Sumerax

До каква степен името на човека има значение за живота му? С колко срички да бъде то с малко или с много ? Редно ли е да кръщаваш дете на починал близак човек или пак на баби и дядовци на които живота е бил изпълнен с трудности,мъки и провали. Има ли опасност и детето да прихване от техния невървеш? Благодаря ви че ви има защото за такива въпроси другаде биха ме помислили за луда

Когато човек достигне определено ниво на развитие ще се сдобие с такива способности. Не мисля, че това трябва да се поставя като цел без да си хармонизирал достатъчно организма и характера си..., защото това крие доста опасности. (Може да прочетеш повече по темата в книгата "Занони" на Едуард Булвер Литон)
Аз лично съм имала известни опитности, които се получиха в резултат на пеене..

Потърсих из интернет какво е казал точно Б. Дуно за богомилите. Само на едно място открих връзка между изгонването им и падането на България под турско робство. Всъщност става въпрос за статия, а точната беседа не успях да открия. Някой ако има информация, ще съм му благодарен ако я сподели.

„Латинската раса създаде инквизицията – и тя не постигна целта си. Само културните народи от англо-саксонската и тевтонската раси са сравнително по-свободолюбиви и затова имат по-силна вътрешна връзка. Там се схваща, че народите, които искат да имат бъдеще, трябва да се въодушевяват от най-възвишени идеали, но не отвлечени, а такива, които изразяват вътрешната връзка между материалното и духовното, като подчиняват материалните условия на духовните. Тук се говори само за по-напредналите представители на английската и тевтонската раси. Народите не трябва да спъват новото, което иде, не трябва да спъват идейните течения, които се явяват носители на Любовта, братството, равенството, свободата и мира. Бъдещето принадлежи, именно, само на онези благородни народи, които се въодушевляват от онези възвишени идеали. Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с пет вековно робство под турците, защото когато един народ не приеме Великото, Божественото Слово, което му се праща от провидението, и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените от България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад. Народите, които разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот.“
Из В Царството на Живата Природа

Всъщност, това което се споменава е, че турското робство е настъпило поради отхвърлянето на положителното влияние, което богомилството е можело да изиграе в духовно отношение, а не като кармична разплата за гоненията на богомилите. Според мене, сигурно е имало и кармични причини, но те са били по-дълбоки и трябва да се търсят още по-назад в миналото. Може би в по-далечното минало, отколкото историците са запознати.

Благодаря за уточнението! Беше много полезно
Виждам, че ползваш думата чувствителен в значението, което ни е натрапено от съвременната култура. Всъщност чувствителността не е слабост, а сила. Чувствителният човек има дарбата да чувства, да усеща ситуациите, хората, реакциите, логическите връзки и т.н. Това му дава силата (power - not force) на психиката, НО при условие, че е в хармония с ума и волята и тримата заедно са в хармония с вселената около тях.

Разочарованието не е качество или следствие на чувствителността. То е плод на изопачена ценностна система на ума, натрапена отново от културата ни. За да не чета лекции сега, би ли ни дал за пример някои значими за теб разочарования, които са ти дали усещането за слаба психика?

Приемането на нещата твърде навътре отново не е плод на чувствителността, а на мисловните схеми, които са усвоени в детството и по време на формирането на личността - и отново би ли ни дал пример?

Плачът и гневът са външен израз на горните два проблема - радвам се, че толкова добре осъзнаваш връзката им!

Обидата, засягането, както го наричате, е симптом на агресивен модел на взаимоотношения с останалите, в който вие сте изтъкан от очаквания към другите и тяхното мислене и отношение - реално вие се измъчвате не от това, което те вършат или говорят, не от отношението им, а от това, че не можете да ги контролирате и манипулирате така, че да отговорят на вашите очаквания. Болката е нещо като болката на възпалена рана - предупреждава ни, че имаме да вземем мерки и да отстраним очакванията - те са агентите на възпалението... И отново ще бъда благодарна, ако споделите някоя от обидните ситуации, която е засегнала нещо във вас. ако ви се иска, разбира се.

Какво разбирате под "по-малко чувствителен" и с какво чувствителността според вас отслабва психиката, та има нужда тя да се подсилва?
А как си представяте един човек със "силна психика"?

