Здравейте отново!
Започвах няколко пъти да пиша, но или се отказвах, или толкова се бавех с поста, че при опит за публикуване се изгубваше. Реших, че трябва да помълча и понаблюдавам малко... Инак чета редовно из форума, четях и преди да отворя темата, намирам някои мнения и материали тук особено ценни.
Много неща се случиха от последното ми включване, няма да разказвам всичко с подробности. Случи ми се едно сравнително далечно служебно пътуване, което съвсем разбърка нещата. Приятелят ми не ми липсваше, няколкото разговора по телефона бяха трагични. Нещата с другия човек бяха много сложни и започнаха да се разпадат, преди дори да са се случили. Изтощих се емоционално, сама съм си виновна, но хубавото беше, че успях да дефинирам как бих искала да се чувствам във връзка и с какво не бих правила повече компромиси...
Беше ми странно, когато се върнах у дома, не знаех как да постъпя, никой вариант не усещах правилен. Опитах да наблюдавам нещата известно време, но беше много трудно да се абстрахирам, бяхме всеки ден заедно, имахме и пътуване заедно и усетих, че не мога повече да стоя в тази връзка. Че го обичам много, че съм много привързана, че наистина ме е грижа за него, но, че след всичко случило се, нещо съществено се е загубило за мен (май смисълът). Беше ми приятно да прекарвам време с него, но се сковавах, когато ме докосваше и ми се искаше да избягам в тези моменти. Опитах да се разделим на няколко пъти, но той просто се загуби в плач, вина и самосъжаление. Ридаеше като дете и на моменти въобще не беше способен да реагира на думите ми. Говореше ужасни неща за себе си, много ме болеше, че вярва в тях, въобще не го виждам такъв, това, което виждам е как точно тези убеждения го събарят и спират да бъде щастлив и да се развива. Казвах му всичко това, казах му как това са лично негови неща, за които няма как да помогна и може би е добре да потърси помощ, защото не може да продължава да живее така, с или без мен. Изключително болезнени разговори... След поредния такъв сърцето ми беше разбито да гледам как се измъчва и усетих как не мога да си отида в толкова тежък за него момент, затова ще направя усилие да остана и ще опитаме да работим заедно върху проблемите - тоест, да говорим и споделяме повече, и евентуално той да потърси професионална помощ за демоните си (за моите такива искрено вярвам, че терапията, която посещавам, ми помага).
Минаха около два месеца от вземането на това решение. Имаме някакъв малък напредък, говорим повече, държим се мило и грижовно един с друг, но... Напоследък чувствам отчаяние, може би ми липсва търпение или може би няма смисъл да се лъжа, че ще ни се получи... Чувствам се като в капан. От една страна се боя, че нищо няма да се оправи и си губим времето заедно. От друга ми е безкрайно трудно да си отида, докато все пак го обичам и имам някаква надежда, и, най-вече, докато той не се вземе малко в ръце. Неприятно ми е и че сякаш през цялото време ми е трудно да се отпусна и да спра да се опитвам да отчитам промени и да очаквам той да направи някакви стъпки. Неприятно ми е да сме интимни и водя борби в главата си, за да се отпусна и там в редките случаи, в които въобще се съглася (преди година нямах подобен проблем, беше удоволствие и ни се получаваше страхотно). Гледам да съм заета, за да мисля по-малко...
Не е спрял тревата, например. Това е едно от нещата, за които категорично му заявих, че не искам в живота си. Не желая да се обвързвам със зависим партньор, имам баща, който злоупотребява с алкохол и съм видяла колко болка това е донесло на семейството ми. Не смятам, че може да се разчита на такъв човек, не смятам, че това е добра среда за деца, ако някога се стигне дотам. Мнението ми не е само от предразсъдък. Наблюдавам и как действа конкретно на него вече няколко години и не мога да кажа, че ми харесва резултатът и че мога да продължавам да се правя, че съм окей с това. Той казва, че осъзнава, че му вреди и че е зависим, че би било добре да спре, но не можел отведнъж, и виждал как поне още няколко месеца продължава. Не зная какво значи това. Понамалил я е, признавам, почти не пуши пред мен, но зная и виждам, че все още го прави. Помощ за проблемите си не е потърсил, нито пък е направил някакви стъпки към справяне сам...
Споделям конкретни неща, защото намирам, че са някак релевантни за цялата история. Зная, че никой не може да каже дали приятелят ми ще намери сили в себе си да се изправи срещу проблемите си и колко да чакам. Зная, че никой не може да каже дали липсващото ми чувство към него ще се завърне. Но се питам и още... Зная, че нещата не остават като в началото, чувам и чета, че е нормално влюбеността да си отиде, привличането да намалее, да има проблеми, но да присъстват достатъчно обич, уважение и общо желание за преодоляването им. Това ли се случва с нас? Във втората половина на двайсетте ни години? Каква е разликата между това и една изчерпала се връзка - изчерпаното търпение ли? И, ако е нормално, защо не съм щастлива в тези взаимоотношения?
Та това е засега по въпросите Той ли е, фантазирам ли прекомерно (мисля, че да) и опитите за открити разговори и работа заедно...
Rwanda, не отговорих на последното ти мнение, но определено мислих много над него. Съгласна съм с всичко и си давах/давам сметка за тези неща. Благодаря ти!