Багира

Вдлъбнатините ги има, но те може да бъдат оприличени на какво ли не още. От това особеността на мястото не намалява, обаче. Траките са правели дървени конструкции върху такива места. На самия Белинташ има явни следи от вдлъбнатини в скалите за поставяне на греди. Нима ще направи някой звездна карта върху скала, над която има дървена конструкция? Карай. Дано да оцелее мястото, че се говореше, че е продадено ...

Това е много интересен въпрос: Ако се храни човек с плодовете на живота, ще ли посегне към плодовете за познаване на доброто и злото? В замаяното ни самовлюбено обяснение, че това е необходим етап виждам утехата на лисицата под високото грозде... Както има възможност да се яде от фаталните плодове, със сигурност има възможност и да не се яде. То ест не виждам защо грехопадението да е единствената възможност за развитие. Пълнотата на Божественото творение би трябвало да съдържа и развитие без познаване на трагичните за нас плодове. Нашият клон от събитийна траектория не може да бъде единствената принципна възможност. Това, че ние сме се оказали на нея си е наш избор и проблем. Но не може да бъде единствена възможност.

Тъмната ни страна е естественото продължение на светлата ни страна. Както и светлата- естественото продължение на тъмната ни страна. Това естествено и неприятно единство произлиза от единството на плода от дървото за познаване на плодовете на дървото за познаване на доброто и злото. Един плод с две особености, не два плода. Плодовете на дървото на живота нямат две страни. Те носят живот. Така, който не иска да има тъмна страна, ще трябва да се откаже от плодовете за познаване на доброто и злото. Не само от единия аспект на тези плодове, защото той не може да се отдели от другия аспект.

Ах, как уж едно и също нещо гледаме, а толкова различни неща виждаме! Това дори в науката е проблем, а в мистицизма е причина хората, които се занимават с наука да отричат мистицизма като метод на получаване на информация. Не виждам особено противоречие между постовете на Кристиян и Венци. Виждам съвсем ясно общата им основа. Виждам ги единствено като допълващи се, и в никакъв случай говорещи сами за себе си и на собствен капсулован вътрешен и разбираем само за авторите език. Освен това съм почти изцяло съгласна с тях. Дори може да се каже изцяло, може би отделни щрихи, които дори не са изречени тук. Човек не е израстнал в егоизма си. Само се е отдалечил от Баща си. От първоосновата си. Страшно чудно е, че някой може да види в това печално събитие елементи на израстване. Истинското израстване е завръщането към тази основа. Израстването на аз- центрираното същество е израстване на нещо, което не е добре да израства, а сега даже трябва да се смалява. .За да израсте Другото. Другият. Който може да яде от плодовете на дървото на живота.

Не бих тълкувала по този начин библейският израз "Матей 18:20 Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях." по този начин. Предполагам, че Учителя е имал съвсем сериозни основания да направи такова тълкуване в подходящ от негова гледна точка момент, пред подходящи хора. За тях то означава каквото трябва да означава според състоянието им. Въпросният цитат извън този момент и тази аудитория може да получи съвсем друго и общо тълкуване. Няма да го правя, защото е съвсем пък извън темата. За да се върна към темата, ще направя заключение, че е особено вълнуващо, когато науката потвърждава откритията на мистиците. Това може да ни насочи към извод, че представата ни за информация е твърде ограничена. Явно е, че до информация човек може да стигне по повече от един начин и те да са еднакво добри, макар и съвършено различни. От някаква гледна точка науката и мистицизма може да се счита, че се доближават в процеса на развитие. Но това никак не значи, че науката и мистицизма вървят в правилната посока. Напротив, според мен те се доближават в заблудите си. И пак нещата не са трагични. Както се доближават в заблудата си, така може да се доближат и в прозрението си- че истинските неща лежат извън пределите както на науката, така и на мистицизма. Доколкото и двете разглеждат неща от този свят. А Царството Божие не е от този свят.