На мен много ми помогна да си изясня интелигентността книжката за децата-индиго на К. Хеенкамп.
Там са описани деца, които имат много нисък успех в училище, трудно се социализират, но са с висок коефицент на интелигентност. Моето обяснение е, че всички ние имаме някаква база-данни, натрупани знания. Но умението да използваме тези знания е нещо различно. И всеки човек има различни интереси, различно влечение, което вече често е различно от обществените нагласи и чисто финансови интереси. Нормално е човек да не знае всичко, но пък да има разностранни интереси, така да се каже-богата обща култура. Още повече, че днес информация има навсякъде...
Та ако моите интереси са и духовно търсене, нормално е да имам повечко знания в тази област /това не ме прави автоматично нито по-интелегентна, нито по-духовна/, но ако съумея да ги съчетая и приложа намясто, може би ще имам определен успех .....
Ще добавя още, че към интелекта спада и доброто възпитание, както и културата на ежедневието, също може би и чувството за хумор. Елементарни думички като благодаря и моля, извинете...

Това е опит за разсъждение, може и да греша

Така сме възпитавани ,делим света на зло-добро .Като се стремим към доброто , отхвърляме злото.Ние желаем да сме добри и това което не харесваме у себе си (зло) го отхвърляме и забравяме.Иваил е прав ,че трябва да напасваме значението на думите ,за да върви общуването по гладко.Какво значи зло (добро).Пиейки антибиотик правя добро за себе си и зло за милионите микро организми .Хората отдавна са стигнали до идеята че не съществува зло или добро, само  за себе си.Дали е зло или добро,това е оценка.Изтъкване на едното на фона на другото.Те вървят в комплект а това се забравя,в това е нашата заблуда.Но пък това е методът ни за растеж.Първоначално забелязваме злото ,обръщаме внимание ,когато ни заболи.И тогава започват вътрешните промени,и ще вървят докато ни се изясни пълната картина,на добро (зло) втъкани плътно едно за друго.Когато спрем да оценяваме нещата и ги видим такива каквито са...Божидар е прав,както разбираме ,а видно това е непълно ,така и действаме.Като слон в стъкларски магазин.В предните векове са цивилизовали по слабите ,като  ги заробват.И сега сме същите не виждаме ,че оценките който непрекъснато раздаваме ,само ни заслепяват.Истинското зло-добро са невидими защото раздробяваме картината,и загърбваме част от нея

Когато обичаме някого или нещо ние се свързваме с него. Не само това, но ние му отделяме челно място в съзнанието и сърцето си, поставяме го на преден план и му се отдаваме с всичките си мисли, чувства и действия. Любовта е нещо свещено; връзката, която се създава чрез любовта е нещо свещено. Трябва да бъдем много внимателни как и на какво/кого отдаваме сърцата си. Защото за зверовете сърцата ни са просто парче месо, което няма да се поколебаят да разкъсат, колкото и да ги обичаме. Нека не се залъгваме, че с любовта си ще спасим света. Та ние не можем да обичаме светлото и висшето, не успяваме да му се отдадем изцяло с цялата си душа и по всяко време... Въобще, толкова сме слаби в любовта си, но сме тръгнали да мислим за любов към враговете си и към вършещите зло. Не е ли това форма на гордост, която на всичкото отгоре ни отклонява от най-важното и същественото? Толкова ли твърдо сме застанали в светлината, толкова ли непоколебим е божественият пламък в нас, че да си мислим, че можем да осветим ада?

"...Ако само за момент си помислиш, че си добър, ти създаваш злото в света..."

Каквото и да си помисля , злото в света е вече създадено , но не от мен .
Попадайки в света всеки е изложен на въздействие на двете противоположности : Добро и Зло и като гледам , борбата и стремежът е да сме под въздействието на по-малкото зло и да сме му благодарни , че на негово място не е дошло по-голямото . Но да възлюбиш злото означава да си готов да направиш всичко , дори и да се жертваш . Какъв е смисълът от саможертва в полза на злото ? И без саможертва то унищожава , но жертвата не го превръща в добро .

Желанието да причиниш болка - физическа или психическа е садизъм. Желанието да господстваш над другия, да го превърнеш в обект на унижение и поробване, да станеш негов повелител, негов мъчител, негов спасител е садизъм. Е, как се нарича тогава стремежът да любиш злото и доброто по един същи начин? Има нещо сбъркано в тази твоя философия!

