Кон Круз

Благодаря все пак.

Александре, мислех първоначално, че в горния текст ти разказваш за себе си и се учудих... Друго което се стрелна като мисъл в съзнанието ми е, че някой път може да се видим за безплатни уроци по стрелба и че в случай на вражеско нападение ще си един от хората на които ще разчитаме, ако че не си в първа младост.

С един съученик много се смяхме в пети клас: https://liternet.bg/folklor/motivi-3/moma-slance-jenitba/liliak.htm

Преди около 30 г., една баба помолила едно момче да я преведе от единия до другия портал на гробищата. Момчето я превело. Тя му благодарила и му казала, че много я е било страх, при което младежът отговорил : "Когато бях жив и мене ме беше страх."

Българските жени са били още по - големи герои, защото върху тях са падали грижите за деца, имот, животни. След като са приключвали войните на много жени им се е налагало да продължат да се борят с житейските трудности без мъжете си, а някои е трябвало да се грижат за мъже инвалиди. Публикация свързана с горната:

Много професионален разговор.

"Съседът ми одра колата (но всичко е точно). Намалиха мойта заплата (но всичко е точно). Откраднаха ми колелото (но всичко е точно). Ударих си кутрето в леглото (но всичко е точно)…На плажа заваля порой (но всичко е точно). Животът ми е в застой (но всичко е точно). Майка ми не ме обича (но всичко е точно). Осъзнах безсмислеността на своето съществуване и илюзорността на най-дълбоките си мечти и надежди. Но всичко е точно." Гуру Папи Ханс --------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Много нещастия са започнали с "глей как са прай".

Като цяло не съм фен на народната музика (много малко слушам). Но в течение на годините започна лека полека да ми харесва повече. Донякъде защото тя е много наша. Донякъде защото започнах повече да виждам и оценявам красивото в нея и да разбирам повече текстовете. Донякъде заради заливащите ни пошлост и ориенталщина. Като дете гледах на народната музика като на нещо старческо.

