Ивета

Предлагам да помислиш върху един кратък цитат, а именно:
"Бедствията разкриват нашите добродетели."
Можем да приемем, че според теб ситуацията, в която се намираш, може да бъде определена като бедствие. Кои твои добродетели би разкрило това бедствие? Каква ще е тяхната роля в твоето справяне? С какво могат да ти помогнат, на какво да те научат, от какво да те предпазят?

Сега махни "очаквам" и виж какво се получава.
Ясни стъпки за които се иска конкретни действия.
Очакването е пасивна позиция, която предполага нещо или някой от вън да го направи за теб. За това е и писането и говоренето.
"Искам", ако кажеш, но нямаш готовност пак не става, защото без готовността и способността, искането се превръща в изискване./отново от другите/
Първо е важно да разграничиш, разпознаеш и осъзнаеш тези две неща. След това да се замислиш от какво си готова да се откажеш, за да се почувстваш по- добре.

"писането ми тук поредната натрапливост ли е или не . Няма шанс.."
Писането ти тук е поредното бягство от справянето с проблема.
Последователността на действията  я знаеш, механизма, който обслужваш също, знаеш към кого и къде да се обърнеш и отговора на д-р Първанов знаеш.
Правилният въпрос тук е - Какво очакваш?

Не е болест. Ако бе болест до сега да си се излекувала 100 пъти.Състояние, с което трябва сама да се справиш е. 

,,,, Аз просто не си позволявам да достигна до лечебна доза,,,
Tова изречение показва,че си мисли,че си болна.Няма как да спреш лекарствата .Те се спират, едва когато клиента разбере,че е здрав и винаги си е бил такъв.Тогава сам си ги и спира.
 
 

Познавам Диляна - на нея бих се доверил. 

да си припомним и тази лекция всъщност адреналина не е вреден, гледната ни точка по отношение на него ни разболява или обратното. Според мен спри да мислиш как да го намаляваш, а, го впрегни в полезна за теб съзидателна работа.Така, хем ще постигаш целите си и ще си доволен от това, хем ще си по-здрав. 
Призив - не превръщайте борбата със стреса си / намаляването на адреналина / в основна жизнена цел, така ще се поболеете.

Човек 88, искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай.
Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти.
Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях.
Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях.
Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно.
Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат.
Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти.
Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие.
Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото.
Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема.
Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията.
Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея.
Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко...
Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми.
Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица.
Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно.
Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали.
Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си.
Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя).
Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент:
- Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента?
- Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг?
С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели:
- отлагане на неизбежното,
- заравяне на главата в пясъка.

Реално медитацията започва да става истинска, когато вече вади нежелано потиснатото, едновременно със събуждане на широтата на потенциала. Не е само приятно, нито само другото. И двете е и едновременно трето. 
 
Така си е... 

,,От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.,,
В случая важи правилото ,, Учителя се появява, тогава, когато ученикът е готов за това ,,.Без  четенето и другата  подготовка от твоя страна, думите му щяха да си останат, само думи.

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.
Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.
Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.
Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.
Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.
От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.
 
 

Да ти кажа, ще съм благодарна на малко напрежение от твоето, тези дни ми е много спокойно Истината е, че като попаднеш в етап на живота, в който просто не се занимаваш и не си ангажиран с неща, които обичаш, започваш да обръщаш внимание на много малки, всъщност нормални неща. Освен спорт и медитация, се заобиколи с неща, за които гориш. Не знам, дали ще се изкажа правилно, но любовта е единственото лекарство - към себе си, към човека, с който си, към работата, към хобито. Предприемане на промяна, която вътрешно усещаш може би като необходимост. От опита, който има, както и наблюденията ми върху хората като цяло, дори от моя личен опит - всичко ти се показва, само следва да отвориш широко очи за отговора и да не се страхуваш. После една крачка и си там Бъдещето е в нас и ние сме бъдещето, знаеш Успех.