Да. Също- и без маски. Единият ден, в който искрата на самосъзнаването ще се окаже затворена в създадените от самата нея пространства вече е дошъл. Ние от много време сме в него. Науката е една кула от този затвор. Мистицизмът- друга кула. Е, извън затвора има градушки, бури, задачи, може да е много по- спокойно в един затвор. Докато на човек му омръзне. Значи- много важно условие е да му омръзне. Да се е запалил огънят на копнежа. Иначе човек си играе игра- уж "да бъде Твоята воля", ама чакай да ти кажа какво да поискаш. Това е- да се чувства човек сътворец, но всъщност да е творец на собствения си затвор.

Наскоро започнаха да публикуват в един форум откъси от изумителната книга на Екхарт Тол "Гласът на покоя" Ето малко по темата: "Догмите - религиозни, политически и научни -произтичат от погрешното убеждение, че мисълта може да улови действителността или истината. Догмите са колективни понятийни затвори. А най-странното е, че хората обичат затворническите си килии, защото им дават чувство за сигурност, фалшивото усещане „аз знам". Нищо не е донесло повече страдание на човечеството от неговите догми. Наистина, рано или късно всяка догма се разпада, тъй като действителността в крайна сметка доказва неистинността й, но ако не бъде прозряна заблудата в самата й основа, догмата ще бъде заменена от друга. Каква е тази основна заблуда? Отъждествяването с мисленето. Духовното пробуждане е пробуждане от съня на мислите."

А как ще преценим точно силата на Словото? Какъв критерий имаме за такава преценка?

Много интересен въпрос! Дали подозираш, колко е интересен и ключов... Убедена съм, че има огромна разлика! Един жив Учител не говори на нас. Говори на нашата вътрешна същност, за която ние имаме смътни догадки. Това, че и ние присъстваме при това, че слушаме с ущите си, гледаме с очите си, само ние можем да докараме Другия при Учителя си е отделен въпрос. Писменото слово ни говори на нас. То може да ни настрои по един, или друг начин, може да се доближи до един вътрешен наш си език, но не много повече от това. На спящия Друг в нас не говори. Според мен.

Да. Няма защо да се плаче и недоволства. Давам мотивацията на своите действия, не на думите си, които дори не са хленч, или плач. Изплакани са ми сълзите, изхленчен ми е хленча. Проблемът със зоопарконвете е много по- трагичен, като се замислим. В много зоопаркова животните наистина намират убежище. Защото човекът им отне техния свят. Който е и негов. То ест той ограби и ограбва и себе си. Можем да садим дървета. И е добре. Но ако не правим друго, си играем на дупка в морето. Не е като да не зависи нищо от нас. Напротив, много зависи. От пътя, който бихме извървяли, или не бихме- навътре към себе си, към истинската си същност. И ако си мислим, че това няма отношение към радиоактивните облаци, унищожените езера, реки и морета, най- вероятно ... си нямаме хал хабер от тази своя истинска същност. А си играем на пътища, пътници, добродетелност, промени и т.н.

