Jump to content
Порталът към съзнателен живот

маги13

Участници
  • Общо Съдържание

    19
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Аз мисля, че и на него наистина му е криво. Доколкото го познавам, би му било.И оттам ми идва още едно огромно объркване-защо не направи нещо, ако му е криво. Аз поех нещата в свои ръце като го молих да се видим, да говорим, като всъщност исках да помогна както на него, така и на себе си. Но ето той не иска, каквото и да правя. Изниква ми и друг въпрос - има ли възможност той да не е този човек, който беше преди и въобще да не му пука. Ето това ме съсипва. Разбрах, че може би той си е мислел, че ще искам обяснения от него за действията му и затова не е искал да се видим. Но сега и след този последен негов жест, показващ "Вече те няма за мен" аз имам ли правото да го занимавам още, да му пиша онова писмо дори. Ще бъде ли правилно, както за мен, така и за него? Опитах да искам мъжко мнение, колкото и да ми беше трудно говорих за това с приятел и той също ми каза, че не разбира действията му, защо не иска да говори, да ме вижда, а и той знаеше как бяхме преди и беше много учуден. И сега не знам дали аз искам да комуникирам с него по какъвто и да е начин, защото не зная дали бих могла да променя нещо или просто ще затормозя цялата ситуация още повече. Д-р Първанов, какво мислите, би ли било правилно да опитам да му кажа, каквото ми е на ума след всичко. Как мислите би го приел той като мъж?
  2. Не, напротив, важно ми е, но след всичко, което съм казала и направила, а и той, не мисля, че има някакъв смисъл да правя вече каквото и да е, защото явно нищо не мога да променя. Чудих се дали да се извиня за лошото си държание на моменти, мисля, че ще се почевствам по-добре. А за самооценката, да, съгласна съм. Важно ми е какво мисли той за мен и това няма да се промени. Но мисълта ми е, че той даде веднъж да се разбере, че няма да ме увещава с думи за това колко съм важна за него. И с малки жестове, дела, ако искате и поглед, усмивка съм разбирала, че е щастлив до мен. Самият факт, че той продължаваше да е до мен, да ме търси, след нещата които съм му казвала, след номерата ми е достатъчен и мисля, че той го мисли точно по този начин. И мисля, че накрая му писна вече наистина от мене и даде много ясно да се разбере, че мене вече ме няма за него. Така че, бях ли права в думите си? А той дали беше прав в това да не ми даде възможност да се оправдая, както казвате. Явно е, че за себе си е бил прав, явно няма за какво да се оправдавам, всичко е приключило, както и той няма за какво. И няма какво да се направи. Така че аз не мога да го вържа на кол и да му кажа "Изслушай ме и ме разбери и ми прости", защото го обичам и не искам да страда и да се тормози повече и ето защо не мога да направя друго, освен да съжаля. Както и аз не мога с магическа пръчка да забравя това, че не ми даде възможността да се изкажа дори, и да забравя за историята. Така че какво друго ми остава освен да запазя хубавите спомени, както казахте вие, и надеждата, без която не заспивам вечер.
  3. Ами аз не смятам, че е същото, защото за разлика от облаците, хората могат да комуникират. А аз се тревожа защо не иска да комуникира с мен и от този факт си правя изводи и то много крайни, които ми се иска да не са правилни, а в крайна сметка дари не знам дали тези изводи трябва да си направя. И откачих. И не съм искала да контролирам действията му в никакъв случай, просто вярвах, че по някакъв вълшебен начин всичко ще се изясни и двамата ще сме щастливи. И щом разбрах, че явно той вече е продължил исках и аз да го направя, да се видя с него и да му кажа всичко, което мисля и чувствам и да се сбогувам с него. Но уви, не стана по-моята, той не искаше, очевидно. Защо да иска сега щом не искаше преди 6 месеца...Страхувах се да не би да ме мрази и да ме мисли за луда, не че няма да е прав, аз си бях, и долу горе с правото си да бъда, но не искам това за му остане и това да му е първата мисъл, когато някой ден се сети за мен и май пак ми остава да вярвам, че няма да е. Сънувам го вече 2 нощи подред и то все хубави сънища и ми става още по-гадно. Поне да бяха кошмари, че да не ги мисля. А пък знам ли, един ден може някак си да преглътнем всичко, което се случи и да си простим. Всичко е възможно. Трябва да се притеснявам по-малко и да държа на мисълта си и на хубавите спомени и да знам, че и той ги помни. Мисля, че му го дължа, защото сме имали разговори, в които аз съм го упреквала, че не му пука за мене, правила съм му сцени, но той пак е бил до мен. И ми е казвал, че тези неща няма нужда да се казват дори. Казвал ми е много пъти също и че живея в някакъв си мой свят, с мои си някакви представи и че съм си правила малоумни изводи и всеки път ей така ми е прощавал е спирал да ме слуша дори като започна да дрънкам такива неща. Сякаш знае, че понякога откачам. А аз си откачам понякога наистина, то всеки откача, не че това ме оправдава. Но мисля, че това трябва да ми е достатъчно доказателство, че ще помни хубавите ни мигове и също, че съм голяма глупачка.И даже на негово място доста отдавна да съм се отсвирила. Всъщност една моя приятелка ми каза, че не съм и никаква приятелка и аз точно това и направих. Така че сега май ми остава да живея с това, колко съм тъпа.
