Багира

Да, за да получи изява, проява, е необходимо съответното тяло. Човекът в състоянието, в което е сега, го няма. Но това ново тяло може, наистина, да бъде изградено.

Подтискане? Не. Предполагам, че имаш нещо друго предвид, не точно подтискане. Практиката многократно е показала, че всяко подтискане създава напрежения. Които неминуемо се развихрят впоследствие. Не ... не подтискане. Когато се изгради другото тяло, чрез което Вечният човек може да се изявява, тогава не е необходимо никакво подтискане. И никакво волево усилие, за да бъде човек такъв, или онакъв. Така желаните качества се оказват прости и естествени атрибути на Вечния човек. Разбира се, той трябва да работи с тях. Иначе не може да расте.

БожидарЗим, пак ни развесели!

Преди доста време не подозирах за тази Божествена частица. Считах, че просто трябва да ставам все по- добра. Нещата, обаче, не се получаваха. И не се получаваха не само при мен. След това заподозрях, че човекът се различава от всички същества на земята по нещо, но не може да се каже точно, че по интелекта, по това, че има индивидуална душа и т.н. За мен ставашу все по- явна, че в човека има нещо съвършено различно от всичко, което другите същества имат - тази Божествена искра. Всичката любов, подкрепа и търпение на този свят не могат да стигнат на тази частичка. Тя иска Своето, което не е от този свят.. Нещо повече, опитите на хора около нас да задоволят тази необходимост от любов, подкрепа и търпение, са неминуемо обречени, защото на другия им край има точно противоположното, а и изобщо не са това, от което частичката има нужда. Също и очакванията ни към другите, или към самите нас водят само до беди. Ако се сменят нещата, ако се почне от другия край, ако първо се "потърси Царството Божие", ако се срещне частичката с това, от което е, нещата стават съвсем различни. Падат неправомерните и невъзможни очаквания, обвиненията и страданията по несбъдването на тези очаквания, появява се така желаната търпимост , може да се прояви и любовта и състраданието. Тогава може и да се разрешават противоречията, за което апелира Учителя. Само че човек се среща със съвършено непознати явления. Та можем ли дори да си представим любов без омраза? Не, дори приемаме, че това си е в реда на нещата. Дори считаме, че това, което познаваме, са ВСИЧКИ неща.

Можем дая наричаме всякак, но от това няма да стане по- активна. Това е Спящата красавица, преди да я целуне принцът. Не прилича на актина, нали? Има я, все пак, наистина. Но спи непробуден сън. Може да се пробуди и то по един единствен начин.


Това са концептуални различия. по принцип няма вярни теории. Избираме си някакви и действаме според тях. Когато се окажат несъстоятелни (това рано или късно се случва) е благословия своевременно да видим заблудата си и да се отърсим от нея. Учителя недвусмислено е казал, че съвременния човек няма нищо общо с първоначалния човек. Не е задълбал в размишления в какво се състоят и в каква посока са разликите. Все пак и учениците трябва да свършат нещо. Дали Човек е висшия аз евъпрос на дефиниция. Но ако реша, че в това, което сега пише тук на клавиатурата, е висше ... това би било съвсем весело, ако всъщност не беше много тъжно.


Съобщих за експериментални резултати. Е, нямам сертификат от оторизирана фирма ... Всъщност имам, но ти не го признаваш, казваш, няма такова нещо.
Когато попитали, Лаплас, къде в неговата представа за света е мястото на Бога, той отговорил, че не вижда необходимост от такава хипотеза.
Добре, нека допуснем, че човек всичко на всичко не подозира колко е висш.Къде има място за "хипотезата" Иисус Христос? И за неговото учение?
Или това е една история, която се е случила преди 2000 г.? И най- много да я честваме 10-на пъти в годината?

С това съм съгласна. Е, не може да бъде "убит", но може да не се позволи да бъде "роден". Въпросът е наистина как да не поставяме такива абсурдни прегради. Една много коварна преграда е да си мислим, че Христос вече си е в нас, обаче това изобщо да не е така. Защото с тази илюзия дори няма да се замисляме какво да направим, за да се "роди " Христос във всеки от нас. Една голяма заблуда е, че "раждането" на Христос се случва от самосебе си. Друга голяма заблуда е, че се случва с огромно усилие на волята. Има и още, и все големи заблуди, огромна част сме изпробвали. Докато не се е "родил", явно все си нацелваме подходящи заблуди.


И с това съм напълно съгласна. Напълно е достижим. И е принцип. Остава да уточним условията, при които това се случва.
Ето и едно от изреченията, които съм запомнила и "тълкувам в полза на тезата си"

Йоан 12:25
Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.

Как ли пък да го разтълкуваме ...

Божидар, замислял ли си се защо не е добре да съдим другите? Сигурно. Може би даже имаш повече от един отговор. Ето един в добавка: Когато говорим за другите - от вида: "Ти правиш еди- какво си..." всъщност ... разказваме за себе си. Сигурно е, че ние го правим, това, което твърдим, че другите го правят. А дали и другите наистина го правят - това не е чак толкова сигурно.

