Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Кон Круз

Участници_
  • Общо Съдържание

    1859
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    16

Блог Постове добавени от Кон Круз

  1. Кон Круз
    "Аз съм мощен!" (сънувано на Разпети Петък)
    Началникът-съквартирант, бившата съученичка А., Борето Русанов, цигани, Никежи Никежи бате, великани, нацисти, мощ.
    Сънувах, че с началника ми сме съквартиранти в друг град, в някакъв блок, може би в града, в който учех. Не знам. Решихме да излезем на разходка.
    В следващия момент бях долу в партера на блока. Там бяха бившата ми съученичка А. и поне една друга млада жена. Мястото беше широко, с места за сядане.
    А. се преструваше, че много ме харесва, взе да се мляска сериозно с мен. Не знам каква и беше целта. Престорих се, че и вярвам.
    Дойде време за разходката. Тръгнахме. А., другата жена и началника ми изостанаха, аз бях по - напред, защото летях. В началото летях с началника ми - бяхме се хванали за ръце, потегляйки от хълма на който се намираше блока и всеки махаше със свободната си ръка, но по едно време го оставих да ходи, защото беше натоварващо да летя с него, тъй като летяхме основно с моята сила.
    Борето Русанов, който беше част от разходката, беше най - напред. Бяхме навлезли в гората. Беше снеговито (нова дума; всъщност - оказа се, че не е нова). Настигнах Русанов (другите бяха по - назад и се задаваха). Той беше се спрял и гледаше в посоката от която долетях. Като дете се радваше на снега, хвърли се в една преспа по гръб. След това стана и влезе в една близка шатра, в която имаше цигани и която шатра се явяваше като вход за циганско селище (имаше врата в дъното на мрачното място). Тръгнах след него, притеснен че братята роми може да му сторят нещо. Влизам в шатрата. Навсякъде циган. Няма го мистикът Русан. Питам къде е Борето Русанов. Един млад циган ми сочи една врата в дъното на шатъра и ми иска пет стотака за тази услуга. Почвам да се чудя какво да правя. Притеснявам се да не ми направят нещо, ако тръгна без да платя или платя по - малко, а пет стотака не ми се дават. Идват бивщата съученичка А. и другата жена. А. вади парите със сериозно изражение, дава ги на манго джери и тръгва да спасява Русанката, насочвайки се към въпросната врата в дясно, която се явяваше вход към селището им.
    След миг се озовавам в училищен двор. Наоколо има ученици и Никежи рапър пер-ник-ски. Премята се, прави салта. Решава да ме учи и мен така да правя. Хващаме се за ръце и с неговата сила основно започваме да се премятаме (в съня ми хващането за ръце имаше характер на свързване със силата и уменията на другия). Приятно е учудването ми, че при завъртанията се озоваваме на краката си, а не на главите.
    След това тръгваме нанякъде, през някаква гора. Искам да летим, за да се придвижим по - бързо. Казвам му да се хванем за ръце и всеки да маха със свободната си. Така правим и благодарение най - вече на моята сила прелитаме над едно езеро.
    След това прелитаме над поляна с великани (възрастни и деца). Едно дете великан, няколко метра високо, за малко да ни хване, но не съумява.
    По - нататък Никежи започва да се държи неадекватно и аз вече се опитвам да летя без него, продължавайки пътя си сам. Гледам да избягам от него заради въпросното пречене, но той ме следва. Преченето е, че вместо да застане до мен и да ме хване за по - близката ми до него ръка, той се пресяга и ме хваща за по - далечната от него ръка или за рамото на по - близката до него и няма как да стане летенето.
    Понеже ми пречи да летя, аз също като него започвам да вървя. Катерим стълбите на една наводняваща се улица, които стълби водят към хълм (от двете страни на стълбището водещо към хълма са наредени къщи).
    Озоваваме се в паралелен свят. В който обстановката е съвременна. Някакъв голям град. Но има и средновековни воини. Може би гали. Няколко човека бяха. Наподобяваха ми фигури от "Астерикс и Обеликс". Ние с Никежито се озовахме при тях изотдолу! Сякаш идвахме от подземен свят, а онези просто ни чакаха, сякаш знаейки за нашето идване. Точно на границата на техния свят и подземното място от което дойдохме имаше голяма клетка, наподобяваща клетка за птици, но направена за хора. Просто тази клетка беше като граничен пункт, през който да преминем, за да се озовем на нивото на улицата в другия свят, който страшно много наподобяваше нашия. Никежи преминава безпроблемно, но когато дойде моя ред клетката стана много тясна и изпитах затруднение да се изкача. Все пак някакси се озовах при другите. Единият от галите ме нарече "принце". Бях син на владетеля на този свят. Май ме чакаха, за да властвам, но аз не исках и избягах (може би отново с летене).
    После пак сме с Никежи (уж бях избягал от него ), в някаква гора, но не в дън гори тилилейски, ами тази гора беше близо до град. Началото на гората. Наоколо имаше и други хора и сякаш ставаха все повече. Част от хората бяха гологлави нацисти здравеняци, с черни тениски и татуировки.
    Споходи ме желанието да покажа на хората наоколо как летя... Като преди това им привлека вниманието, за да имам повече зрители. Приближих се при един от нацистите и макар да не изглеждаше много дружелюбен му казах, че ей сега ще им покажа как се лети. Вече част от хората наоколо ме гледаха. Копелето извади пистолет и ме простреля в корема. Това не ме разколеба особено. Чувствах се достатъчно силен, за да може разперил ръце като Господа Иисуса Христа да полетя нагоре. Онзи ми вкара още няколко куршума в корема. Течеше ми кръв, но бавно. Усещах се силен (макар да знаех, че в даден момент ще започна да губя сила, но този момент ще настъпи след като съм показал що умея; сякаш не мислех за близката смърт, а за това да успея да покажа що умея). Продължих със задоволство да се издигам над наблюдаващите ме долу и извиках: "Аз съм мощен!"
    Край
    ПОСЛЕПИС: Не веднъж през годините съм сънувал как съм с лице към хора, които не познавам и които искат да ми навредят. Аз тръгвам да се издигам нагоре, а те откриват огън по мен и ме прострелват в корема. Какво значи това?
     
  2. Кон Круз
    "Искаш да победиш страха си от смъртта: огледай се наоколо. Природата не познава студа на смъртта, неподвижността, липсата на живот. През пролетта тя изразява младостта, страстта за живот, щедростта. През зимата мечтае, съсредоточена в себе си, обновява силите си и готви завръщането на пролетта. Приеми смъртта като възстановителен сън."

    Откъс от "Мъдростта на северноамериканските индианци", Жан-Пол Бур.
  3. Кон Круз
    В една и съща сутрин успях да сънувам Красимир Каракачанов и Бойко Борисов (необичайно едри, по над 2 метра), Костадин Костадинов и Георги Димов. Плюс Никежи.
    КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ (криещ склад)
    Сънувах, че с майка ми сме на първия етаж на ГДБОП. Отиваме към някакъв склад... Метър остава да видим какво има зад преградата отделяща коридора по който вървим от склада и на пътя ни се изпречва Красимир Каракачанов. Поне 210 санти висок и още по - тежък. Той тъкмо се беше показал откъм склада. Нещо криеха ли? Тръгнахме обратно по коридора, от която бяхме дошли и се разминахме с
    БОЙКО БОРИСОВ (отиващ към крития склад)
    Бойко тъкмо отиваше към склада. Тъкмо се бяхме обърнали, за да се връщаме назад и го видяхме пред нас в цялото му величие. Гигант, поне колкото съновния Каракачанов висок. Подминахме го като малка гара. Без здравей, здрасти.
    Минавахме покрай една от стаите на бопаджиите. Спрях се и погледнах вътре, протегнах врат неминавайки прага на вратата. Майка ми даваше зор за продължим. Просветна ми обаче, че всъщност сънувам, но че мога да видя реална информация!! Влязох във въпросната стая и се приближих към един от компютрите. Разочарование - служителят си цъкаше на видеоигра. На околните компютри - същата работа.
    Плащаме им за да си цъкат на игрички. Или може би ги бях хванал в такъв момент.
    Д-р КОСТАДИН КОСТАДИНОВ и психарското мазенце
    Аз, Никежи и някакво по - младо момче (слабичко, с три четвърти панталони като тези на Никежи) се придвижваме надолу по едно стълбище, чийто край се не вижда. Те подскачат и се щуросват надолу по стълбите, а аз типично в мой стил - летя. Не знам дали още сме в Бопа или по - скоро в частен дом. Изведнъж се отваря вратата на мазата и това прекъсва ни играта. Санитари от лудница ли са, какви са, не знам. Начело им доктора по етнография и лидер на "Възраждане" - Костадин Костадинов. Поне 5 човека са, усетили са ни. Не съм много притеснен, защото не съм сам. Трима сме и имам надежда, че ще излезем от ситуацията дори и да е с много бой. Нямах чувството, че само искат да ни изведат навън и да ни изгонят. Все пак бяхме нарушители и май искаха да ни задържат. Аз бях най - близо до вратата. Зарадвах се за миг, че виждам Костадинов, но само за миг. Наежих се, готов за борба безмилостно жестока. Незнайно как някой от групата появили се противници се оказа зад мен и ме сграбчи. Беше бая едър човек в бяла дреха и с бели ръкавици. Взех да му викам да ме пусне и да се боря яростно, хапах му и ръката. По някакъв начин се измъкнах. Може би просто ни позволиха да си излезем. С летене минах през мрачна стая с бюфет на който бяха наредени книги. Взрях се в една от книгите и казах нещо от сорта на: "А, книга на Костадин Костадинов." Не знам защо ми хрумна така. Помислих си, че е историческа. Изтеглих я измежду другите книги, за да я видя по - добре. В това време се появиха млад мъж и жена в бели престилки. Жената ми взе книгата от ръцете и каза, че това не е историческа, а медицинска книга и я остави на мястото и.
    Д-р ГЕОРГИ ДИМОВ (археолог) и опело
    На финала. Намирам се в църква православна. Аз и други хора (поне един от тях е поп на възраст към третата) сме се събрали понеже някой е починал. По стените са сложени много икони, на рафтове. Димов минава покрай тях и старателно ги разглежда. В църквата има поне две маси. Една дълга, отрупана с ядене, около която маса да ядем и една къса (с ядене). Имам чувството, че само аз съм сдухан от всички присъстващи, макар че всички сме се събрали, за да почетем починалия. Дядо поп е в служебно настроение, претръпнал е той. Взима си голямо парче торта от съседната маса и сяда до мен. Казва ми нещо от рода на: "Какво си оклюмал нос. Всички ще отидем под земята, ти също." Отговорих му - "От къде знаеш, че вече не съм бил?" (Тоест, направих еретичен намек, че човек се ражда и умира много пъти.)
     