Скъпи съфорумци и Вие нерегистрирани читатели на Портала. Пиша този текст, за да не бъда разбиран погрешно по повод постовете ми в една от темите на почитаемия сайт. В последно време съм на вълна история, главно българска история и по - точно българска военна история от периода 1878 г. до 1945 г. Чат-пат влизам на вълна история и започвам да се вълнувам от нея повече от обикновено. Българската история ми е детска любов, която още ме държи. Войната несъмнено е гадна, кофти нещо сама по себе си. Войната е зло. Войната е нехуманна и грозна. Във времето са изработени етични правила във връзка с мирното население по време на войни, които правила обаче за съжаление нерядко са нарушавани и са превръщали войните в още по - варварски актове и безчовечни актове. Войната - смърт, прекършени животи и мечти, разбити планове, мизерия, глад, въшки, бълхи, душевен мрак, студ, зловещи тътени, кал, страх, озверяване, осакатяване (физическо и психическо), изнасилвания, мъчения. Изкривени от болка, страх или гняв лица. Кръв, кръв, много кръв. Отваряне на пропасти между народите. И много сълзи. Войната сама по себе си е извратена работа. Хората започват по - малко да ценят човешкия живот, което е предпоставка за още бъдещи кръвопролития . Ако трябва да вярваме на езотериката (тук все пак е езотеричен сайт) войната храни демоните (не само тези, които са във всеки от нас). Посрещачите на души пък имат много повече работа от обикновено... Войната носи душевни, физически и финансови загуби, а аз предпочитам да печеля (макар и не на всяка цена), предпочитам нещата в живота ми да се подобряват. То и от войните някои хора печелят, но огромната част от хората страдат (и победени, и победители). Не ми се умира във война (особено в такава, която бих намерил за несправедлива). Не ми се ще и други да умират. Не обичам войната, не ми се убиват дори животни. Миролюбив и кротък човек съм общо взето... (дори може би повече, отколкото изглежда понякога от мои интернет изяви и може би понякога по-миролюбив, отколкото е нужно)! Макар че не съм тотален пацифист... Обичам да живея спокойно, да съм здрав, да не гладувам, да съм чист, не ми се умира млад, а и не ми се цапат ръцете (но при нужда и при възможности бих се бил като звяр и до последна капчица кръв, за да защитя близките си най – вече, както и страната си). Обичам комфорта (душевен и физически) и това е една от причините да не обичам войните и по принцип да нямам желание да воювам. Искам хората по света и у нас да са добре и да стават по - добре. Не мразя никого, макар понякога да изпитвам нотки на раздразнение... Мястото на войните е в спомените, филмите, статиите, книгите. Трябва да бъдат прекратени съвсем, а армиите да бъдат впрегнати за различни невоенни каузи. Навярно и това ще стане някой ден, натам се върви макар и бавно. Спорните въпроси трябва да бъдат разрешавани разумно, но и справедливо. Хората и народите не трябва да се тормозят едни други. Българите имаме достатъчно земя дори и сега, а земи населени някога предимно с българи днес са сериозно обезбългарени. Лично аз в качеството ми на българин и български гражданин и с оглед на посоченото в предното изречение - нямам териториални претенции към никого. Искам чисто и просто да се спазват основните човешки права на сънародниците ни зад граница и слава Богу се правят стъпки в тази посока. Даже има и стъпки в посока на победа на историческите истини в Северна Македония (може би знаете – беше сформирана междусъседска комисия и лека полека македонските историчари започнаха да отстъпват от лъжите си). Да се върна на войните. Войните са допуснати от висшите сили и явно са неразривно свързани с духовната еволюция на човечеството. Те са етап от пътя на човешката цивилизация. Всяко нещо в този свят не е на 100% добро или на 100% зло. Същото важи и за войните. Трябва да се има предвид, че от война до война може да има голяма разлика (например разликата между Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и войната на Хитлер в СССР е сериозна). Чел съм, че Учителя Дънов (краен противник на войните) бил казал, че Балканската война се е ползвала с подкрепата на светлите сили (същото съм чел и за гореспоменатата Руско-турска война, която възкресява България на картата на света и избавя за съжаление само част от българите от петвековното иго). Чел съм и че според Учителя войните на Наполеон до някое време са се ползвали с небесна подкрепа по определени причини (докато талантливият пълководец не нахлува в Русия). Негови са и думите: „Божественият закон гласи: Не отваряй война, в която можеш да изгубиш и това, което имаш. Ако воюваш, воювай за Бога. За правото в света." (Из „Ако имате вяра" - 1940 г.). На Учителя (явно не 100%-ов отрицател на въоръжените конфликти) са и думите: „И само онзи, който се самопожертвува, живее, защото усеща една радост, която го съживява. Много някогашни богати българи не живеят вече, а Ботев, Раковски и др., които са се самопожертвували, са преживели, защото те са научили закона на обичта. Но ще ми възразят някои : Да, но Ботев не е бил вярващ. Не е важно, че той не е вярвал като нас; важното е, разбирал и прилагал ли е закона за самопожертвуването за своите ближни. То е важното и необходимото за нашето досъграждане." Из книгата "Новото човечество", глава "Космичната любов",стр. 138, издание на в-к "Надежда", София 1990г. В предаването "Вяра и общество" преди време един от гостите каза, че според Августин Блажени оправдана е онази война, която е за защита и при която няма използване на повече насилие, отколкото е нужно за целите на защитата (например защитаваш себе си или някой друг и не ползваш сила, когато да речем врагът се е предал). Като цяло съм съгласен със свети Августин. От друга страна: склонен съм да оправдая и нападателна война, ако е много или достатъчно наложителна, ако мирните постъпки не дават и не дават желания резултат, ако дадено население е тормозено и асимилирано. Затова оправдавам и войните ни в периода от 1912 г. до 1945 г. и ги намирам за справедливи. Не виждам как националния въпрос е можело да се разреши без да пукне пушка. Лесно е да се гледа на ангро, по сталински. Но ако се погледне по – конкретно, към отделните човешки съдби, нещата по – другояче изглеждат. Все едно да бият брат ти, да изнасилват сестра ти, те да те молят за помощ със сълзи на очи, а ти да бездействаш и само да се молиш Богу. Тези войни са били не само национално-обединителни, но и национално-освободителни: продължение на делото на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски... Не се радвам, че този или онзи вражески войник е бил убит. Помня как веднъж народният професор Божидар Димитров каза за една граната нещо от сорта на "добре, че не е избухнала". Ставаше дума за сражения на българи срещу италианци по време на Първата световна война в Македония (да се чуди човек какво са правели италианците в Македония). И въпреки, че италианците са се явявали наши противници (оттам и противници на делото по освобождението на потисканите наши събрати, останали в пределите на враждебни съседски държави), Божо се изказа позитивно за това, че не е избухнала гранатата и не е отнела живот. Оценявам мира и се радвам, че живея в мир. Изпитвам доволство от мирния си начин на живот. Но понякога се възхищавам и умилявам, четейки/слушайки за някои български бойни подвизи, за силата на предците ни. Стигал съм до просълзяване. Дори се случва да се усетя по - силен, занимавайки се с такива материали. Изпитвам и доза гордост, че сме имали такива славни воини. Приятно ми е и това, че макар наши войници също да са извършвали лоши неща спрямо цивилно население, техните