Идеите на гностицизма са напълно абсурдни за повечето хора. В тях никой, ама наистина никой, не може да бъде убеден. И все пак те имат своите последователи. Защото сред хората има такива, които не ги приемат, а ги разпознават. Като своето съкровено. На никой гностик няма начин да му хрумне да убеждава когото и да е в каквото и да е. Защото знае, че е невъзможно. Но ние се надяваме, наистина, че имаме възможност да си говорим. Тогава някой може да разпознае ...

Що се отнася до протестантизма - нека да си припомним кога се появява той. Когато тълкуванията и поученията на официалната не протестанстка християнска религия са доказали своята несъстоятелност и лицемерие.

А сега конкретно, Божидар: къде прочете в моите думи твърдения за вяра? Не че няма своето място и значение, но просто не съм говорила за вярата. Което показва още един парадоксален феномен на някои дискутиращи: Те заявяват, че опонентите им твърдят нещо (но те не го твърдят) и ги громят по този пункт. Е, да, де, ама ...

Човек наистина не може нищо сам. Инак трябва да изключим като самонадеяни и лъжовни думите на Иисус Христос: " Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."
Което не значи, ама никак, че няма какво да вършим. Има, и хич не е малко. Единствено смътното съзнание за това, което наистина имаме като работа, може да ни накара да посочим това твърдение кано невярно и самодаеяно. Или да се направим, че няма отношение към нас. Или ... че го няма.

Падението не е довело до съвсем пълна загуба на Божественото в човека. Но то спи в него, не е активно. Ако беше иначе, със сигурност бихме живяли някак не така, както живеем сега. Как е възможно всички безобразия, които стават в света около нас и в нас, да бъдат дело на един любящ, животворящ Бог? А ние, божествените, си стоим сред този абсурдистан невинни и божествени? Това с особена сила се случва у нас, в България, където живеем в един наистина абсурден свят. Безброй неща може съвсем спокойно да не се случват толкова глупаво, колкото се случват. Обаче те неотвратимо се случват именно безкрайно глупаво.

E, не те ли смущава, че толкова много говорим за такова сливане, а толкова не става?

Ах, какви капани поставят думите ...
Не може да има Истина, където е аз.
Всичко пак опира до това, познаваме ли себе си. Като не познаваме себе си, като не знаем какво сме, и в храма не можем да влезем. И да влезем, все едно, че сме отвън.
Защо считаме, че всичко, което е безсмъртно в човека е божествено? Не си ли спомняме чудната приказка на Горки за Данко? Големият злодей Лара е наказан с ... вечна смърт ... хем не е жив, хем това трае вечно ...
Ако предположим, че човек има смъртна част (това е безспорно и го знаем всички) и безсмъртна част (това е по- малко безспорно, но поне по- голямата част от тези, които влизат тук считат, че е така) въпросът е каква е тази безсмъртна част. Несъмнено опитностите и кармичните силови линии, по които се гради съдбата на следващата смъртна част се запазват някъде. В част, която не се разпада както смъртната част. Тази безсмъртна част е взела решението "Да бъде Моята воля!" и се гордее и до ден днешен с това! Утешава се, като си казва една Господня молитва, ама така, с половин уста, че да не вземе и да стане ... Тя се моли уж, но подсказва на вездесъщия Творец какво да направи ... Тя без никакво съмнение има азово самосъзнание. Но тя си се върти в кръга на раждане и смърт на това, което създава. Бесмъртно създава смъртни работи. Нищо не може да я отклони от странната радост от този мъчителен и прекалено вечен кръговрат. Освен ... да прозре горчивината на битието си. А някъде там, в центъра на това клето самозатворило се същество има наистина още нещо, безсмъртно. Но то не е азово. Само че няма думата. Спи. То трябва да се пробуди. То трябва да порасне. Само то може да бъде разпознато от Бога. Другите части на човешкото същество не могат. Така, както нашите човешки очи не виждат нито ултравиолетовата светлина, нито гама лъчите. От което съвсем не следва, че такива лъчи няма. И ако е много лесно да се удавим в много термини, учения, учители, уши ... то все пак имаме и шанса да чуем съвсем простите думи на Йоан Предтеча: Йоан 3:30
Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.

Как можем да го следваме? Ами има и Път и Истина и Живот, има и пример! Въпросът е дали има очи да го видят и крака, да го изминат!

Ама ... Има време за всичко. Само дето ... понякога времето за някои смъртни компоненти свършва. Както са установили атлантите.

Исках да съкратя нещо от цитата, но просто не виждам какво. Много е хубав и много точен! Остава да го прочетем под малко по- различен ъгъл. Няма как да не минем през Висшето аз. Ще минем. Ще минем, няма да останем! Не то ни трябва, не то - развито, защото нещо друго е "навито" и трябва да се развие - вътрешния човек! Той е,който е създаден по Божий образ и подобие. И всъщност ние не можем да го развием. Защото нито Го познаваме, нито знаем как да го развием. Но това не е и наша работа. Нашата работа е да дадем предимство на Божественото у нас. Както е призовавал Йоан Предтеча - да сторим прави пътищата Божии. Светът не е завършен. И човешкото същество също не е завършено. Въпросът е да се започне работата от правилна отправна точка. От Вътрешния човек. В различни времена е наричан различно: Божието царство - което е в нас, Иисус в нас, скъпоценност в лотосовия цвят, спяща розова пъпкаq спящ атом, праатом и много други. Дали Вътрешния човек следва да бъде разглеждан като висш аз? Ако Учението на Буда е истинно - не. Където има аз - няма Истина. Където има Истина - няма аз.
Приемам безрезервно предложението на Станимир и няма да говоря повече за Висш аз. Щом е аз- не е кой знае колко висш. А и да е много висш, няма отношение към Божественото, към вътрешния човек.