  4. Кон Круз
    - Чувате ли ме, момчета? Идвам си у дома!
    - Вземи от душите ни мъки, усилия, и нека животът ни вред разкрие я на Твоят мир красотата, на Твоят мир красотата.
    Обвий жарта на нашето желание с Твоята хладина и Твоето смирение. Нека разумът се вцепени, плътта да се отдръпне, нека земетресението, вятърът и огънят ни шепнат с тихия глас на покоя.

    По - горните думи са част от песен изпълнена във филма "Atonement" ("Изкупление"), 2007 г.
    Песента "Скъпи Господи и Баща на човечеството" : 
    .
  5. Кон Круз
    Скъпи съфорумци и Вие нерегистрирани читатели на Портала. Пиша този текст, за да не бъда разбиран погрешно по повод постовете ми в една от темите на почитаемия сайт. В последно време съм на вълна история, главно българска история и по - точно българска военна история от периода 1878 г. до 1945 г. Чат-пат влизам на вълна история и започвам да се вълнувам от нея повече от обикновено. Българската история ми е детска любов, която още ме държи.
    Войната несъмнено е гадна, кофти нещо сама по себе си. Войната е зло. Войната е нехуманна и грозна. Във времето са изработени етични правила във връзка с мирното население по време на войни, които правила обаче за съжаление нерядко са нарушавани и са превръщали войните в още по - варварски актове и безчовечни актове.
    Войната - смърт, прекършени животи и мечти, разбити планове, мизерия, глад, въшки, бълхи, душевен мрак, студ, зловещи тътени, кал, страх, озверяване, осакатяване (физическо и психическо), изнасилвания, мъчения. Изкривени от болка, страх или гняв лица. Кръв, кръв, много кръв. Отваряне на пропасти между народите. И много сълзи. Войната сама по себе си е извратена работа. Хората започват по - малко да ценят човешкия живот, което е предпоставка за още бъдещи кръвопролития .
    Ако трябва да вярваме на езотериката (тук все пак е езотеричен сайт) войната храни демоните (не само тези, които са във всеки от нас). Посрещачите на души пък имат много повече работа от обикновено...
    Войната носи душевни, физически и финансови загуби, а аз предпочитам да печеля (макар и не на всяка цена), предпочитам нещата в живота ми да се подобряват. То и от войните някои хора печелят, но огромната част от хората страдат (и победени, и победители). Не ми се умира във война (особено в такава, която бих намерил за несправедлива). Не ми се ще и други да умират.
    Не обичам войната, не ми се убиват дори животни. Миролюбив и кротък човек съм общо взето... (дори може би повече, отколкото изглежда понякога от мои интернет изяви и може би понякога по-миролюбив, отколкото е нужно)! Макар че не съм тотален пацифист... Обичам да живея спокойно, да съм здрав, да не гладувам, да съм чист, не ми се умира млад, а и не ми се цапат ръцете (но при нужда и при възможности бих се бил като звяр и до последна капчица кръв, за да защитя близките си най – вече, както и страната си). Обичам комфорта (душевен и физически) и това е една от причините да не обичам войните и по принцип да нямам желание да воювам. Искам хората по света и у нас да са добре и да стават по - добре. Не мразя никого, макар понякога да изпитвам нотки на раздразнение... Мястото на войните е в спомените, филмите, статиите, книгите. Трябва да бъдат прекратени съвсем, а армиите да бъдат впрегнати за различни невоенни каузи. Навярно и това ще стане някой ден, натам се върви макар и бавно. Спорните въпроси трябва да бъдат разрешавани разумно, но и справедливо. Хората и народите не трябва да се тормозят едни други.
    Българите имаме достатъчно земя дори и сега, а земи населени някога предимно с българи днес са сериозно обезбългарени. Лично аз в качеството ми на българин и български гражданин и с оглед на посоченото в предното изречение - нямам териториални претенции към никого. Искам чисто и просто да се спазват основните човешки права на сънародниците ни зад граница и слава Богу се правят стъпки в тази посока. Даже има и стъпки в посока на победа на историческите истини в Северна Македония (може би знаете – беше сформирана междусъседска комисия и лека полека македонските историчари започнаха да отстъпват от лъжите си).
    Да се върна на войните. Войните са допуснати от висшите сили и явно са неразривно свързани с духовната еволюция на човечеството. Те са етап от пътя на човешката цивилизация. Всяко нещо в този свят не е на 100% добро или на 100% зло. Същото важи и за войните. Трябва да се има предвид, че от война до война може да има голяма разлика (например разликата между Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и войната на Хитлер в СССР е сериозна).
    Чел съм, че Учителя Дънов (краен противник на войните) бил казал, че Балканската война се е ползвала с подкрепата на светлите сили (същото съм чел и за гореспоменатата Руско-турска война, която възкресява България на картата на света и избавя за съжаление само част от българите от петвековното иго). Чел съм и че според Учителя войните на Наполеон до някое време са се ползвали с небесна подкрепа по определени причини (докато талантливият пълководец не нахлува в Русия). Негови са и думите: „Божественият закон гласи: Не отваряй война, в която можеш да изгубиш и това, което имаш. Ако воюваш, воювай за Бога. За правото в света." (Из „Ако имате вяра" - 1940 г.).
    На Учителя (явно не 100%-ов отрицател на въоръжените конфликти) са и думите: „И само онзи, който се самопожертвува, живее, защото усеща една радост, която го съживява. Много някогашни богати българи не живеят вече, а Ботев, Раковски и др., които са се самопожертвували, са преживели, защото те са научили закона на обичта. Но ще ми възразят някои : Да, но Ботев не е бил вярващ. Не е важно, че той не е вярвал като нас; важното е, разбирал и прилагал ли е закона за самопожертвуването за своите ближни. То е важното и необходимото за нашето досъграждане." Из книгата "Новото човечество", глава "Космичната любов",стр. 138, издание на в-к "Надежда", София 1990г.
    В предаването "Вяра и общество" преди време един от гостите каза, че според Августин Блажени оправдана е онази война, която е за защита и при която няма използване на повече насилие, отколкото е нужно за целите на защитата (например защитаваш себе си или някой друг и не ползваш сила, когато да речем врагът се е предал). Като цяло съм съгласен със свети Августин. От друга страна: склонен съм да оправдая и нападателна война, ако е много или достатъчно наложителна, ако мирните постъпки не дават и не дават желания резултат, ако дадено население е тормозено и асимилирано. Затова оправдавам и войните ни в периода от 1912 г. до 1945 г. и ги намирам за справедливи. Не виждам как националния въпрос е можело да се разреши без да пукне пушка. Лесно е да се гледа на ангро, по сталински. Но ако се погледне по – конкретно, към отделните човешки съдби, нещата по – другояче изглеждат. Все едно да бият брат ти, да изнасилват сестра ти, те да те молят за помощ със сълзи на очи, а ти да бездействаш и само да се молиш Богу. Тези войни са били не само национално-обединителни, но и национално-освободителни: продължение на делото на Раковски, Левски, Ботев, Бенковски...
    Не се радвам, че този или онзи вражески войник е бил убит. Помня как веднъж народният професор Божидар Димитров каза за една граната нещо от сорта на "добре, че не е избухнала". Ставаше дума за сражения на българи срещу италианци по време на Първата световна война в Македония (да се чуди човек какво са правели италианците в Македония). И въпреки, че италианците са се явявали наши противници (оттам и противници на делото по освобождението на потисканите наши събрати, останали в пределите на враждебни съседски държави), Божо се изказа позитивно за това, че не е избухнала гранатата и не е отнела живот.
    Оценявам мира и се радвам, че живея в мир. Изпитвам доволство от мирния си начин на живот. Но понякога се възхищавам и умилявам, четейки/слушайки за някои български бойни подвизи, за силата на предците ни. Стигал съм до просълзяване. Дори се случва да се усетя по - силен, занимавайки се с такива материали. Изпитвам и доза гордост, че сме имали такива славни воини. Приятно ми е и това, че макар наши войници също да са извършвали лоши неща спрямо цивилно население, техните постъпки са били много по – малобройни от тези на съседските армии и не са били въпрос на държавна политика, както при съседите. Българинът даже не веднъж се е показвал като благороден човек дори спрямо враговете си. В българската външна политика също е имало елементи на шовинизъм, но много по – малко отколкото при комшиите. Народът ни е бил движен от благороден порив.
    От дете се възхищавам на определени качества. Било проявявани в мирно или военно време, от българи или небългари (без значение от епохата или мястото). Дадени качества биват проявявани и мирновременно, и в рат. Но изпитанията пред човешкия дух по принцип са най – сериозни в екстремни ситуации, каквато е именно и войната. Най – приятно ми е било да намирам съответните характерови черти в родната история, тъй като най – тясно свързан се чувствувам с България и с бъларите (тук живял съм може би и в поне един предишен живот...). Имам пристрастие към българите. Макар да се стремя към обективност, не съм нито толкова низш духом, нито пък толкова извисен, че всички народи да заемат еднакво място в сърцето ми.
    Българският народ и величавите български воини не веднъж са проявявали впечатляващо единство, каквото липсва в наши дни. Например по време на Сръбско-българската война от 1885 г. предците ни са се вдигнали като един, за да защитят Съединението, против което са били всички велики сили и съседите ни. Преодолели са трудностите и напук на душманите са запазили святото дело. Българският войник тогава и по – сетне е извършил чудеса от храброст, удивили светаи влезли в учебниците по военна история на запад.
    Опитите за национално обединение (за съжаление успешни само отчасти) са свързани с множество прояви на мъжество, сила, поемане на рискове и отговорности, устрем, интелект, твърдост, воля, издръжливост, самопожертвователност, себенадмогване, свръхусилия на нацията ни, голямо родолюбие (обстановката преди Балканската война е била като при предстояща сватба). Напук на далаверите в тила и на многократно превъзхождащия ги в жива сила и оръжия противник! Има случаи, в които наши войници се бият буквално до последния човек (например при съглашенския пробив при Добро поле на 15 септември 1918 г.).
    Много хора са отивали в армията като доброволци. Никой не ги е карал да се бият. Някои от доброволците са оставяли следването си в добри западни университети, оставяли са добре подредения си личен живот, за да се притекат на помощ на страната си. На фона на днешното бездушно, страхливо, хедонистично време, в което простотията ни залива буквално отвсякъде тези момчета са духовни титани, мъченици на България. Хора, които са положили костите си по бойните полета и са пролели кръвта си с мисъл за родината, за близките си, за освобождението на сънародниците си от тирания. Спомням си навремето преди доста години (дете бях още) как един братовчед ми каза нещо, което беше в смисъл на: „Ако има война и си някой военачалник, ще се качиш на коня и ще избягаш. Какво, ще тичаш срещу картечниците ли?! Ще бъдеш убит.”
    Най – естественото (поне на този етап и поне в България) е да гледаш най – вече себе си плюс да кажем най – близките. Заровили сме носове в материалното. В днешната епоха страната ни е доминирана от дребните характери. След 1989 г. под влияние на западния свят българският индивидуализъм се усили. Не веднъж съм чувал хора да казват „гледай себе си”, „гледам/гледай себе си и близките си”. Преди дни прочетох, че на една от потребителките на сайта нееднократно са и давани подобни съвети.
    Онези хора, онези герои са надмогнали типичния човешки егоизъм и са загинали за кауза стояща над личното им добруване, над добруването на собствените им семейства. Капитан Димитър Списаревски – „живата торпила”, е бил 27-годишен, когато извършва самоубийствен таран срещу настъпващите към София американски бомбандировачи. Врязва се във водещия формацията тежък бомбардировач, разменяйки своя живот за живота на хиляди софиянци. Останалите самолети се оттеглят и хвърлят бомбите си в полето. На този млад и здрав човек, на този харесван от жените мъж (венчал се за България по неговия думи) със сигурност му се е живеело!
    Преди години, на друго място споделих впечатлили ме думи на летеца. Думи, които бяха погрешно схванати от една дама от Портала. Тя си беше помислила, че аз се опитвам да внуша подчинение спрямо военните, да внуша на хората, че трябва да са едни зомбита едва ли не. Което изобщо не беше така – сред военните дори е имало хора, които не винаги са се подчинявали на...военните (самият Списаревски е имал проблеми с дисциплината). Беше и се сторило и че с цитатите проповядвам отказ от някакви „извънказармени” идеи, което също не беше така. Ето думите на героя, изречени пред негови войници: „Аз съм се венчал за България.“ „Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни.“ „Слушайте добре, извънказармените си идеи ще насипете с един вагон нафталин. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини... Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България.“ (Уикипедия).
    Мотивът за споделянето на цитатите беше и е възхищението ми пред чистия патриотизъм на този човек, пред неговата отдаденост на националната кауза и отхвърлянето на чуждопоклонничеството, което в България е по – срещано, отколкото на други места. Думите са изречени във време, когато с голяма популярност в Европа се ползват фашизма, националсоциализма, болшевизма. Тези тоталитарни идеологии са имали своите привърженици и в страната ни. За мен Списаревски е един истински последовател на Апостола на свободата комуто принадлежат думите: „Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.” — из писмо до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г. Правдолюбивият Списаревски е приличал на Дякона и по друго нещо:  „Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!“ Веднъж в София е измъкнал еврейка от ръцете на полицаи, като израз на неодобрение срещу пусналата пипалата си и в България антиеврейска истерия.
    Прекланям се пред тези знайни и незнайни български юнаци (част от тях от небългарски произход), положили животите си пред олтара на Свободата.
    Това как точно човек възприема историята не зависи само от конкретните факти, но и от начина по който той гледа на тях. Стана по – горе дума за качества. От историята може да се извадят поуки, но може и да се вземат примери. Едно и също качество може да бъде проявено в различни ситуации по различни начини. Българите в десетилетията след освобождението си смайват света не само с подвизите си по бойните полета на Балканите, но и с постижения в икономическата сфера, заради което в началото на 20-ти век се говори за „икономическо чудо на Балканите” и са сравнявани с японците и германците. Възходящо, бързо е и развитието ни в други области на живота. Може би все още носим в себе си качествата довели до тези постижения. Ако силата показана на бойните полета, ако енергията изразходвана във вътрешни политически борби бъде претворена в днешния мирен живот родината ни ще се преобрази. Ще стане „като Швейцария, та и повече”. „Ще се превърне в малък примамлив световен оазис.” (http://slava-sevrukova.com/predictions/.)
    Ти може да споделяш нечии идеи напълно или частично, може хич да не ги споделяш, но отдадеността на някой на тези идеи да послужи за вдъхновение на самия теб. Може да станеш по – последователен в идея, която на теб ти е на сърце и тази по – голяма отдаденост да ти помогне да стигнеш на по – високо място в твоя Път.
    Благодаря на онези, които имаха търпението да стигнат до тук. Нека Бог да благослови вас, близките ви, България и целия свят. Да бъде мир и светлина! Амин!
     
