Jump to content
Порталът към съзнателен живот

blindedbyblood

Участници
  • Общо Съдържание

    20
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1162 посещения на профила
  1. Здравей, Мариета, такива мисли са ми много познати, както и ритуалите ти, свързани с тях! Аз минах през този ад преди няколко години и искам да те успокоя, че 1. НЕ си луда 2. НЯМА да извършиш нещата, от които се страхуваш! Можеш да ми пишеш на ЛС, ако имаш нужда, Аз също пробвах с лекарства за 2-3 месеца, но не те ми помогнаха, а това, че толкова изчетох по темата и с толкова подобни истории се сблъсках, та започна да ми се струва нещо нормално за човешката психика и сега мога да кажа, че много рядко имам подобни мисли и ако ги имам, отшумяват бързо и не ми пречат както преди.
  2. Искам да споделя и още нещо в тази тема. надявам се, че някой ще го види и няма смисъл да правя нова. От година и два месеца имам много проблеми в любовен план - запознах се с един човек, който в началото беше като омагьосан от мен и очевидно искаше да имаме връзка. Аз в началото много го подцених, но много скоро след това започна да ме привлича. И изкарахме две седмици заедно, всичко беше прекрасно, отдавна не бях се чувствала толкова добре (бих казала и щастлива). Но в един момент той необяснимо започна да се отдръпва от мен и аз реших, че чувствата му са били дотам и дори, че е искал само секс от мен. А странното е, че той не е такъв тип - познавам го вече достатъчно добре, знам, че е имал доста малко връзки (на 30 е), трудно се влюбва, бил е много дълбоко влюбен в бивши. А и поведението му спрямо мен в началото беше като на влюбен човек, а не просто флиртуване. Освен това, когато аз му заявих, че май е по-добре да скъсаме, той не искаше. А от друга страна ми каза "ако искаш да ти кажа, че имам много дълбоки чувства към теб, ще трябва да те излъжа". И все пак не ме пускаше. Дори след като скъсахме уж окончателно, след един месец пак започна да ме търси. Така е вече цяла година - периодично ме търси и ми казва, че му липсвам и че постоянно мисли за мен, а от друга страна, като се опитвам да си изясним отношенията, ми казва, че от 7 години не бил имал сериозна връзка и не искал да се впуска в това просто така. Мен това ме вбесява, разбира се. Изобщо не го оправдавам по никакъв начин, макар че знам, че е бил много наранен от една сериозна връзка (май единствената му). Но това е било преди доста години, не вярвам да е единствената причина да не ме взима насериозно. Както и да е, целта ми не е да ви занимавам с въпроси "какво иска той от мен". Предполагам, че и той самият не знае. Въпросът е, че историята се повтаря... повтаря се драмата с бившия ми приятел преди 4 години.. с него нещата не стояха съвсем така в началото - не е било някакво привличане от пръв поглед, а и не вярвам аз да съм била негов тип жена. Влюбих се в него след като няколко месеца имахме сексуални отношения. И тогава пак страдах заради това, че не ми обръща внимание, че не изпитва дълбоки чувства към мен, ядосвах се на поведението му - а то пак беше някак двузначно. Е, в крайна сметка постигнах своето и се стигна до сериозна връзка, но пак аз бях по-заинтересуваната страна и първите няколко месеца бяха голяма мъка. След това започнах да се поуспокоявам и да ми става по-безразлично и именно тогава той започна да ме приема по друг начин, промени си отношението към мен. Но след 1-2 месеца чувствата ми към него се охладиха доста и накрая скъсах с него, той дори се разплака тогава, каза ми, че ме обича. А аз само си мислех колко късно го казва. Изобщо нямаше значение за мен в онзи момент. Тогава обяснявах ситуацията с това, че явно не сме били "един за друг". Наистина между нас нямаше чак такава химия. Но със сегашния усещам, че не е съвсем така, че щом нещата се случиха от самото начало, значи не е било нещо "насилено" да се случи.