Не само, че прилича, ами и си е точно така. Ние с волята си правим, или неправим. Тоест - да бъде моята воля. А нали трябваше нещо друго да бъде ...

Що се отнася до липсата и наличието на свободна воля у човеците ... Учителя е казал, че човек може да прави каквото си иска ... Но после идва каквото следва. Ето едно специфично за човека съчетание на свободна воля и пълна липса на такава.

Напълно е възможно бързо да пожелаем нещо и дори и да стане бърже. Последствията се разгръщат в доста по- голям интервал от време. Няма да посмея да попитам не се ли сещате за такива неща. Вярвам, че ще се сетите ... бързо!

Между другото, нашите мнения не са на хора, които считат, че са се добрали до Истината. А на хора, които съзнават, че са доста по- далеч от нея, отколкото биха искали. И като такива считат, че колкото повече хора прозрат поне положението, в което са, толкова по- бърже това положение може да се промени.


Що се отнася до съвпадането на висшия аз с вътрешния човек въпросът е много интересн и не бих искала да свърши обсъждането му тук. Като едно продължение ще предложа един откъс от "Фауст" на Гьоте, преди малко ми попадна:

"Съзнал един-единствен порив
о, никога ти другия недей познава!
Две души живеят, ах, в мойта гръд –
и всяка иска от другата да се отлъчи.
Едната с любовна сласт за света се хваща
и корени дълбоко в него впива.
А другата – от прахта мъчително
въздига се към селенията висши на Отца!"

Гадничко. Не стига, че нямаме никаква свободна воля, ами и сме убедени, че сме като волни птички!
Това за скока ми навява асоциация с едно от изкушенията на Иисус в пустинята. И двете показват, че човек има свободата дали да се изкуши, или да не се.
Може би във всеки момент имаме свободата да избираме дали да сме свободни, или да не сме. След като изберем да не сме- вече не сме свободни. Елементарните избори - бяло, или черно, червено, или черно, ръбесто, или гладко и т. н. не са реализация на свобода, макар че човек дълго време си мисли, че е.
Може ли в света, в който живем, да бъдем свободни? Изглежда, че не. Но животът ни в такъв свят вече е следствие от направен избор. Вътре в това следствие няма свобода, наистина. Освен свободата да излезем оттук. При това не можем сами. Изрично предупреждение за това виждаме в известните думи на Иисус Христос
Та цялото ни съществуване е следствие от един такъв избор. Изборът да вкусим от плодовете за познаване на доброто и злото. Имаме избор - да вкусим, или да не вкусим .След това вече не сме свободни от последствията на избора си. Но казват, че има изход. Нещо в нас също така счита. Също, нещо изобщо няма намерение да излиза, харесва си му тук. И двете неща ги има и в една инкарнация и в друга ... можем да считаме, на това основание, че и двете са безсмъртни. Но състоянието на човешкото същество тук и сега не е точно живот. Това е като вечното свободно падане на обект, намиращ се на орбита около космическо тяло.
Това, което иска да се освободи от последствията на избора на плодовете за познаване на доброто и злото за да живее в свободата, за която смътно си спомня, че я има някъде, това е "вътрешния човек" сърдечния атом - искра, "психическото същество" на Шри Ауробиндо, Божието царство в сърцата ни - според Евангелията. Но това не е аз. Където е аз - няма свобода. Тъй като сега явно не е активно (дори не можем да си представим състояние не-аз, считайки състоянието "аз" за висша, дори Божествена добродетел, дар...), можем да го разглеждаме като спящ, пасивен елемент Спящата красавица, която очаква своя принц. И снея е заспал и целия и свят ...
Това, което собствено е направило изборът да вкуси от плодовете за познаване на доброто и злото може да се нарече висш аз - защото има азово самосъзнание, защото е висше и е безсмъртно. Но е видоизменено, съвсем различно от това, което е било преди да е направило избора си. Не е вече това, което е имало връзка с Божественото. Не може да се изявява като божие творение. Самозатворило се е в създаден от самото него подсвят. И му харесва да си седи затворено. Докато не му дойде до гуша, разбира се.