  6. Кон Круз
    Ето как Панто, който въобще няма мерак да воюва (било то и за благородна кауза), в еп. 6 на сезон 1 се опитва да избегне съпружеския си дълг в първата си брачна нощ, защото не обича жена си...:
    - Не ме ли искаш?
    - Притеснявам се. Мобилизация. Навън ще избухне война. А ти... за какво мислиш. Нямаш ли национални чувства?!
    ***************************************************
    - Не си въодушевен.
    - За първи път ти завиждам, Илийчо.
    - За какво?
    - За недъга.
    - Не искаш да се биеш за родината, за нашето право.
    (В навечерието на Балканската война; може би епизод 11 на сезон 1.)
    ***************************************************
    "Ние седим край тая пълна маса, ядем, но сме гладни. Това е адът. Някъде другаде, други хора гребат от полупразна тенджера, дават един на друг и се чувстват сити. Това е раят." Панто Вълчев ("Дървото на живота", сезон 2, еп. 4).
    ***************************************************
    - Казвате сте много несговорчив, г-н полковник. Може да разгневи сърбите.
    - Какво ще стане по - лошо от това, което имаме днес? Нова война?
    - Вие забравяте, че България няма армия. И ако решат сърбите още утре могат да бъдат в София.
    - И вие ще ги посрещнете с хляб и сол.
    - Преклонена главица, сабя не я сече.
    - След около две минути ще минем по мост. Там често стават инциденти. Високо е. Водата е шумна и конете се плашат. Миналата година падна файтон и пътник се удави.
    - Нямате право...вие сте...български офицер!
    - Преди да съм офицер, аз съм българин. И няма да позволя един никаквец да продава земята за която кръв съм лял.
    - Ще викам!
    - Викайте. Файтонджията е глух.
    - Тъй вярно господин полковник. Глух съм, от рождение. Глух като кютук!
    (Сезон 2, еп. 4. Разговорът е между: един наконтен и много сговорчив с алчните и нагли сръбски военни софийски чиновник (част от комисия за определяне на северозападната българска граница след края на Първата световна война) и полк. Йордан Вълчев (герой от войната, част от същата комисия), който пожертва земята с гроба на баща му, за да може един негов видински съгражданин да не си загуби нивата. Слушайки този разговор се сетих за днешното време и по - специално за дискусиите около продажбата на българска земя на чужденци...)
    ***************************************************
    Христо Вълчев: "Панто, ние и двамата сме комунисти. Само че ти обещаваш Божието царство на Небето, аз се опитвам да го построя на Земята."
    "Корупцията не е български патент. Колкото по - голяма страната, толкова по - голяма корупцията." (Илия Вълчев). Ролята на Илия Вълчев се изпълнява от Моньо Монев (д-р Мазов в сериала "Откраднат живот" от 2016 г.).
    ***************************************************
    Най - хубавите реплики, които биват изречени в края на последния епизод няма да ги цитирам. Който изгледа филма, ще ги чуе.  
  7. Кон Круз
    Според едни хора: Луцифер и Сатаната са един и същи типаж. Според други пък - например бай Щайнер: те не са един и същи проПаднал ангел (по - точно "архангел", щото Луцката преди да се възбунтува е бил архангел и любимец на тейко си Господа Отец наш). За тия другите (като бай Щайнера) - Сатаната е всъщност по - опасен и могъщ  безплътен злодей от Лъчката Св., който по - могъщ злодеин автрийският немец е наричал с името...Сорат (върховния главатар на Черната ложа, Авадон, Слънчевият демон...; според някои езотерици върховен глава на Бялата ложа е Христос, който пък бил нещо различно от Исус, но т`ва е друга тема). Могъщ звяр, управляващ  по - слабите зверове Луцифер и Ариман. Антропософът журналист Иван Стаменов - Стопанина е писал (наше момче българче), че според Щайнер Сорат е всъщност звяра от бездната, за който се говори в Библията и не само. В древните митологии Звярът от Бездната/Морето олицетворявал силите на Хаоса/Злото.
    Стопанино е писал, че Сорат (Слънчевия демон) е "Schwarze Sonne" на треторайхните езотеронацисти, но аз преди време като се ровех за шварце сонето на нацистите не можах да стигна до такъв извод. Щайнер е писал и че ислямът е дело на...Сорат (Сатаната): гледна точка споделяна и от християнството. Или по - точно той е споделял християнската гледна точка. То за догматичното християнство всички други религии и учения са от Лукаваго, ма това е друга тема.
    Самаил
    от Уикипедия, свободната енциклопедия
    Самаил (също Самаел) е важен герой в талмуда, определян най-често като обвинител и разрушител. Според някои легенди той е равен на Сатаната, или че Самаил е истинското или ангелско име на Дявола. Препратка в Библията за Самаел има в Книга на Исая, 14:4,12, където се споменава за “вавилонския цар”. Самаил обаче не може винаги да бъде идентифициран като Сатана, защото според някои преводи на Книгата на Енох ангелското име на Сатаната е Сатанаил.
    Етимологията на думата Самаил е "Божия отрова" което идентифицира Самаел с “Ангела на смъртта”. Напълно възможно е обаче името да е производно от сирийския бог “Шемал”.
    --------------------------------------------------------------------------------------------------
    Разни митологии и учения - разни теооооориииии. Не че е жизнено важно кой от споменатите кой е всъщност (по - същественото е другаде), но понякога обичам да са ровя в тия работи. По - съществено е например това да си нацепиш подпалки, защото времето е застудяло и искаш на теб и близките ти да им е топличко. Туй и ще направя.
     