Въпросът е защо историята се повтаря? Защо все с мен се отнасят така мъжете, които ме интересуват? Започнах да си мисля, че явно в мен има някакъв проблем - колкото и да съм физически привлекателна (това го мислят много хора) и смятам, че не съм лишена от съдържание, явно нещо в мен отблъсква другата страна - не знам ниска самооценка или неуравновесеност, с която се боря много време. Макар че не показвам открито колко ми е разбита психиката, дори се държа,бих казала, нормално. Но може би имам такова излъчване, за което не си давам сметка, а другите го усещат. И започнах да си мисля, че е крайно време да спра да се измъчвам по въпроси, свързани с другия, какво изпитва към мен, какво иска от мен, да анализирам ситуациите до побъркване, да се обръщам към близки хора да преценят вместо мен - когато се подлагам на тази агония, абсолютно нищо не се получава. Проблемът не е в самите отношения, а в мен. И може би това ми се случва, за да осъзная, че имам още да работя върху себе си, че трябва да променя отношението си към взаимоотношенията. На мен ми е ясно, че аз самата съм тотално разбалансирана. Наскоро правих един чакра тест и показа доста верни неща - първа и трета чакра слабо активни. А те са свързани с присъствието "тук и сега", осъзнатостта на настоящия момент, на себе си, превръщането на намеренията в действие - всичко, което наистина ми куца. Демон на първа чакра - страх - постоянно ме измъчват някакви страхове, основно свързани с бъдещето. Та въпросът ми е по-скоро: смятате ли, че съм на прав път и проблемите ми се коренят именно в това, което описах? Или просто тези хора и двамата наистина не са за мен и напразно търся вината в себе си.
  3. Темата "мога ли да се справя сам/а" доста наболя при мен последните 8 години. Всъщност, mvm има право в определена степен - всички имаме нужда първо сами да повярваме в ресурсите си за справяне с проблема, а не да се хващаме за психолога като удавник за сламка... един добър психолог според мен би могъл само да насочва към най-ефикасния начин, но как ще използваме тези насоки зависи от нас... поне според моето виждане една качествена психотерапия би трябвало да ни предоставя свобода на действие и избор - и отново всичко зависи на първо място от нас. А защо подкрепям и мнението на д-р Първанов? Защото аз 8 години не мога да се справя сама с ОКР, макар че не е като да не съм пробвала... да, след като изчетох какво ли не и наложих цялата сила на логиката и разума си, успях поне частично да овладея положението, но това нещо ми отне 6 години... Значи, 6 години от живота си прекарах в страдания и апатия към живота, за да постигна минимален напредък... а колко още трябва да минат, за да се оправя напълно - още 6 може би? Всички, които са минали през ОКР и генерализирана тревожност знаят как това се отразява на всички сфери от живота - цялостна отпадналост, понижено настроение, постоянно напрежение, физически дискомфорт... това е само част от нещата, които аз търпях и още търпя. Сега, като се обърна назад, не мога да повярвам, че съм позволила толкова години от живота ми да минат така... при това години, в които е време човек да се забавлява, да се радва на живота. Искрено съчувствам на Иванина, че тийнейджърските й години преминават така, защото знам какво е... и аз бих я посъветвала да потърси помощ, защото на тези години има твърде малко опит и капацитет да се справи съвсем сама... но в никакъв случай не трябва да се оставя просто в нечии ръце, които да "свършат работата" - напротив, трябва да използва това, което й се случва в момента, като шанс да научи ценни неща за живота, да преосмисли съществуването си.
  4. Ех,да,знам, че промяната в мисленето при мен трябва да е глобална... например преди 3 години прекратих връзката си, защото в един момент си дадох сметка, че човекът не ми осигурява това, от което имах нужда - аз страдах от факта, че нямам подходяща среда от хора и той не може много да ми помогне за това. И въобще, неудовлетвореността ми от живота намери израз в тази връзка и преди мислех, че заради неговото поведение чувствата ми изстинаха, а всъщност, като се замисля, всичко е било плод на нереалистичните ми очаквания и представите ми, че щастието трябва да ми бъде поднесено отвън, от някой друг. Сега имам "връзка" с друг човек, казвам "връзка", защото не е в истинския смисъл на думата, а някакви неопределени отношения, които много ме потискат. В момента наистина мога да кажа, че имам чувства, но изпитвам и много голям страх какво би излязло ако нещата се задълбочат - може би всичко ще свърши като последната ми връзка, пак ще остана разочарована и ще търся някой по-"подходящ"... смятате ли, че ако се променя много сериозно, отношението ми към връзките ще се промени? Сега, слава Богу, си давам повече сметка, че нещата в действителност много зависят и от мен. Но последните дни пак ме обзе същият страх.
