Jump to content
Порталът към съзнателен живот

мечтая

Участници
  • Общо Съдържание

    3
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от мечтая

  1. Здравейте отново! Започвах няколко пъти да пиша, но или се отказвах, или толкова се бавех с поста, че при опит за публикуване се изгубваше. Реших, че трябва да помълча и понаблюдавам малко... Инак чета редовно из форума, четях и преди да отворя темата, намирам някои мнения и материали тук особено ценни. Много неща се случиха от последното ми включване, няма да разказвам всичко с подробности. Случи ми се едно сравнително далечно служебно пътуване, което съвсем разбърка нещата. Приятелят ми не ми липсваше, няколкото разговора по телефона бяха трагични. Нещата с другия човек бяха много сложни и започнаха да се разпадат, преди дори да са се случили. Изтощих се емоционално, сама съм си виновна, но хубавото беше, че успях да дефинирам как бих искала да се чувствам във връзка и с какво не бих правила повече компромиси... Беше ми странно, когато се върнах у дома, не знаех как да постъпя, никой вариант не усещах правилен. Опитах да наблюдавам нещата известно време, но беше много трудно да се абстрахирам, бяхме всеки ден заедно, имахме и пътуване заедно и усетих, че не мога повече да стоя в тази връзка. Че го обичам много, че съм много привързана, че наистина ме е грижа за него, но, че след всичко случило се, нещо съществено се е загубило за мен (май смисълът). Беше ми приятно да прекарвам време с него, но се сковавах, когато ме докосваше и ми се искаше да избягам в тези моменти. Опитах да се разделим на няколко пъти, но той просто се загуби в плач, вина и самосъжаление. Ридаеше като дете и на моменти въобще не беше способен да реагира на думите ми. Говореше ужасни неща за себе си, много ме болеше, че вярва в тях, въобще не го виждам такъв, това, което виждам е как точно тези убеждения го събарят и спират да бъде щастлив и да се развива. Казвах му всичко това, казах му как това са лично негови неща, за които няма как да помогна и може би е добре да потърси помощ, защото не може да продължава да живее така, с или без мен. Изключително болезнени разговори... След поредния такъв сърцето ми беше разбито да гледам как се измъчва и усетих как не мога да си отида в толкова тежък за него момент, затова ще направя усилие да остана и ще опитаме да работим заедно върху проблемите - тоест, да говорим и споделяме повече, и евентуално той да потърси професионална помощ за демоните си (за моите такива искрено вярвам, че терапията, която посещавам, ми помага). Минаха около два месеца от вземането на това решение. Имаме някакъв малък напредък, говорим повече, държим се мило и грижовно един с друг, но... Напоследък чувствам отчаяние, може би ми липсва търпение или може би няма смисъл да се лъжа, че ще ни се получи... Чувствам се като в капан. От една страна се боя, че нищо няма да се оправи и си губим времето заедно. От друга ми е безкрайно трудно да си отида, докато все пак го обичам и имам някаква надежда, и, най-вече, докато той не се вземе малко в ръце. Неприятно ми е и че сякаш през цялото време ми е трудно да се отпусна и да спра да се опитвам да отчитам промени и да очаквам той да направи някакви стъпки. Неприятно ми е да сме интимни и водя борби в главата си, за да се отпусна и там в редките случаи, в които въобще се съглася (преди година нямах подобен проблем, беше удоволствие и ни се получаваше страхотно). Гледам да съм заета, за да мисля по-малко... Не е спрял тревата, например. Това е едно от нещата, за които категорично му заявих, че не искам в живота си. Не желая да се обвързвам със зависим партньор, имам баща, който злоупотребява с алкохол и съм видяла колко болка това е донесло на семейството ми. Не смятам, че може да се разчита на такъв човек, не смятам, че това е добра среда за деца, ако някога се стигне дотам. Мнението ми не е само от предразсъдък. Наблюдавам и как действа конкретно на него вече няколко години и не мога да кажа, че ми харесва резултатът и че мога да продължавам да се правя, че съм окей с това. Той казва, че осъзнава, че му вреди и че е зависим, че би било добре да спре, но не можел отведнъж, и виждал как поне още няколко месеца продължава. Не зная какво значи това. Понамалил я е, признавам, почти не пуши пред мен, но зная и виждам, че все още го прави. Помощ за проблемите си не е потърсил, нито пък е направил някакви стъпки към справяне сам... Споделям конкретни неща, защото намирам, че са някак релевантни за цялата история. Зная, че никой не може да каже дали приятелят ми ще намери сили в себе си да се изправи срещу проблемите си и колко да чакам. Зная, че никой не може да каже дали липсващото ми чувство към него ще се завърне. Но се питам и още... Зная, че нещата не остават като в началото, чувам и чета, че е нормално влюбеността да си отиде, привличането да намалее, да има проблеми, но да присъстват достатъчно обич, уважение и общо желание за преодоляването им. Това ли се случва с нас? Във втората половина на двайсетте ни години? Каква е разликата между това и една изчерпала се връзка - изчерпаното търпение ли? И, ако е нормално, защо не съм щастлива в тези взаимоотношения? Та това е засега по въпросите Той ли е, фантазирам ли прекомерно (мисля, че да) и опитите за открити разговори и работа заедно... Rwanda, не отговорих на последното ти мнение, но определено мислих много над него. Съгласна съм с всичко и си давах/давам сметка за тези неща. Благодаря ти!