  4. Благодаря ви Диана, мисля, че сте права в частта, че искам да става както в моите представи и това е основната ми грешка. Като се замисля това е основата на проблемите ми, навивам си нещо на пръста, както е правилно за самата мен и не го пускам, докато не го постигна. Коствало ми е много понякога. Дори мисля, че трябва да поговоря с някого за това, защото смятам, че това е основата на всичко. Не съм много добра в частта с примиряването, но и не осъзнавам на моменти, че това се налага и просто трябва да оставя нещата такива, каквито са. Странно, но досега го приемах като мое преимущество. Особено за този случай винаги си казвах "Не, не мога да го оставя да си замине от мен, аз държа на хората, които са ми близки, не мога ей така да го забравя и да забравя всичко, което ни се е случвало". И да наистина не оставам хората важни за мен с лека ръка и никога няма да го правя, но тогава предполагам не съм разбирала, че не зависи от мен и това е нещото, с което трябва да се примиря и един вид да приема, че не само аз съм права. Защото бях много убедена, че съм и затова бях толкова настойчива да постигна своето. И винаги съм разбирала съветите ви и съм смятала, че са наистина правилни, но излиза така че не съм можела да приема това, че този път не съм изцяло права и че няма да стане абсолютно по моя начин, така както смятам, че е правилно. Честно казано сега малко ме е страх, че съм луда и нещо съвсем не ми е в ред. Излиза така, че имам мания за контрол, какво мислите?
  5. Благодаря ви много за отделеното време и съветите ви, макар и да не ги използвах навреме. Разбирам, че от една гледна точка бяха правилни, но аз съм с големи надежди винаги, за мое нещастие така се разочаровам и по-често. Но просто си оставам с убеждението, че аз трябваше да бъда изслушана поне. Девствеността ми беше важна за мен, още по-важното беше да не е пропиляна, да не съжалявам, че съм била с човека, с когото бях. А сега той дори не иска аз да мога да се свържа с него. Но предполагам, че нямам избор просто, трябва да се справя с това.
  6. Вече нищо от това не мога да направя, явно наистина съм грешала, което ме кара да се чувствам още по-зле. Но исках да ми каже "съжалявам" или не знам просто да го разбера, защото така, без никакви думи оставам с впечатлението, че не му пука особено, не му пука даже, че сега нямаме никакви контакти, а преди сме прекарвали толкова време заедно..И все си мисля, че това няма как да го забрави, но действията му показват друго. Особено последното..Прекрати всякаква връзка с мене, имам чувството, че мече е отвратен и ще направи всичко възможно да забрави, че съм съществувала. Екстра съм. Но не можете да ми кажете, че не можеше поне да ме изслуша. Поне от време на време да ми пише "как си" или нещо от сорта, да се сети за мене. Последно ме попита как съм на 26 март и дори тогава аз започнах разговора. И след това чаках ли чаках да се сети, обаче уви. Което ме разстройваше все повече и повече, докато накрая стигнах до извода, че вече съм извън живота му, при което исках да го видя и да му кажа колко съжалявам за всичко и как хубавите ни спомени винаги ще останат в мен. Е веднъж нервите ми не издържахаи го нагрубих, но смятам че си заслужаваше тогава в онзи момент. И започнах да проумявам как той вече ме е изключил и въобще не представлявам нищо за него. Което ме съкрушаваше, мислех дори директно да отида но универсисета му и..да се сбогувам, колкото и трудно да ми беше дори да си представя. Писах му смс-а, след което се случи онова, което вече няма да повтарям. Да, и как сега да стане аз да го убеждавам в каквото и да е? Аз дори не мога да говоря с него след това, което направи, как бих могла. Той и това искаше. И сега какво правя?
  7. Как заслужих да ми се подиграят така?
