Jump to content
Порталът към съзнателен живот

San D

Участници
  • Общо Съдържание

    11
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от San D

  1. Аз имам един сън, който сънувах преди година, но още "живее" ярко в съзнанието ми. Накратко: Аз съм безтелесен наблюдател. Намирам се в тъмна стая, в която има гол мъж и гола жена. Мъжът се насочва към жената, за да прави секс с нея. Малко преди мъжът да доближи жената, друг мъж влиза в стаята и извиква "О, Боже!!", след което панически се обръща, излиза, тичайки, и хлопва вратата. След като излезе от стаята, голите мъж и жена бяха разпънати на кръст, а когато голият мъжът се опитваше да каже нещо, се оригваше. Сънят се случи ден, след като прочетох една книжка по психология. Единственото, което ми идва на ум по съня, е, че ситуацията описва изтласкване на подсъзнателен импулс, който се сблъсква със свръхаза ми и се изкривява. REAL_person: Къщата често е символ на душата, АЗ-а. Счупеният телефон вероятно символизира неувереност в себе си/недобре функционираща част от личността. Повече не смея да кажа. Препоръчвам ти да прочетеш "Тълкуване на сънищата" на Пиер Дако. Има я в замунда.
  2. Здравейте. Аз имам 4 често сънувани сънища, които искам да споделя с вас. Ако имате мнения за това какво означават, споделяйте. Накратко са следните: 1. Возя се в асансьора в блока в родния ми град. Натискам копчето за 11-ия етаж. Асансьорът тръгва, но пропуска 11-ия етаж, подминава 22-ия и накрая се разбива в тавана. Тук сънят приключва и се събуждам. Блокът ми има само 16 етажа. Сънувал съм го 15-ина пъти в рамките на последните 2-3 години. Последно го сънувах преди около два месеца. 2. Разхождам се по централната улица в родния ми град. Изпитвам трудности, докато ходя. Всяка следваща стъпка става все по-трудна, до момента, в който вече не мога да ходя, и падам. Не мога да стана. Сезонът е зима и земята е покрита с малък слой лед. Има хора около мен, които ме гледат но не показват никакви емоции. Опитвам се да стана и се събуждам. Сънувам го от много отдавна и последните 1 или 2 пъти знаех, че сънувам, но не можех да направя нещо. Последния път обърнах гръб на хората, а после се завъртях с лице към тях, и те изчезнаха. 3. Намирам се в класната ми стая от първото ми училище. В първи клас съм, но съм на настоящата си възраст. Класната ни учи да пишем. Първите 5-6 пъти бях гол и ми се смееха. Последните няколко пъти пак бях гол, но не ми се подиграваха, а аз знаех, че съм гол и не ми пукаше за това. В момента съм на 23. Последно го сънувах преди 2-3 седмици. 4. В почти всеки мой сън, откакто почина, участва средният ми брат. Ситуациите са различни, но той присъства. Понякога го виждам как напуска апартамента и аз го прегръщам, плачейки, защото знам, че няма да го видя оттук нататък. Понякога седи в леглото ми, облегнат на стената. Когато го видя, го питам защо не е починал и дали помни въобще какво се е случило на датата и часа на смъртта му. 5 или 6 пъте съм сънувал тази ситуация. Понякога просто стои пред мен и ми казва нещо от рода: "Виждам, че си спрял да се самозалъгваш. Това е хубаво.". * Брат ми е поет. И аз съм писал стихотворения, но един ден осъзнах, че нямам талант/предпоставки и реших да се откажа от поезията. Да не говорим, че и тогава несъзнателно чрез поезията се опитвах да привличам вниманието на околните, вероятно защото се чувствам слаб и отхвълен.* Понякога аз лежа в леглото ми, а той внезапно изскача от пода на стаята и ме стряска. Ако не сънувам гореописаните 4 неща, той пак участва - или като личност, минаваща покрай мен, или като участник в тълпа, или просто колкото да го има...
  3. Здравейте. Аз точно осъзнати сънища, в които да съм омнипотентен, не съм имал, но съм имал няколко сънища, в които да знам, че сънувам. Последният ми такъв беше следното: Стоя в вкъщи в хола с майка ми. Тя ми говори нещо. Аз и отговарям: - Знам много добре, че сънувам. Ти не си майка ми, ти си моята Анима. След което се разплаквам и се събуждам.