Гадничко. Не стига, че нямаме никаква свободна воля, ами и сме убедени, че сме като волни птички!
Това за скока ми навява асоциация с едно от изкушенията на Иисус в пустинята. И двете показват, че човек има свободата дали да се изкуши, или да не се.
Може би във всеки момент имаме свободата да избираме дали да сме свободни, или да не сме. След като изберем да не сме- вече не сме свободни. Елементарните избори - бяло, или черно, червено, или черно, ръбесто, или гладко и т. н. не са реализация на свобода, макар че човек дълго време си мисли, че е.
Може ли в света, в който живем, да бъдем свободни? Изглежда, че не. Но животът ни в такъв свят вече е следствие от направен избор. Вътре в това следствие няма свобода, наистина. Освен свободата да излезем оттук. При това не можем сами. Изрично предупреждение за това виждаме в известните думи на Иисус Христос
Та цялото ни съществуване е следствие от един такъв избор. Изборът да вкусим от плодовете за познаване на доброто и злото. Имаме избор - да вкусим, или да не вкусим .След това вече не сме свободни от последствията на избора си. Но казват, че има изход. Нещо в нас също така счита. Също, нещо изобщо няма намерение да излиза, харесва си му тук. И двете неща ги има и в една инкарнация и в друга ... можем да считаме, на това основание, че и двете са безсмъртни. Но състоянието на човешкото същество тук и сега не е точно живот. Това е като вечното свободно падане на обект, намиращ се на орбита около космическо тяло.
Това, което иска да се освободи от последствията на избора на плодовете за познаване на доброто и злото за да живее в свободата, за която смътно си спомня, че я има някъде, това е "вътрешния човек" сърдечния атом - искра, "психическото същество" на Шри Ауробиндо, Божието царство в сърцата ни - според Евангелията. Но това не е аз. Където е аз - няма свобода. Тъй като сега явно не е активно (дори не можем да си представим състояние не-аз, считайки състоянието "аз" за висша, дори Божествена добродетел, дар...), можем да го разглеждаме като спящ, пасивен елемент Спящата красавица, която очаква своя принц. И снея е заспал и целия и свят ...
Това, което собствено е направило изборът да вкуси от плодовете за познаване на доброто и злото може да се нарече висш аз - защото има азово самосъзнание, защото е висше и е безсмъртно. Но е видоизменено, съвсем различно от това, което е било преди да е направило избора си. Не е вече това, което е имало връзка с Божественото. Не може да се изявява като божие творение. Самозатворило се е в създаден от самото него подсвят. И му харесва да си седи затворено. Докато не му дойде до гуша, разбира се.

Гадничко. Не стига, че нямаме никаква свободна воля, ами и сме убедени, че сме като волни птички!
Това за скока ми навява асоциация с едно от изкушенията на Иисус в пустинята. И двете показват, че човек има свободата дали да се изкуши, или да не се.
Може би във всеки момент имаме свободата да избираме дали да сме свободни, или да не сме. След като изберем да не сме- вече не сме свободни. Елементарните избори - бяло, или черно, червено, или черно, ръбесто, или гладко и т. н. не са реализация на свобода, макар че човек дълго време си мисли, че е.
Може ли в света, в който живем, да бъдем свободни? Изглежда, че не. Но животът ни в такъв свят вече е следствие от направен избор. Вътре в това следствие няма свобода, наистина. Освен свободата да излезем оттук. При това не можем сами. Изрично предупреждение за това виждаме в известните думи на Иисус Христос
Та цялото ни съществуване е следствие от един такъв избор. Изборът да вкусим от плодовете за познаване на доброто и злото. Имаме избор - да вкусим, или да не вкусим .След това вече не сме свободни от последствията на избора си. Но казват, че има изход. Нещо в нас също така счита. Също, нещо изобщо няма намерение да излиза, харесва си му тук. И двете неща ги има и в една инкарнация и в друга ... можем да считаме, на това основание, че и двете са безсмъртни. Но състоянието на човешкото същество тук и сега не е точно живот. Това е като вечното свободно падане на обект, намиращ се на орбита около космическо тяло.
Това, което иска да се освободи от последствията на избора на плодовете за познаване на доброто и злото за да живее в свободата, за която смътно си спомня, че я има някъде, това е "вътрешния човек" сърдечния атом - искра, "психическото същество" на Шри Ауробиндо, Божието царство в сърцата ни - според Евангелията. Но това не е аз. Където е аз - няма свобода. Тъй като сега явно не е активно (дори не можем да си представим състояние не-аз, считайки състоянието "аз" за висша, дори Божествена добродетел, дар...), можем да го разглеждаме като спящ, пасивен елемент Спящата красавица, която очаква своя принц. И снея е заспал и целия и свят ...
Това, което собствено е направило изборът да вкуси от плодовете за познаване на доброто и злото може да се нарече висш аз - защото има азово самосъзнание, защото е висше и е безсмъртно. Но е видоизменено, съвсем различно от това, което е било преди да е направило избора си. Не е вече това, което е имало връзка с Божественото. Не може да се изявява като божие творение. Самозатворило се е в създаден от самото него подсвят. И му харесва да си седи затворено. Докато не му дойде до гуша, разбира се.