     
  8. Кон Круз
    Пет мои сънища от началото на месец юни 2015 г. Сънувани са в една и съща сутрин, 5 дни преди важна промяна в живота ми, свързана с професионалното ми развитие. В най - важния сън бях Моисей! Моля за тълкувания.
    *****************************************************************************************************************************************************************************************
    Бях някъде си, не знам къде. С един тип взехме да се караме и той ме заплаши с не знам си какво бойно изкуство. При което аз му казах, че ще му приложа Тай бо (не съм се занимавал с това, а се и пише Тае бо - освен това представлява вид аеробика с бойни елементи). Взехме/взеха да се бият. Изведнъж онзи, с който се карах започна да се бие с друг, не с мен (аз стоях зад другия - бодигард ли ми беше, що ли). По едно време врагът извади пистолет (не ми се щеше повече да съм там) - вкара поне 2 куршума на намиращия се пред мен (уплаших се куршумите да не минат през тялото на защитаващия ме и аз също да пострадам, но слава Богу не пострадах). Стрелящият си тръгна (простреляният и да е паднал, не съм видял).
    След това се озовах във физкултурния салон на първото ми училище. Имаше някакви момичета там, имам чувството, че имаше и полиция, която разследваше случая. Аз бях с шапка с широка периферия и шлифер (като един филмов ловец на вампири): смеейки се казах, че приличам на убиеца, но не съм аз.
    ......................................................................................................................................................................................................................................................................................................
    На някакво закътано място в някаква сграда (все едно зад параван), бяхме аз и И. М. Тя тъжеше, защото неин приятел е починал..., но нямах съзнанието да съм аз.
    ......................................................................................................................................................................................................................................................................................................
    Сънувах по едно време, че е нощ и някакъв малък бял пес се впуска към мен с желание, за да ме захапе. Не успя. Струва ми се, че още преди да ме нападне, аз се бях издигнал на метри над земята, така че приближаването му до мен - не му помогна да ме заръве.
    ......................................................................................................................................................................................................................................................................................................
    Сънувах още че летя в някаква църква. Стигнах към дъното, но се върнах към изхода/входа. Близо до входа на църквата беше президента Плевнелиев, който философстваше за нещо. Мина ми през ума, че по някое време (не знам дали в същия ден) е отговорил на мой въпрос, (може би зададен му по телевизията), в който въпрос се съдържа думата "молитва".
    ......................................................................................................................................................................................................................................................................................................
    Аз, Моисей! (Сънувано в ден с проливни дъждове: по - подходящо беше да сънувам, че съм Ной.)
    Мошето го свързвам с лутане, но за да има изход, трябва да има и лутане. Без лутане - няма излизане от пустинята. Ден е, моят град. Тръгвам надолу към центъра. Вървя и...кеф. Хора ме разпознават като Моисей! Аз съм звезда, божи пророк! Старозаветен, но пророк! Започват развълнувани да се струпват наоколо, за да ме гледат. Имаше и облечени като индийки. Спря ме някакъв тип, който ме възприемаше явно като Дядо Коледа. Показа ми една стара тетрадка, в която май имаше 66 точки (мъжът беше доста под 66, та да е имал 66 Коледи). В тетрадката беше отбелязвал, какво му е подарил Дядо Коледа всяка година и доколко той е доволен от подаръка.
    Продължавах да вървя и привличах все повече внимание - възторжени хора, възприемащи ме като Моисей!
    Озовах се в града, в който учех. Вървя си аз (Моисей) по улицата и се сещам, че (гореспоменатата) И. М. е поискала да разбере средния ми успех за годините на висшето ми образование. Обаче не се сещах колко е. Хрумна ми, че бих могъл да взема предвид всички оценки от бележниците ми от 7-ми до 12-ти клас и така да се получи по - висок общ успех (само че щеше да е среден успех от времето от 7-ми клас до завършването на висшето ми образование). Реших да посетя (с летене) града в който учех.
    И тръгнах да летя към блока, в който три години и нещо бях на квартира, но се обърках в пътя...Стигнах до някакъв друг квартал с блокове (беше нощ, но като че ли в следващия момент стана ден). Приземих се на пътното платно. Започнаха да се струпват хора - все пак, Моисей съм. Обаче нямах желание да се занимавам с тях и реших да се върна обратно. Онези се струпаха така, че ми препречиха пътя за връщане. Нямам спомен обаче да съм минавал през тълпата (явно с летене ще да е станало).
    По едно време, аз, една малко позната ми жена и някакъв мъж се озовахме в един от блоковете. Вървяхме тримата, но по едно време те двамата се разделиха и хукнаха в различни посоки: искаха да ме оставят в блока тъмен, мамицата им стара и да се изнижат без мен (щяха през два от изходите да избягат и после да се съберат). Хукнах след жената, тя излезе и се опита да ми затръшне вратата пред носа (щеше да я заключи и да ме остави затворен в непознатия блок, но аз успях да си мушна крака - тя го затисна, но не можа да затвори вратата; излязох и аз навън).
    След това аз, майка ми и баща ми вървим по някакво пътно платно (намираме се в непознатия квартал, за който споменах). На едно място - скупчване на хора. Има полицаи - но те по - встрани. Някакви цивилни, обикновени граждани си придават важности: застанали на средата на пътя и като се доближи някой до тях - спират го. Не дават да се минава. Не бяха застанали точно в средата, но доближиш ли - изпречват ти се на пътя. Минахме си спокойно покрай тях. Изгледах единия с насмешка. Ако беше тръгнал да се репчи..., щеше да яде шутовете.
    Продължаваме да вървим. Баща ми изостана назад. Аз и майка ми - вървим по - напред. Тя - най - отпред. Пред нас се движат трима едри, леко пияни и пиещи в движение младежи - единият гологлавец (може би футболни хулигани). Притесних се, да не вземат нещо да ни правят проблеми. Най - малкото: с джапанки бях. Помислих си, че ако ни нападнат, ще защитавам майка ми дори до смърт, а джапанките...ще ти изуя и ще се бия бос, доколкото мога.
    Нямаше проблеми с тези пияндета. Стигнахме до колата. Наоколо имаше и други коли. Паркинг явно. Имаше много народ. Приготвяхме се да тръгваме. При нас дойде някакъв странен човек, който имам чувството, че за втори път ни/ме занимаваше с посещенията в някакъв негов сайт (не помня първото занимаване обаче). Ставаше дума за пари, за това че той печели от посещенията и ни предлагаше да се включим в бизнеса му (нали има разни сайтове, в които дават пари...Не бяхме заинтересовани от офертата и го отрязохме. Онзи взе от колата ни картонена опаковка с яйца. Обаче баща ми си я поиска и ни я върна.
    После бях у дома - бях влязъл в скайп. Пратих покана за приятелство на една Ира, която ми е в списъка с абонати. Погледнах аватара на един даоист (Дао, Тао, Тае бо - хммм). Аватарът беше негова снимка колаж: на снимката се виждаше той с торта по случай рождения му ден, а на мястото на главата му имаше вълча глава.
    ......................................................................................................................................................................................................................................................................................................
    П.П. от 2015 г.: Въпросната Ира (не и е това истинското име), преди време имаше никнейм, в който се съдържаха две цифри, чийто сбор е 5 (5 е важно число в живота ми) - свързано е с пътуване. (2019 г.: По - горе съм написал от "7-ми до 12-ти клас". Разликата между двете числа е...5. Споделяйки сега сънищата тук, забелязвам неща, които преди години не бях забелязал). Относно даоиста: не знам дали е важно за тълкуването, но в негов никнейм се съдържа думата "надежда" (макар на чужд език). Сънят може да означава 40 години лутане... Дано ако е това, 40-годишното ми лутане да е започнало преди 26 години, а не те първа да предстои. Млад леко шантав мъж ми показа леко изхабената си тетрадка: вътре имаше 66 точки...Аз съм на 26 години...Моисей се е скитал в пустинята 40 години преди да достигне до обетованата земя. Но какво са 40 години на фона на вечността? По - добре 40, отколкото 400 да речем... Даоистът, за който споменах: той има аватар сивкав лисунгер, освен това си пада синофил (китайофил): не знам дали тези детайли имат отношение към сънуваното.
    Според Петър Дънов: "6 е число на илюзии. Също и на търпение. За добрия човек 6 означава растене, развитие, а за лошия - смърт...33 - число, което примирява брата и сестрата. Умът и сърцето работят в хармония. Числото 33 е подобно на 66, което е число на илюзии. 33 - число на заблуждения." (http://www.bratstvoto.net/vehadi/menu/b15/novi_tekstove/chisla.htm.)
     
