holyvalentine

Здравейте, Вчера докато шофирах към София по магистралата имах паник атака, не много сериозна, но все пак такава. Миналото лято докато шофирах към София ми прилоша на магистралата и трябваше да дойдат да ме приберат. Изобщо тая магистрала не я обичам, към София, защото по принцип София ме натоварва и изпитвам неприязън към тоя град, още повече , че там ходя основно по работа или по лекари, все неприятни неща. Абе имам идея защо ме сполитат там паник атаки, през останалото врме изобщо не страдам от такива работи и даже бих казала, че съм ербап шофьор. Та вчера докато пътувах към София започнах да изпитвам замайване, дезориентиране и едно такова стягане в гърлото, тревожност. Започнах да си представям обгорели трупове по магистралата и как един от тези трупове съм аз. Паникьорът в мен крещеше сприииии, върни се, не можеш да се справиш, но понеже все пак от годините, в които се занимавам с психология поне съм се научила да не се поддавам на чувстовото на паника, аз реших да продължа, макар и бавно и дишах и си повтарях, че това са само мисли, но.... В крайна сметка всичко може да се случи, в крайна сметка това може и да е последното ми пътуване в този живот, гаранция няма. В този момент си дадох сметка, колко съм блаогдарна, че ние всъщност не знаем точно кога и как ще умрем. Казах си, ако това наистина ми е последното пътуване, дали ако сега спра и по някакъв начин се върна, наистина ще избегна това, което има да се случи? И после какво? Как ще живея, затворена в една стая ли? Казах си, ако се случи душата ми е избрала това и то ще се случи, може да се случи и под душа и в леглото, няма гаранция. И се опитах да приема смрътта и да си кажа ами каквото има да става, ще става, независимо дали ме е страх или не. По-добре да си живея живота и да си разгърна потенциала. Хората скачат с парашути, правят крейзи неща и нямат страх. НО някак си не успях да се убедя. Аз съм ок, че ще умрем всички, но как да кажа, не мога някак си да прегърна смъртта. Ние сме все пак живи същества, създадени и проектриани със защитен механизъм за оцеляване. Не мога просто да си кажа, еми днеска ще се умира и аз съм напълно ок с това. Някак си ще съм ок със смъртта когато съм една напикана бабка, която ще склопи очи в леглото след като си даде сметка какъв живот е живяла и се сбогува с него. Но някак си не съм ок да ритна камбанката точно когато съм във вихъра и се кефя и се забавлявам, и затова не мога да се отпусна. После си казах, абе от какво толкова се стрхувам, тая душа е умирала толкова много пъти, няма да е нещо напълно ново, но и тази мисъл ме разстрои. Не, не мога да се вълнувам за смрътта , противоестествено е! Та тук искам да попитам специалистите, къде греша в размислите си. Чувала съм Орлин да казва, че на паник атаките не бива да се противопоставяме, да имаме съпротива, а да се оставим и да анализираме чувството. И аз това се опитах да направя, да приема и най-лошото, да не се боя от него, но някъде допускам грешка, защото всъщност се разстроих. Бих искала да получва ваш съвет, ако може или как по-добре да прилагам тази техника при паник атака? От друга страна докато пътувах исках да се успокоя с тези приказки, защото много се страхувах да не припадна докато шофирам. Ако не се подчинях да паникьора, той можеше да ми изключи мозъка, психосоматично, ако не може да се справи, че аз не му се поддавам на шантажа и не спирам, а продължавам пътя към София. И това ме стресна допълнително. Казах си, ами какво като припадна, ще ме свестят, или ще се освестя, в крайна сметка, няма да е толкова страшно, но няма и да е приятно. И пак се успокоявах, че ще се справя, но пък много ме достраша, че мога да си причиня сама припадък, да го предизвикам само и само да се уверя , че не е страшен, но пък всъщност изобщо не искам да го изпитвам. Не си спомням да съм припадала до сега, винаги съм се овладявала ако ми е лошо. Когато стигнах в София, имах доста неприятни случки там по болниците и си казах, а дали тази паник атака не е била предупреждение за този неприятен развой на събитията? Дали все пак не беше някакво предупреждение. 1-2 пъти в живота ми се е случвало да изпитвам много гадно чувство, на обреченост, на надвиснала опасност, просто ужасно чувство на напрежение и необяснимо безпокойство и след това се случиха лоши неща. Единият път катастрофирах. Това може да са абослютни съвпадение или пък синхроничности?? Та се питам колко от паник атаката е плод на нашто въображение и колко е възможно да е някакво уловено чувство на предупреждение? Трябва ли да му се поддаваме? Защото един вид се поддаваме на страха си, но как да го вземем под внимание и в същото време да продължим да правим онова, което сме решили без страх? Малко ми е объркано. Моля за някакви съвети, разяснения. Мисля, че съм на правилния път да овладея евентуални паник атаки, но пък, правя някои грешни стъпчици и не мога да получа желания резултат. Защото някои хора не могат да преодолеят подобни преживявания и мисли и се поддават на страха и той започва да доминира живота им, а паник атаките да стават по-чести. Братовчедка ми от подобно преживяване спря да шофира, а сега се е ограничила и да не излиза много от вкъщи. На мен ми е ясен механизмът как да избегна това, но може би трябва да го доусъвършенствам. Благодаря предварително на включилите се! Между другото всеки е добре дошъл да коментира. Бих искала мнението на експертите, но ако някой е минал успешно през подобно нещо, може да е от полза да сподели. Благодаря.

Здравейте, Религиозна е темата, към която си имам кукучки. Темата за бзусловната любов, приемането и предателството. Чух от странични източници, че майка ми била съжалявала, че не могла да ме приобщи към нейната религиозна църква/секта. Тя видя през какво преминах (аз самата бях жертва на секта) и въпреки всичко, тя смята, че аз ще бъда по-щастлива там където опропсатиха живота ми. Тази жена не желае моето лично щастие както всеки родител би трябвало за детето си, а проектира къде тя се чувства добре. Това за мен не е любов, а предателство. И това ме кара да отричам цялата религия, църкви и въобще христянаската вяра,а бях стиганала до някакъв компромис. Ти добре ми обясняваше какво е искал да каже Исус. И аз не искам да плюя върху всичко, но тази долна християнска манипулация е отвратителна. Тя спами хората с разни псалми и много й се дразнят и се оплакват на мен, защото не им е удобно да й кажат да спре, за да не я обидят. И едва ли не мотивационните послания, които и аз изпращам на много хора били същите като нейните. НЕ! Едното няма нищо общо с другото. „Ако всички правехме нещата на които сме способни, щяхме да изумим самите себе си.“ -Томас Едисън „Върви уверено в посоката на своите мечти. Живей живота, който си си представял.” – Хенри Дейвид Торо „Повярвай, че можеш, и си изминал половината път до успеха.“ – Теодор Рузвелт Тези цитати дават криле, те те карат да вяраш в себе си, в собствената си ценност. А нейните псалми, правят точно обратното, те те връщат към изходна позиция, че отново нещо си сгрешил, пак ти напомнят НАЗИДАТЕЛНО, че трябва да слушаш и че истината не е там където ти си мислиш, че е, че бог иска да си такъв и онакъв. Но видиш ли той ти го напомня с любов. И ето тази гнусна тънка манипулация, която дразни хората, без дори изобщо да се замислят какво ги дразни, но усещат, че това не е правилно и не е добро. Това е индиректно обвинение! Това е като чичото, който си позволява да опипва малкото момиченце и то му се доверява, защото уж чичо е добър и не може да осъзнае защо всъщност това, което прави чичо не й е приятно. (осъзнаването идва после, когато го осмисли). И най-накрая имат наглостта, когато реагираш на раздразненеито си да ти кажат, ето виждаш ли, ти си нарцис, ти си его маниак, ти нямаш мир и любов в себе си, ти си изгубен, след като са те подложили на гнусната си провокация. И как да са едни и същи цитатите, това нейното не е ЛЮБОВ. И затова искам да попитам пак през един по-нормален прочит, какво е казал Исус и как го е казал, защото този гняв и отвращение, което изпитвам към хората, които ползват тези манипулации, прикривайки се зад ‘любов’ и ‘мъдрости’, искам гневаът и омразата да си останат само към тях, да ги изпитвам когато ясно разгранича кога това се прилага, а не към самия Исус Христос, който е казвал мъдрости или поне някъде виждам такива примери от разни хора. Искам да разгранича любовта, която е проповядвал Исус, от това, за което те го използват да проповядват. И не, не защото ми е толкова важна тази любов, а за да не се лишавам от зрънцето истина там в нея.

