосан съм, защото не ми харесва това което правиш" е сигнал, че връзката с вътрешния център на този човек е разхлабена и вероятността да е гневен, сърдит, тъжен, изплашен е много голяма.
На 31 съм. И аз страдам от ОКР. По-точно - страдах. В минало време. Не че сега съм перфектно нормална. Но мислите, които спорадично ми минават през главата, отдавна вече не са в състояние да ме изкарат от равновесие.
Тая тема трябва да се забучи най-отгоре. Много искам някога някой да ми беше дал да я прочета. Искам някой да ми беше казал преди 4 години, че не е нужно години наред да страдам, че няма да съм повредена цял живот, че съм напълно нормален човек и че ще живея пълноценно. Това е първото нещо, което всеки, който се сблъска с ОКР, трябва да прочете. ИЗХОД ИМА. И той идва с желанието за промяна и с малко повече постоянство.
Вместо обаче да прочета това, аз попаднах на лекар, който ми каза, че няма да направя нищо от нещата, от които се страхувам, но пък може да почна да си говоря сама... публично... (защо не си тръгнах още тогава, не мога да кажа). Че трябва да пия лекарства и че терапията може малко да подобри нещата. И вместо да получа насърчение да вярвам в себе си и да се справя, получих рецепта.
Оттам нататък не знам дали нещата станаха по-добре или по-зле. Качих 18 килограма. Самочувствието ми спадна още по-драстично. Почнах да страня от приятелите си. Срам ме беше да обяснявам както защо съм нервна и притеснена, така и защо съм се "запуснала" да кача толкова килограми. За ефектите на лекарствата и напълняването върху сексуалния ми живот не искам дори да говоря.
Да, лекарствата закрепиха положението. Вечер пиех половинка от нещо и след 10 минути не можех да гледам, така ми се спеше. Сутрин едвам се насилвах да стана от леглото. Цял ден бях без енергия. Не можех да се разплача. Нямах достъп до почти никаква емоция. Изкарах една много студена зима с есенно яке... дори усещането ми за студ беше притъпено. Хем се чувствах сравнително стабилна, хем нещо генерално не беше наред. Някак нямах достъп до собствените си чувства и това беше силно смущаващо.
Да, постигнали сме някакви неща в хода на терапията. Със сигурност сме подготвили "почвата" в някакъв смисъл. Но този прогрес на фона на безумните суми, които съм дала в продължение на малко повече от две години..., съчетан с все по-смачканото ми самочувствие ме накара да се запитам дали съм на прав път. Натрапливости нямаше, но може да се каже, че живеех изключително непълноценно. Приятелят ми се грижеше за мен, едвам се домъквах до работа, вечер се прибирах и от умората от това да съм мобилизирана цял ден, почвах да рева. Като се наревях - вечеря, душ и пак в леглото.
След две години съмнителен прогрес, в течение на 2-3 месеца, постепенно спрях лекарствата. Както ще се сетите, натрапливите мисли започнаха да се връщат. Не исках да се въртя в омагьосан кръг и почнах да проучвам въпроса. Така попаднах на този форум. Ето и темата, която ми показа кой е моя терапевт - http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=9444
Не мога да го подчертая достатъчно добре - избирайте си внимателно терапевта. Няма да сравнявам едната терапия с другата. Само ще ви кажа, че д-р Първанов на 6-тата ни среща ми каза: "Ти нали си даваш сметка, че вече нямаш нужда от мен?".
Без лекарства, с повече или по-малко насока, с поставяне под съмнения на някои основни убеждения, с вдъхване на малко вяра, с много релаксиране и с практикуване на повече спокойствие стават чудеса.
Всичко, което ми трябваше, е да повярвам в себе си. Някой да ми покаже, че трябва да спра да бягам от "звяра", който е вътре. Някой да ми вдъхне смелост и кураж да погледна навътре, като не заобикалям сянката. В сянката лежат съкровища. Там вътре има неизчерпаем източник на отговори. Душата знае какво й е необходимо.
Научете се да приемате себе си - малки, дребни, несъвършени, срамежливи, неуверени, недостатъчно добри. Като се провалите, опитайте и утре. Без самобичуване и без срам. Обичайте себе си. Прощавайте си. И опитвайте пак.
Това е. Просто и кратко. Формулата, с която задействах серия от промени, които доведоха до ново самочувствие, редица успехи, един куп нови познанства и приятелства, 12 свалени килограма и незабравими спомени.
Не че нямах страх, напротив. Имах много страхове. Все още имам безумни страхове, които от време на време напомнят за себе си. Но не им позволявам да ме инвалидизират. Действам въпреки тях. Причиняват ми стрес основно социални събития и дейности, които изискват от мен да се "докажа". Но въпреки това аз се хвърлям смело в тях. И в общия случай преживяването се оказва незабравимо приятно.
Не всичко стана за 3 дни. Някои неща отнемат месеци, дори години. Всяка промяна е трудна. Някои идеи продължавах да ги преосмислям много време, след като приключихме терапията. Някои неща още преосмислям и днес.
Имах късмета първите 27 години от живота си да изживея спокойно. Помня перфектно какво е да се чувстваш нормален и всичко да ти изглежда възможно. Може би затова не се предадох. Никой не може да ме убеди, че след като някога съм се чувствала свободна, ще трябва да прекарам остатъка от живота си в страдание, подчинена на безбройни страхове. Бих опитвала до последно просто. А всеки, който иска да ми направи песимистична прогноза, лекар или не, може да се опита да си гледа работата по-добре.
Вече знам, че съм силна. По-силна, отколкото някога съм предполагала. Знам, че не съм перфектна по критериите на целия свят. И в същото време не искам и да бъда. Идеално перфектна съм си такава, каквато съм - с всичките си драми и недостатъци. Аз съм си просто аз. А човек като почне да приема себе си, натрапливите мисли и страхове вече няма от какво да се захранват.
Аз знам, че това, което мога да направя сега, е да живея спокойно, активно и щастливо в настоящия момент. И знам, че един ден всички тези драми ще бъдат просто един мъглив спомен. От който е останало нещо, колкото да не загубя мъдростта.