  8. Една вечер много се разстроих отново, защото мисълта, че ме е забравил и е забравил хубавите ни моменти ме побърква. Така че му писах смс, "Не ме забравяй", за да мога да заспя, опитвах се да си втълпя, че не може да е така. И след няколко вечери видях, че ме е махнал от приятели във фейсбук, при което не можех да повярвам и ми се стори много тъпо. Затова му звъннах, за да чуя какво ще ми каже, без да се налага да си правя изводите, не че не ги направих, но исках той да ми го каже. И изненадващо, той ми вдигна и се правеше, че не ме чува...Понтаряше "Ало, ало" все едно не съм там, после затвори. Аз продължих да звъня и звъня, защото се изнервих, усетих, че ми прави някакъв номер и не можех да повярвам... След сигурно 6тото позвъняване ми вдигна някакъв друг мъж, който ме пита "Кого търсите и какможе да звъните толкова пъти толкова късно" Аз се направих, че съм объркала номера и затворих... Сега май че вече всичко ми е ясно, но още ми е трудно да повярвам, че той би го направил и точно на мен. Понякога започвам да му търся оправдания и един вид го извинявам, но се спирам или поне се старая да го направя, защото разберете, това е твърде много за да го понеса. Или трябва да повярвам, че се е променил много, или да приема, че ме няма за него, както той иска да го няма за мен. А не искам да забравя всичко хубаво между нас, не мога и да го намразя, така че се опитвам да намеря златната среда. Говорих с две от приятелките си и те не ме подкрепят за това, че отделих толкова време и нерви, за да се опитам да го върна, а за мен това беше правилното. Не ме разбират, а имам нуждата да ми кажат "Хей, разбирам те, но вече всичко приключи" , а единственото, което чувам е "Трябваше вече да си го преодоляла, дрън, дрън", все едно съм луда или съм непукист за хората, на които съм държала...Може би съм и полудяла вече, незнам, нищо не знам. Моля ви кажете ми защо той е толкова жесток, в мен ли е грешката, сама ли си го направих това или какво..
  9. Благодаря, мисля да го направя, но все пак ме боли, че така свършва всичко и не искам да го повярвам....Май ще ми се наложи
  10. Как можете да бъдете сигурна, че все още мисли за мен щом дори аз не съм вече? Все пак измина ГОДИНА, а аз съм вече толкова объркана, ту си мисля, че не ме е забравил, ту съм напълно убедена, че е, след което естествено рухвам в сълзи и черни мисли и честно казано доста мрачни неща ми изникват в съзнанието, като например, че животът ми ще бъде провален, че никога няма да успея да го преживея, а ако успея е вероятно в бъдеще да съм психопат, защото ще съм си казала "Майната му на всичко и всички" и да супер, как да стана пълната противоположност на това, което съм сега. Осъзнавам, че съм свръхемоционална и приемам почти всичко навътре, но да разбира се, че така ще го приемам щом става въпрос за някого, на когото държа и за когото ми пука. И не мога да го кажа това, не мога и да забравя случката преди да си дам някакъв мир и преди да знам, че той няма да ме забрави. Не мога да живея с тази мисъл, че той би могъл ей така, да не ме помни изобщо, да не помни миговете ни заедно и хубавите ни моменти. Не искам да ме мисли всеки ден, искам просто, от време на време да се подсеща за мен и да се усмихва......да ми честити рождения ден, което той не направи, и празниците....и така...Но доста неща ме навеждат на мисълта, че той е забравил всичко относно мен и ......не знам, не му се занимава с мене като цяло..... Та...не мога да съм сигурна, че мисли за мен, не мога да съм сигурна и в обратното, постоянно си меня мисленето и общо взето само се побърквам и не знам какво следва...Помогнете
  11. Благодаря ви, но не казахте нищо относно как да го преодолея и да спра да се надявам за щастлив край, което смятам, че ми е проблема. Не мога да приема как всичко се завъртя така, че сега вече той не ме помни и не се сеща за мен, не знам може и да не е така, по-скоро се надявам да не е, но фактите са, че той не ми честити рождения ден, молих му се да поговорим, да си кажем каквото мислим и мислех, че така ще приема нещата и ще мога да продължа, но така и не стана...Само ми казва, че е зает и няма време......но това, което искам аз са 30 минути а всеки може да ги отдели, ако иска. И съм наясно, че и той може да има проблеми и да не съм му само аз на главата, но все пък може да намери малко време и за мен, нали?
