Багира

Портрети

Далечна близост на Безкрая
Арена на извечна битка
Неуловим и в неподвижността си
Чист извор на дълбоко скътано безвремие
Орисан другите да сгрява, дори да зъзне сам


Тиха омая струи от ръцете и
Астрални вълни ваят приказен свят
Неистов бяг сред заспали отломки
Ярък пламък на тъмния бряг



Винаги грее с усмивка кротка, но
Искрици тъга прогарят тъмните му очи
Край грижовна обич сила набира и
Търси собствената си пътека.
От всяка твърд изтръгват тънките му пръсти
Ритми чудни - кълнове на орфеевите древни семена.

Живее все забързан
Естеството на битието открай до край да изброди
Кураж отвъд краищата му да стигне
Обич към хората чрез ръцете си материализира


Ласкаво докосва с тънки пръсти света
Истина отдавна търси
Любов като цвете жадува и дарява
И пътеката знае към Градината на Живота

Високо мери земни и неземни измерения
Единството и борбата на противоположностите прекосява
Намира сам в себе си
Центъра на Равновесието
И Неравновесието
Самата тъкан на Битието
Ласкаво очаква
Алхимичното преобразяване на преходното олово
В извечно злато.


Любов и нежност блика
От всичко, до което се докосва и с
Радост откровения дарява.
Ариаднината нишката развива за Тезей.

(какво се случва с една черна пантера,
когато слуша много омайна песен)

Погледна ме езерото-
с твоите очи.

Усмихна се слънцето-
с твоята усмивка.

Прошепна вятърът-
твоето име.

Запя водопадът-
твоята песен.

Задуши ме болка.
Твоята болка.

Търсех себе си.
Намирах теб.

Мислех за теб.
И виждах себе си.

Що за омая?!?
Кое какво е?!?

Разпиля ме сънят.
Изчезнах. Превърнах се в огледало.
Отразих вълните на битието.
Свободна съм.
Свободен си.

(това е откъс от книгата "Рила, когато проговори", написана от автор с псевдоним Орион. Това е псевдоним на д-р Стефан Кадиев, мой дядо)

Беше зимен ден, когато отидох при него. Навалялият от преди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа.
Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на "Шестдесет и шест" (Къщичката на ул. Опълченска" №66 - бел. е на Багира)
Той говореше от прозореца своята "беседа".
Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се подскача от крак на крак, за да не се измръзне.
Над всичко изпъкваше неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец.
Ставаше тихо чудо.
Душата се откъсваше от самия мен и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място.Там, пред моите нозе, минаваха на върволици 7 египетски царе, принцеси, оживяли мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно изглеждаше естествено и красиво:широк, величествен живот в милиарди ликове.
И сред този живот, стояхме ние, хората, пробудени, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно къде и устремени към непозната цел.
Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на неизброимата чудна реалност, от която сме частички.
Сред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и самия аз- беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолюбив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще.
Когато го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка; светлината на някакво странно проумяване.
някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение към цялата загадка на живота заедно с всичките му противоречия.
Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сърцето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствах по- рано, на засмени доброжелатели. Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост.
Това беше преди много години.
Аз живеех и работех, проучвах живота, сравнявах и мислех.
И всякога, когато наближавах потока на неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най- голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най- дълбоките и бездни от изобилна, слънчева светлина.
При всички случаи на живота, когато наближавах към него, аз чувствах свобода и подем.
............
По- рано Учителят разгъваше палатката си до големия камък край второто езеро.
Тая година палатката му беше горе на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. От там лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене.
Като шума на морето, морето на живота, шумящо пред нозете му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му.