  4. Ровичках се из форума от зад напред и тази тема ми създаде впечатление. Макар да е стара, ще дам и аз мнението си. Майка ми отговаря на всички модели, описани в първото мнение, като най-често доминира свръхпротективност и непредсказуемост-отхвърляне. Ето няколко примера: - Почти всеки ден, особено през зимата, не беше съгласна какво съм облякъл, преди да тръгна на училище, и ме караше да обличам определени якета-грейки, за да е сигурна, че няма да настина. Имах чувството че не ме облича, а ме бронира. - Винаги настояваше да купува обувки заедно с мен, и така докъм 21-годишна възраст - често не беше съгласна с избора ми на маратонки/гуменки и купувахме това, което тя реши(един ден не сдържах агресията си и й казах колко много ме дразни с това). - Чистеше ми стаята, без да предупреди и без да иска мнението ми по въпроса - понякога буквално нахлуваше и започваше да чисти, докато аз съм вътре и чета книга или подготвям някой урок за училище - за мен тя всъщност изкореняваше злото от стаята ми, а не я чистеше - Веднъж, когато бях малък, може би на 5-6 години, тя не ми говореше в продължение на няколко дена - беше ми сърдита за нещо, но така и не разбрах за какво - Мешала се е и все още се меша или се опитва да се меша в плановете ми - Сравнявала ме е с други деца. Колкото до баща ми - той е по-скоро непредсказуемост-отхвърляне - понякога се държи нормално - спокоен е, но е склонен да избухне и за най-малкото нещо. В един момент е спокоен, после избухва и увиква мен и майка ми, сякаш сме му виновни за нещо. Не е властен, а точно обратното - държи се като момче, което иска да се грижат за него. По-конкретни значими изживявания, свързани с него не мога да изброя - киха като атомна бомба; квичи като бебе, когато се удари без да иска, дори и да е леко, внезапно преминава в режим ''увикай всички". Чувствам се чужд за него.
  5. Потвърждавам, че всички ги е страх в началото. Но страховете изчезват с добиването на опит. Аз се ужасявах, когато ми се налагаше да потегля от наклон - мислех, че ако не действам достатъчно бързо, ще блъсна автомобила зад мен. Но след сума-ти шофирания изчезна.
  6. Благодаря ви за отговорите. Малко след като написах темата се замислих и ми светна, че съм nice guy. Чувствам се безполезен и чрез почагането на другите добивам самочувствие. Мисля че знам какво ме кара да се чувствам така и как да модифицирам тази схема на поведение.
  7. Здравейте. Една приятелка има проблем - поведение, което не мисля, че е нормално, но тя го поддържа от над две години. Идеята е, че тя преди две години започна да излиза с един мъж, с когото се познава от по-отдавна. Правеха нещата, които мъж и жена правят помежду си, но след 5-6 месеца скъсаха по нейна вина. И двамата водят доста освободен живот, в това число пиене на много бира(често, до степен пиянство), пушене на субстанции, правещи ги щастливи, периодично вземане на амфети и т.н. Той тези неща ги взима/пуши рядко, но тя прекалява. Тази моя приятелка е наркоманка - има зависимост към субстанция, която я прави щастлива и усмихната, а откакто скъса с този мъж, тя се чувства тъжна и депресирана. Осъзнава, че тя е причинила раздялата им и съжалява за това. До ден днешен, когато общувам с нея, тя не забравя да вметва, че си мисли за него. Но не това е основната причина, заради която пиша. Бях неин секвартирант в продължение на 6 месеца(съжителството ни се случи 6 или 7 месеца след раздялата), след това съм гостувал десетина пъти в новата й квартира и няколко пъти съм бил на работното й място за по 2-3 часа. Докато й бях секвартирант, тя всеки ден преди работа се обаждаше на този мъж, за да го пита как е, да му каже "добро утро" и т.н., а вечерта, преди да си легне, пак му се обаждаше, за да му каже "лека нощ", "обичам те повече от всичко", "искам да съм с теб и никой друг". Почти винаги се разплакваше, докато говори с него. Беше буквално обсебена от този мъж. Докато е на работа, когато е в почивка или няма клиенти за обслужване, му изпраща SMS-и и понякога му звъни, като по време на разговора се разплаква. Днес говорих с нея по телефона и по време на разговора ни тя пак спомена за него, което ми говори, че същото нещо, което описах малко по-нагоре, вероятно продължава. Аз съм й казвал, че това не е нормално. Нейни приятели също. Посъветвахме я да забрави за него и да приеме факта, че са скъсали. Но тя не иска. Знам, че това е неин проблем и аз нямам много право да се меся, но искам да й помогна. Ако можете да ми дадете някакви съвети как да й кажа, че има проблем и трябва да предприеме нещо, ще се радвам. Ако не - live long and prosper and may the Force be with you. P.S. Тя е на 25, мъжът е на 27 P.S.S. Той пък винаги й вдига и говори с нея, когато тя му звъни(сиреч много често), вижда се с нея от време на време и дори понякога проявява симптоми на обич, но въпреки това я отхвърля, обижда я и я дразни. Поздрави
  8. Закон на богатството - който е богат, той прави законите. Шегувам се Богат е този, който се учи и е щастлив.