Здравейте, имам голям проблем как да излекувам малкото дете в себе си, което страда от липса на любов? Проблемът е, че не мога да се доверя на Вселената и да вярвам, че всичко ще бъде наред. Ходя на терапия и там успешно установяваме, че моето малко момиченце е било лишавано от родителска любов, гушкане ласки. Ок.. но от там нататък? Няма стратегия. Да, родителите ми са били там да обгрижват, да възпитават, да изискват и критикуват доста в моя случай. Но не си спомням просто гушкане, просто време с мама или тате. Не. И въпреки това имах щастливо детство, беше безгрижно в последните дни на комунизма. Много често искам да изпитам онова щастливо чувство, когато се отправяш на улицата да играеш с децата и си готов да яхнеш вълната, всичко е наред, нямаш стрхове, не си мислиш, ами сега ако изляза дали някой наяма да ме набие, да се изгубя или да ме блъсне кола. Прости излизаш и си изпълнен с ентусизаъм и позитивност. Ето това чувство искам да си върна. Да, животът ми го ограби, когато пораснах видях, че всъщност в живота се случват мноооого гадории. И загубих доверие във Вселената. Дори на терапията изпитах малко гняв към нея, че уж нали трябва да се учим, затова претърпяваме болка, но пък защо по дяволите трябва да е толкова сложно? Свързваш се с нея и там всичко е цветя и рози, ама тук долу сме програмирани, натоварени с багаж... И сега съм в един такъв омагьосан кръг, в който съм си изяснила, че моето малко момиченце се чувства като едно сираче, жадно за любов, искащо да се чувства закриляно и защитено, но голямата Аз, възрастната няма този ресурс просто да го прегърне това детенце и да му кажа, че всичко ще е наред. И така търся си тази Вселена - майка, непреходна, могъща, раздаваща, дето уж обича и подкрепя, но в същото време не дава гаранции, че няма да боли. А кой родител съзнателно оставя детето да страда?

Здравейте, Някой може и да ми каже какво озачава балотиращи чужди тела? Това е контекстът. Проблемни чужди тела в дихателните пътища при децата Мигриращи и балотиращи чужди тела (слънчогледови семки, семки от диня, тиква, грах) Благодаря.

Здравейте група, имам нужда от съвет. Как да се справя с неприязън и омраза към баща си? Напоследък работя доста надълбоко с детски травми и виждам как винаги спомените ме връщат към корена на нещо, което се опитвам да отработя към неговото отрвратително отношение в детството, което не се е променило и до днес. Хубавото е, че вече осъзнавайки това, мога да съм си родител и наблюдател на процесите вътре в мен, а не да се асоциирам и страдам от тях, но за вътрешните процеси съм отговорна аз. Как обаче да се отнеса към външното отношение към баща си? Те са още действащо семейство с майка ми и тя е нещо като модератор. Ако зависи от мен, вероятно бих се оттеглила и общувала с него само делово и ако се налага. Но понеже те все още са моето семейство се налага да ги виждам и общувам с тях. Днес е на баща ми рожденния ден, а аз не мога да се насиля дори да го поздравя. Противно ми е. Не го поздравих и по повод на скорошния му имен ден. Купих една картичка, надписах я и му я дадох. Преди съм му казквала как ме е карал да се чувствам като малка, имаше промяна за 2 дена и после нищо. Въпреки, че съм си поставила границите ясно и точно, не жеаля да се чувствам мишена на неговите нападки. Това е рядко токсичен човек. Мога ли да направя нещо друго освен да се отдалеча?

Здравейте, искам да попитам дали някой е чувал за 'лечител' от Македония, който прилага алтернативни методи за лечение на бослестта и дали има повече информация за него?

Здравейте, Пускам тази тема, защото съм в търсене на информация. Търся един 'лечител' от Македония, който се занимава с алтернативно лечение на рак. Пускал на хората някакъв ток през някакъв уред и прочие. Моля, ако някой е чувал нещо за този човек да пише или да даде линк с информация за него. Благодаря предварително.

Здравейте, Др. Първанов, А пък аз да попитам за хипохондрията. Аз съм сравнително нормален човек без някакви тежки диагнози, но с някакво тревожно разстройство. Имам хипоходнрични моменти. Работя с терапевт, но сега в отпускарския сезон поти нямам сесии, а имам епизод. Понеже онзи ден пътувах за София, шофирах, и на магистрала ми причерня пред очите. Започнах да се взирам в пътя, но сякаш нищо не виждах. Сякаш някой ми сложи възхдух в главата, не можех да съсредоточа погледа си на едно място , блуждаех, дезориентрирах се. Много се изплаших и веднага отбих. Бавно стигнах до най-близката бензиностанция, където се наплисках с вода, пих кафе, но чувството не си отиде. Т.е не беше ниско к р ъвно или нещо подобно. След 2 часа се опитах да шорфирам наново, но същото нещо. Тръгвам и не мога да съсредоточа погледа си, чувствам се ужасно несигурна в движенията си, не съм адекватна и прочие. Спрях отново и дойдоха да ме вземат близки. Това много ме изплаши. Започнахме да предполагаме летен вирус и прочие. Пих тайлол хот и т.н и се поотпуснах. На другия ден отидохме на планина със семейството ми. Всичко изглеждаше нормално. На връщане от планината към града, шо фирах отново с близките си и същото ужасно усещане започна да ме обзема. Взирам се, а не мога да се съсредоточа, тежест в главата, лицето ми сякаш беше парализирано, очите си движех с усилие. Този път не бях сама и това ми даде кураж. Питах се важния въпрос. КОЛКО ОТ ТОВА СА ИСТИНСКИ И ТРЕВОЖНИ СИМПТОМИ И КОЛКО Е САМОВНУШЕНИЕ? Когато се прибрах вкъщи , отвоно чувствах неразположение. Пих тайлол хот и всичко отмина. На другия ден се тествах за Ковид - отрицателен. Но сега 2 нощи не мога да спя, зщото се боя от това необяснимо състояние. Имам чувството, че някакъв вирус ми яде мозъка. Трябва да започна анитибиотик. Най-големият ми страх е да се отнеса с неглижиране към някакъв проблем, който после да нанесе щети връху мен и моит органи. 2 пъти ми се е случвало да имам доста серизони възпаления, които са засягали мозъка ими и спомена от това да си дезориентран и безпомощен и ужасен. Някак си друго да не ти е наред, не че е леко, но можеш да го преодолееш с позитивни мисли и прочие, но мозъкът да не ти е наред, тогава вече си загубен. И затова сега умирам от страх и не знам какво да правя. Джи-пито сигурно няма да ми даде направление, защото той отмахна с лека ръка проблема и каза, че нищо ми няма. А аз умирам от страх. И даже и не ми се шофира. Какъв съвет бихте ми дали? Благодаря.