  5. Повечето от нещата, описани от Вас са ми познати и съм ги изпитвала. Точно затова реших, че е време да поработя над себе си. И го правя! В последната седмица ми се отвори такава възможност - молих се за нея и я получих Това, което правя всекидневно, не е нещо голямо, но е някакво начало.
  6. Ами опитвала съм се да не го мисля това (че съм по-прецакана), но как да не го мисля, като е факт? Трябва да си затворя очите за истинската реалност около мен. Не искам да казвам, че съм жертва - явно аз сама си го направих така, че да ми е по-зле, но просто не знам как да "изплувам" - ок, да кажем, че ще спра да се взирам в другите... това съм го правила и преди, но не ме е карало да се чувствам по-добре. По принцип още като бях малка имам спомени, че майка ми ме сравняваше с други деца, от които трябвало уж да "взимам пример". Но не мисля, че само тя го е правила, повечето родители са така. От мен си идва всичко, просто в момента ми е много скучно и самотно, особено и извънработно време и като ми липсват някакви позитивни емоции, гледам чуждите, някак да "попия" от тях. Хаха, май съм далеч от промяна...
  7. И аз някога изпитвах страх от ножове, държах ги винаги далеч от мен. Е, нищо не направих с тях, така че, бъди спокоен за това А и от каквото и друго да имаш страх, знай, че нищо няма да се случи. Изпитала съм какво ли не в това отношение и мога да го заявя със сигурност.
  8. Здравей Според мен за момента имаш натраплива невроза и е добре да се обърнеш към специалист навреме... имах една приятелка с подобен проблем, макар че нейните внушения бяха малко по-различни, но нещата се влошиха много после... не искам да те плаша, просто според мен наистина се обърни към някой добър терапевт и имаш шанс да се оправиш напълно.
  9. Да, това за спорта го знам. Затова и имам желание. Ще попрочета и за формулите на Дънов. Ами какво искам да променя... себе си, като цяло. Аз знам откъде ми тръгва главният проблем - прекалената ми притеснителност, фаталистично мислене, имам чувството, че тревожността ми е навик, част от мен - винаги трябва да се страхувам за/от нещо. През 90% от времето съм с понижен тонус. понижено настроение. Постоянно наблюдавам хората около мен, все ми изглежда, че те са много по-добре от мен, забавляват се, върви им в живота, а на мен точно обратното. При мен емоциите са 90% негативни. Постоянно се чувствам "прецакана", в последно време особено в любовен план. Преди мислех, че просто не ми е "провървяло" с предишния ми приятел, но сега историята горе-долу се повтаря и започнах да си мисля, че проблемът очевидно трябва да е в мен. Но не искам да се променям само заради това, както казах, имам усещането, че в нищо не ми върви. На работа също не съм достатъчно концентрирана, макар че не е много натоварено. Въпросът е, че заради склонността ми към тревожност си изградих навик да се "разсейвам", да не мисля за лоши неща. Но в един момент се оказва, че не мога да мисля пълноценно и за задълженията си. И така се получава един омагьосан кръг. Ето това накратко искам да променя.
  10. Благодаря! Диди, аз преди всеки ден си правех упражнения... и сутрин, и вечер. Не ми е проблем за всеки ден даже. Иначе измислих и друго - да въведа малко повече ред вкъщи (макар че това в момента не ми е много "вкъщи"), не знам защо реших, че ако започна да следя малко повече за това, животът ми ще се започне също да се подрежда (?) Но това е, което мога да измисля. Не знам дали е достатъчно.
  11. Ох, съжалявам, че съм пропуснала отговора в тази тема.. може би от новата ми няма много смисъл.. тъй като в последно време много ме измъчва въпросът откъде да тръгна? Искам да променя себе си, например усещането за себе си, да се чувствам по-силна психически, по-уверена... както казах, започнах йога преди 2 месеца, но наскоро заживях на ново място, съобразявам се с присъствието на хора, а 12 часа дневно съм ангажирана с работа... трудно мога да поддържам този режим вече. Симптомите ми са баш ОКР - натрапливи мисли и страхове, склонност към определени ритуали, макар че при мен компулсиите не са много застъпени. За момента няма как да ходя на психотерапия, защото, както казах, имам много натоварен работен ден, на морето съм, вече като се прибера вкъщи, ще се заема с това, Но въпросът е: дотогава какво да правя? А и не смятам, че трябва да чакам някой да се заеме с мен, за да се оправя. Трябва аз сама да почна отнякъде. Но откъде?