Проблемът с думите е, че човек предполага, че те служат за разбирателство, но практиката показва, че от тях се поражда неразбирателство. По най- различни причини, но не на последно място е и причината, че когато говорим за висшето в човека, за безсмъртното, просто не можем да си го представим. Нашите понятия нямат нищо общо с него. Затова Иисус все го уподобява на познати на учениците му неща. И те са все различни. Нито в един израз не казва какво това безсмъртно в човека е. Но навсякъде казва: "е като..." . Затова различни изказвания на един и същ учител, а още повече - на различни учители, изглеждат противоречиви. В същото време се отнасят до едно и също нещо. Така на места Учителя говори за висш аз (някои виждат акцента върху аз- а, за съжаление) но на други места недвусмислено говори за висшето в човека, или за "вътрешния човек" . И от никъде не следва, че това е висше азово самосъзнание. Има един проблем. За да се откажеш от нещо, все пак трябва да го имаш първоначално. Само една изградена личност, в цялата си пълнота, може да извърши процеса на трансформация, за който говори Учителя. С развитите и максимално здрави физическо и всички останали тела. Така че ако някой е твърде смачкан и нечувстваш се личност, все пак може би първо трябва да се почувства личност. Но ако остане с тези си тела и само с тях, ако остане опиянен от усещането си за азова личност ... тежко му и горко! Може да ги развива колкото си ще, да достига до неизмерими висоти вътре в тях, ще си остане клет затворник!
Макс Хайндел обръща специално внимание, че всяко тяло си има предназначение. За връзката с Твореца четворната личност (физическо, етерно, астрално и ментално тяло) няма инструмент. Няма нужното тяло. Нужно е още едно, друго тяло. То не може да бъде изградено от градивните елементи на този свят . И съвременният човек го няма. Нито с висшите си, нито с нисшите си компоненти.
Станимир, има много сравнително безсмъртни неща, и те никак не са Божествени. Не се ли сещаш поне за едно? Но как е възможно да има неща, които не са Божествени? Много просто. Като пожелаят да се отделят. Веднага стават отделени. Всъщност те са смъртни. Но няма проблем, да удължават живота си, колкото искат. Как? Пак не е особено сложно - за сметка на други. И ако си спомним, че в нашия свят всички същества живеят за сметка на други ... И сега ли не се сещате какво означава това?

В заключение ще кажа, че може само да бъде благодарен на Съдбата този, който все пак не успее да се свърже с висшия си аз .
Макар че ако би се свързал, в следващия си живот би бил много сигурен какво да не прави. Ако е вярно, че преражданията са инструмент в ръцете на еволюцията.

Ах, какви капани поставят думите ...
Не може да има Истина, където е аз.
Всичко пак опира до това, познаваме ли себе си. Като не познаваме себе си, като не знаем какво сме, и в храма не можем да влезем. И да влезем, все едно, че сме отвън.
Защо считаме, че всичко, което е безсмъртно в човека е божествено? Не си ли спомняме чудната приказка на Горки за Данко? Големият злодей Лара е наказан с ... вечна смърт ... хем не е жив, хем това трае вечно ...
Ако предположим, че човек има смъртна част (това е безспорно и го знаем всички) и безсмъртна част (това е по- малко безспорно, но поне по- голямата част от тези, които влизат тук считат, че е така) въпросът е каква е тази безсмъртна част. Несъмнено опитностите и кармичните силови линии, по които се гради съдбата на следващата смъртна част се запазват някъде. В част, която не се разпада както смъртната част. Тази безсмъртна част е взела решението "Да бъде Моята воля!" и се гордее и до ден днешен с това! Утешава се, като си казва една Господня молитва, ама така, с половин уста, че да не вземе и да стане ... Тя се моли уж, но подсказва на вездесъщия Творец какво да направи ... Тя без никакво съмнение има азово самосъзнание. Но тя си се върти в кръга на раждане и смърт на това, което създава. Бесмъртно създава смъртни работи. Нищо не може да я отклони от странната радост от този мъчителен и прекалено вечен кръговрат. Освен ... да прозре горчивината на битието си. А някъде там, в центъра на това клето самозатворило се същество има наистина още нещо, безсмъртно. Но то не е азово. Само че няма думата. Спи. То трябва да се пробуди. То трябва да порасне. Само то може да бъде разпознато от Бога. Другите части на човешкото същество не могат. Така, както нашите човешки очи не виждат нито ултравиолетовата светлина, нито гама лъчите. От което съвсем не следва, че такива лъчи няма. И ако е много лесно да се удавим в много термини, учения, учители, уши ... то все пак имаме и шанса да чуем съвсем простите думи на Йоан Предтеча: Йоан 3:30
Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.

Как можем да го следваме? Ами има и Път и Истина и Живот, има и пример! Въпросът е дали има очи да го видят и крака, да го изминат!

Ама ... Има време за всичко. Само дето ... понякога времето за някои смъртни компоненти свършва. Както са установили атлантите.