Здравейте, дайте съвет за справяне с ненавист и омраза към бащата. Става дума за мен към моя баща. Колкото повече навлизам в терапията и работя със себе си, толкова повече осъзнавам неизлекуваните си досега травми и колко много болка съм носила неосъзнато. Много от това дължа на този човек - баща ми. Той все още е наоколо, все още са с майка ми, която се е вкопчила в него, за да остаряват заедно , защото тя си има някакви страхове, че няма кой да я гледа. Карат се като котка и куче, но това е било цял живот. Слава богу аз вече не съм част от ежеднвието им, но понякога се налага да ходя и да ги виждам. И докато с удоволствие отивам да видя майка ми, то с абослютно нежелание отивам при този човек. Да, говорили сме по темата. Казвала съм му в яда си колко много го ненавиждам и го мразя още от детството си. Давали сме си прошка и нещата се оправят за кратко. НО понеже той не работи със себе си, когато полага усилия те са само много повърхностни и неосъзнати, и всичко се изпараява за 2-3 дни, макс седмица. И после всичко по старому. Викане, вечно терсене, вечно говори или прави напук, и то само на най-близките, в обществото не може да се изглага така. И майка ми го търпи. Ок, това си е нейният избор. Като цяло той е отговорен човек в обществото и иначе се грижи за семейството , т.е за нея. Опора са си на стари години. Радвам се за тях. Обаче докато тя го оправдава, че му бил такъв харкатера и всъщност той бил добър човек, то аз не мога да го оправдая и всеки път го намразвам още повече заради викането му и обиждането особено на майка ми. Но най- противно ми е, когато понякога той е в насторение и всъщност се държи добре с мен. Ето този момент ме кара да повърна. Защото като дете успяваше да ме разнежи и аз се опитвах да му се харесам и някак си той повече да не крещи, но уви, всичко траеше до следващото му настроение и ярост. Сега вече не може да ме разнежи, аз не му дължа нищо. И това че той е в добро настроение и демонстрира или търси любзност/добро отношение/ ласки, мен не ме интересува. Противен ми е и предпочитам да страня от него. Но това ще съкруши майка ми, а и него, ако научи. Не знам да говоря ли пак с него и какво точно да правя. Те не смятат, че имат вина за въпзпитанието на мен и брат ми или поне само частична. И че тези семинари ми разбутвали ума и само ме карали да мисля за глупости. Защото след 2 от семинарите наистина инициирах разговори. Но моята работа с терапевт продължава и аз навлизам в още по-дълбоки осъзваания и лекувам болката си. На мен не ми трябва вече баща ми да я лекува, той е страничен човек. Но не знам как точно да се държа с него. Защото аз съм много пряма и директна и не мога да се преструвам, за да угаждам на другите хора. Той вече усеща, че нещо се случва, но си мисли, че аз си имам лични проблеми. Изобщо не предполага какво е. И колкото повече аз се отдалечавам, толкова повече той се опитва да ми се мазни, което ме отвращава. Значи докато живеех при тях, едва ли не само подпирах леглото и бях някаква дропла. Поне в неговите очи, а когато се изнесох изведнъж много му залипсвах и изведнъж много искал да ме вижда. Ай сиктир. Аз да на съм му кукла? Не знам точно как да се заявя пред него. Неговото заявяване към света винаги е било в бясна самозащита, грубост, стъпкване на отрсрещния и абсолютно несъобразяване с чувствата му. За голямо мое съжаление мога да кажа, че до голяма степен и моите методи за справяне бяха такива, а и все още са до някаква степен. За съжаление съм попила от него, а това ми е толкова грозно, че аз не искам да се отнасям с хората по същия начин. НО към него, той от добро не разбира, и освен с неприязън, с друго не мога да се отнеса. Моля за съвети! Благодаря.

И по повод отново на изказването ми, в търсене на обяснение и на собствената си истина, когато попадам на такива хора и статии, ето това наричам бесни фантазии: https://www.facebook.com/notes/981120329060139/ Обадих се да говоря с този човек и той не можа да ми обясни от къде си е взел информацията или кое го определя като гуру на гонене и чистене на разни астрални налепи. Затова искам да общувам с хора, които са здравомислещи, и водени от науката. Разбира се, дори самите те казват, че не всичко се обяснява с наука и има езотеричен свят, допускат се разни неща, но не и романи от типа Властелинът на пръстените, както в случая. Бих искала да чуя твоите коментари по подобни изказвания и хора, които гръмко го твърдят.

Здравей, Александър, благодаря за отговора Относно препратката, ми стана смешно, не, нямам предвид , че духове се учат в университета, но просто в интернет срещам такива откачалки, че не желая, хора, които си говорят с ангели, с бог, с незнам си какви неща, и го твърдят самоуверено, макар че отстрани звучат абсурдно и смешно. Смятам, че тези хора, няма да мога да отговорят на върпоса ми инофрматвино, нито да ми помогнат. Обикновено те не могат и да спорят с доводи, а започват да сипят заплахи, заучени клишета и да всяват страхове в повечето случаи. Аз бих искала да попитам дали мога да си початя с тебе на лично, за да не бъде така въпрос и отговор, а да те питам конкретни неща? Благодаря.

Здравейте, искам да задам един доста сериозен въпрос в групата, който от дълги години буди в мен ирационални страхове, тъй като съм била жертва на религиозна секта. Бих искала наистина да чуя мнение на специалисти по психология, а не самозвани ‘разбирачи’ по темата. И така, съществуват ли демоните и до каква степен могат подобни явления да се обяснят рационално? Изпращам видео, където ще видите ясно пормивка на мозъка във висша степен. Човек попадащ в подобни лъжи може тотално да си прецака психиката, макар че това сега ми се струва комично. Религиозниците могат да използват различни похвати и методики да проникнат в подсъзнанието на човек и да всеят страх, вина, срам, смут или да събудят такива от детството и да ги подсилят до безобразие. Т.е, един вид те говорят за демони, а всъщност те са демоните. Лошото е, че тези хора вършат това законно, а това е престъпление срещу невинни хора. Ето и друго видео с обяснение на явления, за които масата хора вярват сляпо: Стадната култура винги е била и вероятно ще бъде масово светоно явление. Но като човек, който пострада неимоверно с това мислене, днес аз задавам въпроси, търся отговори чрез експериемнти и наука, там където е възможно. “Една жена на пазара каза” не е методът, чрез който си набирам информация. Но сега, къде е наистина ИСТИНАТА? Знам, че много хора, които са преживявали нещо необяснимо го приписват на необясними сили и знам, че за всеки персоналната истина е свщена, защото тя се преживявава от този индивид, който говори за нея. И никой не може да го убеди в противното, защото неговото лично преживяване е минало през тялото. НО , освен личната истина има и друга истина и нека я потърсим нея. Чета тука някакъв опит за обяснение на някакъв човечец, за съжаление нямам достъп до него, за да го питам лично: „Демоните“ или негативните субекти могат да имат достъп до вас само ако има някаква точка за достъп. Обикновено хората с история на травма (емоционална, сексуална, родова, физическа) са по-уязвими към психически атаки от негативни субекти. Тези същества се хранят от съществуващия гняв, болка и страх – техният основен източник на енергия. За щастие, психично болните сега се лекуват с лекарства и терапия, вместо да бъдат подложени на насилствени екзорсизми.” Интересно псхично болните, които също имат гняв, болка и страх, тогава всъщност обсебени ли са с демони или не? Или сега когато те са психично болни вече не ги окичваме с тази теория? И ако психично болните имат все пак някакви демони, защо всички тези самопровъзгласени пастори, целители и т.н, просто не ги изцелят и изхвърлят демоните от тях, така както твърдят, че могат и правят? Изобщо, човек ако започне да се рови по темата и изобщо в религията, ще се натъкне на такива чудовищни противоречия, че чак е грозно и гротесткно. Като човек, който години наред вярваше, че е обсебен от демон, който го мрази и му пречи да живее щастливо, тази травма е дълбоко вкоренена в мен. Според това, което ми втълпиха в сектата, демонът ме е нападнал, защото не съм искала да следвам християнския си дълг и мисия. Програмата, която ми бяха сложили беше толкова силна, че при всеки опит да бъда щастлива и удовлетворена от личния си живот, мечти, постижения биваше попарен и аз изпитвах неудовлетворение, съмнения, страх, вина, невъзможност да взема решения. Животът ми се првърна в ад. Разбираемо е защо след попадане в секта, има толкова много самоубийства и психясали хора. С годините се научих, че този демон няма определна мисия, защото той просто нямаше последователност, а проявите му бяха в съотвествие с моите настроения. Малко по мало лъжата избледняваше, а заниманията ми със себе си, било със специалисти, било по семинари започнаха да разграждат лъжата. Преживявайки детски травми и отработвайки ги, започнах да освобождавам това тягостно същестсвуване. На днешно време все още имам така наречените ‘triggers’ когато се заговори по темата. Разбирам някакви заблудени религиозници, които проповядват подобни лъжи, но останалите хора? Защо те сляпо вярват в това? В живота се е наложила думата, трябва да се срещнеш с вътрешните си демони, това се употребява дори и в психологията. За мен това звучи правдоподбно, човек е обсебен от тези вътрешни страхове, от тези ограничаващи вярвания, коиото му пречат да бъде това, което е и което иска. Не някаквао друго същество или субстанция, която ти казва как да мислиш, защото хайде някой да ми обясни органически, как демонът въздейства на твоите сиви клетки, които възпрозвеждат мисли, за да ти всява смутни мисли, нека да го обясни с думи, с графика, с ЯМР или нещо подобно. Аз намерих по-рационлно обяснение, нарича се Вътрешен критик. Т.е , всички тези неадекватни чувства, настроения, страхове, създадени или събудени от една програма, бълваща лъжи, са плод на нашето наплашено и програмирано подсъзнание. И колкото повече ние упорстваме срещу ‘демона’, толккова по-силен става той, защото нашият вътрешен критик се съпротивлява повече, боли ни повече и се страхуваме повече. Въпреки, че аз сама достигам вече до собствените си истини, исках да чуя някои професионални мения по темата. Тук вероятно става въпрос за сенките, за дуалността на нашата личност и прочие. Добри обяснения от ваша страна, ще ми свършат чудесна работа, за да затвърдя собствените си открития. И друго бих искала да кажа, тъй като минах и през атеизма, където крайните атеисти не вярват в нищо освен в собственото си тяло, което ще бъде изядено от червеите един ден. Аз допускам, че освен нашия видим свят съществува и ефир, в който ние не можем да използваме сетивата си, за да кажем какво и как, и знам, че Вселената е шарена. Съществуват енергия и информация под всякакви форми. Не искам тотално да отписвам и отричам този аспект, и все пак дори и да съществуват някакви форми, митовете, лъжите и изкривяванията, които човеците са измислили и силата и мощността, с която те са накичили всичко това с цел да плашат и да държат в подчинение, е особено грозно и отвратително. И все още буди гняв в мен заради травмата и годините на болка и страдания, които ми причиниха. Искам да затворя тази страница напълно. Извинявам се за дългия пост, но нямаше как да обясня по-кратко такова трудно за обяснение нещо.