  12. Здравейте. Ще започна с това, че имах разногласия дали да споделя проблема си. Навярно моят проблем е никакъв, сравнение с далеч по-сериозните проблеми, които имат хората, такива, които наистина си струват сълзите. Но просто напрежението ми идва в повече вече, а е крайно време аз да се оттърся от тази сълзлива фаза, но просто не мога. Случката беше следната: преди година спах с мой приятел, а не е имало нищо между нас. Бяхме приятели доста време, около 3 години, прекарвахме много време заедно, забавлявахме се, той ме караше да се смея много. Проблемът при мен беше, че когато се запознахме имах чувства към него. Тогава, още докато се опознавахме, не разбрах дали чувствата ми са споделени, беше ме страх, бях 8ми клас... С времето се опознахме, разбрах, че е чудесен човек, мислех, че ще бъдем неописуемо щастливи, ако сме заедно. Дори е имало моменти, в които съм чувствала, че правим всичко, което ни свързва заедно, освен секс. Тогава реших, че трябва да се преборя с тези чувства, за да не проваля, всичко, което имахме заедно. Как бих могла да рискувам да го изгубя, толкова много значеше за мен. Така и не знам дали се преборих, просто знам, че държа много на него, искам да е добре, здрав, щастлив, и че не бих позволила някой да го нарани. Всичко беше наред, бяха ни приели в университети в София и ни оставаха няколко месеца в родния ни град. Прекарахме цялото лято заедно, имаше период, в който всеки ден ходех до тях да пием кафе, след това гледахме филми, общо взето ни беше обхванала скука и се чудехме какво да правим. Града ни е малък и нямахме нови забавления. Той ми се оплакваше доста често, че му се ебе и аз споделях чувството му, но не съм го приемала като предложение. Мислех, че и той не го отправя, дори и сега донякъде мисля, че не го е отправял. Но един ден, просто се случи, беше нужда, не беше никак на място. И никак не се получи, чувствахме се неловко, казахме си някои неща, които не бяха съвсем на място. Аз бях стресирана, ако това е точната дума, не знаех какво да направя, как да се държа... Беше неловко.Беше ми първият път. Но не споделям всеобщото мнение, че момичетата се влюбват в първия си, защото аз така или иначе държах на него. И се радвах, че е той, защото го познавам добре, имах му доверие и така. Аз продължих с обичайното си държание към него, правех се, че нищо не се е случило и мислех, че така ще е най-добре. Просто да забравим този неловък момент и да продължим напред, както допреди. Той обаче спря да ме търси, спря да ми вдига, когато евентуално се чуех или видех с него го питах какво има, защо се държи така, какъв е проблема. Той ми отговаряше, че няма никакъв проблем, няма за какво да се тревожа, просто бил зает, имал работа. А аз знаех какво прави, познавах го, знаех, че има време. Но не иска да го споделя с мен и се чудех защо. Този въпрос ме убиваше, започнах да полудявам. Така и не си получих отговоря и до днес, той ми излиза със същите оправдания. А аз знам, че не е заради това, така го чувствам и мисля, че ме лъже. Чудела съм се дали ме е използвал...Общо взето всякакви теории съм мислила.Той ме отряза от неговия свят и не иска да ме вижда повече. Не мога да го приема. Обърква ме и държанието му- честити ми именния ден, не ми честити рождения, от време на време ми пише, повечето пъти, в които му пиша не ми отговаря. И не мога да приема, че не му пука за мен, някак не мога да го допусна. Че всичко се провали заради една детска глупост, едни тъпи хормони. Молих го да говори с мен, да си кажем нещата, да мога и аз да продължа, както той направи. Отчаяна съм вече. Знам, че е крайно време да продължа живота си без него, но не мога. Уморих се да се самоанализирам, да слушам съветите на приятелите ми "Забравяй го вече". И знам, че те са прави и се чувствам зле, че съм такава, че си пилея нервите за нещо такова.И съжалявам много за това, просто искам някакъв изход, искам да продължа напред, а още съм с надеждите, че всичко ще се оправи и не знам как да ги спра. Ще съм много благодарна, ако някой иска да изрази някакво мнение.
  13. Здравей! Ще ти споделя моето мнение, макар то далеч да не е експертно. Мисля, че ако се поддържаш зает с нещо това ще ти помогне. Ще започнеш да вярваш в себе си, да се убедиш, че нищо не може да ти се изпречи на пътя и че можеш сам да си изковеш щастието. Лично аз съм изпадала във фази, в които нищо не правя и аз уж си почивам и въобще не се чувствам добре. Не се харесвам и в същото време не предприемам нищо, за да се чувствам добре, полезна. И си мисля, че ако осъзнаваш, че вършиш полезна работа, започнеш да се гордееш с нещата, които си направил, ще ти бъде много по-добре Горд и самоуверен Дано съм ти помогнала по някакъв начин, успех!
×