Колкото по-рядко, по-добре. Отпиши се от ревящите "помагащи", а всъщност поддържащи рева групи, почисти доста "приятели" оплаквачи. След време, само по предназначение, а засега, максимално рядко.
Всекидневната работа, спортът, контактите с точните хора, поддържането на приятелство със светли душички, създават структура на деня, дават дисциплина, мотивират, служат като една житейска, динамична медитация - едно ежедневно многочасово съсредоточаване, вършене на дейност. Ако правиш това, което обичаш, чудесно. Ако ли не, обичай това, което правиш. Когато вътрешната настройка е такава, изпълнена с благодарност, смирено учене, заявяване на любовта активно, трудът се превръща в карма йога, в молитвено-медитативна практика.
Когато тревожността цикли в натрапливости, винаги се стига до медитацията - всичко преди това е подготовка. Придобий опит в майндфул фокусирането и онова широко, свободно, медитативно съзнание около него. Като старт - слушай ежедневно аудио сесии водена медитация. А още веднъж, сама. След време, изцяло сама, без водена сесия (разбира се, можеш да се включиш в медитативна група). Между мислите - схвани самото усещане, опитът, вътрешното преживяване на концентрацията. То е като леко, съвсем леко вътрешно усилие, една вътрешна точка, съсредоточие, около което оставяш мислите и чувствата да идват и си отиват спокойно. Постепенно около това фокусиране, се появява едно свободно, по-широко съзнание, от чиято позиция на наблюдател знаеш, че фокусът и фокусирането са от ума, но Ти си повече. Но, опрости - засега просто фокусирането - останалото е преживяване, умът не може да го знае. 
След време се получава нещо интересно - тази жива, съзнателна, изпълнена с любов тишина, се свързва с напрежението - няма отричане, няма гонене на Михаля на спокойствието. Напротив, житейските, а оттам и вътрешни напрежения, страхове, тъги, гняв, са прегръщани от тази блажена тишина, погалвани от нея, успокоявани, трансформирани. Като гориво са - страхът става на смелост, тъгата на мъдрост, гневът на мотивация... 
Баща ти - ще те дразни, докато има нужда да се дразниш. Колкото повече вътрешно се случва горният процес по преобразуване на собствения инат, поддържащ всичко с дисоциирането си по старому и разтапянето на страха, гнева, вината, до усмихната зрелост, толкова по-лесно ще ти е с баща ти. Отвън, здрави граници, а вътрешно, безусловна любов. 

Напрежението не е част от теб, то е част от живота.Едва след смъртта ни то ще изчезна.Така че, просто го приеми като знак,че си жива.Преди време , често хора напрегнати като теб, ги водех на гробището и им казвах ,,Ето тук има наколно хиляди човека, те са абсолютно спокойни в гробовете си .Предполагам, много от тях биха се съгласили  да си смените местата, те да заживеят твоят напрегнат живот, а ти да легнеш спокойна в гроба им,,.
Трябва да ти кажа,че никой не избираше да направи тази размяна и стане вечно спокоен.Не я прави и ти.Живей си живота, прави нови неща, запознавай се с нови хора, прави добро и се страхувай да не би напрежението да го няма, тогава ,най-вероятно, ще си на онзи свят, там напрежение няма.

Окрто не е опасно за здравето, но неговия най-голям враг е живота. Когато започнеш да правиш това което искаш и спреш да обръщаш внимание на негативните мисли които не са верни ще си повярваш.

Разбира се, правя го през притча.
Имало един млад и начетен младеж, който много искал да узнае колкото се може повече за това кой е и какъв е смисъла от неговия живот. Започнал да посещава най- различни школи, преминал през много обучения, разговарял с много учители, приложил много практики, но в него все оставало усещането, че има още нещо, което може да научи.
Така един ден, чул за далечен манастир на върха на една планина, в който живеел мъдър учител и се твърдяло, че той знае истини, които са никому неизвестни /учението чан/. Решил младежът и тръгнал към върха на тази планина. Дълго вървял, дни и нощи. Най- сетне стигнал. Влезнал в двора на огромния манастир и затърсил Учителя. Видял го да седи загледан в далечината и да пие чай. 
- Добър ден, учителю. Идвам от далеч, пътувах дълго, за да стигна до теб. Искам да се посветя на служене при теб и да науча всичко, което е възможно.
След това, без да спира младежът започнал да изброява всички школи, в които е бил, всички знания до които се е докоснал. Учителите, които познава, практиките, които е приложил......
Учителят го спрял и му казал.
- Достатъчно чух, седни сега да изпием един чай.
Изненадан от безразличието на учителя към неговата опитност, младежът седнал сконфузено.
Учителят взел топлият чайник и започнал да налива чай в чашата, която държал ученикът. В един момент, ученикът видял, че чашата се пълни, но учителят не спирал, когато чашата започнала да прелива, ученикът станал и викнал.
- Какво правиш, не виждаш ли, че чашата вече е пълна, защо продължаваш да наливаш?
Учителят казал:
- Виждам, а ти виждаш ли. Твоята чаша е препълнена, каквото и да сложа в нея, то няма да се задържи. Ти не можеш да го ползваш. Сега си върви. Когато си готов за знанието, ела с празната си чаша.  Също като тази чаша и ти си изпълнен с твоите собствени идеи и не възприемаш нищо. Как мога да ти предам учението чан, като не ми предлагаш празна чаша?