постъпки са били много по – малобройни от тези на съседските армии и не са били въпрос на държавна политика, както при съседите. Българинът даже не веднъж се е показвал като благороден човек дори спрямо враговете си. В българската външна политика също е имало елементи на шовинизъм, но много по – малко отколкото при комшиите. Народът ни е бил движен от благороден порив. От дете се възхищавам на определени качества. Било проявявани в мирно или военно време, от българи или небългари (без значение от епохата или мястото). Дадени качества биват проявявани и мирновременно, и в рат. Но изпитанията пред човешкия дух по принцип са най – сериозни в екстремни ситуации, каквато е именно и войната. Най – приятно ми е било да намирам съответните характерови черти в родната история, тъй като най – тясно свързан се чувствувам с България и с бъларите (тук живял съм може би и в поне един предишен живот...). Имам пристрастие към българите. Макар да се стремя към обективност, не съм нито толкова низш духом, нито пък толкова извисен, че всички народи да заемат еднакво място в сърцето ми. Българският народ и величавите български воини не веднъж са проявявали впечатляващо единство, каквото липсва в наши дни. Например по време на Сръбско-българската война от 1885 г. предците ни са се вдигнали като един, за да защитят Съединението, против което са били всички велики сили и съседите ни. Преодолели са трудностите и напук на душманите са запазили святото дело. Българският войник тогава и по – сетне е извършил чудеса от храброст, удивили светаи влезли в учебниците по военна история на запад. Опитите за национално обединение (за съжаление успешни само отчасти) са свързани с множество прояви на мъжество, сила, поемане на рискове и отговорности, устрем, интелект, твърдост, воля, издръжливост, самопожертвователност, себенадмогване, свръхусилия на нацията ни, голямо родолюбие (обстановката преди Балканската война е била като при предстояща сватба). Напук на далаверите в тила и на многократно превъзхождащия ги в жива сила и оръжия противник! Има случаи, в които наши войници се бият буквално до последния човек (например при съглашенския пробив при Добро поле на 15 септември 1918 г.). Много хора са отивали в армията като доброволци. Никой не ги е карал да се бият. Някои от доброволците са оставяли следването си в добри западни университети, оставяли са добре подредения си личен живот, за да се притекат на помощ на страната си. На фона на днешното бездушно, страхливо, хедонистично време, в което простотията ни залива буквално отвсякъде тези момчета са духовни титани, мъченици на България. Хора, които са положили костите си по бойните полета и са пролели кръвта си с мисъл за родината, за близките си, за освобождението на сънародниците си от тирания. Спомням си навремето преди доста години (дете бях още) как един братовчед ми каза нещо, което беше в смисъл на: „Ако има война и си някой военачалник, ще се качиш на коня и ще избягаш. Какво, ще тичаш срещу картечниците ли?! Ще бъдеш убит.” Най – естественото (поне на този етап и поне в България) е да гледаш най – вече себе си плюс да кажем най – близките. Заровили сме носове в материалното. В днешната епоха страната ни е доминирана от дребните характери. След 1989 г. под влияние на западния свят българският индивидуализъм се усили. Не веднъж съм чувал хора да казват „гледай себе си”, „гледам/гледай себе си и близките си”. Преди дни прочетох, че на една от потребителките на сайта нееднократно са и давани подобни съвети. Онези хора, онези герои са надмогнали типичния човешки егоизъм и са загинали за кауза стояща над личното им добруване, над добруването на собствените им семейства. Капитан Димитър Списаревски – „живата торпила”, е бил 27-годишен, когато извършва самоубийствен таран срещу настъпващите към София американски бомбандировачи. Врязва се във водещия формацията тежък бомбардировач, разменяйки своя живот за живота на хиляди софиянци. Останалите самолети се оттеглят и хвърлят бомбите си в полето. На този млад и здрав човек, на този харесван от жените мъж (венчал се за България по неговия думи) със сигурност му се е живеело! Преди години, на друго място споделих впечатлили ме думи на летеца. Думи, които бяха погрешно схванати от една дама от Портала. Тя си беше помислила, че аз се опитвам да внуша подчинение спрямо военните, да внуша на хората, че трябва да са едни зомбита едва ли не. Което изобщо не беше така – сред военните дори е имало хора, които не винаги са се подчинявали на...военните (самият Списаревски е имал проблеми с дисциплината). Беше и се сторило и че с цитатите проповядвам отказ от някакви „извънказармени” идеи, което също не беше така. Ето думите на героя, изречени пред негови войници: „Аз съм се венчал за България.“ „Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни.“ „Слушайте добре, извънказармените си идеи ще насипете с един вагон нафталин. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини... Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България.“ (Уикипедия). Мотивът за споделянето на цитатите беше и е възхищението ми пред чистия патриотизъм на този човек, пред неговата отдаденост на националната кауза и отхвърлянето на чуждопоклонничеството, което в България е по – срещано, отколкото на други места. Думите са изречени във време, когато с голяма популярност в Европа се ползват фашизма, националсоциализма, болшевизма. Тези тоталитарни идеологии са имали своите привърженици и в страната ни. За мен Списаревски е един истински последовател на Апостола на свободата комуто принадлежат думите: „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.” — из писмо до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г. Правдолюбивият Списаревски е приличал на Дякона и по друго нещо: „Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!“ Веднъж в София е измъкнал еврейка от ръцете на полицаи, като израз на неодобрение срещу пусналата пипалата си и в България антиеврейска истерия. Прекланям се пред тези знайни и незнайни български юнаци (част от тях от небългарски произход), положили животите си пред олтара на Свободата. Това как точно човек възприема историята не зависи само от конкретните факти, но и от начина по който той гледа на тях. Стана по – горе дума за качества. От историята може да се извадят поуки, но може и да се вземат примери. Едно и също качество може да бъде проявено в различни ситуации по различни начини. Българите в десетилетията след освобождението си смайват света не само с подвизите си по бойните полета на Балканите, но и с постижения в икономическата сфера, заради което в началото на 20-ти век се говори за „икономическо чудо на Балканите” и са сравнявани с японците и германците. Възходящо, бързо е и развитието ни в други области на живота. Може би все още носим в себе си качествата довели до тези постижения. Ако силата показана на бойните полета, ако енергията изразходвана във вътрешни политически борби бъде претворена в днешния мирен живот родината ни ще се преобрази. Ще стане „като Швейцария, та и повече”. „Ще се превърне в малък примамлив световен оазис.” (http://slava-sevrukova.com/predictions/.) Ти може да споделяш нечии идеи напълно или частично, може хич да не ги споделяш, но отдадеността на някой на тези идеи да послужи за вдъхновение на самия теб. Може да станеш по – последователен в идея, която на теб ти е на сърце и тази по – голяма отдаденост да ти помогне да стигнеш на по – високо място в твоя Път. Благодаря на онези, които имаха търпението да стигнат до тук. Нека Бог да благослови вас, близките ви, България и целия свят. Да бъде мир и светлина! Амин!