  12. ... въпросът е, че ми е малко трудно откъде да тръгна. През последната година преживях много мъчителни (за мен) неща. По принцип от много години съм в една "дупка", от която не мога да изляза, но последната година нещата съвсем се влошиха. Просто имам усещането, че в нищо не ми върви. Освен това имах ужасни страхове, вече ми стана като навик да се пристеснявам за нещо. Започнах да се питам защо всичко това се случва на мен. Не смятам, че съм лош човек, даже съм склонна да предразполагам хората да търсят помощ/съвет от мен. Но мисля, че щом ме сполетяха тези неща, може би са знак, че трябва сериозно да се променя и да работя върху себе си. Само не знам точно какво бих могла да направя. Например започнах да се занимавам с йога преди 2 месеца, правех го почти всеки ден, но последно време нямам много възможност, защото сега живея на друго място, съобразявам се с хора, нямам спокойствие... знам, че трябва да намеря начин да го подновя, но се чудя само това дали е достатъчно. Освен това имах склонност много да се заседявам пред компютъра, това също се старая да го огранича, но сега работя по 12 часа дневно, през повечето време съм пред компютър, а след работа ми е много тегаво. Предполагам, че ще ми кажете най-добре да се обърна към терапия,но аз искам сама да започна да правя нещо за себе си засега. Някакви идеи?
  13. Съжалявам, че дълго време не успях да пиша тук. Относно отговора ми - аз малко се обърках тогава и разбрах, че въпросът е какво в хората ме дразни, а сега виждам, че е бил "какво в мен се дразни от хората". Съжалявам, просто не съм го прочела тогава както трябва... Но да, Диди, относно това за високия ми идеал сте права Аз знам каква е причината (поне си мисля, че знам хаха) - понеже, както казах, имах една приятелка, с която имахме ужасно много общи неща, а аз се имам за малко странен човек, просто имам по-алтернативни начини за забавление и тя беше като мен, прекарвархме си страхотно. Но общуването ни е било и на много по-задълбочено ниво, не е било само иху-ихи. Преди това пак имах подобна приятелка, само че в училище, но и с нея стигнахме до момент, в който спряхме да си говорим. И така, след като вече съм имала такива хора, с които мога да съм себе си без никакъв проблем, започнах да чувствам празнота с другите. Винаги трябваше аз да се нагаждам към тях, да си създавам някакъв "приемлив" образ, а усещах, че имам потребност от нещо друго. Например преди години движех за известно време с хора, които постоянно излизаха по купони, дискотеки, основните им теми на разговор бяха мъже. И аз се опитвах да съм нещо като тях, да потисна истинската си същност (инровертна) и това ме докара до такава депресия, в един момент, когато бях с тях по заведения, ми идваше да се разрева и постоянно си мислех "боже, какво правя тук, това не е моето място, това не съм аз". В момента повечето хора, с които общувам по-често, пак са доста различни от мен, усещам, че дори да се сближим и да ги приема за един период, после пак ще изпадна в депресия и ще усетя, че съм изгубила себе си. В момента не излизам почти никъде, постоянно седя затворена вкъщи, имам страхотни пристъпи на ОКР и се чудя как да ги потисна. Всъщност, пишейки "как да приема реалността" несъзнателно съм обхванала всички проблеми, не само този с приемането на хората около мен. В последните 12 години реалността е толкова потискаща за мен, че понякога си мисля как ако нямах въображение, сигурно щях да съм полудяла. Започнах да си фантазирам разни истории (някои дори съм написала), в които главните герои са нещо като мен, само че им създавам някои условия, които на мен ми липсват и после постепенно ги "измъквам" от тежките им ситуации. Това се оказа много добър заместител на моята реалност, която винаги сякаш ми предлагаше толкова малко, в сравнение с онова, от което имах нужда. И така, конкретно що се отнася до общуването, когато усещах пристъпи на самота и чувство за отхвърленост, просто си измислях ситуации, в които имам точните хора до себе си. Ако не правя това, имам чувството, че съвсем ще затъна в депресия. Но от друга страна то е и като омагьосан кръг, защото реалността винаги се разминава с това, което си фантазирам. Проблемът е и че скоро ще стана на 25 г., усещам, че малко ми е минало времето за такъв начина на справяне, предполагам, че е инфантилен. Но от друга страна на мен ми липсват поне 10 години от живота ми, никога не съм имала нормален живот на тийнейджър. Онази приятелка, с която бяхме толкова близки, беше нещо като мен и много често ни идваше да правим някакви неща, типични даже не за тийнейджъри, а за деца. С нея изживях поне част от всичко онова, което бях пропуснала, това бяха най-пълноценните моменти в живота ми. Обаче в момента се чувствам някъде на 17-18 години, не мога да приема факта, че съм "пораснала" и имам чувството, че просто имам да наваксвам още пропуснати неща. И така, не знам дали оттам тръгва проблемът, но мисля, че нещата, които изложих, играят немалка роля.
