Багира

Напълно основателно се съмняваш. Даже може и да си уверена. Това не прилича на правилен път. 2. Ако искаш си затваряй очите, но не бих посъветвала никого да го прави. И себе си. Те, човешките очи, обикновено не виждат, та по- добре е да ги държим отворени- може в някакъв момент да започнат да виждат. Човешката красота е извън човешкото красиво- грозно. така че- докато се люшкаме между красивото и грозното сме далеч от своята си истинска красота. 3. Човешката страст към размисъл се самодъвче. Не го извежда наникъде. Само се храни и дъвче сама себе си. Истинската възможност за размисъл е зад нея. 4. Това сърце, в което няма място за себе си и за другите едновременно, което прави разделение между тези неща, е много тясно. За Пътя ще да ни трябва друго сърце. 5. Създаването на кумири се разглежда в десетте Божи заповеди. С основание. Себеутвърждаването отдавна е показало лицето си. Не плачи за него. Чудесно е да уповаваме, но не сляпо и не на всякакви щуротии.Но си мислех, че желаещите осъзнаване са наясно с това- на какво може да се уповават и на какво- не.

Изстрел в десятката! Това е точно по темата!

Напълно съм съгласна! Смешно е да се вайка човек колко много не знае и да се плаши сам от себе си! Смешно е и да се възгордява, като всъщност величието му си е от вида "на гол тумбак- чифте пищови" . Смешно е да се прави или едното, или другото, като не се вижда, че са едно и също! Но не е смешно и има своя дълбок смисъл- да не би все пак да започне да се опознава и да вземе да открие наистина величието си! Защото преди това трябва да плати една цена, която изобщо не иска да плати! Да види и да се откаже (доброволно и с радост!) от себеутвърждаващия си начин на мислене и живот!

Багира, опасявам се, че мислиш твърде едностранчиво. С лека ръка обявяваш инакомислещите за това, че не разсъждават качествено и се опитваш да налагаш посоки ... Според мен това не е начинът, по който един човек би могъл да убеди събеседника си в правилността на своето становище ... Себепознанието е важно нещо, което предполага размишления малко по-различни от подобни песимистични възгласи. Целта му не винаги е да докажем на себе си колко сме несъвършени и да си навием на пръста че е нужна някаква вътрешна промяна . Принципно сигурно мисля едностранчиво. Но да налагам посоки... Това е твоя интерпретация. Много бих искала да не съм права. Захласвам се по божествения си ум, и по божествеността на ума на другите - също. Ако нещо убива на захласа ми- привижда ми се. Ни най- малко не отричам значението на себепознанието. Но какво си мислиш, че ще откриеш, като познаеш себе си? "Съм най- прекрасен, съм най- красив..." Не ти трябва вътрешна промяна? Напълно е възможно! Самодоволната част от теб никак не би я искала! Точно така е! Не бих искала да убеждавам когото и да е в каквото и да е. То картината на самия живот не може, та аз ли ...

А нима умът служи на човеците единствено и само за да помнят "Отче наш"? Извинявам се, ако звуча грубо, но според мен красотата на ума е именно неговата индивидуалност. Нима следва да си облечем умствени униформи и да разсъждаваме в стил стадо? Е, отнякъде се почва. По- добре да е откъдето трябва. Иначе не само че сме с униформи, ами и на нищо не приличат. И си мислил, че сме различни. Но сме съвсем еднакви в ... мизерията си. Едно самодоволно стадо с много шарени овчици, дружно и опиянено от свободата си, потропкващо доволно и свободно по пътя към кланицата.

Да ... Егоцентричния ум се бои да не би да го лишат от индивидуалността му. Интересно, какво си мисли, когато произнася "Да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята!"? Може би тайничко си шепне "да не бъде!"? Или дори предпочита да не споменава, да не се и сеща даже за молитвата "Отче наш"? Ми тя и просто посегателство върх, собствената воля!

Хм, така постановката е лишена от познавателен смисъл. Напълно съм съгласна. лишена е от познавателен смисъл. Но този ум се чувства съвсем комфортно в тази лишена от познавателен смисъл ситуация. С други думи, усещането за комфорт за известно време няма нищо общо с действителността. но на този човек не може да му се обясни ситуацията, в която е. А той ще си мисли, че е в познавателна ситуация, която има смисъл. Въпросът е как би могло да разбере в каква точно ситуация е. подозирам, че само подходящ по произход и интензивност шамар може да го отрезви. Ами ... Дано да има и друг начин, но за този случай знам само този начин. Честно казано- не помня вече. Но сигуацията дете- възрастен е доста различна. Детето някой го е изолирал. Възрастният сам, с творчески ентусиазъм и плам се е изолирал. При това- считайки, че се развива. В частност- постига божествено състояние. Уповавайки на усещането си за блаженство. Което не му е никакъв проблем да си го измисли достатъчно блажено.