  9. Кон Круз
    "Забележка: От много пациенти съм чувал, че светлината на духовната самоличност се отразява в човешките очи на духовен спътник по различни начини. Що се отнася до мен, само веднъж в живота си съзнателно съм преживял подобно разпознаване и то беше, когато видях за пръв път жена си. Ефектът беше поразителен и малко мистериозен.
    Д-р Н: Казваш, че на Земята понякога, когато двама души се гледат един друг, могат да почувстват, че се познават отпреди?
    П.: Да, всеки го знае."
    "Пътят на душите" (с. 57), д-р М. Нютън
  10. Кон Круз
    "Никъде Кейси не е поставял по - голям акцент върху важността на свободната воля при вземане на решения, отколкото при родители за отглеждането и напътстването на децата им в годините на формиране на личността. В един от най - забележителните примери казал на родителите на единадесетгодишно момче, че хрониките на детето могат да бъдат тълкувани "или в много оптимистична, или в много песимистична насока" (3633-1). Кейси заявил, че момчето е склонно "да има по - високо мнение за себе си, отколкото би трябвало" и че най - големият му талант е свързан с музика, писане или поезия. Обещаващият млад гений можел да използва способностите си, за да носи радост на другите или за свои егоистични интереси - склонност, която по - рано бил следвал.
    Младият господин проявявал "пълно пребрежение към другите...само за да постига своето".
    При тълкованието Кейси заявил: "Има неограничени заложби. Как ще бъдат насочени от индивида? Как другите могат да му помогнат да осъзнае тези наклонности? Отговорите би трябвало да се крият в самия него". Възпитанието на детето било изключително важно, защото дарбите, слабостите и гениалността му можели да се развият, така че да стане или нов Бетховен, или Уитиър*, или Джеси Джеймс**..."
    Седем години по - късно момчето простреляло и ранило баща си и баба си. По - късно било изпратено в болница с диагноза шизофрения и починало две седмици след тридесет и първия си рожден ден.
    Един от основните принципи, които Кейси е извлякъл от Акашовите хроники, е важността на личната ни отговорност при избора на път в живота и влиянието ни върху околния свят. Просто казано, ние оказваме въздействие върху всяка душа, която срещнем, и имаме важна роля в създаването на собствената си съдба, преживявания, взаимоотношения и дори в световните събития. С терминологията на Кейси нашият живот не е предопределен, а сме "сътворци" при неговото развитие."
    *Уитиър - Джон Грийнлийф Уитиър (1807–1892), американски поет. Бел. на К.Круз.
    **Джеси Джеймс - престъпник, превърнал се в легенда. - Бел. на пр.
    Източник: "За Акашовите хроники" (Кевин Дж. Тодеши), изд. къща "Хермес" - Пловдив, 2009 г., стр. 107-108.
  11. Кон Круз
    "Като казах това, по мое виждане свободният избор е отровен подарък. Да кажем, изпитание предложено на гордостта ни. Благодарение на тази свобода можем, действително, да се възгордеем да водим живота си както пожелаем. Само че, когато в нищо не ни върви, се обръщаме към небето, молим: "Помогнето ми!"
    Но небесните пратеници, били те Велики Водачи, или ангела ни хранител, тази сила, която бди над нас, може да се намеси само, ако напълно изоставим свободния си избор! Да си казваме: "Правя каквото си искам, но ако се давя, ти ще ме спасиш" е детинско виждане за връзките с божественото. Да не говорим за практичните молитви в стил: "Боже мой, моля Ви, направете така, че да спечеля от лотарията."
    Истинската молитва се състои в това да се предоставиш напълно на Бог.
    "Изоставям свободния си избop, постъпете с мен както намерите за добре, защото каквото правите, знам, че го правите от любов." Едва тогава водителите ни се намесват, връщат ни на правия път.
    Но повечето измежду нас се отказват от това просто действие. Дали инстинктивно не отгатваме, че божията воля не винаги ни устройва? Че Той никога не ще подпомогне не съвсем чистите ни начини да се сдобием с богатството, властта, някоя любов? Така хората често предпочитат да запазят свободния си избop. Правят "това, което искат", не винаги доброто и утежняват кармата си.
    Докато, ако се оставим да бъдем водени, можем да ускорим еволюцията си. Можем да преминем по-бързо етапите към божествената светлина, можем да избегнем лутанията из пътищата без изход. Единственият приемлив, свободен избор в последна сметка е този, който се състои в това, да се подчиниш на Бог. Най - големият мъдрец е този, който показва пълно смирение. Именно, чрез изоставянето на свободния си избор човек може да облекчи страданията си. Защото завръщането в материята е синоним на болка за душата. Наистина в това тяло от плът тя трябва да познае ужаса на желанието, на завистта, на глада, на жаждата, на болестта. Адът за нея е на земята."
    Откъс от "Траектория от един живот към друг", Пако Рабан.
    Това със смирението е много трудно изкуство. А и не винаги знаеш/усещаш, кое е божията воля за конкретния случай, а и дори да знаеш/усещаш, може да не си сигурен, че именно това е божията воля (тоест, няма как да си напълно убеден, че си се отказал от свободния си избор и си подчинил живота си на Божественото по отношение на абсолютно всички ситуации в живота ти). В този ред на мисли, пълното отказване от свободния избор е нещо, което не е никак лесно за постигане...
    То въобще възможно ли е човек напълно да се е отказал от свободния си избор? Може би се има предвид да се отказал за по - съществените неща. Бях прочел в един коментар коментар, че ангелите нямат свободна воля. Но те ангелите са друга бира.
  12. Кон Круз
    Един ден докато се разхождал из царството си, царят видял на полето една крава. Тя му се сторила толкова красива, че той пожелал да я купи. Царят изпратил един от слугите си да говори със собственика на кравата. Собственика се оказал влъхва, мъдър старец и той отказал да я продаде, тъй като млякото което тя давала било единствената му храна. Слугата се върнал с отговора на мъдреца и тогава царят решил да постигне целта си със сила. Той изпратил няколкочлена от свитата си да му доведат добичето, но светецът просто вдигнал ръката си и ги парализирал, след което ги пуснал да си вървят, като им заръчал: “Кажете на господаря си, че той няма нужда от моята крава, той е богат и влиятелен, така че нека остави мен и кравата ми на мира, тъй като тя е всичко, което имам.” Царят побеснял и пратил цяла армия да му отнеме кравата, но магът отново ги приковал на място и ги отпратил.
    Царят започнал да си мисли: “Този старец трябва да притежава необикновени познания, откъде иначе има тези сили? Ще отида и ще открадна тайните му.” Царят се дегизирал и се представил на мъдреца: “Уважаеми старецо”, казал той, ”вие сте известен в цялата околност за вашата велика мъдрост и аз дойдох да се уча от вас.
    Моля ви, приемете ме за ваш ученик.” Разбира се, мъдрецът познал царя и прочел намеренията му, но не казал нищо и се съгласил да го приеме за ученик. Царят останал при него години, учил се да медитира, да се моли и диша, постил и се молил … и един ден, като си спомнил за кравата осъзнал, че повече няма никакво желание да я
    притежава! Самият той станал мъдрец.
    "Любов и сексуалност", Михаил Иванов
  13. Кон Круз
    "Да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло – това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване".
  14. Кон Круз
    Настъпи любимата ми част от денонощието. Ще се отпусна в прегръдката на непрогледната тъмнина, ще се понеса върху реката на несъзнаваното, движен от попътния вятър на въображението ми.
    ______________________________________________
    Искаш ли?
    Искаш ли не само страст, но и душа,
    не само привидност, но и дълбочина.
    Искаш ли да поема в длан нежна ти ръка
    и да полетим нагоре - към красиви небеса?
    ***
    Плод узрял
    Плод узрял и напращял,
    от любов си ти натежал.
    Изпълнен с топли слънчеви лъчи,
    излизащи неспирно през магични ти очи.
    Челюстта ми в теб се впива,
    сладък сок в устата ми се влива.
    ***
    Виж ме
    Виж ме, усети ме,
    докосни ме, обгърни ме.
    Прегърни ме, потопи ме,
    изпълни ме, озари ме.
    Притегли ме, сгорещи ме.
    Разтопи ме, разтреси ми.
    ***
    Мисловно острие
    С острието на ума,
    разпалвам ти кръвта.
    С острието жарко на ума,
    заглушавам в теб шума.
    Както летен дъжд в горещата земя,
    проникват и попиват в теб моите слова.
    ***
    Жена хубава
    Жена чаровна хубава,
    с душа сияйна, любава.
    С поглед навлизам
    в очите твои топли,
    в ума си аз чувам
    сластните ти вопли.
    ***
    Сами
    Сами.
    Двама аз и ти.
    С разголени души.
    Под лунни галещи лъчи.
    ______________________________________________
    Лека нощ на всички и успешно сънелиране.
     
