kukuvica

,
Напоследък усещам как маската ми се пропуква, Казвам маска, защото винаги я е имало. Предполагам всеки я има.Моята е за всички. Понякога си мисля, че сама не познавам себе си. Така и не позволих на някой да ме види без нея.  Без преструвките, без фалшивия ентусиазъм, без компромисите, които винаги правя в името на мира и разбирателството. Имам алергия към скандалите,караниците. Това е моят товар от детството. Най-големият ми кошмар е да отгледам детето си в такава обовастановка, в каквато съм израстнала аз. Скандали, спане по пейки и улици, побоища, грозни сцени, синини...Но не те са били най-лошото нещо. Пренебрегането на нуждите на детето пълната липса на подкрепа, умалноважаване на всеки успех. Да се чуди човек как съм оцеляла . Но успях,оцелях. Човекът,който ми причиняваше всичко това вече го няма. Обаче раните от него са тук. "Родовото проклятие" както го наричам. Несъзнателно избираш  същата позиция и в зрелия живот. Натрисаш се точно на онова, от което бягаш. Живота ми до тук ми предложи най-различни ситуации. От охолството до спането в мазето на старо читалище. Не го казвам, за да се оплаквам. Всичко това ме е научило на нещо. Някак си завърших и университет, научих езици, срещнах различни хора. След като се омъжих  започнах собствен бизнес,който не потръгна  и доста средства потънаха,. Не се обезкуражих и от това. Но започнаха упреците в семейството,недоверието, мрънкането.Болестите започнаха една след друга, всички под вслиянието на нервите.Но аз съм силна, няма да им се давам. В края на миналата година ми се случи нещо,което ме разтърси из основи. След семеен скандал се озовах на улицата с детето. И  всякаш колелото се завъртя, аз се върнах години назад, само че баща ми го нямаше, това е съпруга ми. Каква неприятна изненада! Простих разбира се, нали съм алергична към скандалите. Нали има едно малко дете,което не трябва да е като мен.Чувствам се неоценена, макар, че знам, че това би трябвало да идва от мен не от другите. Оставяйки тези битовизми настрани бих казала, че съм натрупала такова количество гняв, че мога да захранвам АЕЦ. Разговори не провеждам, след последният опит, който завърши с "Ти нормална ли си?Глупости!". Всичките ми опити да се разкрия бяха парирани с тези думи. Започнах да бягам вечер, за да израсходвам енергия.Отрицателна енергия. Ами не помага. Та въпроса ми е какво ми е нужно? Хапчета изписани от психиатър? Или може би някаква терапия, защото усещам как не мога да понасям живота си.

Ако имаш финансова свобода и близки,които те подкрепят какво би направила? 
При мен има едно правило,което ако не последвам греша. И то е да направиш онова,което първо ти дойде на ум. Вземеш ли да  размисляш, започват компромисите и ти ще си ощетена.
 
Пожелавам ти здраве и търпение, за да преминеш през препятствията. 

Според моето скромно мнение, децата трябва да се гушкат, целуват и т.н.,до насита. До нашата обща насита. Когато беше бебе, не беше от най-любвеобилните деца, винаги  прегръдките и целувките. С времето това се промени, сега е на 3 и понякога сама идва и ме прегръща ей така без повод.Тогава зарязвам всичко и си стоим така, колкото искаме. В прегръдките ми търси спокойствие, закрила. Пък ако ще и да е с цената на разглезване.