Здравейте отново,
предварително се извинявам, че отново ви занимавам с моите проблеми
Мина месец и малко от последното ми писане. През този период приключих с курса психотерапия. Не съм сигурна как да опиша състоянието си в момента…….В началото , когато за първи път влязох в този форум и потърсих помощта на психотерапевта, който посещавах, бях много зле, ужасен страх от ПА, мислех че ще полудея и ще отида в лудница, в следствие на тези мисли започнах да се чувствам много тъжна – защо точно на мен такава съдба, как ще си оставя децата и т.н. Дори няколко дни, всеки ден плачех…….( по-скоро от страх, въпреки че един психиатър каза, че съм в тежка депресия, диагноза опровергана още на следващия ден, както от мен , така и от психотерапевта, който не позволи да започна каквито и да е лекарства и каза, че ще се справя и сама), престанах да се храня, сутрин повръщах , мислех че е дошъл края.
Започнах терапията, обясни ми се, че няма да полудея и умра и че трябва да променя мисленето си, за да има успешен изход от ситуацията. Основната идея беше да не позволявам на погрешните мисли да се задържат за дълго в главата ми. Чрез различни примери и сравнения, осъзнах, че това не е болест, а просто състояние, което се случва на много хора.
Започнах да ходя по-спокойна на работа, пулса ми от 100, сутрин рано, стигна 70…., храня се, започнах да спя нормално, минаваха дни, дори седмица, без изобщо да се сетя лошо ли ми е, без да меря кръвно. Реших че съм преборила проблемите или поне , че съм на правилния път. При последната среща двамата с лекаря решихме да продължа сама, тъй като и според него съм овладяла механизмите на гонене на лошите мисли.
Две седмици след това се чувствах добре. Ходех сама с децата на кино, по молове, тържества- навсякъде, разбира се продължавах от време на време да съм нащрек, но като цяло си бях добре.
Обаче……..детето се разболя и то сериозно, започнахме ремонт, в работата стреса бе много голям иии организма ми реагира. Започнах отново да се чувствам напрегната, пак да се страхувам да не ми стане лошо и още по-лошото – появиха се отново мислите за това – какъв доктор да търся, кой може да ми помогне, при положение че уж всички ми казват че съм добре, пък аз не съм. Мисленето постоянно за проблема го прави още по-голям проблем . Осъзнах, че напрежението , което се появи докато чаках резултатите от изследването на детето е супер нормално за всички хора, но аз го свързах веднага с ПА и мисля, че именно това ме върна към старото ми състояние.
Разбира се вече знам физиологията на ПА,какво представляват и когато усетя че започват предприемам различни действия (опитвам се да не обръщам внимание, пия водя, излизам на въздух, почвам да се самоубеждавам, че аз самата си ги причинявам и няма нищо страшно) и нова атака не съм имала. Честно казано истинска паническа атака досега съм имала само 1 – преди 4 месеца, а преди това не бях имала 7-8 години. Ноо леки такива има или по-скоро има започване на атаката, която аз не позволявам да се развие като такава, (сигурна съм, че ако започна да се питам какво ще правя сега, вместо да изпия чаша вода например, атаката няма да спре, а напротив). Така че общо взето успях да се справям със самите атаки.
Проблемът който остана е тази постоянна тревожност, невъзможността ми да седна с група приятели някъде и на 100% да съм отдадена на разговора си с тях, а не постоянно да се чудя ще издържа ли до края. Не успявам да се чувствам напълно щастлива, защото продължавам да се страхувам, че цялото състояние ще се върне с пълна сила и аз няма да мога да го спра. Продължават да ме връхлитат погрешни мисли, които не мога да изгоня на 100%. Постоянно си припомням съветите на терапевта и се опитвам да действам в тази насока, но нещо не успявам напълно. Терапевта не ми даде конкретни неща, които да правя, за да променя състоянието. По-скоро акцентира върху промяната на мисленето, т.е. да се опитам да живея както преди – без тревожни мисли, което обаче е много трудно да се направи. Въпреки че е доста по-лесно, след като вече знам какво е това чудо.
Аз сама добре разбирам нещата – живота ми е много напрегнат, постоянно съм „на педал“, търча за едното дете, после за другото, няма кой да ми помага в нищо, работата ми също е стресова, битовизми колкото искаме. Но нали това е живота, не мога да променя ежедневието си. Това което можех промених – ходя на танци 3 пъти седмично + упражнения вкъщи , много разходки с децата, ходене по магазини, забавления, много книги и филми. Спрях да чета форуми за ПР и дори да говоря за проблема.
Позволих си да напиша толкова дълъг пост, защото исках да опиша най-подробно как се чувствам. Виждам, че съвсем малко ме дели от правилния път, който ще ме доведе до пълно оправяне. И все пак нещо ми се изплъзва Защо един ден се чувствам прекрасно, сигурна че ще се справя с всичко, а на следващия треперя отново. Сякаш имам нужда някой да ми кажа – на правилния път си, това е начинът на справяне – един ден ще си добре – един зле. Да ми се вдъхне кураж. По-принцип съм супер нетърпелива и явно и това утежнява ситуацията, въпреки че се опитвам да се контролирам.
Като че ли сведох до минимум страха от ПА, но си остана фоновото състояние – чувствам се все едно всеки момент ще вляза на изпит, супер напрегната. От друга страна щом преди 5 дни успях да игнорирам ПР , значи би трябвало и сега да мога…..проста логика. И все пак моля отново за вашите съвети и напътствия в тази ситуация. Как мислите добре ли се справям и това етапи от пътя на преодоляване на ПР ли е или се връщам в самото начало.