ambersilence

До сега не съм. Вярвам, че основната причина за това е неспособността ми да се доверявам на хората и постоянното, остро и натрапчиво чувство, че всеки иска нещо от мен и че всеки се опитва да ме "прекара" по някакъв начин. Предполагам, че всичко това е отново следствие на годините разочарования от собствената ми плът и кръв.

Благодаря Ви! Взех решение да се опитам да се справя с положението си още веднъж, като по стечение на обстоятелствата, намерих прилична и приятна работа, която ще започна от понеделник. Обръщам се към Вас, този път с молба за съвети ... От тук на къде ? Какви са стъпките, по които да тръгна ? Трябва ли да имам очаквания или е по-добре да живея без към момента ?

Психолог със сигурност не съм, макар Психологията винаги да е представлявала интерес за мен. Не съм се задълбочавал в четене, дори и да съм искал, от край време съм неспособен да чета съзнателно. 2-3 страници, прескачайки от ред на ред стигат за да загубя интерес, независимо от съдържанието. Та аз един филм не мога да изгледам вече . Терминологията ми е служила само и единствено за улеснение, когато съм "разчленявал" проблема на съставните му части, в търсене на обяснения и решения .. уви, твърде късно.

Не съм сигурен, от къде да започна и как да издържа написаното, така че да бъде максимално разбираемо за всички ... Израснал съм в семейство на алкохолици (баща и майка), където насилието (физическо и емоционално), униженията и тормоза са били ежедневие. Няма да навлизам в детайли, защото не смятам, че е нужно. Ще кажа само, че честотата и степента на тормоза са били много високи, с бликаща злоба и омраза. Още в тези детски години знаех, че нещо не е съвсем норнално с мен. Започнах да формирам различни нервни тикове, псувах и в съзнанието ми се бяха появили мисли, твърде непривични за дете. С годините, проблемите и болката, които прикривах растяха и бях сигурен, че в даден момент маската ще падне .. но тогава не съм и мислил толкова над това, а и не се притеснявах особено, защото бях запазил вярата в себе си и знаех, че няма нещо с което да не мога да се справя. По това време, все още не проявявах никакви симптоми на асоциализация и депресия, дори напротив - живеех всеки ден. Всичко за мен изглеждаше добре, всички проблеми изглеждаха преодолими и всички мечти постижими, до завършване на гимназията. Тогава, като от нищото, за няколко кратки месеца животът ми се преобърна напълно. Формирах неразрешим за мен вътреличностен проблем, изгубих напълно вярата в себе си, самочувствието и идентичността си, а с тях и социалния и интимен живот. Гледайки назад към този период (грубо 4 годишен), ми е трудно да повярвам ... през какво съм минал и какво съм позволил да ми се случи - пълна деградация на личността. В края на този цикъл някак успях да събера сили, за да се изправя на крака и да продължа с живота си, но вече не бях същия човек. Тъгата, гнева, неудовлетвореността, самосъжалението и всички други негативни чувства и емоции, които изпълваха и даваха до някаква степен смисъл на дните ми, бяха започнали да избледняват, а на тяхно място се появи ново, непреодолимо и смазващо състояние - анхедония. Нищо от нещата, които някога ми бяха носили емоции, не беше в състояние да ме зарадва, никой и нищо не ме интересуваше, нямах вече цели, амбиции и дори елементарни желания. Живеех единствено под "натиска" на обществото и на неговите очаквания, което правеше всеки ден, безкрайно труден и дълъг. Логичното се случи и в крайна сметка напуснах работа (работа и позиция за която почти всеки на 25г би ми завидял). Не го направих, за да търся ново предизвикателство или по-добра работа, а защото просто не издържах. Представете си по цял ден да правите нещо, което не Ви доставя удоволствие .. е за мен всяко нещо е такова. Сега, на прага на 26, седя и мисля предимно за смъртта. Нямам и никога не съм имал система за подкрепа, родителите ми са трайно и крайно деградирали, нямам приятели, защото никой не ме познава и не знае, кой съм всъщност, нямам собствен дом, нито приятелка (истината е, че такава не съм имал никога), не знам що е любов, нито що е щастие и честно казано не вярвам, че някога ще разбера. Със сигурност знам, че не съм способен да сложа край на живота си, защото вътрешно изгарям от желание да живея, но ако можех да избирам, бих предпочел да съм мъртъв, още днес. Използвах последните месеци, за да рационализирам и погледна обективно (не през призмата на болното ми съзнание) случилото/случващото се с мен и истината е, че нещата са много по-сложни от колкото съм мислел и са до голяма степен непреодолими за мен. Моля без клишета и присъди .. Не знам, какво ще правя от тук нататък и до кога ще успея да задържа фронта. Не търся съвети, а разбиране. Благодаря.