Я, че интересна разговорка! не знам дали на другите им е интересно, обаче ... Но на мен ми става все по- интересно! "Добре, ще задам няколко въпроса: 1. След като и ти като нас живееш тук и сега, в този полярен свят, като човек - мислиш ли, че действително може да избягаш от, както казваш, "играта на черно и бяло" (колкото и да убеждаваш себе си, че тази игра не те вълнува)? " Не съм по- различна от всички, които живеят тук, разбира се! . Обаче не искам да бягам от света на полярностите. Искам да изляза, което е нещо съвсем различно. Интересното е, че считам, че има къде, то ест, че извън света на полярностите има свят, чиято проекция, сянка е светът на проекциите. Също така, считам, че нещо от мен знае пътя за там. То си е оттам. Това "там" е същевременно тук. Такава е връзката между проекциите и оригиналите. "2. Относно тези ти изречения: Повечето хора не харесват, примерно, някои чернотии. И си мислят, че като изберат белотии, се спасяват от чернотиите. Да си черноглед, или белоглед е еднакво лесно и еднакво безсмислено Кой от световните Учители призовава към чернотии и черногледство." Защо задаваш такъв въпрос? С основание не призовават. И мен не ме интересува това. Нито чернотиите, нито черногледството. Считам, че повечето Учители призовават именно към това- сбогуване с черно- белия живот. Връщане към истиниския Живот. Ако са наистина Учители, няма към какво друго да призовават, всъщност. "3. Не твърдя, че го знам, но със сигурност е нещо отвъд черното и бялото" Мен лично ме смущава съчетаването на синия с червения текст в това ти изречение. Възможно ли е човек хем да не знае, хем да е сигурен?" Смущава те, защото някак не приемаш предположението, че има сигурност в нещо, което прилича на знание, но не се получава както привичното ни знание. Човешкото знание не е нещо, в което всъщност можем да имаме кой знае каква сигурност.А това, което носи сигурност, е Знание. Гносис, но това е гръцка дума за същото. Всъщност, не съм съвсем сигурна, че отхвърляш. Но тогава пък защо те смущава? " Тъй като се познаваме, вярвам ти, че не изпитваш страх и че не възприемаш себе си като черногледа. " Това е точно така. не изпитвам страх и не считам, че съм черногледа. Не ми минава и през ум да плаша когото и да било с каквото и да е. То и няма нужда ... Ето, сега няма начин да не се види, че това вече си е твоята интерпретация на думите и отношението ми! Като се познаваме, знаеш, че умея да се радвам! И ценя радостта! И се радвам на радостта на другите! Но ... я ценя достатъчно, за да се стремя към това, да не я помрачавам! Помисли си, защо ти е да влагаш в думите ми съвършено друг смисъл ... Помисли си ... Цениш ли усмивката на едно дете? Радостната му игра? Непосредствеността? Любовта, която блика от него? Как тогава не те боли от това, че само след няколко години те ще изчезнат и това прекрасно създание ще се превърне в нещо далеч не така прекрасно? Какво става с всичките тези прекрасни създания? Заживяват в света, който ние мъдрите, просветени, възвишени, божествени възрастни сме им създали! А умеем ли да изграждаме друг свят? Радваш ли се на пеперудата? На облачето? На планината? Не те ли боли за изсечените и дървета? За поруганите бившо кристални езера? За химическата и радиоактивна смърт, които носят прекрасните облачета? Радваш ли се на прекрасните диви животинки, намиращи късчета живот единствено зад решетките на зоопарковете на хората?!? Как може да си мисли човек, че може да се радва така, как може да се нарича това радост! Досегът със света на "оригиналите", не на проекциите, дава такава ведрост и спокойствие. В полето им може всеки, който го пожелае и му се довери, да изгради своя път към този свят. Но извън това поле ... Какъвто и път да гради... с пределни и отвъд пределни усилия ...

Хъм-м-м... Това е ситуация, в която повече обяснения е възможно да не дават повече яснота ... За баланс- има достатъчно мнения. Пък и е ясно- на всяко черно крайче си има бяло, на всяко бяло- черно. Обаче доста пъти вече казвах, че не ме вълнува играта на черното и бялото. Тя не ми е интересна. Защото не е същностна. Тя е една проекция на нещо друго. То ме интересува. (не само мен, разбира се! Считам, че Христос точно за това е говорел, също и Учителя, както и много други, преди и след тях) Повечето хора не харесват, примерно, някои чернотии. И си мислят, че като изберат белотии, се спасяват от чернотиите. А то не се спасяват. Само избират един от двата неразделни края. Има известно значение кой край човек ще избере, но по- важно е изобщо да не се избира тази пръчка... Да си черноглед, или белоглед е еднакво лесно и еднакво безсмислено. Реалността е нещо съвсем различно. Не твърдя, че го знам, но със сигурност е нещо отвъд черното и бялото. Дори не може да се счита, че ги съдържа. Просто е нещо различно, а черното и бялото са проекции. Тясно ми е в рамките черно- бяло, добро- зло. Считам, че скътаното в мен Божествено ядро (и във всеки от нас) се задушава в тези рамки. Ясно е, че на мен като ми е тясно, на други може да не е. В интерес на истината, на тези, на които им харесва играта в света на полярностите, мненията ми ще изглеждат смущаващи, агресивни и черногледи. Но аз не изпитвам страх. Нито се чувствам черногледа. Как бих могла да плаша при това положение някого? Личен пример имам предвид- за допустимост на гледна точка. За допускане на правомерността и основателността и на съществуване. За допускане на паралелно съществуване- на първо време. За отхвърляне не след етикетиране- ето го черното мнение- няма място тук! А след отхвърляне на аргументи. Обаче- реални. Не измислени, или подменени. Това, което вземаш за страх е наистина страх, но считам, че не е от това, за което пишеш, нито на това, което, вероятно,считаш, че се страхува. Това, което се страхува е бездруго обречено. Няма нужда чак толкоз да го дундуркаме.