  2. Здравейте, Благодаря за отговорите ви! Задавала съм си въпроса "това Той ли е?" безброй пъти. Случвало се е в минали хубави моменти отговорът да е "Да!". Но напоследък все по-често ми се случваше просто ей така да ме налегне една носталгия (да, носталгия!) от мисълта, че всъщност не е. Някакво чувство, все едно всичко отдавна е приключило, аз съм ен години напред и, поглеждайки назад, виждам колко очевидни са били знаците през цялото време, че няма да ни се получи, и как не е било необходимо толкова да се измъчвам(е). Но на мен и фантазията ми е доста развинтена... Rwanda, напълно споделям мнението ти за любовта. Доскоро и така се опитвах да я изживявам. Само че добре знаем, че едностранно нищо не става. Аз го чувствах най-милото и близко същество, но често не се чувствах като неговото такова. Дори когато най-сетне сме заминавали на някое хубаво място двамата, все чувствах, че му е окей, но не му е наистина хубаво. Че съм му скучна и не съм му достатъчна. Искам да бъда честна пред себе си и да се абстрахирам от новия човек, но ми е трудно. Може би, ако бях чула тези думи и нямаше друг човек, щях да съм склонна да остана и да опитаме пак. Но не зная дали нямаше да го чувствам като поредния компромис, който правя със себе си. Твърде лесно ги правя, направих куп такива и затова и толкова страдах. mvm, благодаря ти! Уважавам no drama мисленето, но засега не го владея. Ако можех категорично да отсека, че е временно, нямаше да се питам въобще. Бях решила, че повече с това лошо или безразлично отношение не мога и няма да живея. А имаме и нов обрат, разбира се! Все пак разговорът се състоя, преди да успея да замина (още не съм). Казах му за всичко, което съм мислела и чувствала напоследък и как не зная дали мога да остана. Приятелят ми рухна пред очите ми. Не мисля, че някога съм го виждала така. Оказа се, че е бил толкова комплексиран и толкова дълбоко е таил собствените си страхове, че това е довело до непукистично отношение и компенсации с повърхностни удоволствия. Една думичка не ми е казал през цялото време за това! Толкова пъти съм се опитвала да говорим! Трупал е вътре и не е предприемал нищо. Снощи всичко излезе. Изглеждаше, сякаш изпитва цялата болка и вина, които аз съм изпитвала с него, но наведнъж. Каза ми как безкрайно съжалява, как това, което ми е казвал преди, са думи на замъглено съзнание вследствие на нерешените му вътрешни конфликти, как ме обича повече, отколкото мога да си представя. Как си е представял, че някой ден ще се оженим, имаме деца и т.н. Каза, че не иска повече да живее в този собствен порочен кръг. Гледах го и не вярвах. Сега пък имам чувството, че въобще не го познавам... Попитах го защо сега ми казва, защо чак сега се осъзнава, кое е променило нещата? Той отговори, че просто се е натрупвало в него през цялото това време и сега е преляло. Възможно ли е да е съвпадение с моето емоционално отсъствие? Да реши да се разкрие, точно когато моето търпение се е изчерпало? Много ми е трудно да се абстрахирам от това, което беше между нас. От ролята си на безинтересна и недостатъчна за него. Както и да е, не става по-лесно. Много ме боли да го гледам съсипан и да не мога да отворя сърцето си съвсем по начина, по който той иска и има нужда. Всяко мнение ми е полезно.
