Чарли

И да, наистина вярвам в прераждането от години чета подобна литература и не вярвам в случайните неща. Просто имах нужда от помощ да си обясня случилото се, да го осмисля и да продължа за което ви благодаря.

Принципно винаги съм подкрепяла тезата на д-р Първанов, но когато ми се случи на мен изпитах други мисли и чувства. Станалото станало, примам го вече по- леко пък ако ще и да се самозалъгвам за прераждания и висши сили. Това си е начин да си обясня и приема по- позитивно ситуацията.

Благодаря, от това имах нужда, нещо положително в цялата история. Благодаря.

Чувствам вина за това, че съм убила едно същество, чувствам се виновна, че не събрах сила да го защитя и запазя. И обида изпитвам от реакцията му, та той е правил опити за да имат дете, а това, това му беше като дар...Сега вече говорим за деца, наши деца и все пак ми е тъжно, че убихме едно.

Здравейте, никога не съм писала във форум, изпитах желание да се напиша, да споделя и да чуя мнения. Историята е много дълга, ще се опитам да я съкратя... Та аз и Иван се познаваме от деца, той винаги ме е желал, аз винаги съм го отблъсквала. Не се бяхме виждали от около десет години, той замина в Брюксел аз се омъжих и разведох той до колкото бях чула също се обенил, но брака му не вървял имат и дете на три. Иван винаги е си е намирал поводи да ме чуе и е следял живота ми, по- късно разбрах. След като аз се разведох, започна да ми пише постоянно. Покани ме при него в Брюксел, посетих го няколко пъти, най- щастивите ми дни, не съм очаквала, че той може да е талкова прекрасен. За първи път се почувствах жена, истинска жена. По стечения на обстоятелствата той се върна в България. Аз живея в София, взехме апартамент за него и мен. Съпругата му и детето живеят в Пловдив, не живеят заедно. Но той не успя да си намери работа в София и остана в Пловдив, живее сам. Всяка седмица пътуваме, за да се видим. Запозна ме с част от семейството си дори. Направи първа крачка да се разведе, обясни ми, че цял живот е искал да бъде с мен, че целия му живот е лъжа и аз съм единственото истинско, че не е обичал никога, че преоткрива света. Като ученици сме когато сме заедно, гледаме се в очите и се държим за ръка. До момента в който аз забременях, бях шокирана но реших да задържа детето. Той каза, че не иска детето да е причина а следствие на нашата връзка. Обяснил на сестра ми че не вярва, че го обичам и не вярва, че го желая наистина. Преминах през кошмарни дни. Той каза, че ще застане зад моето крайно решение, каквото и да е. Видях в очите му страх и паника. Реших да го махна. Направих го и сега не мога да спра да мисля за това, всеки път когато ме докосва по корема се сещам, всеки път когато видя дете се чудя какво ли щеше да е нашето. С жена си е правил опити години наред да има, а с нас стана без да сме го планували. Всичко това става за период от шест месеца...Нашето начало, неговото връщане след години отсъствие, развода му, аборта и незадоволителната му работа в България. Той е на 33, аз на 27, не мога да спра да го обвинявам за аборта. А той сега чертае планове как ще се премести заедно в трети град и ще живем щастливо. На дни съм от тази промяна, но все не мога забравя оня изплашен поглед. Да, признавам си търся му оправдание за да го забравя и да продължим на чисто, заедно. Можете ли да ми помогнете с мнение? Нормален ли е този страх в очите му? Как да преодолея чувството за вина и как да спра да го упреквам?

Благодаря, ще я преместя

Здравейте, никога не съм писала във форум, изпитах желание да се напиша, да споделя и да чуя мнения. Историята е много дълга, ще се опитам да я съкратя... Та аз и Иван се познаваме от деца, той винаги ме е желал, аз винаги съм го отблъсквала. Не се бяхме виждали от около десет години, той замина в Брюксел аз се омъжих и разведох той до колкото бях чула също се обенил, но брака му не вървял имат и дете на три. Иван винаги е си е намирал поводи да ме чуе и е следял живота ми, по- късно разбрах. След като аз се разведох, започна да ми пише постоянно. Покани ме при него в Брюксел, посетих го няколко пъти, най- щастивите ми дни, не съм очаквала, че той може да е талкова прекрасен. За първи път се почувствах жена, истинска жена. По стечения на обстоятелствата той се върна в България. Аз живея в София, взехме апартамент за него и мен. Съпругата му и детето живеят в Пловдив, не живеят заедно. Но той не успя да си намери работа в София и остана в Пловдив, живее сам. Всяка седмица пътуваме, за да се видим. Запозна ме с част от семейството си дори. Направи първа крачка да се разведе, обясни ми, че цял живот е искал да бъде с мен, че целия му живот е лъжа и аз съм единственото истинско, че не е обичал никога, че преоткрива света. Като ученици сме когато сме заедно, гледаме се в очите и се държим за ръка. До момента в който аз забременях, бях шокирана но реших да задържа детето. Той каза, че не иска детето да е причина а следствие на нашата връзка. Обяснил на сестра ми че не вярва, че го обичам и не вярва, че го желая наистина. Преминах през кошмарни дни. Той каза, че ще застане зад моето крайно решение, каквото и да е. Видях в очите му страх и паника. Реших да го махна. Направих го и сега не мога да спра да мисля за това, всеки път когато ме докосва по корема се сещам, всеки път когато видя дете се чудя какво ли щеше да е нашето. С жена си е правил опити години наред да има, а с нас стана без да сме го планували. Всичко това става за период от шест месеца...Нашето начало, неговото връщане след години отсъствие, развода му, аборта и незадоволителната му работа в България. Той е на 33, аз на 27, не мога да спра да го обвинявам за аборта. А той сега чертае планове как ще се премести заедно в трети град и ще живем щастливо. На дни съм от тази промяна, но все не мога забравя оня изплашен поглед. Да, признавам си търся му оправдание за да го забравя и да продължим на чисто, заедно. Можете ли да ми помогнете с мнение? Нормален ли е този страх в очите му? Как да преодолея чувството за вина и как да спра да го упреквам?