Направо съм сигурна, че има и друг начин за изява на Божествения ум. Нещо повече- сигурна съм, че изявата на човешкия ум няма нищо общо с изявата на Божествения. В противен случай нашият свят не бе бел това, което виждаме, че е. Иисус не би твърдял, че Неговото царство не е от този свят. Не бихме имали нужда и от религия, тъй като както божественото се изявява чрез тревите, минералите, живинките, нищо не му пречи да се изяви и чрез човека. Но не. Всъщност- пречи му. Самият човек. И не би се чудил Мечо Пух- дали няма и друг начин за слизане по стълбите- освен този- дум, дум, дум... А дълбоко в себе си той подозира, че трябва да има и друг начин ... Ето идея едно прозорче към този друг свят, в който бихме могли да бъдем, в който сме призвани да бъдем, който е и тук, но до който нямаме никакъв достъп, докато не се откажем от собственосътворения си затвор- егоцентричната индивидуалност.

Винеги съм се чудела: Ако един ум е затворен сам в себе си, в създадения от него самия свят, и продължава щастливо да си твори затворения свят, как може той да открие, да проумее своята затвореност? Той отхвърля всичко, което тропа на черупката му! За него наистина съществува всичко, което той си измисли! И нищо извън това ... Но то не съществува за другите затворени умове. макар че всички заедно също създават един затворен напълно ментален свят. Който се самосрива, защото е изолиран.

Ха, добре казано! Изумително е. Колко неразумен е човек, а колко търпелив е светът. Чака го да се наумува ... Докога ли? С нещо все трябва да проумеем, че имаме път, имаме задачи, имаме работа да вършим. Също и да проумеем какво ни пречи да вършим работата, да решаваме задачите, да вървим по Пътя. Някъде сред това проумяване може да открием, че в живота си често трябва да правим избор: ума ли да слушаме, или сърцето. И тогава може да открием, че с Този ум, който имаме сега, и с това сърце, което имаме сега, винаги ща трябва да избираме- едното, или другото. И ако искаме и двете, ще трябва ... да си намерим друг ум и друго сърце.

Кристално права си! Не става дума за кое да е мислене! Не става дума за кой да е ум! Не става дума за човешкия ни, добре познат ум! И изобщо ... По- нататък в същата беседа четем: сага можем да си представим, какво се случва, ако възприемаме фрагментарно нещата. Решаваме, че когато мислим с нашите си умове, реализираме Божествената идея. Какво остава? Да си кажем: "Гледайте, гледайте!" Плодовете на човешкото умуване не ви ли казват чия мисъл се реализира в живота на човека? Какъв е проблемът да си кажем: "Разбира се, че е Божествената любов! " Само че ...

Уви, това не е никак така! Необходимо условие е, но съвсем не е достатъчно! Много неща ни доставят и радост, и удоволствие, но изобщо не може да се счита, че сме на прав път. Да, така сме свикнали- правилно действие- радост, удоволствие, захарче, неправилно- обратното. Но ето, има хора, които се радват дори на света на дуалността (и вярно- привлекателен е! ), но това няма нищо общо с Правия Път (който е път на излизане от този така прекрасен свят...) Иначе- пътища - безброй, който си обявим за прав. прав е...

"Свърши се!" ... Какво вълнуващо ... начало ... Благодаря ти! Желая на себе си и на теб този всепречистващ пожар, след който е това изумително Начало!

Бе ... Извлечи от примера каквото можеш! "Не виждам защо един благороден дон"... да не проумее нещо, което е вярно и му се обяснява ... добре и достатъчно често ... Погледни на нещата и от друга страна, о голямо его! Откъде така добре познавам заблудите ...

Ама ... Имаше една пиеса ... май "Главанаци" се казваше. Господ си говори с трима братя. Те- сиромаси. Господ иска да им помогне. Пита ги какво искат. Единият казва: "Искам колиба!" "Ама ... как?!? Само колиба ли?!?" "О, не! Голя-а-ама колиба! ". човекът не подозира, че може да се живее в друго, освен в колиба ...