  3. Здравейте! Поставих се в класическа триъгълна ситуация. Затруднена съм. Имам нужда да споделя и се надявам да чуя различни гледни точки. Момиче съм, на 26 години. Доскоро не вярвах, че съм способна да започна подобна тема. Ето, че сама се изненадах. С приятеля ми сме заедно от около 3 години и половина (той е 2 години по-голям). Обичах го с цялото си сърце. Още го обичам силно. Живеем заедно от година и половина. Разбираме се добре, горе долу си разделяме задълженията, имаме сходни навици, удобно ни е заедно. Вместо да се караме, се опитваме да говорим откровено. Въпреки това сме имали много проблеми. Често съм се чувствала несигурна по негово отношение. Понякога се е държал раздразнено с мен без видима причина, което много ме е наранявало. Понякога съм се чувствала пренебрегната. Понякога като последен негов приоритет. Минах през какво ли не вътрешно. Панически атаки сама у дома. Търсене на моето нещо, върху което да се фокусирам, тъй както той си има свое. Така и не намерих. Опитвах се да разговарям за това как се чувствам, оказа се много трудно, става през много плач и емоции. Разговорите ни понякога приключваха с шеговито замазване или с това как той заспива, а аз, силно разстроена, отивам да се нарева в другата стая. А дори когато завършваха с разбирателство, ситуацията се променяше за кратко, само за да се върне към предишното състояние. Обвинявах се много. Все едно аз правех всички проблеми във връзката ни, той си смяташе, че всичко е наред. Станах ужасно тревожна, когато бях вкъщи, а него го нямаше. Реших, че не мога повече така. Че си прося пак паническите атаки. Че трябва да намеря център в себе си и да се справя с комплексите си. Тръгнах на терапия и посещавам вече около 9 месеца. Ужасната тревожност изчезна почти веднага. Проблемите ни продължиха. В някакъв момент той най-сетне ми призна, че не знае защо, но ме приема за даденост. Докато за мен беше радост да го виждам всяка сутрин и да заспивам до него всяка вечер, за него беше хубаво, "удобно", но не особено интересно, не беше влюбен. Разговаряхме, стигахме до там, че трябва да прекарваме по-качествено времето си заедно и толкова. Пак стигахме до същата ситуация. Чувах все по-рядко "обичам те", не чувах никакви комплименти. Женствеността ми страдаше, започнах да образувам кисти в гърдите и яйчниците, косата ми да пада. Започнах да си давам сметка, че по-скоро не си представям да създам семейство с този човек. Представях си се самотна вкъщи с дете. Незабелязана, неоценена. Нещастна. После пък следваха хубави периоди, в които изтласквах тези мисли назад и така си карахме още няколко месеца. При последния ни разговор той ми каза, че знае как, за да се оправят нещата между нас, трябва да направи следваща крачка, но не иска. И как смята, че това, че ме приема за даденост, идва от мен и може би с друга не би било така. Бяхме на крачка да се разделим, и на двамата ни беше много тежко, но накрая той ме помоли да остана. Останах. Но и думите му така останаха в мен, че се отдръпнах някакси от връзката ни. Хем не виждах бъдеще, хем не можех да си представя да не бъда повече с него. И, ето, какъв по-добър момент да се появи друг? Появи се. И този път си позволих да се влюбя. В прекрасен човек, даряващ ме с всичко онова, което толкова ми липсваше последната година. Имахме само два дни заедно, по няколко часа. Той не е българин. Не сме спали заедно, ако това има значение. Но душите ни бяха и все още са в пълен синхрон. Разменяме си прекрасни писма по цели дни. Той също има приятелка, с която е в много подобна на моята ситуация, може би затова тъй силно се свързахме. И двамата сме объркани от това, което се случи между нас. Нито аз, нито той знаем какво ще се случи с връзките ни. Единственото, което знаем е, че не искаме да ги прекратяваме заради влюбването ни. Ако приключат, да приключат, защото е щяло да стане и без това. Някак, за да може, ако въобще има някакъв шанс да бъдем заедно двамата, да започнем на чисто. Много съм влюбена. Копнея за този човек. Ситуацията е прясна и разбирам, че ми е тотално завъртяна душата. И ето ти и обрата. Изведнъж моят приятел започва най-сетне сякаш истински да се старае да бъде с мен. Нежен и внимателен, казва ми мили неща. Днес ми каза, че е благодарен, че съм до него и съжалява за всеки път, в който ме е пренебрегнал. Шокирана съм! Не ми е казвал това никога, а толкова силно имах нужда да го чуя от толкова отдавна. Проблемът е, че в момента ме няма за него. Влюбена съм в другия човек. Сякаш моят приятел усеща. Изглежда ми тъжен. А изведнъж има и проблеми на работа... Мъчно ми е. Ако беше ми казал всичко това само преди седмица, може би нямаше и да има друг човек... а може би все пак щеше... наистина не зная. Трябва да разговарям с него и да му кажа, че съм охладняла. Че отдавна не виждам бъдеще с него. Че не бих искала деца от него. С тези последни негови думи и проблемите му ми става толкова трудно. Не съм спряла да го обичам като човек и скъп приятел и да ме е грижа за него. Няма и да спра. Не желая да го наранявам, още повече в труден за него период. Уморена съм, от цялото нещо здравето ми страда. Ще се прибирам при родителите ми за седмица и си мисля да си дам това време, за да премисля нещата, преди да говорим. Не зная дали и как да остана с него, при положение, че не го чувствам мой любим. Не зная дали връзка с другия човек е възможна, а и не искам това да е фактор за решението ми. Допускам ситуация, в която оставам сама, без двамата. Искам само да чуя сърцето си, но в момента не успявам. Какво чувате вие в тази история? Благодаря ви!
×
×
  • Добави...