Човек_88, ние нямаме вече какво да ти кажем, ти знаеш твърде много. Сега е време да го използваш. Когато го употребиш и има място за новото, върни се.
 

Да разбирам ли, че знаеш по-добре от мен, какво искам да кажа?
Ако е така да ти дам инфо за когнитивна мисловна грешка номер 5:
- Скачане към прибързани заключения: правите отрицателна интерпретация, макар че няма категорични факти, които убедително подкрепят заключението.
А. Четене на мисли: произволно заключение, че някой реагира отрицателно на вас, и не си прави труда да провери това.
Б. Грешката на ясновидеца: очаквате, че нещата ще се развият зле и сте убедени, че прогнозата ви е вече установен факт.
Помисли къде още се проявява тази мисловна грешка и как тя определя изборите ти. Мисля, че е в основата на доста голяма част от преживяването ти.
Подкрепям д-р Първанов, на този етап писането ти тук няма никакъв ефект и добавям, освен ангажиране на аудитория. И повярвай, знам какво казвам, дори и да не го разбираш.

,,Добре, хайде да изясним и за мен и за другите четящи какво означава да спреш да мислиш. Като разбера какво е, ще се стремя да спра, да не мисля и т.н. Но аз наистина не разбирам какво значи да не мисля. Какво точно се иска от мен?,,
Да мислиш, за каквото и да е друго, различно от усещанията, преживяванията , поведението си и всичко свързано с това. Спри бе човек. Ти си уникален и никой не може да ти даде отговор по тези въпроси. Това е.

Нищо не си разбрал    . Правиш го със сила--воля , но не в правилната посока .
Волята я употреби в немислене , неконтролиране , не противене на страха . Нали си на мнение че той--страха е нереален . Воля да си гледаш работата , каквато и да е , а страха го зарежи

Ти пак мислиш. Ужас!

Да, де. Това е,   отказваш  да приемеш  истината.А , тя е проста -
така ще бъде до смъртта ти. Това имах предвид, когато ти казах,че не мога да работя с човек който не ми вярва.
Ако ми повярваш, че ще си така цял живот, може да  да работя с теб.Но, ако си ми повярвал, че ще си така , то за какво да ме  търсиш?  
 

Или да се върнем няколко поста назад към моя въпрос: Как можеш да спреш страха, докато мислиш как да спреш страха?
Просто изключваш наличието на страх, замести го с каквото си искаш. Ясно е, че това не страх, а патологична, нереална форма на проявление. Истинският страх е здравословен и е при реални ситуации.

,,Днес направих този опит и ме учуди нещо странно - моля терапевтите за мнение защо се случва така...................... ,,
Ти продължаваш да питаш и да питаш.Отказаваш да разбереш,че си уникално човешко същество и твоите чувства са си уникални за теб така, че каквото и обяснения да ти се даде то няма да е вярно.Накъде началото на деветдесетте започнах да медитирам, но бях че в някаква книга какво се усеща по време на медитация.Естествено го търсех и то не се получаваше.Две години по-късно в разговор с приятел споделих, че не мога да медитирам, за щото усещането което търся вече две години ми се губи.Тогава той взе да се смее и ми обясни, това което ти обяснявам днес- всеки мозък и всяко тяло са уникални и винаги усещанията ни ще са различни от тези на другите хора.
С две думи, спри да питаш вече какво , как и защо усещаш.Просто живей, знаейки, че най много след 100 години, няма да имаш никакви усещания.
Ако не ми вярваш, започни всеки ден да правиш едночасови разходки в близкото гробище.В тях има поне няколко хиляди човека които с радост биха искали да имат твоите усещания, не биха бягали от тях, та дори биха им се радвала-ама няма как да се размените.
И накрая, ще цитирам един мъдър човек ,, Спрете да си задавате въпроси.Докато си задавате въпроси, никога няма да постигнете знанието. Спрете  да ги задавате и ще знаете всичко.,,