  14. Благодаря на всички за включването! mvm, Аз това "за пред хората" съм го пробвала...не става, няма смисъл да живея зад някаква маска. Искам за себе си да я приемам. Диляна Колева, всъщност не ме учудват въпросите Предполагам, че оттам произтича проблемът. Какво не мога да приема в себе си? - Ами това, че съм прекалено чувствителна, приемам навътре всякакви забележки, обиди, критика... освен това не се задържам много в реалността, лесно се разсейвам. Оттам и изпадам в глупави ситуации, малко съм флегматична, не ме бива много за физическа дейност. И колкото и нелепо да звучи, именно такива неща наистина ме карат да се чувствам по-"нисша" от другите - основно това, че не съм достатъчно приспособена към всекидневния живот. Много често и заради това изглеждам някак по-глупава в очите на другите и това ме потиска естествено. Трудно ми е да го приема, макар и да съм се научила горе-долу, с малко повече чувство за хумор и самоирония. Какво не ми харесва в хората около мен? - На първо място, че са много повърхностни в моите очи, на моменти разсъждават елементарно, имат вкус към по-плитки неща...не всички, разбира се, но 90% в една или друга степен. Не знам, просто като повечето интроверти имам много интереси и съм изчела доста и рядко срещам хора, които да са на същото ниво. Ако ги срещам, то е предимно по интернет. Освен това ми изглеждат твърде стандартни като идеи или начин на живот, а аз съм си индивидуалист . Освен това, не ми харесва, че не са достатъчно искрени, че са малодушни, ходят си като стадо овце. И че повечето имат повече самочувствие, отколкото са им възможностите (пак според мен). Не казвам, че аз съм най-умната и разбиращата, но факт е, усещам, че съм на по-високо ниво от повечето хора около мен. И тук започвам да се чудя кое е правилното - за да ги приема такива, да ме удовлетворяват такива, предполагам, че трябва да се смъкна на тяхното ниво. Трябва да започна да мисля по-близко до тях, т.е. да не се задълбочавам толкова. Това ли е начинът наистина? От друга страна има друг парадокс - ок, срещам и хора, с които уж си пасваме идеално, и в един момент се оказва, че "не стават" - както онзи, за когото изписах толкова и бившата ми най-добра приятелка. Особено за нея след това си дадох сметка колко зле ми е влияела. Защо ми беше толкова добре с нея - ами защото бяхме абсолютно еднакви, интроверти, с ниска самооценка, аутсайдери, имахме много и разностранни интереси, мислехме почти еднакво.. с малката разлика, че аз имах желание да се променям, да се развивам, а тя нямаше. Според нея светът е ужасно място, хората не струват, животът е ад. Иначе и двете споделяхме някакви инфантилни разбирания за любовта, за отношенията... смятахме, че трябва да се появи някой идеален за нас. Където и да се появяхме заедно, накрая винаги се отцепвахме само двете и не общувахме с никой друг. Като затворена секта бяхме. И в един момент тя ми заяви, така от нищото, че не иска да ме вижда повече. Аз съм била много негативна и съм й предавала негативна енергия. Това просто ме съсипа. Чак след това, като разбрах какво е говорила зад гърба ми, си дадох сметка, че е много завистлив и комплексиран човек, че явно и аз съм я комплексирала и е решила да проектира нещата, които не понася в себе си, върху мен. И ето, сега вместо да се радвам, че съм се отървала от такъв човек, аз продължавам да си тъгувам по времето, когато бяхме неразделни. Само защото тогава наистина усещах, че съм с човек точно като за мен. Нещо подобно е и с онзи човек, за когото писах в първия пост. Всъщност при него вече ми е ясно, че е било само илюзия, но поне ме правеше щастлива. Предполага, че от моята