Исках да съкратя нещо от цитата, но просто не виждам какво. Много е хубав и много точен! Остава да го прочетем под малко по- различен ъгъл. Няма как да не минем през Висшето аз. Ще минем. Ще минем, няма да останем! Не то ни трябва, не то - развито, защото нещо друго е "навито" и трябва да се развие - вътрешния човек! Той е,който е създаден по Божий образ и подобие. И всъщност ние не можем да го развием. Защото нито Го познаваме, нито знаем как да го развием. Но това не е и наша работа. Нашата работа е да дадем предимство на Божественото у нас. Както е призовавал Йоан Предтеча - да сторим прави пътищата Божии. Светът не е завършен. И човешкото същество също не е завършено. Въпросът е да се започне работата от правилна отправна точка. От Вътрешния човек. В различни времена е наричан различно: Божието царство - което е в нас, Иисус в нас, скъпоценност в лотосовия цвят, спяща розова пъпкаq спящ атом, праатом и много други. Дали Вътрешния човек следва да бъде разглеждан като висш аз? Ако Учението на Буда е истинно - не. Където има аз - няма Истина. Където има Истина - няма аз.
Приемам безрезервно предложението на Станимир и няма да говоря повече за Висш аз. Щом е аз- не е кой знае колко висш. А и да е много висш, няма отношение към Божественото, към вътрешния човек.

Ето две задачки. Едната е да открием смисъла на живота. Другата - как да го постигнем, изпълним реализираме. И понеже не за пръв път се изправяме и пред двете, и понеже не само ние се изправяме, а някои даже и са намерили отговорите, нека да видим какво казват тези, които са намерили. Не че и ние ще намерим същото, най -малкото може да не искаме, но да знаем поне ...
В тази бесада са поставени задачите. Точно и ясно. с това половината от работата е свършена. Остава точно другата половина. Намирането на отговора. Обаче това е индивидуално. Това е самостоятелната работа, която всеки от нас трябва да свърши. И ние запретваме ръкави, тръгваме отново и отново. Не се замисляме защо точно отново и отново. Та ако успеем и един път, ще бъде ли необходимо да е отново и отново?!? Какво изпущаме? Дали не е това?

Йоан 14:6 Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.

И така, оказва се - че НЕ АЗ. Хем аз, но всъщност - не аз.
В глава 12 , стих 17 на Евангелието на Буда, публикувано през 1894 г. от Пол Карус, се казва:
"There is self and there is truth. Where self is, truth is not.
Where truth is, self is not.
Self is the fleeting error of samsara;"

"Има аз и има истината.
Където е аз - истината не е.Където е истината не е аз-ът
Себето е мимолетна грешка в самсара"



Тогава остава да открием към каква висша същност призовава Учителя да се върнем. Обаче това се оказва трети въпрос. Нека да е за друг път.

Това ми хареса много!
Този поглед върху нещата поставя всичко на своето място!
В книгата си "Езотеричното християнство" Ани Безант дава подобна картина - религиите са прозорци към една много по- голяма от нашите представи действителност. Има различни прозорци ... Затова има и различни религии- дават различни гледни точки.но това, към което гледат, не е различно, нито пък е временно. Временни са прозорците и гледащите през тях. А някои и изобщо нямат потребност да гледат през прозорци. Това ни най- малко не променя тази действителност .
Така, ако съумеем да видим нещо от това Едно, нищо чудно и други преди нас, също и след нас, да са го видяли. И нищо чудно да са видяли и други неща, които сега и през този прозорец ние не виждаме. Въпрос на прозорец ...
А какво би станало ако няма стена, на която да има нужда да има прозорци?
В тази посока на размишления можем да говорим за Универсално учение, което е учение за това Едно и за връзката на човека с Него. И затова то не може да бъде нито записано, нито изказано с думи от един на друг човек. Предават се само маркери, пътеводни знаци. Въпреки това и Едното и Учението са съвсем реално съществуващи. Указателите са достатъчни. Стига ... някак да бъдат премахнати стените. (веднага мислено виждам линк към темата за висшия аз ... Защо ли ... )

Това ми хареса много!
Този поглед върху нещата поставя всичко на своето място!
В книгата си "Езотеричното християнство" Ани Безант дава подобна картина - религиите са прозорци към една много по- голяма от нашите представи действителност. Има различни прозорци ... Затова има и различни религии- дават различни гледни точки.но това, към което гледат, не е различно, нито пък е временно. Временни са прозорците и гледащите през тях. А някои и изобщо нямат потребност да гледат през прозорци. Това ни най- малко не променя тази действителност .
Така, ако съумеем да видим нещо от това Едно, нищо чудно и други преди нас, също и след нас, да са го видяли. И нищо чудно да са видяли и други неща, които сега и през този прозорец ние не виждаме. Въпрос на прозорец ...
А какво би станало ако няма стена, на която да има нужда да има прозорци?
В тази посока на размишления можем да говорим за Универсално учение, което е учение за това Едно и за връзката на човека с Него. И затова то не може да бъде нито записано, нито изказано с думи от един на друг човек. Предават се само маркери, пътеводни знаци. Въпреки това и Едното и Учението са съвсем реално съществуващи. Указателите са достатъчни. Стига ... някак да бъдат премахнати стените. (веднага мислено виждам линк към темата за висшия аз ... Защо ли ... )