Здравейте, искам съвет как да се справя с гняв, къде да го канализирам. Днес слушах една аудио книга на един страхотен философ и учител, който говореше за suicide interventions, или така нарчените интервенции при самоубийство в един затвор в Англия. Беше уникално да чуя как за минути можеш да обърнеш визията на един човек, който визира самоубийството като бягство и като средство за извнинение и самораздаване на правосъдие, заради вина към надежда и към виждане на същите обстоятелства като предизвикателство да си докажеш, че струваш и че можеш да се справиш. Беше много красиво и разсърсващо за мен, защото навремето когато попаднах в религионзна секта, отивайки при тях да потърся напъствие за голяма вина, която изпитвах, когато се бях разклaтила вътрешно и търсех почва под краката си, те не само, че не ми помогнаха, не ме увериха в това, че съм ценно същество, а напротив - сринаха ме десеторно повече, обвинявайки ме, че съм изначално лоша, както са и всички хора, родени в грях, и че трябва да се разкайвам за какво ли не, за това коя съм аз, за това, че съществувам. И трябва да почвам да 'слушам', за да бъда 'спасена'. Тогава не знаех, но сега знам, че това се нарича ДУШЕВНО ИЗНАСИЛВАНЕ. Костваше ми години на мъки, на страхове, не отричане, на лутане през живота, защото не можех да се върна към себе си. И тези нагляри имаха наглостта да казват, че те правили life interventions като 'спасявали' хората и видиш ли, тяхната работа е толкова важна на тази земя и толкова свещена. Много пъти съм се разделяла с тази травма и съм я осъзнавала и съм прощавала, но ето че днес отново ме докосна, защото в един момент, в най-тъмните ми години и си мислех дали няма да изтрещя толкова , че да скоча от някой етаж, или да се хвърля под влака. Искаше ми се и на мен някой да ми беше направил интервенция, да ме извади от там, от където сама не можех. Костваше ми години терапия, семинари, и прочие. Днес отново разбрах колко е ценен животът слушайки този прекрасен философ и неговата книга, но въпреки, че се изпълвам с благодарност, то гневът в мен просто преля, как може да има такива изроди, които да постъпват така с хора като мен. Чувството ми за справедливост крещи. И си казвам, ами какво можеш да направиш, освен да го приемеш, това е било твой урок. Да, така е. Но тези хора продължават да го правят на други хора. Тези хора не изпитват никакво разкаяние от това, че са провалили друг човешки живот! О не, те дори биха се обърнали и обвинили жертвата, че не е разбрала тяхната религия и че е обсебена от дявола и други подобни глупости. Бунтувам се с гняв, че тези хора не са разпознавани като престъпници за разлика от обинковения изнасилвач, крадец или убиец, които попадат в затвора и получават някакво възмездие за делата си. Тези хора, за разлика от онези, не го правят, защото са бедни или гладни, много от тях го правят съзнателно, а други са просто плод на собствените си заблуди, но са толкова обсебени, че всъщност наричайки се християни и проповядвайки любов, те всъщност са едни злобни, насъскани хора, който не зачитат хуманните действия пред правилата на тяхната релилгия, което ги прави много по-жестоки от един човечен, но невярващ човек. Тези са единствените безнаказни престъпници, за които няма действащ закон за техните безобразия и пак повтарям, като бивша тяхна жертва, в мен все още гневът расте при подобни ситуации, защото знам, че няма кой да ги спре. Та отново се връщам на въпроса - как да канализирам този гняв. Знам, че гневът трябва да излезе преди прошката. Благодаря.

Да, прав сте, прочетох за това разстройство, ето и тук пише: Пациентите често крият компулсивното си поведение, чувстват се притеснени, объркани и се страхуват да не бъдат помислени за “луди”. Това често довежда до забавяне на поставяне на диагнозата и най-вече на лечението – между 10 до 17 години (E.Hollander et al.,1997). Макар някои болни да могат да вършат задълженията си по обичайния, общоприет начин въпреки дистреса, в по-големия брой от случаи ОКР оказва влияние върху всички сфери на живота – взаимоотношенията с околните, семейството, социалния живот, хобитата, работоспособността. Най-честите чувства, съпровождащи натраливостите, са тревожност, напрежение, дискомфорт, потиснатост, вина, срам. Отнема дълго дори да се диагонистицира. В моя случай никой не искаше да ме чуе. Изглеждах здрава, права жена, с аналитичен ум, и набързо ме отпращаха. Но... това вече 20г , сигурна съм , че имам неотработени травми, напоследък работя за връзката с любовта на мама, но тези натрапливости и страхове от това състоянието да не се завърне, винаги когато почувствам напредък, ми е*ават майката честно казано. Чувствам се много изморена от това.

Оххххх, не знам вече какво да лекувам. Проблемът е ,че много години в Англия никой не ми обърна внимание, никой не искаше да ме чуе и това стана толкова хронично, че сега дори и да направя напредък, стари усещания, буквално физически усещания, се завръщат, притесняват ме и започвам да си самосаботирам напредъка и да не вярвам в него или пък в методиката... Като омагьосан кръг е. Как се лекува това, лекува ли се? Какви техники се прилагат?