Не допускаш ли, че ако някой е тъжен, той има нужда от това? Примерно, за да престане да бъде тъжен, просто трябва да премине през тъгата си. Също, може ти да го определяш като тъжен, а той да не се чувства така. Също, може това да му е начина да се захранва с енергия от околните. Тогава какво ще му предложиш ти в замяна? Винаги ме е очудвал стремежът на човека да "подсказва" на Нещо (Бог, Сила, Светлина и т.н.) какво да прави. Накакъв стремеж към съавторство...

Някъде сред многобройните притчи, които дава Ошо, имаше една такава (преразказът ми може да не е много точен, петта ми не е от най- услужливите ...): Един дзен ученик решил, че вече е научил достатъчно от своя учител и му е време да се прибере у дома. Така и му казал. Учителят се усмихнал, пожелал му "На добър час", и му направил подарък, но с молба да бъде спазено едно условие. Подаръкът бил една кутийка, като кутийка за бижута. Не изглеждала много богата, нито много древна, но не била и нова. Условието пък било, да я оставя винаги така, че да бъде стои хармонично там, където я оставя.Ученикът бил трогнат, с радост приел подаръка, обещал строго да изпълнява заръката на Учителя, сбогувал се и потеглил към къщи. Там му се зарадвали и той бил щастлив, че след дълга раздяла най- после отново си е у дома. На видно място в стаята си сложил подаръка на Учителя. Минали няколко дни. той гледал подаръка и осъзнавал, че стаята му никак не хармонира с подаръка. Решил да я преустрои, така че да бъде изпълнено условето- стаята и кутийката да са в хармония. Потрудил се няколко дни, преобърнал стаята си, накрая решил, че вече всичко е наред, стаята и кутийката си хармонирали. Няколко дни се наслаждавал на хармонията, но след това осъзнал, че къщата някак не е в хармония с кутийката. Запретнал отново ръкави, преобърнал къщата, подредил я, докато вече хармонирала напълно с кутийката. Но не след дълго осъзнал, че градината му ... После- че градът, в който живеел... Сменил си и града. Но когато отново го заглождило познатото чевство на безпокойство от дисхармонията, взел кутийката, върнал се при Учителя и му я подал с думите: "Вземи си подаръка! Не мога да изпълня твоето условие! Този подарък не е за мен! " Та така...

Правилно! За страха- направо ти се струва! Изтощително и глупаво е да се страхува човек. И да се плаши. И да плаши другите. Ако казвам нещо, изглеждащо ти черно, то ... основанието, което имам, за да го кажа, е всъщност много по- черно. Дай личен пример! Остави черногледците да си черногледстват! Ама пък... да не би оптимистичния ти модел да таи някакви черногледо- резонансни хармоници?

Идеята ти е много интересна. Тук отново ще проличи концептуалното различие, тъй като въпросът за хармонията, разбира се, е много ключов. Моят личен опит ме доведе до убеждението, че и най- хитрите и могъщи системи и методи за хармонизиране на всякакви тела, дават резултати, но съвсем временни (нещо повече- в известен смисъл и до по- лоши резултати, в съвършено нежелан аспект), след което трябва да се започва отначало, или малко след това. Интересното е, че човек е страшно упорит и не се отказва лесно от опитите си да се хармонизира така. Всяка система за хармонизиране върши чудесна работа, обаче, в контекста на започваща фундаментална духовна промяна. Но дори и тогава си има чаши, които изпиваме, няма как, докрай. Но поне сме направили всичко посилно. Когато един световен учител, проводник на Христовата сила, говори на ученици за хармонизиране, дава им съвети в тази посока, едва ли счита, че всеки, който изпълни всичките му съвети ще се хармонизира. Съветите действат така в осигурената от учителя среда. Извън нея ... Извън фундаменталната духовна промяна всички системи за хармонизиране са обречени. Но не виждам защо трябва да убеждавам хора, чийто личен опит им шушне друго. Те имат правото си на собствени изживявания!