нагласа идва всичко - от мъжете търся да са това, което на мен ми се иска да бъда или да ми предложат живота, който ми се иска да имам. От приятелите искам да са същите като мен, да мислим еднакво. И всичко останало ми е трудно да го приема. Последната година особено беше някакъв ужас, изведнъж преустанових контактите с много "близки" хора, оказах се с разбити илюзии в любовен план и с някакво неясно бъдеще, отделно се появиха някакви ужасни страхове от нещо фатално, панически атаки. И всеки път, като усетя пристъпи на ПА, обикновено при някаква стресираща мисъл, какво правя - започвам да си фантазирам някакви неща, както би ми се искало да бъдат, и така постепенно туширам страха. И след това си давам сметка, че животът ми е толкова далеч от това, което си представям, че нищо не е както "трябва" да бъде и изобщо, трудно ми е да намеря смисъл да живея този живот. Наскоро се събудих внезапно през нощта и се разревах, започнах пак да премислям защо всичко това се случва на мен, защо не ми върви в нищо. И стигнах до заключението, че явно нещо в мен не е наред и трябва да работя върху себе си. Че ми липсва на първо място любов към себе си. Д-р Първанов, психотерапия съм пробвала преди една година, само че както можете да се убедите от този пост, съществена промяна няма, нито с ОКР, нито с тревожността, нито със социалната адаптация. Да кажем,че получих известно "просветление", но то очевидно не е било достатъчно. За момента нямам възможност да се заема с нова такава, при положение, че още 2-3 седмици ще съм тук и после заминавам на работа. А и ако започна психотерапия, бих се концентрирала върху нещата, за които знам, че няма как аз да си помогна - например окр или генерализираната тревожност. Все си мисля, че за постигане на повече хармония със света бих могла и сама да работя. Не искам да чакам просто някой да ме "измъкне". Преди известно време започнах да се занимавам с йога, абсолютно всяка сутрин и вечер си правя една програма, която гледам в интернет. Това е начинът, за който аз съм се сетила. Прецених, че имам нужда от физическо раздвижване и някакви духовни практики. Ако смятате, че бих могла да направя още нещо за себе си, ще се радвам да го чуя.
  15. Здравей! Проблемът ти е много сходен с моя, и аз също преди години имах своя "теория" как се е отключил, при мен не беше трева, а една много силна пълна упойка по време на операция, която едва не ме уби. Малко преди това имах временни симптоми на ПА и ОКР, след упойката се отключиха трайно. Не знам, може да е съвпадение. Аз вече години наред имам проблеми с ПР, но ще ти кажа как намерих начин да го облекча - записах се на йога (преди 3 години ходех на хата йога), мога да ти кажа, че много скоро усетих видимо подобрение, особено на физичеко ниво. Непосредствено след практиките се чувствах като нов човек, без обичайното стягане, сърцебиене и секване на дъха. Е, след няколко часа състоянието ми се връщаше, но имай предвид, че тогава го практикувах веднъж седмично и по малко вкъщи. После, поради финансови проблеми, спрях да се занимавам с йога, а и някои депресивни състояния ми секнаха мотивацията. От известно време обаче отново започнах да се занимавам, сама, с кундалини йога. Потърси, в ютюб има сутрешна и вечерна програма. На мен лично ми действа много добре, както и преди като се занимавах. Но се иска постоянство, аз лично го правя абсолютно всяка сутрин, без изключения, и всяка вечер. Изучавай и дихателни практики. Не гарантирам, че ПР ще изчезне с това, но по мое мнение, след като лично съм го изпитала, ще го облекчи. Както виждам, при теб е сравнително отскоро, тъй че шансът да си помогнеш сама е много голям.
×