Здравейте, Моята история е дълга, но ще се опитам да я синтезирам. Аз се занимавам с психология като любител и си имам психоложка, проблемът е, че тя е много строга и дори когато изпадна в кризи не ми обръща внимание. Така или иначе вече е запразнила и не може да ме види до след нова година. Аз обаче вчера изпаднах в една криза и не з нам как ще изчакам чак до тогава, да не говорим, че са и празници, а и ми предстои пътуване. Та... Напсоледък работя с майчината фигура, да отработя травми с майка ми, но всъщност с вътрешната ми майка. Бях на семейни констелации и се получи много добре, изплаках много неща, свързах се с майка си, почувствах се като преродена, като онова малко чисто дете, което бях преди. НО проблемът ми в психиката е някъде другаде и аз не мисля, че той е напълно разкрит. Януари месец ще се подложа на хипноза и се надявам да го закачим, но искам да попитам тук за мнения. Усещам, че детето в мен е застинало някъде между 2 и 6г. Както и съм имала травми като бебе, защото много съм боледувала до дестия си месец, дори и с опастност за живота си и съм била отделена от майка си докато често сме били в болници. Да не говорим , че не съм спирала да плача, докато не са ми открили проблема. Над това започнах работа скоро. Проблемът обаче е друг. Преди 20 години попаднах в една религиозна секта. Това преживяване ми остави такава травма, че целият ми живот се преобърна и още не може да си дойде не мястото. През работата си с психложката открих, че детето ми, което е било жадно за любов, (която не е получавана в къщи), лесно се е поддало на началните манипулации на сектата, и след това започна вменяването на страх , срам и вина. И точно това детенце, което още не е било развило критичното си мислене е станало жертва на тези техни лъжи. Защото години наред си мислех, как съм допуснала да ми промият мозъка до такава степен, и защо техните думи, които аз рационално осъзнавам като пълни глупости , всщност са достигнали до такава дълбочина в мен. Но сега разбрах. Това дете, което отиде да търсе там любов и приемане, (каквото те показват на повърхността), всъщност беше смачкано и унищожено от вина и срам, хиляди пъти в повече отколкото някога семейството ми го е причинявало. И аз съм приемала всичко БУКВАЛНО. Дали те са успели да ми стана някакъв тип майка или баща или съм интернализирала по такъв начин, не знам, но факт е, че това, което ми вкараха е много силен авторитет за мен. Минаха години, аз общо взето бързо се изнесох от сектата, но тя не се изнесе от мен И аз спрях да следвам каквито и да е религии, норми и догми, разбиаемо ,след това, което ми причиниха. Инересувах се от личностно израстване, просветление, но някак си не можех да осъществя тази връзка с вселената. Преди да отида в сектата си бях православна християнка, вярвах си в добрия татко бог, дори съвсем по детски и си ходех чат пат на църква. Това вътрешно усещане на спокойстви и сигурност,от някой или нещо по-голямо от теб ми даваше вътрешен мир, вяра, надежда и любов. Съответно това всичко се срина, тази опора изчезна. Изчетох много за вселената, но вече като нещо, което ни заобикала, но не и нещо, което ни обича и тази любов, на моя мил татко - приятел бог остана да ми липсва. Вече не вярвам в бог, изчетох доста книги по темата, за да се убедя. Говорят за вселенски разум, а някои дори говорят, че вселената просто случва нещата, тя не е разумно мислещо същество да ни прави планове, които ние да следваме. Всички тези неща ме накараха както да поема повече отговорност върху себе си, но така и да се чувствам някак си откъсната и сама. Тази любов и закрила на нещо висше, нещо голямо остана да ми липсва неимоверно много. Когато робаотихме с майката миналия петък, доста неща ми се изясниха и тръгнах напред, но вчера отново ме заля онази вълна, тя е дна опустошителна вълна, която аз оприличавам на изригващ вулкан и гореща лава залива вътрешното ми поле, след което както в едно опустошено от пожар поле, са останали тук таме по някое опожарено клонче. ТАка и аз чувствам своята вътрешна вселена. Всички чувства, емоции, всичко е опустошено и изпепелено. Не мога да мисля, да чувствам нито радост, нито болка нито нищо, в абсолютен ступор съм. Това се отключи след един от семинарите на сектата. Буквално се преобразих за еидн уикенд и от тогава животът ми вече не е същия. Това е нещо, което до такава степен ме мрази, до такава степен ме ненавижда, до такава степен е против мен, че то просто иска да ме унищожи. Помня как се появи това чувство, аз си втъплих едно нелепо обяснение, понеже нямах друго. Но всичко стана, когато една вечер присъствахме на така наречения екзорсизъм и някакво момиче го държаха на земята докато тя се гърчеше в нечовешки викове. За нас гледката беше смразяваща. А те ни казваха, че сега демонът излизал от нея и щял да си ходи в преизподнята, но ако някой от присъстващите видите ли, си бил отворил вратата на греха, той щял да влезе в него. И аз веднага си помислих това, защото... по-рано през деня, реших да споделя на пасторшата, че живея с приятеля си , а тя като викна , толкова беше възмутена, как съм можела да живея с момче и да правя секс преди брака. Знаела ли съм аз как съм отворила широко врата на граха? Каза ми още в понеделник да се изнасям от него и да отивам да живея при някой от църквата. Аз само си помислих, тая пък шматка, кви ги говори. И естествено реших, че няма да го направя. Проявих неподчинение както в къщи. Но след страшното изживяване с екзорсизма, това беше първото нещо, което ми мина през главата. И сега като се замисля, вината от това неподчинение още ме държи. И така, след този семинар аз станах неадекватна. Нямах обяснение какво се случва с мен. Не можех да мисля като себе си, всяка емоция, всяка мисъл бяха опустошавани от това чувство, че аз не съм в нормата им, че нямам право да изпитвам моите си радости и чувства, и съм наказана. Демонът влезе в мен. Наказана съм за неподчинението си. Тогава нямах друго обячнение освен демон, бях толкова изплашена, бях сама, бях в чужда държава, помощ от никъде. Не можех да си представя , че моята психика или част от мен може да ми причини нещо подобно. Чувствах го като чуждо тяло, борех се с него, но колкото повече се б орех, толкова по-силно ставаше то и ми изпиваше цялата енергия и аз ставах като парцал. Това е най-страшното чувство, к оето ме е заливало и аз от 20г живея с него. С годините се научих, че няма да умра от него, някак си го акомодирах в себе си, къде го подтисках, къде просто го влачех със себе си навсякъде. НО сякаш всичко, което правя е на въпреки, всичко е с мъка. Когато тръгна да се радвам то ме облива веднага и ме спъва, нещо като самосъботиране, но за абсолютно всичко. И аз се научих да бъда равна в емоциите си, да не се радвам, не мога да илзпитвам благодарност, това ми е голям проблем. КОлкото повече рационализирах нещата, толкова повече стъпвах на земята и не се страхувах толкова от това чувство, но то си пръстваше там, убивайки всяка радост в мен. И сега за първи път онзи ден направих пробив са тази констелация и вчера бях супер, мислех толкова трезво, бях себе си, бях онова детенце отпреди, свързана с мама. Естествено не се радвах много, защото тайничко се оглеждах да не изскочи пак някоя мисъл, която да ме погне. И така и стана. Замислих се, ами да, ето виж колко е целебна връзката с майката, колко цялостен те прави, колко любов. НО къде стоя аз във вселената. Нещо не мога да си намеря мястото в тази пуста вселелна. А аз я чувствам като другата ми майка, но тази по-висшата, която ми трябва да е до мен винаги, защото тя е непреходна и всемогъща и ми е много важно да е до мен. Моята майка е смъртна и аз мога да я загубя един ден. Между другото като дете имах доста голям такъв страх. И така, тази голямата майка исполинка, казвам къде е мо ята връзка с нея? Направих връзката с мама, но тази другата майка е много по-голям авторитет от моята. И си казвам, абе гледай си сега щастието с мама, но този въпрос ме гризе, не мога да се успокоя. Казвам си ама само така ли е щастието през връзката с мама? И после се замислих, ами тези деца, които нямат майки? Тази мисъл много ме разстрои и почти се разплака малкото ми дете вътре. Те кого или какво имат? И се почувствах толкова самотна и изоставена. И изведнъж видях тази вселена, тази майка (която може би отъждествявам като авторитет с този бог от църквата, защото и той беше много строгл, изискващ и жесток, наказващ) като еди исполин, енда далечна висока майка, която беше зстинала изправена с очи впреени в бъдещето, впререни напред, там където тя случва нещата, които са й толкова важни, и как тя не се наведе да чуе ,че имам нужда от нея, тя беше студена, безизразна, безчувствена, безкомпромисна. ТАзи майка аз не можех да съблзная, или да мнипулирам през любовта, тази майка не може да те утеши, и да ти гарантира, че всичко ще е наред, защото никой няма гаранции в живота, тази майка не дава гаранции и не играе по твоята свирка. И каквото и да правиш, и да си добър и лош, могат да те застигнат различни неща, там алгоритъм няма. И това ме прваи толкова нищожна и безпомощна, с енда майка ледена кралица, леко враждебна, защото очаквам от нея да оставаи важните си здължения да твори и да ми обръща внимание на мен, малката. Или аз са нагаждам по нейната свирка или духам супата. Чувствам, че връзката ми с нея е скъсана в слънчевия сплит, чувствам се прекъсната, фрагментирана, нецяла. Толкова ми трябва нейната любов, как да я накарам да слуша? И тук, моята майка, с която аз се сдобрих, тя е толкова малка, като мен, защото и тя има травмирано дете и аз й го виждам, и понякога май и аз съм й майка и на нея, а понякога не. И ние двете сма като едни малки прашинки пред могъщата вселена, така че моята майка не може да ме утеши. И това чувство на страх и изоставеност се превърна в това чувство на неприемане, на търсене на тази вселена(бог), авторитет, който ще ме направи щастлива и спокойна. Имам нужда да осъществя тази връзка с по-голямата майка. И да спра да чувствам тази враждебнос, че нещо не правя както трябва, че нещата не трябва да са така. Да чувствам подкрепата на вселената. Всъщност не знам какво трябва да направя. Тук търся вашето мнение на специалисти. На какво се дължи всичко това, какво трябва да отработя? Коя част от психиката ми дава накъсо? Искам да го отработя този проблем. Със сигурност той е свързан с майката, със сигурността и опората, която тя дава, говорим чисто за вътрешното усещане, защото след констелацията го усетих и то добре.