  15. Кон Круз
    "Когато няколко души са обединени от една воля, техните мисли, желания и образи се отпечатват и живеят в астрала с особена сила. Поради това молитвата на вярващите, въодушевени от едно и също желание, има огромна сила и е способна на чудеса.
    ...
    И така, всяка колективна астроидея (създадена от няколко души) е по-силна от астроидеята на отделния човек. Въз основа на това е построено и действието на магическата верига. За нейно основно правило служат думите, начертани от Хенрих Конрат на един от неговите пентакли, а именно: "Coagula - solve", което означава: "Най - напред събери, а след това насочи (астрална сила)".
    Магическата верига се образува от съединяването на хора, свързани с една идея и обединени от волята на един човек. Всички членове на веригата трябва да бъдат отрицателни, с изключение на техния началник, който трябва да бъде положителен, тоест всички членове трябва само да възприемат волята на началника безрезервно и след като я усвоят, да му я връщат във вид на астрални токове; по този начин началникът им е като истинска астропсихическа батерия и може да насочва, според намеренията си, грамадния запас от астрална сила.
    ...
    Върху мястото, където бил пренесен Фанег, се издигал още недостроен величествен храм.
    Около грамаден камък били застанали дванадесет черни хора, образуващи верига. Тринадесетият, който се намирал по средата, с диадема на глава, държал едната си ръка върху камъка, а другата на рамото на единия от членовете на веригата. Той замахнал с ръка, камъкът сам се издигнал във въздуха и се спрял върху един от стълбовете на строящия се храм."
    Из "Суперенциклопедия на тайнствените науки" - том 6 (стр.156, 157, 183), Александер.
  16. Кон Круз
    "Висшата, "небесна" форма на любовта може да ти се разкрие даже в твоята най - прозаична всекидневна работа и не са малко седящите на тъкачен стан или вървящи зад ралото труженици, които при цялото си простодушие са я постигали, докато други, които цял живот са я възвестявали от високи амвони, никога не са съумявали да я намерят в себе си. --
    Дори там, където си убеден, че вършиш само тежка, механична всекидневна работа, тя може да се развие творчески в теб...
    Много по - силно, разбира се, я усеща в труда си всеки, който се чувствува призван за творческа работа: - който, подтикнат от Духа, сам създава форми.
    Нито една голяма творба на истинското изкуство не е възникнала тук, на земята, без творческата сила на любовта да е изпълвала създателя на тази форма!
    Би било обаче проява на тесногръдо заблуждение, ако човекът на изкуството се мисли за единствено облагоделствуван в това отношение!
    Има много дейности в този земен живот, при които творческата сила на любовта трябва да изпълни по друг, по - малко очебиен начин работещия, за да бъде делото на неговия живот наистина възвишено!
    Немалко дела, които са доста далеч от областта на високо изкуство, могат, разгледани в по - висок план, да се окажат въплъщение на същите предвечни закони, изискващи същия творчески импулс, който в творбата на художника намира само един по - очебиен израз."

    "Книга за любовта" (стр. 82-83), Бо Йин Ра.
     
  17. Кон Круз
    "НИЕ НЕ СМЕ САМИ" - ГЛАВА ОТ КНИГАТА "ЕДГАР КЕЙСИ: ЗА АНГЕЛИТЕ, АРХАНГЕЛИТЕ И НЕВИДИМИТЕ СИЛИ", РОБЪРТ ГРАНТ.
    ПОДЗАГЛАВИЕ: "АНГЕЛИ НА ПОМОЩ" (стр. 27-40 в електронния формат).
    ..........................................................................................
    През последния век случаите на хора, преживели чудодейна среща с ангели, са се увеличили драматично. Всеки, изучаващ този феномен, бързо ще заключи, че съществуват невидими сили, които непрестанно насочват човечеството по неговия път. За търсещия логика ум това е парадоксално. Мнозина смятат, че щом нещо не може да се види, то не съществува. Хората често се надсмиват над идеята за невидими сили и психични феномени, но това мислене вече се измества от безбройните необясними срещи, доказващи, че в днешния свят действат небесни сили. Историята, която следва, е добър пример за това:
    - О, боже, не сега - каза си на глас Мари. - Моля те, не сега.
    Доджът, модел ’72, на Мари Утерман се закашля и заподскача по междущатска магистрала 95 близо до Ричмънд, Вирджиния. Колата губеше скорост, кога- то тя отби встрани от пътя. Моторът угасна тихо, без пушек, без пронизително скърцане. Мари обаче знаеше, че това все пак е краят му. Скоростната кутия се канеше да „сдаде багажа“ от месеци.
    Тя беше тръгнала за град Вашингтон от Норфолк, Вирджиния. Дъщеря й трябваше да роди след броени седмици, а бременността й беше трудна. Цяла сутрин Мари бе обсебена от усещане за неотложност, свързано с дъщеря й. Не можеше да се отърве от чувството за безпокойство, когато мислеше за нея. Тази загриженост се превърна в мъчителна тревога и не я оставяше на мира.
    Отиди при нея. Отиди при Джени. Побързай.
    Накрая тя последва интуицията си, след като позвъни на Джени и телефонният й секретар се включи.
    Джени трябваше да вдигне, помисли си Мари. По това време винаги си е вкъщи.
    - Джени, мама е - каза Мари след сигнала. - Скъпа, тръгвам към теб. Знам, че ще кажеш, че не е нужно, но идвам. Надявам се, че си добре. Доскоро.
    Ще са помисли, че съм се побъркала, помисли си Мари. Не беше от онези, които се месят в работите на детето си, но това чувство искаше от нея веднага да отиде там.
    - Майчина интуиция - промърмори тя, докато събираше багаж в малък куфар. - ГЬсподи, надявам се, че наистина съм се побъркала.
    Мари положи глава на волана, преживявайки отново събитията от ранната утрин, които я бяха довели до тази безпомощна крайпътна дилема. Намираше се на няколко километра източно или западно до най-близкия изход от магистралата и на два часа път от дома на дъщеря си в покрайнините на Александрия, щата Вирджиния.
    - Моля те, Господи, помогни ми - каза Мари. - Трябва да стигна при Джени. Моля те.
    Мари не разбираше нищо от автомобили, но реши все пак да отвори капака.
    - Може да е някоя жичка. Може би просто някоя жичка се е откачила.
    Тя излезе от доджа. Край нея профучаваха коли, но не й се вярваше някой да реши да спре, тъй като на междущатска магистрала 95 наближаваше пиковият час. Мари вдигна капака. Никакви хлабави жички. Само изгаснал акумулатор. Тя затвори капака и се върна в колата. Със затворени очи и цялата надежда, която можеше да извика в себе си, тя завъртя ключа, представяйки си как колата се пробужда с ръмжене. Моторът направи опит да запали, но не успя. Мари се почувства напълно безпомощна. Тя погледна към оживената магистрала и от очите й рукнаха сълзи.
    - Моля ви - прошепна тя на преминаващите бързо коли. - О, моля ви... Трябва да стигна при Джени!
    Молбата тъкмо се бе отронила от устните й, кога- то един обикновен бял миниван отби и спря пред колата на Мари. Шофьорът беше включил сигналните лампи и приближаваше на задна.
    Мари не вярваше на очите си, но почувства огромно облекчение.
    - Благодаря ти, Господи - каза тя.
    В следващия момент вратата на шофьора, на седящия до него и голямата плъзгаща се врата се отвориха и трима млади мъже, които приличаха на студенти, излязоха от автомобила. Изглеждаха 24-25-годишни, колкото Джени. Мари се почувства спокойна още щом видя младежите. Бяха много красиви, приветливи и усмихнати. Тя си помисли, че може би отиват на среща на своя клуб, тъй като и тримата носеха бели тениски с якичка, бели якета и широки бели спортни панталони.
    Може да са стажант-лекари, помисли си Мари, докато сваляше прозореца.
    Русият мъж й се усмихна насърчително.
    - ГЪспожо, ако обичате, излезте от колата, ние ще се опитаме да я накараме да запали.
    Мари не се поколеба.
    - Не знам как да ви благодаря - каза тя, докато излизаше. - Тфябва да стигна при дъщеря си. Тя ще ражда и...
    Докато Мари разказваше историята си, тримата мъже извадиха от задната част на микробуса кутия с инструменти и хидравличен крик, който блестеше като нов. Те се усмихнаха на Мари и кимнаха с разбиране. Веднага се заловиха за работа.
    Виждайки, че имат намерение да поправят колата на място, тя понечи да възрази.
    - Момчета, виждам, че сте се облекли като за разходка. Моля ви, само ме закарайте до някой телефон и ще позвъня на приятелката на дъщеря ми да ме посрещне или на съпруга й да дойде да ми помогне. Не е нуяшо да...
    - Няма проблеми, госпожо - каза русият мъж, до- като се пъхаше под колата на Мари. - Ще ви върнем на пътя след минути. Подай ми онази муфа, Мич.
    Мари забеляза, че Мич прилича на зет й, съпруга иа Джени. Той се извини и заобиколи Мари, като започна да тършува в кутията с инструменти.
    - Добре - каза му русият, - а сега ми подай клещите с тънък връх.
    През следващите 5 минути русият мъж нродъллш да иска инструменти, сякаш беше хирург по време на операция. Мич изпълзя йод дясната страна иа колата, за да помогне на приятеля си. Третият се занимаваше с акумулатора под отворения капак.
    Ама те целите ще се изцапат с масло, помисли си Мари. През живота си не се беше чувствала толкова признателна. Забеляза, че безпокойството й напълно се беше стопило. Усещаше задоволство - всъщност лшзнерадост. Беше странно, че при тези напрегнати обстоятелства беше толкова спокойна. Тфимата мълсе човъркаха в продъллсеиие на 10 минути. Мич излезе изпод колата и седна зад волана, а после завъртя ключа. Доджът се закашля и запали, работейки отлично на празен ход. Мари беше смаяна. Веднага щом запали колата, Мич излезе и отиде при нея.
    - Мисля, че вече всичко е наред - каза той. - Можете да тръгвате.
    - Не знам как да ви благодаря - каза Мари, изпълнена с признателност. - Моля ви, нека ви платя за труда.
    Тя бръкна в портфейла еи и им подаде петдесета- чката, която пазеше за спешни случаи.
    Тримата мъже се заловиха да товарят инструментите и крика в микробуса, без да обърнат внимание на протегнатата й ръка. Мич се спря за малко, след като прибра крика, и й се усмихна.
    - Няма нулсда - каза той. - Това ни е работата.
    Тримата потвърдиха, като си кимнаха един на
    друг. В този момент Мари се сепна - не защото не пожелаха да вземат парите й, а заради външността им. За първи път тя забеляза, че нямаха и най-малкото петънце по дрехите си, нито по ръцете си. Бялото им облекло беше също толкова чисто, колкото и когато бяха слезли от микробуса.
    Мари имаше чувството, че сънува.
    - Как е възможно... искам да кажа... вие лежахте на земята... би трябвало да сте...
    - Трябва да тръгвате, госпожо - напомни й мъжът с кестенявата коса. - Дъщеря ви има нужда от вас.
    Това извади Мари от удивлението й.
    - О, вярно! Ще тръгвам, наистина. Но как мога да ви се отблагодаря?
    Тя се запъти към тримата, чувствайки се силно притеглена, сякаш ги познаваше отнякъде.
    - Вие вече го направихте - отвърна русокосият мъж и я поздрави с непринуден жест. - Всичко хубаво.
    Мари отстъпи назад и потърси опора в предницата на колата. Усещаше, че краката не я държат.
    Нима бяха пратени, за да ми помогнат?, помисли си тя. За първи път в живота си вярваше в ангели. Нямаше как по друг начин да обясни случилото се току-що. От своя съсед монтьор знаеше, че когато скоростната кутия реши да си отиде, няма какво да се направи, освен да се подмени.
    Изпълнена с благоговение, Мари наблюдаваше как микробусът се изкачи по склона на междущат- ска магистрала 95 в посока изток. Преди да стигне до върха, той изчезна. Макар да се чувстваше замаяна, Мари потегли бързо към дома на дъщеря си в Александрия. Беше изгубила само 15 минути.
    Когато пристигна, Мари паркира на алеята и започна да тропа по вратата. Никакъв отговор. Тя натисна бравата и откри, че е отключено.
    - Джени! Джени! - провикна се Мари, докато вървеше из къщата. - Мама е! Къде...
    Тк замръзна на място, когато видя дъщеря си, паднала на пода в кухнята. Коремът и бедрата й бяха плувнали в кръв. Мари клекна до нея и провери дишането и пулса й. Джени беше мъртво бледа, но дишаше. Мари бързо набра 911. Въпреки паниката, в съзнанието си тя продължаваше да вижда тримата мъже на междущатската магистрала. Тйхо и спокойно Мари съобщи на служителя адреса на дъщеря си и обясни положението. Усещаше някакво безпристрастие, сякаш само наблюдаваше случващото се. Дъщеря ми ще се оправи, казваше тази безпристрастна част от нея. Ще се оправи. В яркия спомен тримата мъже й се усмихнаха.
    Мари изслуша внимателно инструкциите на оператора. Тя затвори и провери кръвоизлива на Джени, който изглеждаше по-сериозен, отколкото беше всъщност. Взе завивка от дивана във всекидневната и покри с нея дъщеря си, а под главата й пъхна възглавница. Част от Мари не можеше да повярва, че се чувства толкова спокойна, толкова уверена.
    Екипът на Бърза помощ пристигна. Медиците нахлуха през входната врата и коленичиха до изпад-
    налата в безсъзнание Джени. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Започнаха интравенозно вливане и я качиха в линейката.
    Един от медиците каза на Мари, че дъщеря й ще оцелее.
    - Кръвното й е ниско, но не продължава да пада. Пулсът й е стабилен. Слава богу, че сте дошла навреме.
    - Да, слава бшу - съгласи се Мари.
    В линейката имаше място само за Джени и медиците, затова Мари ги последва до болницата с колата си - на 15 минути път. Образът на тримата мъже продължаваше да й вдъхва спокойствие и сигурност.
    - Трябва да тръгвате, госпожо. Дъщеря ви се нуждае от вас. Отекващите им гласове й носеха утеха.
    Бебето на Джени се роди със спешно извършено цезарово сечение. На Джени й направиха кръвопреливане и тя се стабилизира. Майкъл, внукът на Мари, се появи три седмици по-рано. Лекарите, които се грижеха за майката и бебето, бяха удивени, че те се възстановяват толкова бързо. След по-малко от месец Джени и нейният син си бяха у дома.
    Мари сподели с много малко хора необикновената случка на междущатската магистрала. Тя беше земен, прагматичен човек, но въпреки това преживяното разкри пред нея едно изцяло ново възприятие за живота. След като Джени роди, Мари имаше поредица от сънища, в които видя своите млади помощници. Те бяха обгърнати в бяла светлина. Стояха на нещо като голям бял балкон в театър. Мари беше на сцената долу. След като размишляваше над сънищата си в продължение на няколко седмици, тя стигна до извода, че те се опитваха да й кажат, че никога не е сама, че винаги има някой, който бди над нея. Сцената от съня тя изтълкува като „сцената, на която се разиграват драмите на живота“. Тя знаеше, че ангелите наблюдават от балкона и се грижат за нея. След онова, което преживя с дъщеря си, Мари не просто вярваше в ангелите хранители, а ги познаваше като факт от живота.
     