Никакъв особен случай не си и преживяванията ти освен, че са клише за всеки опитен терапевт, са далеч под средностатистическите по сила. Когато колегата ти пише "така ще си до края на живота си..", посланието е парадоксално водещо към доверие в преживяването, учене от симптомите, следването им до страха, опознаването и приемащото му трансформиране. Техника на говорене е. Насочиха те към психотерапия и психотерапевт - не вярваш на насоката и избора на насочилия те, комуто уж вярваш. Казаха ти защо личната терапия е различна от информационното писане и защо си насочен към конкретния терапевт - инатиш се. Ок, избори. Казваш, че загубата на ригидния контрол, хвърляща те в бебешкия страх от безпомощност, ще засили и поддържа нещата. Казваме ти хилядонайсет пъти, че именно поддържането на невротичния контрол изтласква и увековечава страховете ти, но подминаваш тези мнения като бизнесмен кокиче - ни виждаш, ни оценяваш, подминавайки без коментар, пеейки старата си песен "искам да контролирам и махна гадничкото симптомче". ..
Не е дори средностатистически - елементарен е случаят ти както по сила, така и по качество. Наднормено е съмнението, сремежът ти за вкопчване в сигурността. Първата работа на всеки ефективен спрямо случая ти психоерапевт тук е през пълното ви взаимно доверие, да е хвърля пак и пак в загубата на контрола и морето на страха ти, за да те научи да бъдеш добър плувец, вече не стоящ на брега на сигурността, а умеещ да преплаваш на лодката от смирено доверие до земите на смелата сърцатост. Разжира се, меафора - терапията си има структура, анализ, себепознание, когнитивно свързване на точки при разширяване на това себепознание, много поведенческо, психотелесно и трансово педизвикване и преживелищност... Нормално е като малко дете да цивриш - плач, облечен в интелектуализирано спечен контрол. Както и е нормално, тъсейки насоки, когато са ти давани, да проявиш известно доверие и ги приемеш. Д-р Първанов те насочи към терапевт. Послушай го!
 
 
В психотерапията ежедневно и ежечасно хвърлям хоата в същата безпомощност, в центъра на ужаса им от безсилие, като умишлено засилвам симптомите, до пълна загуба на контрола. Оказва се, че логиката им, че с потискането на страха (което го захранва и съответно препоражда симптомите) ще контролират  и дори, че могат да контролират загубата на контрола, е била фалшива. То е като при заспиването. Не можеш да контролираш загубата на контрола, както не можеш да контролираш заспиването. Можеш да влезеш в съня, но съзнанието там е медитативно, прехвърлено е в целостта, в самообладаниетона Селфа. Така и при невротичната загуба на контрола. Може да се работи много бавно и плавно, може и предизвикващо - всеки терапевт си има подход и той зависи от личноста му, освен от школите, които ползва. Дали бързо или бавно и постепенно или още по-бързо обаче, този невротиен контрол се губи - оказва се, че се е загубил само невротичният механизъм на защитни механизми, поддържащи страха, че смъртта е била тази на гордостта. Смърт, раждаща провеждане на смисъла - едно оцялостяване, конвергиране около Селфа преживяемо, но неописуемо. Качествен скок е. 

Ама как на Немислене!? Прочети си поста, не спираш да мислиш за това как да спреш да мислиш за ПРОБЛЕМА.
Ние не можем да Не мислим, това е невъзможно. Но ми е интересно, ако можеше да определиш мисленето си за нормално и този Проблем несъществуващ, какво щеше да е твой приоритет? Какво би правил? За какво би мислил?