Ами този мой приятел всъщност, до голяма степен припокрива моите виждане за свободомислие, себеобичане и прочие. ТАка че доста от неговите четива ме радват, докато винаги стигнем то вселената и нейната майчина обич. Той е категоричен, че такава няма, че това е инфантилно и докато имам нужда от външна обич, нищо никога няма да се промени за мен. НО аз нямам нужда вселената да ме обича, самата ми свързаност с нея ме прави аз да се обичам. Така че, чувствам и позитивни и негативни чувства. Щайнер не съм чела, но от друга страна Петър Дънов беше причината за този срив. Превеждахме негова статия с един чилиец, който искаше да го публикува международно и изчитахме всяко изречение по 3 пъти, за да вникнем напълно в казаното. Така че доста дълбочина набрахме и се съгласявах с доста от нещата, които казваше, но няма автор, който да се припокрива на 100% с един читател си мисля аз. Дънов говореше много за любовта. И в един момент стигнахме до пасаж, в който се казваше, че понеже нямало любов в света и защото още Адам и Ева извършили едно дело без любов, демек ябълката от там всичко се сринало. Да, но мен такива изказвания ме сканализират. Това е вменяване на вина. Темата за Адам и Ева и тяхната невинност, както и любознтелност, както и даденото им право да упражняват свободна воля е мнооооого дълга, така че не искам да я зачеквам тук. Но ето такива неща възпламеняват моята травма и аз започам да се блъскам в четеници на атеисти, на други мнения докато намеря нещо да ми резонира. Проблемът е явно как аз пресявам информацията, а и как я интерпретирам. Така че всеки един автор може да ме афектира, гаранция НЯМА.

Здравейте, Искам да благодаря и на двама ви , че отделяте време и внимание на моите постове. Да, Иво, общо взето е това. Проблемът ми е, че себевъзприятието ми зависи от това как са подредени нещата във Вселената. Ако я разглеждаме като един безупречен механизъм, то тогава ние можем да изучим похвати, с които да живеем в синхрон с Вселената. Но ако я разглеждаме като просто хаотично случващи се неща, то тогава аз не виждам къде и как ние можем да се заземим в този световъртеж от събития. Примерно всемирното клише, известно по цял свят, всичко се случва с причина, това предполага, че всичко има един дълбок и скрит замисъл за нас и изпитанията са всъщност уроци, които ние учим. На мен това ми върши работа, като модел за справяне в трудни ситуации. Но беше опроверган отново от моя познат. Понеже Вселената нямала план, тя нямала мислещо съзнание, тя не ни е подготовила различни задачки, закачки , за да можем ние да се научаваме на разни неща. Събитията просто се случват. Ние можем да боравим с енергията и информацията във Вселената и да ги използваме в наша полза, дори и да се учим от това, но то не е заложено като урок, който примерно ние да учим за бъдещи животи, защото такива няма и не е доказано , че има. Това всичко ми го казва той, което директно се врязва в моите така успокояващи вярвания по темата. Нямало прераждане, защото хората не можели всеки път да започват от нулата и да учат едни и същи неща, не помнейки нищо от предишен живот. Няма и душа. Разбирате ли, няма нищо от това, с което хората са свикнали да доставят комфорт на душата си! Аз много обичам книгата Разговори с Бога. Там на истина струи една радост, една любов, едно себеобичане, което авторът разкрива на читателя. Четейки, че Вселената се възпроизвежда и проявява чрез всеки от нас, мен това ме караше да се чувствам супер специална, свързана с тази велика сила и възприемаща случващото се в света. Моят познат ми казва, Вселената ни е създала и повече не се интересува от нашето състояние, демек няма тази дълбока връзка на източник и творение, този висш разум, за който толкова автори говорят. Има една хаотична машина за творения, една глуха, сляпа и жестока кучка, която случва неща, и твоето едничко просветление е да можеш да приемаш тези неща с позитивна настройка, и през себеобичането си и ще можеш да се справяш и да виждаш живота от добрата му страна. Да, но аз винаги съм питала, питах и него: Как мога аз да се себеобичам, когато съм продукт на една безизразна и безчувствена Вселена. Ако аз съм добре и ми е бил даден шанс да се родя тук и сега и да съм такава, каквато съм, то защо не всички имаме равен шанс? Защо децата умират гладни в Сомалия, защо хора жвиеят в репресия и война, защо хора се раждат с всякакви недъзи, уродщнии, болести и болки? Защо Вселената не е помислила за тях? Той ми казва, радвай се на това, което имаш ти, те са отговорни за своя път. Но аз не мога да повярвам, че Вселената е толкова жестока. Ето на този въпрос никой не може да отговори със сигурност. Затова за мен тук обяснението с прераждането наистина работеше, защото поне знаех, че ние получаваме повече от един шанс и това им състояние на тези хора е временно. Както и че уроците, които ще научат, ще ги направят по-осъзнати и по-просветлени. Но сега, когато той ме вкара в тази дилема, се чувствам ужасно малка, немощна, незначителна, невзрачна. Нито осъзнване, нито просветление, нито някакви успехи ми се струват значими, защото ние сме просто едни невзрачни сегменти във Вселената, едни топчета, пуснати да се търкалят там без надзор и всъщност НИЩО НЯМА СМИСЪЛ. Тя не се интересува от нас! Наистина тези мисли много ме натъжават!!!. А според моя приятел трябва да ме радват, защото Вселената не ни била сложила хомот, дала ни е пълна свобода да бъдем и правим каквото си искаме без да ни съди. Това добре, но ако нямаме връзката с нея, това не стига. Разбира се, зад всички тези мисли, прозирам моя вътрешен проблем, че аз наистина имам нужда от авторитет, за нещо велико, към което да гравитирам и то да ми дава опора. Но такова е моето мислене от малка. Няма проблем да се себеобичам, но когато съм свързана с източника. За тази връзка с източника говорят толкова много учители и писатели. Там е изворът на голямата любов за мен, включително и тази към себе си. Както съм споменавала в постовете си и преди, навремето аз бях жертва на религиозна секта. Тези хора, на които се доверих тогава, успяха да се докопат до моята вътрешна ценностна система и чрез манипулации, всяване на вина и страх, да разбъркат тотално вътрешната ми настойка към света. Тогава имах един голям крах, и това ми остави травма за цял живот. Интересното е, че намирам общо със сегашната ситуация. Чрез лъжите си, те караха мен и хората в тази секта да се чувствам малки, жалки, зависми от любовта на Исус и общо взето те се бяха провъзгласили за говорители на бога и твърдяха, че те казват истината, те са я разбрали от първа ръка, щото всеки ден лидерите общували с бога. Разбира се, тези хора имаха всякакви техники и похвати да звучат убедително, имаха и средставата да правят добро шоу и да впечатляват хората. Без да искам, ги бях приела за някакъв авторитет, макар че изобщо не бях съгласна с техните лъжи, все пак в мен се зароди силен вътрешен конфликт. Подложих себе си и разбиранията си на съмнение, разклатих се и те успяха да ме повалят. Години наред страдах от репресии, себеотрицание, внушния за демони и простотии. Тогава срещнах този мой познат, който изключително много ми помогна да се освободя от лъжите на религиозната секта. Както споменах той борави изключително с доводи и е търсач на истината. В продължение не повече от година той работеше с мен, като отговоряше на мои въпроси, разбулваше различни лъжи от религията и успя да ми покаже, че аз съм била пленник на заблудите им. Защото както казва той, дори и да има едно зрънце истина, хората се хващат за него и когато то е оплетено в хиляди заблуди, лъжи и манипулации, хората могат лесно да им станат жертва в търсене на вътрешния си мир и спкойствие. Всъщност едно от нещата, с които сектата успя да ме впечатли много и може би да ми стане авторитет е увереността, с която работиха и че можеш да постигнеш всичко , чрез определените от тях правила обаче, които имаха много условия и мен не ме устройваха. Разбира се, за да не бъдат голослвони, цялата им политика беше обвързана с библията и взети от контекста неща, какво казал и искал бог. Та, когато приятелят ми ме измъкна от това, му бях много благодарна и за първи път от много време усетих свободата да бъдеш себе си, да не бъдеш мачкан, да имаш този вътрешен компас, с който да се ориентраш в живота. Четях неговите книги, някои от които са: Ти си любимо дете на Вселената, Режисьорът на драмата, Дуоника - печелившата стратема за живеене. Както и четях Нийл Донал Уолш и намирах паралели между двете книги, за себеобичането, за уникалността на всеки от нас и на истина се чувствах много истинска и значима и щастлива от себе си, а това ми помагаше да възприемам и другите такива, каквито са. Но всичко това се базираше на тази връзка с великата сила, която ни е създала. Връзката с нея, как да привличаме случки и хора в живота ни, чувствах , че макар и толкова малка, аз имах величието на самата вселена и можех да привличам и да боравя с енергията. Това ме изпълваше със сила, надежда и жизненост. Моят приятел ми отне това, с твърденията си, че вселената не се интересувала от нас. И сега както казах, съвсем парадоксално, под негов авторитет, аз пак се чувствам малка, невзрачна, непотребна, ненужна и изоставана, защото нямам тази вързка със създателя си. Преди в сектата, връзката и подчинението на един създател беше много репресираща, тясна и едва ли не, как бог ти следи всяко движение, когато правиш секс и подобни простотии. Сега отидохме в другата крайност. НЯМА създател, ти си абсолютно сам. Абе не може ли да има любящ създател? На мен такъв ми трябва. Ето тук всъщност е същинският проблем. Защо аз не мога да застана зад моите собствени вярвания и собствени усещания. Сега, когато живея с тази травма от сектата, изключително много внимавам на кого се доверявам, какво чета и всичко трябва да може да се провери, да бъде обосновано , а не да се базира на сляпа вяра или еди кой си казал. Вкопчила съм се да търся истината -такава, неоспорима. И затова този мой познат ми е също като авторитет, стожер, защото той винаги представя истината, а не налага негови виждания, но е готов да спори за истината. Но докато се припокривахме до голяма степен, дойдохме до този момент, в който тази негова истина не ме кефи, не ме устройва, натъжава ме. Не мога да я приема такава, за мен нищо няма смисъл по този начин. Казах му, че ще си построя моя си истина, но той ми каза, че животът рано или късно ще ме опроворгае. И мен ме е страх, че ако аз се отдалеча от истината, чрез някакви си мои вярвания и моите опори не са върху истината, отново мога да бъда уязвима в бъдеще за някакви хора, мисли и прочие, които да ме разклащат. Ето това е! Извинявам се за безкрайния пост, но все искам да съм по-обсоятелствена, с цел да бъда разбрана по-добре. Благодаря!