  18. Кон Круз
    Помнете: вън от свещения огън няма живот. Той изпълва цялото планетно и междупланетно пространство. Като се говори за огън, мнозина мислят, че той се пали и изгасва. Това се отнася до обикновения огън, който сутрин се пали, вечер се оставя да изгасне. Обаче свещеният огън вечно гори. Веднъж запален, той не трябва да се изгасва...Онзи, в когото гори свещеният огън, всякога е добре разположен; той се отличава с вътрешен мир и спокойствие, с вяра и любов към Бога. Изгаси ли свещения огън в себе си и влезе в обикновения огън, човек става нервен, неразположен, всичко го смущава. Той се оплаква от лишения, от беднотия, от болести...Следователно, щом страдате, щом сте нещастни и смутени, ще знаете, че живеете в обикновения огън. Сами сте изгасили свещения огън и сами отново ще го запалите...Виждате млада булка, облечена с нови, скъпи дрехи. Така е облечен и младоженецът. Всички им се радват, веселят се заедно с тях. Те са запалили свещения огън в себе си. Обаче мине ли този светъл ден, те изгасват свещения огън, обличат старите си дрехи и започват да си служат с обикновения огън. Още от първия ден очите им започват да сълзят. Задушават се, дишането, кръвообращението им не стават правилно. Кой е виновен за тежкото им положение? – Сами те. Казват: „Делнични дни идат в живота, не можем да поддържаме свещения огън. Макар и да дими, обикновеният огън струва по-евтино“. Така мислят всички хора, но горчиво се лъжат. В края на краищата обикновеният огън излиза по-скъпо от свещения. Той е причина на всички болести и нещастия, при които човек плаща с живота си...Който съгради къщата си на канара, той се осигурил – никакви бури и ветрове, никакво наводнение не може да я събори. Който съгради къщата си на пясък, и най-слабият вятър ще я разклати...Обикновените работи лесно се забравят, а необикновените, които произлизат от свещения огън, остават за вечни времена; те никога не се забравят. Забравиш ли нещо, не се мъчи да си го припомниш, то е обикновена мисъл. Благодари, че си я забравил. Ако губиш богатството, знанието, силата си, ще знаеш, че си изгубил нещо човешко, а не Божествено. Не съжалявай, че си изгубил човешкото, но се стреми да придобиеш Божественото и да го запазиш. Разумният свят допуща загубването на човешките работи, за да оцените Божествените, които са вечни и безсмъртни...Свещеният огън превръща недоволството на човека в доволство. Той обединява всички хора, примирява враговете. Той носи изобилието на живота. Където гори свещеният огън, там няма смущения, крамоли и раздори. При него хората се чувстват братя...Кои са условията за подържане на свещения огън? – Вярата, надеждата и любовта. Кое още го подържа? – Животът, знанието и свободата...Задачата на човека не се заключава в разискване, защо Бог е създал света, но в подържане на свещения огън, от който излиза животът. Ще те срещне някой и ще започне да се оплаква, че това-онова нямал, че хората не го обичали и т.н. Това са второстепенни работи. Стреми се да запалиш свещения огън в себе си и да го поддържаш. Носиш ли свещения огън в себе си, всичко ще имаш: и пари, и приятели, и любов. Изгасиш ли го, всичко ще изгубиш. При свещения огън всичко е на място, в пълен ред и порядък. Вън от него всички неща губят смисъла си. Нямаш ли свещения огън, никаква работа няма да ти върви. Имаш ли го, и на камък да сееш, плод ще придобиеш. При свещения огън безлюбието се превръща в любов, невежеството – в знание, беднотията – в богатство. "
    Откъси от "Свещеният огън" - "Утринно Слово от Учителя, държано на 10 ноември 1935 г., 5 ч. сутрин, София, Изгрев."
  19. Кон Круз
    Допуснете, че искате във вашата градина да никнат и сливи, и круши, и всички плодове, всичко да имате, но при вас има един планински връх. Добре, да кажем, че вие сте една долина. Каквото се събира на този връх, сняг и друго, всичката тази енергия той я праща надолу в долината. Тя се надуе. Този връх ви обича и казва: „Тук имате условия". И ви ги праща отгоре. Вие се надуете и казвате: „Не, аз сама ще си доставя условията и всички блага. Сама ще се кача горе." Е хубаво, вие се надуете и станете по-висок връх от този. Тогава ще кажете: „А, изстина сърцето ми, заледи се. Заледено е сърцето ми." Тогава ще слезете в долината да се смирите. И тогава ще започнат да извират извори, да текат рекички, да виреят градини, гори, да се развиват села и градове, училища. И благодарение на тези отгоре, които пращат от върха благата, идва и любовта. „На горделивите Бог се противи, а на смирените дава благодат." Не овчедушно смирение, а смирение с едно дълбоко съзнание, че на Божественото у вас ще се даде място.
    (http://petardanov.com/…/7747-1923-04-25-методи-и-насърчени…/).
     