Ако това е така, не разбирам с какво би могло да бъде по- различно Божието царство. И тогава делото на Иисус Христос е нещо като работа на туристическа агенция. Някой ни призовава да попрескочим до още един остров, малко по- различен от нашия.
Но не считам, че е така.
Неотделимите противоположности на мен ми говорят за друго движение, чиято проява те са. Животът се дължи не на противоположностите, а на движението зад тях.
Не зная, дали противоположностите са навсякъде в проявения свят. Това е много интересен въпрос. Нека бъдем искрени и да си признаем, че всъщност ... не знаем. А не, че няма. Последното твърдение се прави по силата на логиката на граховите зърна в шушулката, както с много любов и хумор ги описва Андерсен в известаната приказка.
При всички случаи, с противоположности, или без, коренът на злото е отделеността от основните "природни" закони, от Познанието за Твореца и за липсата на връзка с цялото Творение, както и с Твореца.
Така се казва и н Библията: Осия, гл.4: 6 Людете Ми загинаха от нямане знание; Понеже ти отхвърли знанието, То и Аз отхвърлих тебе да Ми не свещенодействуваш; Понеже ти забрави закона на твоя Бог, То и Аз ще забравя твоите чада."

Мисля, че зад нея може да се открият общи закономерности. Те са малко страшнички, но като ги прозре човек, това му носи единственото спокойно спокойствие.
Това се вижда, ако се замислим не зедната, или другата крайност, а за общото между тях. Общото е отхвърлянето. Дали човек ще отхърли семейството, като една от формите на най- близък досег със света, или дори и света, все едно, става дума за отхвърляне. На съществуването на човека, такова, каквото е сега. Семейството, света, образователната система, културата, обществената структура и т. н. Не го ли виждаме в поведението на т.нар. млади хора? На децата? В себе си?

Нека, нека да мислим, защо отхвърляме, какво отхвърляме, към какво се стремим, като отхвърляме ...

Мисля, че зад нея може да се открият общи закономерности. Те са малко страшнички, но като ги прозре човек, това му носи единственото спокойно спокойствие.
Това се вижда, ако се замислим не зедната, или другата крайност, а за общото между тях. Общото е отхвърлянето. Дали човек ще отхърли семейството, като една от формите на най- близък досег със света, или дори и света, все едно, става дума за отхвърляне. На съществуването на човека, такова, каквото е сега. Семейството, света, образователната система, културата, обществената структура и т. н. Не го ли виждаме в поведението на т.нар. млади хора? На децата? В себе си?

Нека, нека да мислим, защо отхвърляме, какво отхвърляме, към какво се стремим, като отхвърляме ...

Харесва ми, когато нещата са ясно казани! И е ясно общото и различното, разбира се, различното е ... илюзорно ...
Въпросът за същността на всичко съществуващо не е така лесен, както изглежда. И е едно, всичко, и не съвсем. Всичко зависи от гледната точка и от определението. Реално в човешката същност може да се открият две същности. Едната е съвсем едно с всичко, което виждаме около себе си, с целия видим и осезаем свят. Но другата не е. Тя е от друг свят. Така в християнството се говори за Иисус Христос. И са двама, и е един.
Когато човек усеща импулси от частта, която не е от този свят, а се опитва да ги реализира със средствата на този свят, в него стават тягостни неща. Така идва вечното неудовлетворение, вечното търсене без намиране, огромната празнота, която се опитваме да запълним с какво ли не. Но не става. Запълването е успешно за някакъв интервал от време, за да лъсне после липсата с още по- голям блясък.
Висшият аз някога е бил там, в този друг свят. Тогава е бил с друга структура. и е могжело да бъде там. А сега не е - нито с тогавашната структура, нито там. Опитва се "тук" да направи като "там" . Не става. Но не приема, че не става. Опитва отново и отново. Не може лесно да бъде убеден, че принципно не става. Предпочита да измисли разнообразни теории. И отвличащи вниманието действия. Докато един ден не му омръзна да се прави на развиващ се. Тогава прозира бедата си. но в нея не е оставен никога сам ...

Що се отнася до уточнението на Станимир за илюзорността, напълно съм съгласна с него. Възниква въпросът - какво да правим с нея? Къде виждаме границите и?
Ето, тук виждам разликата в концепциите: привърженичка съм на концепцията, че са илюзорни (в смисъл, че сами по себе си не са това, което виждаме на пръв поглед, а зад тях се крие нещо друго, съвсем различно) както раждането, така и развитието и смъртта. Обаче и всичко останало, което осезаваме. Тогава достигането до каквото и да е "висше" ниво си е илюзия. Оставане в рамките на това, отвъд което са истинските неща и развитие.
Струва ми се, че нещо такова е имал предвид Иисус Христос, когато е казвал, че Царството Божие не е от този свят. А висшият аз е нещо, което се опитва да го направи в този свят. И иска да го владее. Ясно е, че това са два съвсем различни пътя. Пътят към Царството Божие означава обръщане на гръб на илюзорните осезаеми неща. Пътят на утвърждаване на висшия аз в този свят е съвсем, съвсем друг. Точно в обратната посока.
С изключение на случая, когато натрипа наистина достатъчно горчиви опитности. И се предаде.