Попаднах на едно интересно мнение относно вярата в себе си. Аз по принцип подкрепям напълно това мнение, като обаче земествам бог с велената. Не съм религиозна и за мен няма анимационни герои в небето. Но... с един приятел, който е написал доста книги по темата за себеобичането и просветлението по пътя към себеобичането, спорим неспирно по този върпос. Той ми обяснява с научни доводи, че вселената е един организъм, който се състои от информация и енергия (съюзът между които създава материята) и съзидателна сила. Вселената винаги казва той, няма разум, тя не мисли, тя не преднчертава твоя път, тя не се грижи за теб, много е вероятно тя дори да не знае за нашето същестуване. Тя просто твори и създава от наличното възможното, а когато двете се изчерпат се наблюдава разпад. Няма душа, няма прераждане, няма карма, няма нищо от това, което съм чела в повсеместната литература. Вякакъв мой опит да се свържа с вселената като нещо по-висше от мен, той определя като инфантилна пристрастеност към търсене на закрила от родител и придържане към външни опори, вместо да имам свои вътрешни, които да поставя чрез себеобичането. Това много ме разстройва и ме разклаща, защото може би аз както и много д руги хора имаме нужда от тази по-висша фигура или форма на закрила от сила или материя по-голяма от нас. Може би това е подсъзнателно заложено от детството ни. Според него, ако ти обичаш себе си, всичко друго е наред. Вселената е такава каквато е, тя ти е оставила пълната свобода да се проявяваш както си поискаш и ти можеш да твориш и бъдеш този, който си искаш. И това е напълно достатъчно да си щастлив. Да, звучи логично и правдоподобно. Така наистина няма от какво да зависиш и можеш винаги да си имаш вътрешните опори. Но мен, незнайно защо това много ме натъжава. Аз имам нужда от тази майчина връзка, ако щете, с вселената, от тази висша грижа, макар че този приятел разби представите ми на пух и прах. Все едно когато детето разбере, че няма дядо Коледа. Чувстваш една празнина вътре. Лошото е, че това толкова ме афектира, че вътрешното ми разклащане мисля, че доведе до външни симптоми. От 2 дена имам световъртежи и губя равновесие.

Здравейте, Търся нещо като второ мнение тук, макар че никое мнение не може да разреши конфликта вътре в мен, но все пак реших да споделя. Намирам се в следната ситуация. Преди 9 месеца се запознах с едно момче с 8г по-малко от мен. Аз съм на 43, той на 35. Запознахме се на шега в един секс сайт и решихме да се видим, защото много си допаднахме като мислене. Той кавалерски ме покани на вечеря, и въпреки че не усетих флирт, нито пеперудки от целувката му когато ме изпращаше до вкъщи, реших да го видя отново, защото просто беше страхотен кавалер, забавен, позитивен и доста привлекателен на външен вид. Отидохме на спа уикенд и аз все повече се уверявах от поведението му, че той не е много опитен любовник, а за мен това е свръх важно. От секса имаше доста какво да се желае и от уменията му като цяло, но все пак видях потенциал за учене. Започнахме да се виждаме, защото той ме обсипваше с внимание и това много ми харесваше, Разбирахме се сякаш се познаваме от отдавна. Аз му давах насоки в секса и той беше много надъхан да се учи. Но с времето той не се подобри много, просто сме различни темпераменти. Аз съм от жените амазонки, обичам страстта, дивото, разкрепостеното, той е от добрите момчета, срамежлив, алтруист и не е разкрепостен, няма желание да експериментира или опитва нови неща. Това започна да се отразява на сексуалния ни живот и колкото повече се привличахме духовно и емоционално, толкова сексът залиняваше все повече. Започнаха съмнения от моя страна, какво да правя. Виждах потенциал за дълга връзка и евентулано семейни взаимоотношения, но се измъчвах, че не съм удовлетворена в леглото. До като в един момент се стигна до там, че той изгуби ерекция. Блокира се някак си ментално и спря да му става. Тогава взехме решение да се разделим. Беше много болезнено, но си казхме, че няма смисъл. Решихме да си останем приятели и да се виждаме с други хора. Това не проработи, защото все още имахме чувства. Интересното при него беше, че с другите жени сексът му се получаваше, даже бил получил похвали. Не знам какви са били те като опит и очаквания. Опитхаме няколко месеца да сме разделени, опитахме да прекратим всякакъв контакт, но любовта ни ставаше все по-силна и винаги се връщахме да си общуваме , защото намирахме утеха един в друг иразбиране както никъде другаде. Опитвах да започна наново с други мъже, но никой дори не се доближаваше като отношение към него дори на хиляди километри. Един хубав ден той ми каза, че дори и нищо да не стане между нас, той би искал да си имаме дете, защото аз ще бъда страхотна майка, и защото и той ще се чувства по-спокоен ако е оставил нещо след себе си. Това е най-голямата ми мечта в момента, а и нещо като фикс идея, защото трябва да хвана последния влак, а на хоризонта няма никой. И тук е голямата ми дилема.Имам този прекрасен мъж, който ме обича до полуда, иска семейство с мен и дете, но не ми дава никакъв секс. Толкова се е блокирал, че дори го е страх от каквато и да е била интимност помежду ни. Не сме били интимни от 5 месеца. Т.е, не само аз имам дилема, но и той. И тук искам да попитам за вашето мнение. Моята психоложка казва, че аз определно имам страх от обвързване, както и той. Ние много искаме да се обвържем заедно, но при липсата на какъвто и да се секс, перспективата да ходиш неудовлетворен е голяма, и естествено е , че има колебания. От друга страна си казвам? Дали това е наистина човекът за мен? Ако беше моят човек, не щ ата щяха да се случват с лекота, а не с такива трудности, мъки, боли, колебания. Казвам си, толкова много искам семейство и дете, и той толкова много ми покрива този идеал за баща на децата ми и съпруг, че аз сама се заставям да стоя в тази ситуация на незадоволителен секс, или даже на липса на всякакъв секс. И някак си се боря сама срещу себе си. Тук за страх от обвързване ли става въпорс? Ако нашият сексуален живот ставаше, наред с разбирателството ни, дали щеше да има страх от обвързване, и ако тогава имаше, щях да се съглася с моята психоложка, но при нашето положение, много хора щяха да се разделят без да се замислят? Все още си мисля, дали ако го пусна и се оставя на съдбата и на течението ще срещна наистина този за мен, който ще ми пасва? Не казвам идеалният, но който ще ми пасва и няма да ме натоварва така. Имала съм такива връзки, вярно, и те са приключили , но са били пламенни, страстни , които са оставили следа в живота ми. Може ли една връзка да бъде такова мъчение? Вяра ли ми липсва , позитивзъм ли? Вкопчила съм се в този и това е. Но от друга страна, разбрах, че ми е много по-спокойно сама, защото някак си живея с идеята, че ще срещна господин точния за мен и съм в апогея си, флритувам, креативна съм. И като че ли това ми е най-доброто състояние. В момента , в който срещна някой, освен ако не е за забавление, започват съмненията, ама това не му става, ама онова, чакай да се огледам още малко , някъде другаде тревата може да е по-зелена. И като се знам, дори и да срещна някой, който прави хубав секс, ще му намеря други кусури. Примерно има такива, които се обаждат само за секс, непостоянни, лъжат, изневеряват и прочие. Все ще има нещо, което ще е пречка. Т,е в крайна сметка не мога да разбера, състоянието ми чисто психологическо ли е? Или аз не следвам пътя на душата си, така както тя има нужда и иска да се развива? Защото усещам, че се насилвам за тази връзка, от страх да не изпусна влака. Пришпорвам се и това ме кара да избудалявам. Ще ми е итнересно да чуя вашето мнение. Изивнявам се за дългото представяне, но исках да дам точна информация на случващото се.