"Разчитайте на онази жена или на онзи мъж, които обръщат внимание на малките неща. Който не обръща внимание на малките величини, е разсипник - от него нищо добро не се очаква. Малките величини водят към големите, които могат да се използват за добро на всички хора. Правилно е да се върви от малкото към голямото, а не обратното. Това показва, че и в живота, и в природата съществува известна последователност." Дънов, 19 януари, 1919 г. София.

През 1973 г. Мартин Купър провежда първия разговор по мобилен телефон. През 1959 г., инж. Христо Бъчваров създава мобилен телефон, който показва на изложение в Москва!! Не започва масово производство на апарата му, понеже частите не били български... (предполагам са били западни и там е бил проблемът за системата). "Третата ми жена, която сега е в Италия, попитала наскоро нейни приятели италианци дали знаят, че аз съм изобретил този апарат, а те й отвърнали, че това го е измислил американец през 1980-а година. Звъни жената по телефона и пита: „Коя година ти беше патента на радиотелефона?“. Казвам: „Мисля, беше 1964-та“. Отварям патентите и какво гледам – 1959-а...В Москва, във BДНХ представях радиотелефона, който съм изобретил, събраха се всички в космическия център, започнаха да звънят на жените си, голямо удивление беше. Но от цялата работа за мен остана само една кошница с медали и ордени. Като ги погледнеш сега, виждаш, че са изработени от пиринч – не стават и за претопяване, а пише, че са златни." (http://e-vestnik.bg/3914/?fbclid=IwAR19f6Hth6gNTqc75twEa7szRl8S5AGO1gyu-ZyyH6uYCn2V28u6l7ewCwQ-).