Сложно е с помагането. Ако искаш да помагаш- точно си високомерен (мислиш, че знаеш с какво, кога, на кого, че и какво е добро ...)
Ако не искаш да помагаш, си не по- малко високомерен (седиш отстрани и гледаш сеира на хората, на всичкото отгоре може и да ти хрумне, че след като не помагаш- не си изобщо високомерен) . Остават ключовите думи- "искам" и "високомерен". Може би ако осъзнаем какво общо имат те с нас, ще отпадне както въпросът с помощта- дали, кога, на кого, как, така и всички останали въпроси, свързани с нея. Ще ни идват просто отговори. До тогава ... Всеки със своята си разновидност високомерие.

Да, на планина- като на планина. Май наистина не е шега работа и не се подразбира... Ето някои дълбоко изстрадани от мен и приятелите ми принципи за екипиране за планина:
1. Лятос- без абичка, зиме- без торбичка да не тръгвам. Тривиално, но верно.
Оттук нататък принципите се отнасят за преход по- голям от два дни, все пак:
2. Голяма и хубава раница, която се оглежда преди тръгване внимателно- важно е да е непромокаема, да е с широки ремъци, по- удобно- със самар, но не е задължително, с достатъчно джобове, да е конструирана така, че като се напълни тежестта и да не е изнесена много назад - да ляга повече по гърба, по- изнесена нагоре- към раменете и главата, отколкото надолу. Удобни са раниците на секции- с отделен достъп до различните части на раницата. Чувалоподобната раница е един кошмар.
3. Желателно е винаги да има два чифта обувки- за ходене по време на преход- нещо като леки зимни обувки- сега има доста такива модели- дебела подметка с грайфери, глезена- обхванат, по възможност. И леки маратонки, гуменки- за времето на почивка (Или докато се сушат "стабилните" обувки...)
4. Достатъчно количество чорапи не по- малко от 2-3 чифта на ден (зависи от обувките и от вида чорапи)- и да останат-по- добре е, отколкото да не стигнат
Всички дрехи- опаковани в полиетиленови торби- например по групи- чорапи, блузи, пуловер
5. Поне един пуловер (през лятото- един, през зимата- два). Въпросът с блузките и тениските е въпрос на личен избор, само да са в достатъчно количество.
6. Желателно е якетата да са две, или едно- но двойно (има такива сега)- просто по време на вървене е удобно или яке без ръкави, или тъничко-например- шушляково, но вечер и сутрин- на Рила, Пирин, Стара планина- дебелото (направо зимно) яке е незаменимо. Зависи къде се отива, не е зле и ръкавички човек да си носи през лятото, за зимата- ясно, поне два чифта, единия- по възможност- двойни вълнени.
7. През зимата- задължително очила с UV защита- най- малкото- стъклени, или поне качествена и сигурна защита. Иначе имам рецепта за осветени очи...
През лятото- козирка, или шапка с козирка- иначе носът може доста да пострада; масло против изгаряне, или поне спирт- откритите места предварително се намазват със спирт и не изгарят (това е и за зимата, и за лятото), В групата трябва да има осигурени подръчни лекарства- за гърлобол, аспирин, универсален крем, интересуващите се от системата на д-р Бах- Спешни капки... Един полуластичен бинт, лепенки, хубав нож с поне 2-3 остриета и добавки
8. - Храната- в лек амбалаж, добре опакована. Задължително- мед, шоколад, сушени фурми, или др. сушени плодове- лесно достъпни и в достатъчно количество. Съд за вода.
9. Мисъл за чая- желателно е да има термос. Или малко бързоварче, канчи, или сух спирт- изобщо въпросът с чая не е маловажен. често си вземам малко маркуче- особено на Пирин- за случаите, в които жадувана вода ромоли между камъните, до които не мога да стигна...
10. 2-3 дебелички вестника- стават за всичко
11. Дъждобран- по- голям- по- добре.
12. Пътеводител, карта, компас (Е, ако сте стар планински вълк... ама пък такива няма да четат написаното тук...)
13. И винаги при тръгване се говори с хората- накъде, през къде и т.н.; които са в началния пункт- не се знае какво и как...
Това май беше най- важното.
Откъде се купува екипировка- ами както всичко останало- според парите, с които разполагаме. Не е добре да се пести непременно, защото понякога от стабилността на екипировката зависи животът ни и този на спътниците. Но витаги има и по- евтини варианти. В София има специализирани магазини, или базари, на които има всичко.
Ами, който си знае- няма да чете тук- който не знае- дано да му е полезно!
И умната!

Защото егоизмът не може да бъде преодолят ТАКА. Егоизмът е елемент именно на висшия аз. На съществото, което е пожелало да бъде неговата собствена воля, а не волята на Твореца. И което вследствие на този избор вече не може да бъде това, което първоначално е можело да бъде. Не може да живее в първонално замисленото за живеене жизнено поле. Прогонено е оттам и е самозатворено в един самосътворен от него свят. И докато не започне цялостна структурна промяна, за никакво преодоляване на егоизъм не може да става дума. Може да става дума за игра на преодоляване, при което азцентрираното същество плува в блажено доволство колко вече е преодоляло самото себе си. Ама ... как ще се преодолее...
Ах, от колко понеделници сме ставали нови, съвсем нови, други, съвсем други, все по- малко егоистични ... Колко пъти сме се пременявали, пък се в тия сме се оказвали ... Ето, това са натрупвания ...