  9. На 23 съм. Страхът да излизам навън поради заплахата на по-големите момчета се появи, когато бях на 10. На 11 се появи фиксидеята, че ми се подиграват на походката, а на 12 или 13 годишна възраст и самоувереността чрез признание от други хора.
  10. Стара тема. Нека малко я посъживя. Аз лично ходех на училище по задължение, често с нежелание. Най-много харесвах физкултурата, защото учителите почти винаги ни даваха свободата да правим каквото пожелаем(буквално). Аз лично обичах да играя волейбол и баскетбол, като почти винаги имаше достатъчо хора за правене на мачлета, в които панякога и самите учители се включваха. Беше забавно. Случвало се е и да тупам топка сам в салона, защото другите съученици предпочитаха да си говорят за техни си неща или да играят покер. Другият предмет, който много харесвах, беше астрономията. Още от малък се бях впечатлил от енциклопедиите по астрономия вкъщи и това отключи любовта ми към нея. Даваха ни проекти, в които трябваше да представяме планети, телесни тела или прости космически механики. Ако като по-малък не се страхувах от физиката, сигурно сега щях да съм астроном. Харесвах и предмета свят и личност(мисля че така се наричаше, когато го изучавахме в 12 клас). Реално не го учехме, а ни даваха проекти. В първия срок бяха на определени теми, базирани на глави от учебника, а във втория срок бяха на теми, които ние си изберем. Моят екип представяше историята на оръжията - от античността до днешни времена(друга моя страст, споделена и от съекипниците ни). Реално това бяха и единствените предмети, към които изпитвах интерес и които посещавах с желание.
  11. Здравейте. Благодаря, че давате възможност на нас да споделим проблемите си, а вие да ни давате съвети и насоки за справянето с тях. Както заглавието може би подсказва, проблемът ми е свързан с мнението на другите за мен. Като дете бях щастлив, имах приятели, но бях често надменен, състезавах се и исках да доминирам другите деца на всяка цена. В началото бях най-високият, имах най-хубавия велосипед, като си играехме екипни игри - аз исках да бъда "от добрите"(добрите винаги побеждават), а ако бях от лошите - исках да бъда шефът на лошите. Чувствах се тъжен, ако губех игра, а ако печелех, бях щастлив и понякога се подигравах на загубилите. И на мен ми са се подигравали, ако загубя. Не един път са ми казвали, че съм некадърен. В един момент спрях да излизам, защото няколко по-големи деца ме заплашиха с бой и аз не смеех да си показвам лицето навън. След близо година преодолях страха и започнах да излизам навън, но сам(приятелите спряха да ме викат да си играем). Тогава започнах да изпитвам тревожност. Може би за нищо - но я имаше. Идеята беше, че когато се разхождам сам по улиците, хората ме гледат и ми се подиграват, мислено или явно, на походката ми. Затова често си въртях главата встрани, ако се размина с човек, или навеждах глава. Бях нервен. Понякога ходех като пън/робот - изправен на максимум като електрически стълб и с поглед напред към хоризонта. Подигравали ми са се за това, при което ставах още по-тревожен и не исках да се разминавам с хора и да се споглеждам с тях. По-късно се появи и себепризнание чрез признание от другите. Чувствах се уверен, само ако съм получил одобрението на някого. Чувствах се виновен, ако не отговарям на очакванията на другите. Бях гузен, ако излизах навън и се забавлявам, без да съм си написал домашните. Като се замисля, и сега съм точно такъв. Не мога да се радвам на живота. Не че и някога съм могъл. Постоянно имам чувството, че съм в грешка, която трябва да поправя. Искам да се харесвам на другите - понякога дори и с цената на потискане на собствените си желания - само и само да не мислят хората лошо за мен. Когато изговарям дълги изречения, често внезапно забравям думи и правя дълги паузи, докато си ги спомня. Брат ми наскоро ми вметна дори, че говоря така, сякаш ще ме набият, ако кажа някоя дума грешно. Осъзнавам, че поведението ми не е нормално, но въпреки това продължавам да се държа по същия начин и не знам как да променя нещата. Всякакъв съвет ще ми е от помощ. Поздрави
×
×
  • Добави...