     
  20. Кон Круз
    Тъкмо в това се състои, Викторе, великата, всемогъща творческа сила на живота. Тъкмо в това е тайнствената, непонятна божествена сила, която превръща злото в добро, омразата в любов, несъвършенството в съвършенство. Тъкмо в това е Божият пръст, Божието ръководство на човечеството, което подхваща човешките души от най - ниското стъпало на еволюцията, от тъмната бездна на невежеството, греха и престъплението и ги издига до светлите висини на все по - голямото и по - голямото съвършенство... Викторе, да превърнеш омразата в любов, да превърнеш тази страшна, дива, адска, смъртна омраза в любов, това не е по - силите на човека. Това велико чудо на живота може да направи само Бог. Този, който може всичко.
    ...
    Животът е велик строител! От нашето тъмно минало той съгражда светлото ни бъдеще! От нашето падение строи нашето издигане. От нашите грехове, слабости и престъпления извайва нашите добродетели и нашето съвършенство.
    Из "Безсмъртната любов" (стр. 142-143), Дук де Помар.
  21. Кон Круз
    "Няма минало и бъдеще в света на сънищата. Спящият е във вечното настояще. Всяка нощ си във вътрешното време, което не е всекидневието, размерено от изгревите и изтичането на часовете.
    ***
    "Човек се готви за съня като за голям празник, с надеждата да срещне някогашни и бъдещи приятели, да изживее неочаквани неща в един и същи миг, на едно и също място. Сънят не е затворен в мозъка на спящия. Той бяга като вятър над прерията и обикаля безбрежни пространства. Този, който сънува, не спи. Той пътува.
    ***
    По същия начин, по който Великият Дух сънува света и го прави да съществува само със силата на желанието си, спящият сънува оживяващи вселени. Сънят създава светове."

    Из "Мъдростта на северноамериканските индианци", "Мириам паблишинг" ЕООД, стр. 101-102 (съставител Жан-Пол Бур).  
  22. Кон Круз
    "Когато най-долните клонове на ангелската йерархия се повдигнат нагоре в своето развитие, тяхното място остава вакантно и се заема от по-напредналите хора, които са завършили своята земна еволюция. По този начин човек все повече разширява полето, в което служи на Бога. Затова можем да кажем, че човек е кандидат за ангел. Когато човек влезе в ангелската степен, ще участва във вътрешната лаборатория на Природата, отдето се ръководят всички природни явления.

    Еволюцията е безкрайна. Най-ниските чинове на ангелската йерархия, а именно ангелите, с въздишка поглеждат нагоре, към сияйните върхове, където обитават архангелите, и копнеят да се изкачат до тези върхове. Същото желаят и архангелите, които живеят в среда с неописуема красота. Защо имат този стремеж? Защото при всяко изкачване на едно същество в еволюционната стълба то добива ново просветление, нови хоризонти се откриват пред него, влиза в нова област на Великото знание, нови сили и дарби се събуждат в него, влиза в по-голям досег с космичния живот, добива ново прозрение за Любовта, расте в знание. В по-голяма степен проявява своето Божествено естество. Има закон: членовете на ангелската йерархия ускоряват своята еволюция и се изкачват на по-високо стъпало, като работят за Бога. Ангелите стават архангели, архангелите стават началства, началствата стават власти и пр. Това се отнася и за човека: като работи за Бога, той ускорява своята еволюция. Да бъде едно същество съработник на Бога-това е път на велики постижения. Така човек се издига на по-високо стъпало в своето развитие."
    П.К.Д. (Из „Съработници на Бога" , архив на Б. Боев от беседи на Учителя.)
  23. Кон Круз
    - Вече съм решил. Не можеш да ме спреш.
    - Какво? Не дойдох, за да те спирам. Ако искаш, скачай.
    - Да не ми прилагаш някаква реверсивна психология?
    - Не, говоря сериозно. Скачай.
    - Добре, скачам.
    - Имам един въпрос преди това. Опитвам се да разбера ревността. Това е нова идея за мен, а ти, Рики, си идеалният човек да я обясни.
    - Какви ги дрънкаш...
    - Не така невъзпитано, Рики. Не съм спрял да говоря.
    - Добре, всичко ще кажа! Само ме издърпай, моля те!
    - Сигурен ли си? Защото може да...
    - Издърпай ме! Издърпай ме, моля те! Боже...
    - Не си хаби дъха. Той не проявява милост към самоубийци. Добре, да се върнем на въпроса. Толкова силно си ревнувал, че си убил доктор Шоу. Ще ми помогнеш ли да разбера защо?
    - Как можа да го кажеш? Щях да скоча заради убийството му.
    - Не ме лъжи. Знам за заплахите.
    - Тогава бях много зле. Кара тъкмо ме беше зарязала. Изпратих заплахите, отидох при него...
    - ...и го уби.
    - ...и той ме успокои.
    - След това продължи да ми помага, макар да знаеше,
    че не мога да му платя. Помогна ми да преодолея развода,
    банкрута, смъртта на папагала ми...
    - Осъзнавам, че не ревнуваш. Просто си тъжен. Жалка работа. Ако не можеш да ми кажеш каквото ми трябва, каква полза от теб?
    - Ти не трябва ли да ми кажеш, че има за какво да живея?
    - Де да можех, Рики. Животът ти звучи много зле. Колкото и да е иронично, сега може да вървиш само нагоре.
    - Знаеш ли, прав си. Може би лошото вече е зад мен. Мисля, че съм готов да сляза сега.
    - Не съм те молил, но добре. Слизай бързо. Хайде.    
  24. Кон Круз
    За трима гиганти на духа: Махатма Ганди от Индия, Лев Толстой от Русия и Петър Дънов от България.
    Махатма Ганди: "Русия в лицето на Толстой ми даде учителя, който ми предостави теоретичната основа на моето ненасилие."
    Със своя пример Ганди вдъхновява политически лидери, като например Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела и Аун Сан Су Чи.
    Толстой. Някои хора твърдя, че за разработването на част от постулатите на толстоизма Лев Николаевич се е вдъхновил от Петър Дънов.
    С българския духовен учител е свързана и една от версиите за това накъде се е бил устремил писателят преди смъртта си. Съществува съмнение, че Толстой е пътувал към България, за да се види с Дънов и да му изрази възхищението си с поклон.
    Каква е истината за финалния воаяж на Лев Николаевич, може би никога няма да разберем.
  25. Кон Круз
    "Злото в света е една потреба; то е толкова потребно, колкото и доброто. Туй го запомнете!
    ...
    Сега, вие ще кажете: „Не може ли без зло в света?" Не може! Ако вашите къщи могат без канализация, ако вие можете без нужници, тогава и без зло може. Но, най-първото нещо: като съградите една къща, съграждате и един нужник. Е, вие ще се сърдите ли на онази дупка, през която излизат тия нечистотии? Ще благодарите, тя ви освобождава от едно голямо зло, защото, ако тия вещества не могат да се трансформират, и да приемат физически вибрации, те биха образували отровни газове, и щяха да спрат еволюцията на вашия живот. И вие често си задавате такъв един въпрос, казвате си: „Нашият Учител не знае ли, че тук има толкова лоши хора, неспособни ученици, защо не ги изключи?" А-а-а, не разбирате вие философията на живота, не я разбирате. Вашият Учител не е глупав, като вас. Вашият Учител върви съобразно великите закони на природата. Той не иска да измени в нищо на онова, което Бог е направил. Ние не искаме да оправим света. Аз не искам да изкореня злото. Злото трябва само да се ограничава. На 100 души добри хора, са потребни 10 лоши. И ако ги нямате, трябва да им платите, за да дойдат във вашето общество. Трябва да ги търсите, защото ако ги нямате, вие ще се спънете. А когато имате 10 лоши сестри, между 100 добри, вие трябва да ги пазите, като писани яйца. И знаете ли защо са лоши? Те казват: „Ние се вкиснахме заради вас, всичките ваши нечистотии все през нас минават; вие ядете и пиете, а ние се вмирисахме заради вас, заради вас ние страдаме." Имат ли право да ви се сърдят? Имат право, разбира се. И затова те ви мразят, гонят, хулят. Вие ще кажете: „Аман!" Не, не, аман от вас. И аз ви казвам: като писани яйца ще ги пазите. Сега, и обратният процес е верен. Във всяко едно общество от 100 лоши хора, трябват 10 добри. На вас ви трябва една канализация. Вие давате нещо, но трябва да има някой да го вземе. Вие сте търговец. Образували сте такава материя, необработена, рохка материя. Тия лошите хора са търговци, които трябва да купят тази материя, и да я пратят в природата. И след туй, от тези нечистотии, природата ще образува най-хубавите плодове.
    ...
    Сега, тия 100 души лоши хора, трябва да намерят 10 добри, да им платят на тях, и да ги пазят като писани яйца. На тях им трябва храна. Доброто в света иде чрез добрите хора, пък злото в света си отива чрез злите хора. Следователно, ако вие искате да се освободите от вашето зло, трябва да имате врата. И в обществото, ако вие нямате отворени врати, през които да изтича това зло, вие ще се задушите. Тъй е. Този лош човек, той ви спасява. Ако злият пита: Защо е този добър човек? Казвам: той ти дава живот. Всичките блага, храната идат от доброто. Устата, това е доброто на човека, а задният му канал, това е злото. Сега, това е малко цинично, но вие сте ученици."
     
    Из "ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ СИЛИ В ПРИРОДАТА. ЗЛО И ДОБРО В ЖИВОТА. СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА В СВЕТА."
    Източник: http://petardanov.com/index.php/topic/30054-17-положителни-и-отрицателни-сили-в-природата/?fbclid=IwAR0rQTSGshPG3iE5wrgLJP0feGLYUaAwQQ8I8t0i4i65a870KP_r50ZW47o#gsc.tab=0.
×