Интересни изводи правиш. За какво ни е положителния полюс, след като не можем да го отделим от отрицателния? Мислим си, че избираме единия, но всъщност винаги избираме и двата! Защото са неотделими! За средния път считам, че нещата не стоят така, както ги виждаш. Натрупванията биха свършили работа едва тогава, ако успеят да ни убедят, че нямаме работа повече да подхранваме играта на двойките противоположности. Ако твърдението ти беше вярно, кръстът, като символ на Пътя, щеше да има само хоризонтална част. А той има и вертикална. Двете части имат само една пресечна точка. Движението по хоризонталната част носи ... усещане за разпъване. Не е достатъчен отказ от материалното, напълно съм съгласна. Отказът, както и пристрастеността към материалното, са две маски на едно и също нещо. Не ни трябва да избираме маски, трябва ни да се разделим с това, което ги използва за маскиране. Що се отнася до Любовта, Доброто, Радостта с големи букви, те не са просто големи, те са принципно различни. Те не са свързани с друг, противоположен полюс Такива неща не е лесно да се представят, да се изкажат точно пък си е направо невъзможно. Което не ги лишава от реалност. Ние живеем в нереалност, не те.

Интересно: не можеш, или не искаш да видиш с какво вървят винаги заедно? А може би- и двете- и не искаш, и не можеш? Нормален затвор? Във филма "Пианистът" главният герой избира да остане на стария кораб, който ще бъде взривен. Той не се вижда извън това съоръжение, което чувства като свой дом. Много от нас постъпват така. Корабът наистина е негов дом, в известен смисъл. Той не знае за друг. Но зрителят знае, че мястото на едно човешко същество е не на един ръждясал кораб, корабите са за използване, за да служат, а не за да обвързват хората!

Добре. Всъщност защо ти е да искаш да знаеш, дали има нещо положително? Нещо като извинителна бележка ли би било това положително? Има нещо крехко и слабо в един не негов свят. Затворено е. В затвор. Там е тъмно и ... затворено. Но нещото е малко и слабо. Без затвора не може да събере сили, да си направи пътя за прибиране. Разгражда- прави път. Не разгражда- няма път, стои си във затвора. Да, нищо не го смила повече, но и си стои затворено. Този затвор нещо положително ли е? Или отрицателно? Или измерението положително- отрицателно е ... част от затвора? Но това е един много интересен затвор. Изглежда хубав, и освен това си се самодържи затворен. Сам себе си блокира.

Да. Не може един българин да не си зададе този въпрос. Освен изумителните природни дадености, именно тук Универсалното учение е минало три пъти: Орфей, богомилите и сега , отново имаме покана, но как я разчитаме, тепърва ще става ясно. Сигурно много теории ще се предложат. Ето, давам своя принос: древни сме, много сме древни, затова сме имали възможност много пъти да чуваме Зова. Сега са останали тези, с най- запушените уши. (Другите вече са чули ...) вече сме стигнали до предела на възможностите на този свят. И не един път. Тези, които не го преминаваме, явно искаме още да бъдем тук. Считам, че немалка част от трудностите и глупостите, които ни връхлитат, сами си ги създаваме. Може би животът не е пропорционално труден на ... желанието ни за изява. Затова обикновено си го правим пос- труден. Всеки може с лесно ... Малцина могат на трудно ... Но ще се събудим някой ден, непременно!

От това- да не се разкрие истинската му същност. Затова то навлича най- разнообразни маски. Няма да ги изброявам, много са и отлично ги познаваме! И не от теория, а от практика! И не от чужда, а от нашата си собствена! Същността му е маскирана и от полярността на нашия свят. Мислим си- ето го лошият полюс! Ние не сме с него, ние сме с добрия полюс! А то има само едно лошо нещо- животът на едно същество, което е било предназначено да живее в друг свят, в света на полярностите. Като хване егото полюса на хуманността, креативността, трудолюбието, сърдечността, най- добре се прикрива. Не, да бъдеш хуманист, креативен, трудолюбив, сърдечен, весел не е лицемерие. Това е само да си с единия полюс на нещо, което си има и друг полюс. Да, тази ситуация е толкова измамна и добре изглеждаща, че на много от нас направо много се харесва. Това не я прави по- малко трагична. Защото няма полярност, която да можем да задържим, която да можем да отделим от другия и полюс, над която да имаме контрол. Не ние имаме контрол над полярностите, а те над нас. И ако подозираме, че има в нас Божествена частица- кълн, остатък, семенце, нещо, мъничко, в името на това Нещо трябва да сме наясно, че именно егото го държи в плен. Не го оставя да расте и да се изявява. Имитира това, което би проявило и ни замазва очите с имитациите си. На всичкото отгоре сме и щастливи в заблудата си! И взимаме щастието си за щастие наистина! Това, което би било за онова Нещо!

