Jump to content
Порталът към съзнателен живот

real_one

Участници
  • Общо Съдържание

    4
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. Затова пиша тук защото искам да спра да крещя. Ако си мислиш че не съм опитвала да променя това в мен грешиш. Правила съм всичко възможно това да не се случва на детето, но със сигурност не винаги се е получавало. Много добре знам колко е силна връзката между мен и детето ми. Думите ти са много верни, но и много повърхностни. Ако беше толкова лесно човек да се бори с пороците си животът щеше да е много по-прост.
  2. Това е най-големият ми страх, че той расте в същата среда. Когато се разделихме не исках да се прибирам тук, но бях много афектирана и всички си мислеха че е най-добре. Като казвам всички имам в предвид моите родители и неговите родители. Преди живеех в София, сега в Шумен. Когато си помислих да се върна в София се оказа, че е немислимо независимо, че баща му е там. Малчо не го приеха в ясла, фирмата в която работех преди да родя е пред фалит и не плащат заплати. Но даже да си представим че имам работа и малчо ходи на ясла как ще се справя това е водене на ясла, вземане, болести (всички знаем колко боледуват децата в тази възраст), ходене на работа, да отделя време за него, и накрая и домакинските задължения. Да не говорим че на интервютата за работа само като чуят, че имам малко дете и вече съм отписана. Някой ще каже ами баща му нали е там, да така е но той поне досега не е можел да взема болнични и има право на 10 дена отпуска. Да не говорим за командировките. И така се отказах, но ме боли. За да се отделя ми трябват средства, които нямам, затова се надявам да си намеря работа и да мога да събирам пари и след време да заживеем отделно където и да е. Досега съм се занимавала с дизайн, но тук няма много такава работа. Важното е да си намеря работа не каква е, лошото е че досега няма резултат.
  3. Благодаря за отговорите и съветите. В момента всичко е мъгла започвам нещо и си казвам дали не греша, отказвам се, след време почвам на ново. Не знам какво ми е призванието. Чувствам се неуверена, все си мисля, че някой трябва да ми помогне, но реалността е друга, а аз нямам смелост и сили да се справя. Относно това което искам да променя в себе си отговора ми е всичко, не виждам нищо хубаво в мен, а и околните. Затова не знам даже от къде да започна, от вчера обмислям списъка но даже ме е страх да го напиша.
  4. Здравейте, моля за помощ, отчаяна съм, животът ми е пълна каша. Преди 3 години забременях, имах връзка с бащата на детето ми (БД) от доста време, около 7 години. Когато разбрах, че съм бременна бях много щастлива, исках го, но в същото време ме беше страх. Той предполагам също се е чувствал така, но ми даваше сили. Той винаги е показвал любовта си повече от мен, аз винаги бях по-студената, по-грубата, по-емоционалната. Израснала съм в семейство, в което постоянно си викат, обиждат и винаги съм знаела че не се обичат. Сестра ми е по-голяма тя ме е предпазвала от това до колкото може. Споменах това защото като казах по-емоционална може би не бях точна, аз крещях правих скандали а той (БД) не е такъв, той не обича викането, мрази да спори. Живяхме 7 години заедно и се обичахме но със скандали, мислех че е нормално. Когато разбрах, че съм бременна реших да се опитам да не избухвам и да не крещя. Мисля, че се справих, но той почна да дълбае там където аз толкова се опитвах да пренебрегвам и незабелязвам. Детето беше на 3 месеца когато започнах отново да викам и обиждам. Когато родих и се прибрахме в къщи той беше изморен от тичането по магазини, подготовката за детето, на работа и в болницата. А аз бях изживяла някакъв кошмар в болницата и нямах търпение да се приберем. Но когато се прибрахме той поседя малко при нас, после отиде в другата стая и седна на компютъра. Аз останах с майка му, и така 1 месец докато тя беше при нас. Той стоеше при нас за малко и после отиваше в другата стая да почива, тогава поне спеше с нас. Но след като другата стая се освободи лека полека се изнесе под предлог, че не се наспива, а на другия ден е на работа. След това почна да се сърди, че не му обръщам внимание, че не правим секс, че не се грижа за него, не съм го била изгладила, не съм сготвила. Свекърва ми все ми повтаряше, че това е за него много труден период, и че това е вид ревност, че се чувства по-изоставен и че трябва да го разбирам. Живеехме в София, а и двамата не сме от там, нямахме роднини на които да разчитаме, а бебчо искаше много внимание. Той спеше малко, нямах достатъчно кърма от първия ден, дохранвах. Кърмих, дохранвах и след това се цедях, уж да се стимулирам и това на всяко хранене. Чувствах се отвратително, на третия месец отказа да суче от гърдите ми и за да получава кърма се цедях. Беше ми много трудно, а за него (БД) беше нещо незначително и не толкова задължително. Обиждаше ме факта, че не виждаше колко ми е трудно, а все не му беше подредено или сготвено. Аз станах нетърпима крешях, обиждах и един ден го изгоних. Не съм го искала в действителност но него го е заболяло, просто исках да го оплаша исках да баде повече време с нас да ми помага в домакинството както преди, защото той много ми помагаше.Не се разделихме, но при него нещо се е пречупило, а аз не съм разбрала, че така е станало. Секса беше приключил доста отдавна. Когато малчо стана на годинка си мислех, че минаваме през криза и че ще се справим. 7 месеца по късно една нощ влезнах инцидентно в стаята, в която той спеше и той се стресна веднага и прибра телефона си. Стана ми много странно не можах да заспя и отидох и взех телефона, намерих смс кореспонденция между него и колежка. Тогава откачих станаха куп нечовешки скандали, и той приключи връзката ни. Опитахсе да бъда друга да си дадем шанс но бях и съм още много наранена. Не можах да спра да викам, и да тъпча на едно място. И сега го правя. Не искам да крещя, но го правя, сега живея с родителите си и малчо, върнах се в родния си край, безработна съм. Тук няма много работа и незнам дали ще намеря, карам се постоянно с родителите си, обвинявам ги за това което стана. Сестра ми е с БАР, разболя се преди 6 години. Тогава мислехме, че ще се оправи бързо и все търсех алтернативни методи за лечение. Аз исках да и помогна и я взех при нас, но беше грешка, не и помогнах но аз станах по нервна. Така сега когато се изнервя крещя, майка ми казва че я плаша в такива моменти. Опитвам се да замълча когато съм ядосана да изчакам да ми мини, но то ме яде отвътре. Докато не си изкажа всичката гадост неспирам. А най-лошото е че казвам нещата няколко пъти, но по различен начин. Не мога да разбера защо го правя, не мисля че все аз съм права, но постоянно се опитва да давам акъл. Побърквам се! Сега искам поне детето ми да живее без викове, а не мога да го постигна, не мога всеки път да се овладея. Искам детето ми да не вижда това мое лице и да бъда спокойна и да мога да се спирам в такива моменти и да ги забравям. Понякога си мисля, че съм болна.
×