Аз знам какво може да се направи (извън умишленото игнориране/несподеляне на негативни новини от страна на четящите и гледащите). Това, което би могло да се направи на едно по - високо ниво е свързано с мека цензура по отношение на свободата на медиите в частта "негативни новини" (крими хроники и злополуки от света и нас) и с насърчаване на по - големия процент позитивни новини.

Защо пък американците да се виновни? Не че ги защитавам, питам просто.

Когато четях за съпротивата срещу византийската инвазия най - голямо впечатление ми направиха верността и борбеността на Николица. Два пъти попада във византийски плен, но два пъти успява да се измъкне и да продължи борбата. "Никулица или Николица (на гръцки: Νικουλίτσας) е български аристократ, болярин от края на Х - началото на ХІ век. В края на Х век Никулица е управител на град Лариса. В 983 г. цар Самуил завзема града след обсада и продава в робство всички жители, с изключение на рода на Никулица, който най-вероятно е от български произход и бил взет на служба при българския владетел. Никулица става управител на Сервия (Бел. моя: град в днешната Егейска Македония) по време на управлението на цар Самуил, след завоевателя на града Димитър Полемарх. Той е наричан с галено име, поради ниския му ръст. През 1002 г. византийците, начело с Василий II, обсаждат града и след дълга обсада успяват да пробият, въпреки отчаяната защита. Никулица е закаран в Константинопол и му е дадена титлата патриций. Но българския аристократ напуска Константинопол и се присъединява към силите на Самуил, които се опитват да си върнат Сервия. Василий II действа бързо и се насочва към града с армия и успява да отблъсне българите. Самуил и Никулица напускат, но скоро последния е нападнат и заловен отново. Закаран е обратно във византийската столица и е затворен. Успява да избяга още веднъж и продължава борбата. След смъртта на Иван Владислав през 1018 г. той е сред болярите, които продължават съпротивата в планинските райони на страната. След като войските му са обградени от византийската армия, разбира че по-нататъшната съпротива е безсмислена и се предава на Василий II с остатъка от армията си. Василий II го изпраща в Солун под арест. Негов потомък е Никулица Делфина Лариски оглавил в 1066 г. едно от следващите български въстания срещу империята." (https://bg.wikipedia.org/wiki/Никулица?fbclid=IwAR1MRwXdM8eDRlGqtyjw-am90eFGuq-6whPP-EkM4yyioKkxAgf3OEhIVUs.) Замислих се: защо византийците не са убивали някои български велможи, ами са ги държали в плен, че и титли са им давали. И даже Николица три пъти са го пленявали. Можело е да го убият без дори веднъж да го отведат като заложник. Поне за момента не ми е известно да е бил убит даже след третото пленяване. Мисля, че отговорът е този: били са ценни кадри. По принцип разни знатни личности са били държани като пленници с цел да бъдат гарант за спазването на някаква договореност или за да може по - късно евентуално да бъдат ползвани за размяна с хора пленени от вражеската страна.