За мен е важно да виждам нещата такива, каквито се, да ги разбирам тях и причините довели до тях. Да извинявам някого или да му прощавам не е моя работа. Грешките е важно да се изправят, кой когато може – тук нямам претенции, въпреки че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре. Прощаването не изправя грешките. То просто в някои случаи може да освободи човека от прекомерния психологически товар, с който сам се е натоварил. Но този товар тъй или иначе е илюзорен. Прощавайки аз няма да смъкна този товар от човека отсреща, защото този товар не съществува извън умовете на прощаващия и човека на когото се прощава.

Мога да си представя любов към враговете си, т.е. към тези, които по някакъв начин ми нанасят вреда, но към злото – не мога. И тази трансформация... ами ако наистина обичайки някого го правиш по-добър, то можем да си зададем въпроса: Бог обича ли ни? Или пък Христос? Очевидно е, че с формулировката нещо не е наред. Има нещо вярно в нея, в смисъл, че ако обичаш някого ти стимулираш доброто в него да се прояви, но тази проява въобще не е сигурна. Всъщност реакцията може да е коренно противоположна – в много хора любовта ни ще събуди омраза и противодействие.

Проблемът при злото, което не виждаме, е, че така ние нямаме защита от него. Когато го виждаме, ние можем да насочим вниманието си към него и да се защитим от неговото въздействие. И видимото зло, и невидимото зло са еднакво истински. Също и за доброто. И наистина с какво това дали ние можем да видим нещо или не влияе върху неговата истинност? Рано или късно идва моментът, когато то става видимо за всички без значение дали до този момент то е било невидимо или прикрито (като например лъжата примесена с истина и представяна за истина).

Смятаме войните, глада, проблемите и т.н. за зло, но те са видимия връх на айсберга. Нещо видимо и уж разбираемо.

Истинското зло е невидимо, а е невидимо, защото е вътре в нас. Невидимостта му позволява да действа. Ние не го осъзнаваме или не го осъзнаваме като зло.

Част от нещата потискаме вътре в себе си, за да не ги виждаме, защото ги смятаме за лоши, неприятни или опасни и така създаваме в себе си едно невидимо огнище, което по наша принуда твори зло. Твори зло на самите нас, а това излиза и навън.

Другата част от нещата, които са в нас и които творят зло, ние кръщаваме добро и така правим злото невидимо за самите нас. Това е много лесно. В повечето случаи тръгваме от нещо може би добро, но всяко нещо си има път към крайностите. Когато нещото стане достатъчно крайно, то твори зло, а ние продължаваме да го мислим за добро. Или пък директно приемаме злото за добро. Злото е невидимо, защото ние не се оставяме да се научим да го отличаваме от доброто. По-удобно ни е да се самозаблуждаваме. Не че разни сили не се опитват също да го завоалират.

Това е само една част. Дори по-безобидната.

Представете си човек извършил насилие над момиче. Полицията го арестува и в затвора полицай го убива за назидание. Повечето биха казали полицейски произвол.

Представете си човек извършил насилие над момиче. Бащата на момичето го убива. Повече хора биха мислили, че е справедливо.

Така следващото ниво невидимо зло е на нивото на семейството. Където за честта на семейството, за благото на семейството, за процъфтяването на семейството, за духовното развитие на семейството и т.н. се вършат неща, които никой не би простил на отделен човек. Като принуждения за аборт, принуждения за брак, принуждения за развод, принуждения за жертване на личния живот в името на семейството и т.н. Обаче семейството е готово да поеме тези неща и е готово да ги превърне в невидимо зло. “Та в нашето семейство това е нормално и е за благото на всички”

Следващо ниво невидимо зло е нивото на народността. Едно време вандалите са плячкосвали, крали, убивали, заграбвали, рушели, насилвали. В рамките на тяхната народност това се е смятало за естествения начин на живот.

Или пък в днешно време в името на финансово проспериране на Америка се издига щит върху американските компании, напр. тази която причини еко-катастрофа при добив на нефт и газ или тези, които превърнаха няколко страни в Латинска Америка буквално в бананови плантации. За невидимото зло на българската народност няма да говоря. Всеки може да си помисли за него.

Предполагам се досещате за невидимото зло в рамките на групата, сдружението, съюза, партията. Всеки отделен служител на компанията Кока Кола като индивид може да оцени вредността на тази напитка. Обаче, като служител той ще проповядва, че е дори здравословна или най-малкото, че осигурява щастие на хората.