Не виждам как може доброто и злото да се примирят. Решението на тази задача не лежи в плоскостта на условието и. Ето един елементарен равнинен модел на такава ситуация: Да направим 4 точки, все едно, че са по върховете на един квадрат. Постройте три отсдечки без да вдигате ръката си от картинката, така, че да минават през всички точки по веднаж.Позабавлявайте се! Задачата може да се даде и за 3х3 точки, тогава отсечките са 4. Решението има същата особеност. Още какви интересни неща е казвал Учителя! Много често погледът ни се плъзга по по показалката и виждаме показалката, а не това, което тя показва ...

E, добре, не изяснихме кой знае колко его- проблемите теоретично, но за сметка на това задълбочихме практическите занимания! Не че не го превим ежесекундно, но друго си е с научна цел!

Дали Божествената искра съществува във всички, по- добре да не ни интересува, защото и интересът и отговорът биха били спекулативни. Нека да допуснем, че я има за всеки. Грешката няма да е много голяма, в случай, че я няма. Остана открит въпросът с егото и с разгарянето на искрата. За егото първо трябва да започнем да разбираме как стоят нещата. После има задълбочаващо се разбиране и едновременно с това- решения. Човек не е изоставен сам по Пътя. Само не ще да го поема ! Станимир, ако човек го е страх от болестта, от която и бездруго е болен, първото нещо което той прави, е да я отрече. Не да я признае. Разпознаването на егото, на лицата му, на ролята му, на проявите му, изисква повече кураж, отколкото непризнаването му и обявяването му за илюзия. И тук случаят не такъв, какъвто е с мисъл-формите. След разпознаването няма време за вайкане. Нито сили. Има задачи. Има и помощ. Затова считам, че на човек не му трябват фалшиви кураж, оптимизъм, вяра. Благата вест, която Иисус дава на учениците си да я разнасят по света дава достатъчно и кураж, и вяра и оптимизъм! Но когато се пробуди отвътре, не когато я прочете някъде, повтаря си я и т.н. И не е малко, или много. Тя Е. Не че не може да потъне в самобичуване и псевдоразобличения. Може, и това е една от игрите на егото. Но нали говорим за започнал процес на разпознаване, все ще го разгадаем! Не съм лекар, разбира се, за собственото си, или което и да е друго същество. Но ако някой се е позамислил относно казаното от мен, от Венци, от Кристиян, ако е поотворил още очите си към Словото което идва към нас чрез Учителя, чрез Иисус Христос, чрез Буда, Лао Дзъ и много други, ... малко кислород към искрицата ще отиде... Всички ние можем да си помагаме. В степента, в която искрицата гори. И само с нея. С всичко друго се нараняваме, и си пречим, причиняваме страдания на себе си и на света. И не е песимизъм, че го виждаме. Оптимизъм е, че виждаме, че има страдание, но има и лек (не ерзац, а съвсем истински) за него, че можем да си помагаме!

Егоист може би е човек, който изявява его. Всички сме егоисти, уви. Когато го виждаме в другите, разбираме (евентуално) какво причиняваме на себе си, на света и другите около нас с това си свойство. В себе си, наистина, обикновено не го виждаме. Една мрачна картина. Имаме винаги поне три възможности: 1. Да си кажем: "Привижда ми се, илюзия е това! " ; 2. Да бъдем смазани от ужаса на тази картина 3. Да уточним диагнозата, да пожелаем да бъдем здрави, да оздравеем Това е и целта на размисъла на подобна тема: Уточняване и, евентуално приемане на диагнозата! Дори при чобикновено заболяване доста често съпротивата на болния е бясна! Доста странно, защото как иначе пък би могло да оздравее, освен като разбере за болестта, приеме я и поеме курс към оздравяване? Но е толкова човешко! Ах, как, лесно ли е да се проумее и приеме: Не е като да не го е казал и Учителя. Нужен е шанс и много подкрепа, много Любов, за да може човек да види и приеме такава теза. Можем и да поразмишляваме защо тя да е толкова неприемлива. Всъщност, тя не казва, че човек няма шанс. Тя не твърди, че човека е нищожество и трябва да бъде унищожен. Тя не отрича Божественото начало в човека. Тя не зачерква и небожествената част на човека. Всичко си има своето място. Искрицата трябва да се разгори, смъртното да послужи на безсмъртното и като му дойде времето- да се оттегли (то все едно ще го оттеглят, но поне да има смисъл...) Е, коя от съставките на човека не приема такава идея? И защо?

Е, обяснението на темата виждам, че може да бъде допълнено, към "Какво е това? И какво- ако знаем?" с : " И какво, ако изобщо не искаме и да знаем?"