levender

Здравейте, От много време чета форума, без да имам регистрация. Тази вечер си направих такава с цел да споделя какво ме измъчва. Поздравления към всички, които са споделяли своя опит и са помагали на останалите. Без да изпадам в излишни подробности, ще се опитам да обясня състоянието си така както го усещам и разбирам. Мъж съм на 25 години, произхождащ от макък и красив град, с красива природа и добри хора които притежават ценности, които вече не са на "мода". Преди почти 6 години се преместих в по-голям град с перспективата да започна висше образование и паралелно с това да си намеря работа за да съм независим от родителите си. Приеха ме с отличен, всичко започна добре, малко по-късно намерих и работа. В началото бях като в шок от злобата на хората, студенината им, от излишната показност и тн. По късно се примирих или поне така си мислех. Голяма изненада беше за мен това, че всеки се опитва да те изпързаля, използва и манипулира, без значение дали на работното място или в личните отношения. Нямаше я откритостта и честността в отношенията, на които бях възпитан и на които държах. Общо взето за един келеш като мен, образно казано дошъл от село, нямаше място в големия град. Това не го забелязвах само върху мен. Наблюдавах го в/у приятели и познати. Едни усещаха това, други не. Едни се ядосваха други се примиряваха. Давам примери със себе си, но те важат и за познати. Опитах се да стана по-близък с няколко момичета през годините, но те една след една се оказваха интересчийки и лицемерки, които добре криеха своите истински намерения при започването на една връзка - неограничени превози с коли, разходки из моловете, плащането на големи сметки по дискотеки, и след като се окажеш неспособен да поддържаш този стандарт, се оказваше че връзката "се е изчерпала". Озлобих се. После злобата премина в апатия. Междувременно преподавателите в университета се оказаха по-големи хиени от тези по филмите. Косите ми побеляха още в ранните 20 , но както и да е и това мина някак. По-тежното беше на работното място. Шефовете на първото работно място ме пързаляха ту с пари ту с работно време.. Напуснах и започнах нова работа, оказа се че не са регистрирани по някакъв параграф и не могат да изплащат осигуровки, и там напуснах. След това намерих нова работа, за там дори не ми се споделя.. Толкова години учене лишения, за подигравки?! Исках да се върна в родния град, но там положението беше повече от плачевно. Сякаш единствената ми възможност беше да напусна България и никога повече да не се върна. А дълбоко в себе си не исках. Останах в големия град и продължих да търся работа. Много нощи съм се будил от нервни пристъпи, поради това че съм безработен и си пилея времето. Обзе ме депресия после тя премина в нещо като апатия. Вече нищо не представлява интерес за мен. Нито спорта, в който бях достигнал големи върхове, нито жените, нито изкарването на пари. За тия години здравето ми се влоши. Качих 25 килограма. Преди се хранех само с домашна храна, дишах чист въздух, а в големия град това е невъзможно. Дори ерекцията ми не е това което беше. Чувствам се безполезен , вече дори идеите за бъдещето, които имах преди, бреднеят. Нямам мотивация да продължавам, чувства страхотна празнота в себе си, сякаш не използвам времето и потенциала си правилно и имам усещането, че никога няма да открия причината поради която съществувам. За тия години, от огромна компания приятели, останах сам. Половината ми завидяха за конкретни успехи (доста изненадващо), другата половина се оказаха интересчии. Никога не съм имал усещането, че с някой от тях мога да се разбирам без усилия, и че винаги ще имам 100% подкрепа. Будя се без желание, ставам, храня се без желание, извършвам ежедневни дейности без желание. Нямам сили да продължавам. Забравих какво е онова усещане, че най-доброто предстои. Усешам постоянно напрежение, умора и несигурност. Навсякъде срещам намръщени хора, на които сякаш съм "откраднал хляба". Всеки в пълната готовност да ме прецака ако отпусна аванс. Не съм пълен наивник, знам че това е действителността, но се питам - каква е опцията пред хора като мен?! Назад към малкия град или навън? Най страшното е че, тази апатия и чувство за безсилие ме завладяват все повече и повече. Странното е че от пълна апатия преминавам към ненужна агресия.. Имам чувството, че не съм пригоден за действителността, такава какавато е навън! И колкото повече се опитвам да я проумея, толкова по голяма апатия и нежелание ме обземат!