Здравейте, Днес се натъкнах на един конфликт, гледайки един филм за теизма и атеизма. Някак си винаги съм вярвала, че любовта е присъщо чувство на човека. Че ние просто трябва да си спомним как да обичаме, но днес се натъкнах на доста логическото твърдение, че ние се раждаме неутрални и любовта и състраданието и емпатията се заучават. ДА, бебетата се раждали неутрални. Те са егоисти, не изпитват истинско състрадание или емпатия,дори и пред тях да умре животинче, те не го преживяват. Възрастен, който показва такива реакции, ще бъде наречен безкрупулен социопат, но за бебето е нормално. И какво излилза, че от обществото, от което получавама деформираните си представи за света, за себе си, ниската самооценка, негативното мислене, то това същото общество заучаваме и любовта ли? Че тя тогава би трябало да е много несъвършена. Винаги съм си мислела, че любовта е съвършена и идва от източника с когото сме свързани. Ако ние не се раждаме с нея, значи няма източник и няма любов.Доста подтискащо твърдение или аз възприемам нещата едностранчиво. Ето тука още едно мнение от нета, което звучи логично: And none of us is born “good.” Goodness is something that is learned. I think most of us are born selfish and neutral (a baby doesn’t do good - he only cries when he needs something, laughs if something amuses him). If moral development is absent or lacking, we stay forever selfish, though not necessarily evil. Затова мисля, че хората измислят бог, за да имат източник на любов, макар че и самата религия твърди, че хората са родени грехопаднали същества и трябва да получат тази любов по условие.

Ама наистина си изписал 2 тона глупости. Истината не се открива само в 'духовните учители'. Истината можеш да я намреиш навсякъде около нас във всяко едно проявление. Така че хората, които пишат книги, не са просто на моето ниво, нито на твоето, защото всеки е достигнал до различен етап. А другото за което говориш е просто приемане на авторитеи на сляпо. Ще трябва доста доводи да дадеш защо според теб твоите източници са най-правилните.

Как установи, че е проявление на любовта? С критично мислене или просто и ти се пусна по пързлката?

Дай ми примери за това. КОНКРЕТНИ! Всички го спрягате за просветлен, дай да видим откъде аджеба достгнахте до това твърдение или просто се водите от масовата култура?

От време на време темата с Исус Христос ме вълнува на талази, така съвсем неочаквано. Чувам тука хора да го определят като космическо съзнание. Това клишета ли са, не мога да разбера. Аджеба някой може ли да предостави примери, текстове, цитати и извадки върху какво се базира това твърдение за Исус Христос? От всичко , което пише за него в библията, той е бил леко ненормален сектант, който се е вживявал като спасител. Екхарт Толе го представя като един просветлен човек, макар че и в неговата книга не намерих конкретни доводи защо. Също така ще споделя някои есета, които мой приятел написа върху крилатите фрази на Христос. Поне той там се е аргументирал логически. Да обръщаме ли и другата буза? Една позната веднъж ми каза, че все пак, колкото и да съм хулел библията, колкото и противоречия да имало, все пак в нея били записани и някои мъдри слова. Тогава отвърнах, че много лъжи, за да бъдат по-лесно прокарани и възприети, ловко се омешват с истини и несвикналият да прави бърз критичен анализ, поглъща всичко. Но след това се замислих и реших да се опитам да намеря нещо мъдро в библията. Веднага се сетих за добре звучащата и приписвана на Исус мисъл за обръщането на другата буза. Веднага прозира доброто намерение по този начин да се пресече злото, да се прекъсне линията на ескалирането му, като търпящият насилие съзнателно се откаже от съответен силов отговор. Но само ако се загледаме малко по-задълбочено и веднага ще видим колко е подвеждащ, утопичен и по-скоро вреден е този съвет. Защото явно не се позната Закона на Информационната Достатъчност. В съвета когато ни ударят по едната буза да обърнем и другата само привидно има някаква логика и може да я търсим единствено в недоказаното предположение, че като позволиш на насилника да продължи да те насилва, той в един момент ще се стресне от липсата на съпротива и желание за възмездие и това ще го накара да спре да ти бие шамари. Да речем, че това би могло да се случи, но само тогава, когато насилникът е решил да удари само един шамар. Тогава липсата на ответен шамар може да го изненада до степен да се почувства виновен и гузен и крамолата да спре до там. Лошото обаче е, че това е само една и то твърде утопична възможност, докато другите аспекти на подобен казус са сериозно загърбени, което веднага превръща тази уж мъдра препоръка в опасно подвеждаща. Тъй като всичко се оставя на волята и съвестта на насилника, което никак не е разумно, а е наивно и освен това насърчава хората да бъдат жертви! Второ, веднага щом насилникът разбере или дори само се досети, че ние сляпо следваме тази препоръка и поради това няма нито да се отбраняваме, нито да търсим справедливост, то какво точно ще го спре да не продължи да издевателства над нас, над жена ни, над децата ни, над притежанията ни? Абсолютно нищо! Освен това в тази история не се споменава нищо за профилактиката и как да постъпваме така щото да не се превръщаме в жертви и да не се стига изобщо до биене на шамари по едната буза. И точно този съвет очевидно са последвали много жени, за да се стигне днес до сериозния проблем с домашното насилие. Защото я си представете, че реагираме твърдо и категорично още в момента на първите малки знаци на агресия – да речем повишаване на тон или при опит да ни отправят обидни или пренебрежителни квалификации. Дали ескалацията на насилието към нас ще продължи толкова лесно или ще се стигне до преговори и ясен регламент, защитаващ еднаквите права на всички участници? Абсурдът на този “мъдър“ съвет става още по-ясен, ако го преформулираме така: “Ако ви вземат ризата, дайте си и панталона!“ Или да посъветваме жените в същия дух: “Ако ви изнасилят вагинално, дайте му и анално!“ Или: “Когато те ударят по едната буза, обърни и другата. А когато те ударят и по нея, отвори си бузите и го поеми!“ Или пък както се оправдал един лицемерен поп, обвинен че е пребил някой: “Той ме удари по едната буза и аз обърнах другата, удари ме и по нея и аз скочих и го пребих, защото Христос не говори нищо за след това!“ Нито едно от най-популярните уж мъдри съвети в Библията не издържа критичния анализ: “Обичайте другите като самите себе си“ “Ако ви ударят по едната буза, обърнете и другата“ “Обичайте враговете си“ Защото са дадени от невеж човек, който не разбира човешката психология, но претендира, че е “духовен“ авторитет и резултатът е или произвеждане на лицемери, които имитират тяхното следване, или на невротици, които се побъркват от чувството за вина, че не могат да ги следват! Ето, точно по темата днес цитирам мисъл за деня на Беинса: Да обичаш и да те обичат – в това е смисълът на живота. Кой да те обича? – Бог да те обича и ти да Го обичаш. След това иде вторият закон: Да обичаш ближния си и ближният да те обича. И най-после, да обичаш себе си. Кой е твоят ближен? – Твоят син, твоят брат или твоят приятел. (Беинса Дуно) Да обичаш себе си е чак на 3то място? Вие съгласни ли сте? Бог да те обича?? Че защо някакъв външен фактор трябва да те обича? Ето това води до подчинение и зависимости. И това виждам аз в думите на Исус Христос в библията. После трябва да обичаш ближния си?? И то преди себе си? Ами как ще обичаш някого или нещо изобщо преди да обичаш себе си? Значи всички други са по-важни от самия себе си? Аз виждам, че тука работата е много сбъркана. И настина започвам да мисля, че Христос не е разбирал любовта и не разбирам защо толкова припадат по него.