Права си! на тебе- твоето тяло. На мен- моето. Просто споделих това, което моето тяло вече ми е казало. Иначе, тъй като със сигурност не искам да променям никого, изписах заблудите си като информация за размисъл. И за предизвикателство. Също и за сверяване.

Eто няколко много прилепчиви, устойчиви и съвсем заблуждаващи заблуди (няма пълен списък, разбира се...): 1. Че безсмъртието е възможно в нашия свят на промените (не е невъзможно, но е в разрез със законите в този свят, следователно нещо ще трябва да компенсира това нарушение, замисляме ли се какво?) 2. Че еликсирът на живота е нещо, което се приготвя от субстанциите на този свят 3. Че хармонията в този свят означава хармония с Божествения свят 4. Че наличието на хармонията с този свят може да ни излекува (все пак не е хармония и с Божествения свят...). Такава хармония се постига- по- лесно, или по- трудно, но се оказва, че не е достатъчна, ни най- малко Нищо, де! За утеха ще кажа, че при липса на каквато и да е хармония все някаква, дори и такава, която е нетрайна и не върши работа, е добра. Но не бива да се заблуждаваме, че това е крайната цел. Бе може да се заблуждаваме, но после плащаме за това.

В смисъл- ако се досетиш, че в една вселена, в която всичко тече, всичко се променя, да възжелаеш да спреш основен неин закон- сам си подписваш сертификата за безумие.

Толкова е гадно, че може и да е вярно. Но не зная, наистина.

Представяш ли си да може? Джонатан Суифт в "Приключенията на Гъливер", в страната, в която хората живеят на един летящ диск, описва едни такива бесмъртници. Те се раждат понякога сред семейства на смъртни хора. Когато се роди такова дете, познават го по характерна, особена бемка. тогава всички в семейството плачат...

Уви, ето: Обаче ставаше дума дали да правим нещо, за да променяме някого, даже повече от един. Не е въпросът във вълшебната пръчица (примерно- помощта, или желанието за промяна) а в ръката, която я държи. Тя е една и съща- тази, която не е почистила снега, не е опясъчила, та е направила възможно някой да падне, и тази- която помага на клетника да стане. За щастие- като я има едната, а има и другата. Но това не променя нищо. ...

Самотата не означава ли да осъзнаваме, да усещаме липсата на нещо, което е важно за нас? На непълното човешко същество, значи, все ще му е самотно. Както и да запълва фундаменталната си липса- все ще му е незапълнено. И - самотно. Изборът му е дали да го признае, или да не го. Като признае това, може и да се получи етап в духовното развитие. В смисъл- "Блажени нищите духом..."

Сложно е с помагането. Ако искаш да помагаш- точно си високомерен (мислиш, че знаеш с какво, кога, на кого, че и какво е добро ...) Ако не искаш да помагаш, си не по- малко високомерен (седиш отстрани и гледаш сеира на хората, на всичкото отгоре може и да ти хрумне, че след като не помагаш- не си изобщо високомерен) . Остават ключовите думи- "искам" и "високомерен". Може би ако осъзнаем какво общо имат те с нас, ще отпадне както въпросът с помощта- дали, кога, на кого, как, така и всички останали въпроси, свързани с нея. Ще ни идват просто отговори. До тогава ... Всеки със своята си разновидност високомерие.

Е, какво от това, че сме несъвършени? Като ти кажат, че си рошав, какво правиш? а) Казваш:"Не! Вие сте невежи! Я колко съм сресан!"; б) отрязваш си главата; в) потъваш в разкаяние и самосъжаление; г) все пак вземеш, че се срешеш; д) не само, че не се сресваш, ами и преставаш да се миеш Всичко може да бъде кумир. И нищо не бива да бъде.Заповедта е ясна. Без нея могат ... тези, които нямат нужда от заповед. Което не значи, че имат различно поведение. Просто нямат нужда от заповеди.